Пънар Кюр е турска авторка, която е утвърдила своята класа не само в Турция, но и в чужбина. Родената в Борса Пънар, прекарва детството си в различни градове, докато на тринадесет годишна възраст заминава за САЩ. Преди да се ориентира към писане на художествена литература, Кюр пише театрална критика за най-разнообразни вестници и списания. Независимо от критиката, решава да напише сборник с разкази, който озаглавява „Неподвижни води”. През 1984 г. тя е наградена с наградата на името на Саит Фаик, която получава заради сборника си с разкази.

Една от нейните най-знаменити творби е романът „Жена за обесване”. За пръв път романът вижда бял свят през 1979г. благодарение на издателство „Билги”. След това последват още няколко издания от издателствата „Йазко” и „Джан Йайънларъ”. В България романът се издава единствено от издателство „Летера”. Този роман е бил обект на голямо недоволство и скандали във консервативното турско общество. Той пресъздава истината за една ужасяваща случка, която и до днес разтърсва читателите по цял свят.

„Жена за обесване”е роман, който се базира на истински случай. Идеята на Пънар Кюр е била, чрез него да покаже на читателите истината за трагичния живот на едно момиче. Когато Пънар чула историята за първи път, тя била едва на двадесет и една години. За да съумее да напише достоверно и качествено историята на главната и героиня (Мелек), тя проучва хората, съдебния процес, обстоятелствата. Така „Жена за обесване се превръща в петнадесет годишен труд. Едва след като разбира цялата истина, Пънар я пресъздава в романа си. Главната и идея, да покаже на хората грозната и ужасяваща истина, е напълно осъществена.

Романът е реалистичен текст, който е пресъздаден, чрез разказите и размислите на самите персонажи. Книгата започва с истинската присъда за двамата обвиняеми (Мелек и Ялчън). След това романът се разделя на три части: среднощните размисли на съдията, посетителите в килията на Мелек и записките на Ялчън. На края на книгата има и собственоръчно написаната от авторката защитата на Пънар Кюр, в която Пънар защитава себе си и книгата си пред турските власти.

Романът има сюжет, който е много добре оформен и обяснен от персонажите. Всеки персонаж в своя разказ се превъща в Аз-повествовател. Това е историята на едно младо момиче, което е продадено от баща си на един стар вманиачен сексуален насилник, който я тормози непрестанно. Старецът води мъже у дома си, които насилват бедното момиче Мелек пред очите му. Но синът на прислужницата , Ялчън, решава да освободи Мелек като убие старецът. Така двамата се оказват зад решетките, а Мелек я чака и бесило. Всеки от персонажите пресъздава историята през своя поглед и така се оформя сюжета на книгата.

Персонажите в книгата са истинските хора, между които се е развила тази случка. Те са развратния старец Хюсрев бей, измъчваното момиче Мелек, спасителят и Ялчън, съдията Фаик Ирфан, майката на Ялчън прислужницата Емсал и майката на Хюсреф бей. Те са добре разположени във времето и пространството, като исторята започва с размислите на съдията, след това пресъздава мислите на Мелек и накрая стига до записките на Ялчън. Пънар Кюр започва от бъдещето и постепенно ни връща в миналото до самата ужасна история и нейния край.

Начинът, по който е поднесена тази разтърсваща история е много увлекателен. Езикът, който е използван е най-разнообразен. Езикът се преобразява спрямо това, кой от персонажите говори. Мелек говори диалектно и пунктуацията почти я няма. Хюсрев бей пък говори много цинично. Ялчън използва много образен език- той постоянно сръвнавя Мелек с цветя. По този начин Пънар е постигнала пълна синхронизация между характерите на персонажите и техният говор.

