Честит Осми март, скъпи дами!
ЖЕНАТА, която от паметните дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.
Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея –
напролет тя кани в разлистния храст,
наесен – в безшумната плаха алея.
Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига –
и своите жертви тя дебном следи,
разтворила нощем надзвездната книга.
Тя люби печалната бледна луна,
която целува полята безбрежни –
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.
тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност –
и в нейния поглед – планински тих вир –
оглежда се мълком безмълвната вечност.
От своите свити лазур-върхове,
които крилата мечта не догоня,
тя тръпном се вслушва и тръпном зове,
но нейния зов се в снежинки отроня.
И нейната похот безплътна в нощта
от тъмни желания нивга не трепва –
тя слуша чаровния танц на смъртта
и тихи любовни легенди нашепва.
На вихрена младост най-свидния цвят
напусто за нея сърцето обрича:
живее живота на приказен свят
и Ничия Никога тя се нарича.
Николай Лилиев