„Жена за обесване” е един изключителен роман, който е написан много увлекателно за читателите. Дори фактът, че е написан по истинска история го прави още по-интригуващ. Романът не е предназначен към определена група от хора, той е за масовата аудитория. Един такъв роман определено би бил интерес за българския читател, защото в него е разкрита една истина за културата и консервативните разбирания на нашите съседи турците. Този роман не само ни разказва истинска и потресаваща история, но и ни помага да научим нещо допълнително за турската култура и най-вече за отношението им към жените. Това е една невероятна книга, която е доста по-различна от романите, които сме свикнали да четем.

Превод 3 глава

Портмонето на Стивън Браян бе намерено в един зелен контейнер за рециклиране на по-малко от половин километър от мястото, където живееше. Повечето от съдържанието със сигурност бе съсипано, само една намачкана банкнота от пет евро и членска карта за клуб „Тейт”, чийто срок бе изтекъл, бяха непокътнати. Все още нямаше никаква следа от лаптопа и без да праща полицаи на всяка черна борса в областа, или да проверяват усърдно по интернет, той се съмняваше, че ще изикне нещо.

Аутопсията показа, че черепът на Браян е счупен на пет места, което се е получило от многобройните удари, които е получил с дървен предмет, който изглежда е бил използван като бухалка. Няколко малки трески са намерени забити в черепа му и са изпратени за допълнителни изследвания.

Първоначалните проби показват, че кръвта намерена в банята съвпада само с тази на Браян. Ако е имало борба, нямаше видими следи, нямаше кожа под ноктите на ръцете му, която би имало ако това се бе случило. Като че ли, мислеше си Уил, нападателят на Браян е успял да го нападне изненадващо.

Но как?

Дали непознат на Браян е успял да влезе и да се изкачи по стълбите, намирайки Браян гол, нищо неподозиращ и изцяло оставен на неговата милост? Нямаше следи от влизане с взлом, което предполагаше, ако това е случая, че който и да е бил, е имал ключ. Алтернативната хипотеза бе, че убиецът вече е бил в къщата, когато Браян е влязъл да си вземе душ. Това, само по себе си, подсказваше нещо за връзката между тях. Не беше задължително да са любовници, но, разсъждаваше Уил, двама мъже, които се познаваха един друг доста добре и всеки от тях се е чувствал спокойно в компанията на другия.

Въпреки отричанията, Марк Макузик много лесно би могъл да пасне на всяка една от версиите на случилото се.

Пол Ървинг бе семейният полицай за връзка прикрепен към случая и негова бе отговорността да придружи МакКуизик, за да разпознае тялото на Стивън Браян. Ървинг бе слаб, очилат мъж с кестенява коса и скромно изражение, което излъчваше състрадание. Отстрани изглеждаше, че може би най-ценното му качество като полицай за връзка бе гласът му, който бе нисък и тих и при други обстоятелства можеше да се използва за продаване на тоалетна хартия или за правене на застраховки.

Уил бе показал ясно, че иска да присъства, но ако е очаквал МакКузик да се пречупи и да разкрие нещо решаващо, то той би бил разочарован. Непринудени сълзи се стекоха от очите на Макузик, виждайки тялото на бившия си любовник, но това бе всичко; въпреки, че очевидно бе потресен, нямаше никакви емоционални изблици, нямаше повече никакъв себеизмъчващ плач. Вместо това, за няколко минути, Макузик затвори очи и устните му потрепнаха в това, което Уил предположи, че бе тиха молитва. След това се обърна и си тръгна с наведена глава.

Ървинг повдигна учудващо вежди в посока на Уил, а Уил повдигна рамене и поклати с глава. По-късно този ден Ървинг щеше да се срещне на гарата със семейството на Браян и щеше да ги заведе да видят това, което едва бе останало за разпознаване от сина им.

-Ами -каза Ървинг-той не успя точно да се пречупи и да признае.

-Ще дойде и деня, в който ще го направи.

-Как ще стане?

Уил се усмихна. –Може би бавно?

Разпитите в съседските къщи не дадоха голям резултат: съседите на Стивън Браян бяха от типа хора, които се затварят в дома си с погледи приковани към екрана на настолните си компютри или, към дадените демографски карти на областта, каквито и документални филми даваха по Би Би Си 4. Никой не бе забелязъл нищо подозрително по време или около времето на убийството на Браян; никой не бе видял това, което на Уил му се искаше: Стивън Браян да влиза с друг мъж, Макузик или някой друг, все още неразпознат. Нито пък бяха видяли някой, освен Браян, да си тръгва сам.

Заедно или по отделно Уил и Хелън бяха провели първоначални разпити с бившите колеги на Браян от Факултета по Комуникационни Науки в университета: Браян, въпреки че не бе чак толкова популярен, е бил харесван и уважаван предимно като някой, който е подготвял прилежно своите лекции и изглежда е взимал на сериозно задълженията си към факултета. Студентите му, със сигурност бяха отвърнали положително за обноските и начина му на преподаване.

-Чувстваш ли понякога -попита Уил, докато караха навръщане от главния корпус на университета; -че независимо колко напредваш, всъщност не стигаш до никъде?

Хелън го изгледа презрително, като че ли това бе реторичен въпрос.

-Макузик. -заговори Хелън; -Върху него ли ще се концентрираме?

Без да успеят да намерят място за паркиране на гарата, те паркираха на близката уличка.

-Докато някой не ми предостави по-добър заподозрян – отговори Уил, -да.

Хелън отвори един от прозорците и запали цигара. –Дали мотивът е отблъскване? Браян да е обявил, че иска да прекрати връзката?

-Мисля, че Макузик вярваше в това, което ни каза. -отвърна Уил; -Прекратяването на връзката е било само временно, нещо като отдушник.

-А Браян е мислил другояче?

-Кой знае? Той може дори да е имал причина да накара Макузик да си мисли, че не всичко е приключило.

-Да се раздели с него нежно?

-Опитал се е.

-Но Макузик го притиска…

-Иска отговор…

-Кара Браян да промени решението си.

-Притиска го толкова много, че накрая това, което чува от Браян е самата истина. Всичко е приключило. Браян въобще не мисли да си променя решението. Уил щракна с пръсти. –Макузик най-накрая избухва. Бинго.

-Докато Браян е под душа ли? -учуди се Хелън. -Те под душа ли спорят?

-Не, дотогава кавгата е свършила. Поне доколкото си мисли Браян. Може би той дори си е взел душ, като начин да каже на МакКуизик, виж, няма за какво повече да си говорим, трябва да се приготвям. Можеш сам да се изпратиш.

-Което кара Макузик да избухне.

-Точно така. И вместо да си тръгне, той последва Браян до банята. -Уил удари юмрук в дланта на другата си ръка.

-Има само едно нещо, което не се връзва. -установи Хелън.

-Само едно?

-Оръжието.

-Какво за него?

-Дали е било нещо, което Браян е държал спокойно в къщата и в случая какво? Или пък е било нещо, което убиецът е донесъл със себе си…

-Което доказва, че може би не е внезапен изблик на ярост…

-А предполага предомишлено убийство.

-Точно така.

Последваха няколко минути мълчание.

-Нали не мислиш да повдигнеш обвинение? -попита Хелън. -Към Макузик?

-Все още не -отвърна Уил. -Не сме дори и близо.

-Но ще говорим пак с него, нали?

-О, да. Така мисля, а ти?

Същата вечер, докато Уил, за огромно щастие на Джейк, потапяше половината флота от играчките си за баня заедно с пластмасовите стрелички за дартс и топчета пинг-понг, на долния етаж Лорин седеше на канапето, като се мъчеше да не заспи на поредния епизод на „Източни крайща”.

Междувременно, у дома, в малката терасова къща, Хелън си приготвяше вана, отваряйки бутилка вино, взирайки се във вестника, събличайки се. Преди няколко седмици бе видяла диск на певец-писател на песни, който и харесваше, Дар Уилиямс, бе го купила и донесла вкъщи, и така си стоеше до уредбата, все още неразопакован, непускан. Когато го отвори, целофанът, както винаги ставаше, залепна за ръката и, и на нея и отне няколко опита преди да успее да го отлепи и да пусне диска.

В банята на горния етаж, тя пробва водата с лакът, а след това и с пръсти, капна малко повече от есенцията за вана „Уелда”, която бе подарък от нейната екологично-осъзната по-голяма сестра, разпръска я навсякъде и след това бавно се потопи в нея.

Прелестно!

Едно от най-големите удоволствия в живота и за разлика от други, без никакъв късмет и с малко благоразумно търкане, излизаш по-чист, отколкото си бил, когато си влязъл.

Тя затвори очи и преговори случилото се през деня.

Марк МакКуизик, удряйки се по лицето в момент на мъка.

-Имахме връзка. Сериозна връзка. От години.

-Заедно ли живеехте?

-Не точно.

Какво бе казал Уил? –Чувстваш ли понякога, че независимо колко напредваш, всъщност не стигаш до никъде?

Само малко, Уил,- мислеше си Хелън; -Съвсем малко.

С все още затворени очи тя се намести във ваната, докато потопи почти цялото си тяло; удобно настанена, музиката едва чуваща се отдолу, тя остана в тази позиция, повече или по-малко, докато не усети как водата около нея започна да изстива. След това последва бързо измиване и чевръсто подсушаване преди да облече пуловер, панталони и възголяма тениска и да понесе празната чаша на долу по стълбите. Дискът бе свършил и тя намали звука и го пусна отново. В огледалото, косата и разчорлена и все още мокра, лицето и без грим, тя можеше с лекота да преброи бръчките около очите си. Въпреки че отдавна не бе набирала номерът, тя все още го знаеше наизуст. Стигна до последната цифра преди да спре.

Идиотка такава,- мислеше си тя, -глупачка, и докато запалваше цигара, си сипа още една чаша вино.

Уил стоеше навън на ниската дървена веранда, сложил ръце в джобовете на зимното си палто, с плътно увит шал. Когато Лорин най-накрая бе задремала пред телевизора, децата вече заспали на горния етаж, той си направи бърза разходка до брега на блатото и сега, с гръб към къщата, той стоеше като замръзнал, зяпайки през тъмната ширина  от полета към града, който бе на около 8 или 9 километра. Като че ли градът никога не е бил толкова тих; напред имаше повече звезди, отколкото някога бе виждал. Първите им шест месеца прекарани тук бяха ад.

Уил постоянно се бе оплаквал от шофирането, от времето, което му отнемаше да отиде и да се върне от работа, от идиотските шофьори по пътя; когато се връщаше в края на един изтощителен ден, синът му, в повечето случаи, вече си бе легнал, заспал. А Лорин, все още кърмейки Джейк, раздразнена, изтощена, лишена от приятелите си и от достъпа до тяхната подкрепа, бе самотна; зарязана между зелки и тракащи фермерски машини и хора от селото, които я презираха, ако изобщо си направеха труда да я погледнат.

-Ти си този, който ни довлече тук. -беше казала Лорин. И една вечер, когато Уил се прибра, прозявайки се, почти с цял час по-късно, от обещаното, вечертя се бе втърдила във фурната.

-Не говори такива глупости-измънка Уил, изритвайки обувките си докато се събуваше. –Ти си тази, която искаше да се премести повече и от мен.

-Извън града, да. На някое хубаво място. Не на забравена от Господ дупка като тази.

-Ами, тази забравена от Господ дупка, както я наричаш, бе единственото, което можеше да си позволим.

-Тогава може би тряваше да останем там, където бяхме.

-Като ти харесва толкова много, защо не се преместиш?

-А ти какво ще правиш? Тук ли ще останеш?

-Може и да остана.

Лорин с насмешка се изсмя гръмогласно. –А Джейк? Ами Джейк?

Бутвайки я Уил мина покрай нея и отвори вратата на хладилника, търсейки бира.

-Е? –настоя тя. –Къде се вписва Джейк в този твой перфектен план?Той няма точно да остане тук с теб.

-Лорин, за Бога, престани!

-Не, хайде, кажи ми.

Уил тръшна вратата на хладилника. –Просто няма да го оставиш, нали?

-Кое?

-Всичко. Всяко малко проклето нещо. Продължаваш и пордължаваш. Никога не знаеш кога по дяволите да спреш.

-А ти знаеш?

Отваряйки кутията бира, тои мина покрай нея забърсвайки я, на път за вратата.

-Знаеш ли Уил?

Обръщайки се, той удари бирата като я остави настрана. –Да, подяволите, знам!

След миг той бе на стълбите, взимайки две или три стъпала наведнъж. Когато Лорин, следвайки го, открехна вратата на спалнята, той пъхаше неща в една чанта,тениски, панталони, чорапи, всичко.

-Какво правиш?

-На какво ти прилича?

-Изнасяш шоу?

-Така ли?-грабвайки риза, той я захвърли в лицето и.

-Това прилича ли ти на проклето шоу?

-Не би посмял.

-Не?

-Да осавиш двама ни, не ти стиска.

-Само гедай.-Взимайки чантата, той се запъти към вратата.

-Уил.

Той стъпваше бързо и тежко по стълбите.

-Уил.

Той захвърли чантата на задната седалка на колата, сядайки зад волана.

-Уил да не си посмял.

Вратата на колата се тръшна; двигателят заработи.

Той само можеше да я чуе как вика, с лице прилепено за стъклото, на сантиметри от неговото. –Ако направиш това, повече никога не искам да те видя. Никога вече.

Гумите избоксуваха за миг на чакъла, след това тръгнаха. Тя се виждаше няколко секунди в огледалото му, огряна от светлината на верандата, и изчезна.

Докато Уил достигна главното шосе, осъзна, че кара прекалено бързо, овладя колата и намали. Завивайки по един черен път, фермерски път и малко повече, той спря колата точно до един нисък и тъмен хамбар и седна, треперейки, с едната ръка все още на волана. Светло жълт кръг се притискаше тясно до хоризонта, незасегнат от тъмнината. Всичко, което имаше: всичко, което е искал. Синът му. Той седя там, докато студът не се впи дълбоко в костите му.

Когато отново влезе в къщата, часове по-късно, всичко бе тихо, нямаше светнати лампи нито на горния, нито на долния етаж. Той напълно очакваше Лорин да си е легнала, но тя бе в хола, седеше си с изпънати крака.

Уил светна лампата.

Лицето и бе пребледняло, косата и бутната назад.

-Изгаси я.

Той я изгаси.

След миг тя свали краката си и бавно се приближи към него.

-Съжалявам. –каза той.

Тя му удари силен шамар.

-Наистина съжалявам.

Тя го зашлеви пак, веднъж, два пъти.

Кръв потече от горната му устна и той можеше да я усети в устата си.

-Лорин…

Той се протегна да я хване за ръка, но тя се дръпна и стояха там, отвсякъде обхванати от тишина, мълчайки, без да се докоснат, докато, накрая, отидоха да си легнат.

Среща с четвърта група студенти по проект „Студенти по пътя на книгата“

Място: Издателство „Летера“ – гр. Пловдив

Дата: 02.07.2010 г.

Коригиране на текст

Редакция на художествен текст

Цел: Студентите-практиканти да се запознаят с дейността на коректора по пътя на книгата, основни похвати и правила за коригиране; стилова редакция на художествен текст

1. Редактиране

а) Основни похвати в редактирането

б) Техники на редактиране

в) Видове речници и справочници

г) Практическа работа с текст

Лектор: Йордан Костурков

2. Коригиране на текст

а) Основни правила в пунктуацията и правописа

б) Типове грешки

в) Коректорски знаци – приложение

г) Практическа работа с текстове

д) Препоръчителна литература

Лектор: Красимира Станева

За автора: Дорис Лесинг е родена 1919 година и в момента е на 91 години. Тя е утвърдено име на  литературната сцена и е популярна не само в Англия, но и в целия свят. Изключително продуктивна,  написала десетки романи, тя получава заслужено признание с присъждането на Нобелова награда през 2007 година. Тя е носител и на много други престижни награди. Творчеството на Дорис Лесинг е вдъхновено от живота  й в Африка,  детството, нейните социални и политически борби. Чести теми в нейните романи са конфликтите между различните култури, расовото неравенство, противоречието между личната съвест и общото благо. Дорис Лесинг започва да печата през 1949 год. Нейният дебютен роман се нарича „Тревата пее”. Последният й роман е  „Пукнатината”, публикуван през 2007 година. Преобладава мнението, че читателите харесват повече литературата, която пише през първия си етап, а не когато пише научна фантастика. Но безспорно тя е сред  най-четените  съвременни автори. Един от най-популярните й романи е „Лятото преди мрака”. Но не успях да открия отзиви на критиката за този роман.

Да се определи жанрът е сложна задача, но този роман се вписва в характеристиките едновременно на социален, философски, а и донякъде на роман с нотки на феминизъм. Повествованието е от класически тип, сюжетът е налице.

Главна героиня: Кейт Браун

От гледна точка на съдържанието може да се каже, че съдържа доста поучителни моменти. Това се отнася за реализацията на Кейт като домакиня- тя е блестящ пример за подражание в това отношение.

„Излъчва флуиди и ги разпръсква като царица на мравките изпълва с биотоковете си целия мравуняк и обединява в един организъм отделните индивиди, които иначе не биха се свързали.”

Тя се грижи за съпруга си Майкъл, който е доктор, както и за дъщеря си Ейлин  и синовете си  Стивън, Джеймс и Тим.

Първоначално център на материалното пространство е домът. Мястото е Лондон. После се мени в зависимост от това къде пребивава главната героиня, като основните други топоси са: сградата на международната организация, хотелът в Истанбул, хотелските стаи в Испания, манастирът в малкото селце, хотелската стая и квартирната стая в Лондон. Сезонът е фиксиран- летните месеци. Романът е обвързан със семантиката за горещината.

Повествованието е третолично. Времето и пространството съвпадат с реалното историческо време.

Графично оформление: романът се състои от 5 части, които представят различните етапи в живота на Кейт.  А заглавието е метафора, която отразява разгледания преходен етап от живота на главната героиня.

Първата част- У дома – представя животът на Кейт такъв, какъвто е бил в последните 25 години. Тя е способна дама, на чиито рамене лежи многочислено семейство и всичките грижи е поела тя. Отзивчива, загрижена, търпелива и организирана-това е истинската домакиня. Но настъпва момент, в който тя трябва да помогне на международната организация и да ги спаси от затруднението, в което се намират, поради липсата на преводачи.

Втора част- Световната организация за изхранване на населението– тя блестящо се справя с новата си роля, изпълнена е с положителен заряд. За кратко предизвиква възхищението на цялото ръководство и делегатите с качествата си на полиглот и отзивчив сътрудник. Поради епидемия и стачка се налага конференцията да се състои в Истанбул, а там се развиват съдбоносни случки, които разтърсват цялата й същност. Там вижда другото лице на делегатите- гуляйджии и покровители на идеята за неангажиращи плътски авантюри. Там, в Истанбул има 2 ретроспекции, които показват не много моралното минало и на двамата съпрузи. Кейт е имала авантюра преди 10 години с момче, което тогава е било на 20 -преживяването е било прекрасно, забранено и разтърсващо. А мъжът й страда от синдром за незадоволен плътски глад и непрекъсващ сексуален интерес към по-млади жени. Заради този порок той пада в очите на Кейт и тя престава да изпитва уважение към него.

Трета част- Ваканцията– в тази част е представена екскурзията на Кейт и Джефри и техните интимни отношения и провалът на мимолетната им връзка. Поради болест (първо единия, после и другия бива повален на легло), крехката им връзка не издържа. А и Кейт през цялото време го гледа с очите на майка. Още повече, че той се люшка по вълните на живота и търси призванието си все още не е изграден, здраво стъпил на земята мъж.  Тя започва да мисли за семейството си и да разбира, че въпреки всичко, тя се нуждае и от Майкъл, и от децата си.

Четвърта част- Хотелът –Кейт се връща в Лондон, оставяйки Джефри на грижите на монахините. Тя също прибягва до медицинска помощ. Известно време прекарва в доста скъп хотел, след това се мести в евтина квартира. Голямо удоволствие й доставят грижовните момичета, които неотлъчно я наблюдават при престоя в хотела, докато укрепне здравето й.

Пета част- Апартаментът на Морийн– Установява, че външността е основният фактор, според който тя ще бъде или няма да бъде забелязвана в обществото. Това я отвращава. Попада в средата на едно младо момиче, което се отличава с много свободен характер, чар и свободолюбив дух. Но то е с нестихваща тревога при мисълта за кого да се омъжи и затова изпитва голяма нужда от Кейт, която и тук се изявява в ролята на родител, заемайки мястото на биологична майка.

Особено място в романа заемат интертекстуалните връзки и  позоваването на философи. Цитира се Гьоте, според който целувката е същината на любовта. Много бил дълбал навремето в проблема и това било: целувката е всичко.

Другият особен момент е когато Кейт и Джефри са в селцето в Испания. Кейт си дава сметка, че „тук все още осъждат Мадам Бовари”.

Но най-голям интерес представляват съновиденията на Кейт. Сънят за костенурката и серията от сънища, в които прави успешен опит да пренесе един тюлен до морския бряг. Тюленът има рани- стари, които все още личат  и такива, които са пресни. Тя и в истинския живот прибира едно коте и казва, че се грижи за животните, защото чувства нужда някой да се погрижи за нея. Чувства се като ранена птица, накълвана до смърт от здравите си близки. Това е удивителен начин за представяне на душевните й терзания. Паралелът е много уместен. А сънищата епизоди, в които се занимава с мисията да спаси тюлена, са си чиста проба митарства- такива, каквито ги познаваме от поетиката на Достоевски. Сякаш героинята умира, когато не е сред семейството си и нейните сънища с тюлена са митарствата по пътя към възкресението. Тюленът бива отнесен до брега точно един ден преди Кейт да отиде вкъщи, което не означава нищо друго, освен това, че възкресението за Кейт е в дома й. А символиката на тюленът подсказва, че това животинче е именно Кейт- с белезите от отминали рани и с тези, които все още кървят. Още повече, че е символ на уплашената непорочност. Символът го има в древногръцката митология-нимфите, подгонени от  богове, се превръщат в тюлени. А и всички познати митове завършват с освобождаване на енергията, скрита в този тюлен и отплаването му. А костенурката от другия сън е въплъщение на космическия ред- стабилна защита от раздори. Всички тези белези водят към същността на Кейт.

Текстът е удивителен- съдържателен, символичен, съдържащ интересни интертекстуални елементи, изследващ дълбоко женската същност в конкретната възраст на героинята, поучителен, смислен и изпълнен със съвети за едно пълноценно семейно съжителство, стига да може читателят да вникне дълбоко в думите. Разказвано е увлекателно. Предназначението е за масовата аудитория. Не смятам, че текстът на моменти е порочен или с аморални и вулгарни нотки, просто е директен и отразяващ действителността, без да спестява и тези моменти, за които сме свикнали да си затваряме очите и да не говорим. Романът говори и за друго- за равноправието на жените в обществото и полагайки ги на една линия със силния пол.