– Добър вечер, без много уводи продължаваме с “Кючук Париж” и с бай Дeян Начев, бивш футболист, съдия, сега спортен историк  и да не забравим директор на Халите в онези времена, когато в халите нямаше бутици и не знам си какво, а миришеше на топли кремвирши….

– Точно така.

– …леберкез, скумрии, паламуди…така беше.

– Точно така, паламуди, така беше.

– Да, така.

– Мили спомени.

– А сега какво продават? Гащи!

– Мили спомени… сега просто не влизам там, защото ми е мъчно, господин Тодоров.

– И аз не влизам.

– Ние стинахме по „Даме Груев” като тръгнахме, стигнахме до църквата.

– За „Кючук Париж” вече говорихме тогава и за църквата „Св. Георги”.

– Не, „Св. Троица”, „Св. Георги” е в „Мараша”.

– А грешка, извинявам се.

– „Св. Илия” в „Кършияка”.

– В „Кючука” колко църкви имаше?

– Една църква.

– Само?

– И след това католическата църква, която почва от „Тодор Александров”, тя е много хубава.

– Добре, започваме с църквата, до която стигнахме.

– Искам да кажа за църквата, тази църква преди времето е строена 25-та година, там е имало параклис. И този параклис през 25-та година построяват църквата. През 28-ма година, когато става земетресението, едната част, западната част на църквата пада и се разтурва и след 25-та година, 26-та година е след земетресението, 28-ма година след земетресението почнаха да я възстановяват с помощта на дарители, където дарител става една Дора, моя братовчедка и тя дарява и църквата се възстановява. Имам неприятен спомен с тази църква, искам направо да кажа, когато бяха бомбандировките 44-та година, през месец април на баш Великден, тогава хвърляха бомби в Пловдив, и една бомба падна на „Пандукляшев” и „Гоце Делчев” имаше бункер, и точно как се случи на единия вход на бункера бомбата пада и убива между 32 ли 35 души, където едно семейство – бащата, съпругата и дъщерята. Много жалка работа, бяха ги поставили в църквата, където ходеха хората да опознаят труповете – кой на кого е и тъй нататък. Но искам друго да си припомнят, на пловдивчани да припомня, че тази дата като хвърляха бомби, то изглежда е бил един самолет, понеже първата бомба хвърля в Захарната фабрика в двора. Втората бомба на „Иван Вазов” имаше една млекарница преди 30 години може би, пада другата бомба там, и третата бомба пада на Сточна гара, където имаше кантар, тютюневия склад „Реколта” и булевард „Христо Ботев”, точно на ъгъла, и четвъртата бомба за голямо нещастие пада на бункера, и може би този пилот съзнанието го е прогризало много, и продължава нататък и десет ли, единадесет, дванадесет бомби ги изсипва в момента там е КЦМ-то, бяха поляни, там изсипва останалия товар и излита си откъдето е дошъл.

– Значи той е видял, че е равно поле и ре рекъл дай да отбия номера.

– Тва е мрачната работа за „Кючук Париж”.

– „Гоце Делчев” улицата и това, имаше малка градинка, тогава ние в „Кючук Париж” почти през две три къщи си правихме във двора бункери. Тоест бункера какво представлява – изкопано на два метра навътре във земята, след това слагаш някакви греди и дъски, върху тях слагаш пръст, като засвирят тревога по стълбичките влизаш в бункера и очакваш шрапнелите, които хвърчат да не те ударят, а това става в бункерите. И затова тази църква за мен е свята, още един път казвам, когато след като я възстановиха след 25-та, 26-та, 27-ма година почнаха да я възстановяват. Аз съм кръстен, видях свидетелството си, там от някой си доктор, тва, доктор, отец Петко, и за голямо щастие 52-ра година съм се венчал пак там. Това са мили спомени от тази църква.

И да продължим нататък, по една улица, където ще говорим за Събота пазара. Тя се казва „Архимандрит Евлоги”. Почва от „Даме Груев”, дето за аптеката казахме, продължава покрай Събота пазара, и свършва на „Тодор Александров”. Тази улица носи името на „Даме Груев”…”Архимандрит Евлоги”. Този Архимандрит Евлоги е роден във Враца през 1890 година. Завършва духовна семинария и богословски факултет в Австрия. Става архимандрит 1921 година, ректор в духовната семинария в Пловдив от 31-ва до 36-та година и почива през 1947 година. Това  е за улицата „Архимандрит”…

– Чакай сега, някой звъни, може би поправка ще прави.

– Ало, да.

– Ало, може ли един въпрос към колегата ви, който води там?

– Кажете.

– Нека да каже колко футболни отбора имаше в „Кючук Париж”.

– Добре, хайде сега, разбрахме се, с футбола свършихме миналата седмица, но кратко, колко футболни отбора и казваме, че няма да…

– Футболни отбори не знам, любезни зрител, какво ме пита. Имаше в Пловдив 100 футболни клуба, това, отбора.

– Дай да оставим това…

– Футболни отбори имаше, аз оня път го казах, „Кючук Париж” „Шипка”, тука беше „Ботев”.

– За „Кючука” само.

– Само за „Кючука”? Ооо имаше много, аз ще припомня на любезния зрител.

– Много, много, свършихме.

– Много…

– Уважаеми зрители, за футбола, айде да кажем в края, към осем и пет може да отделим пак малко време за футбола, но нека сега да не изместваме темата.

– Тръгнахме по „Архимандрит Евлоги” и вече казахме, че тя почва от „Даме Груев” и свършва на „Тодор Александров”. Тази улица точно там е пазарът. Този пазар започва да…

– Събота пазара.

– …да, Събота пазара започва  от малко по-късните години от ХХ век. Тогва хората от близките села идваха само събота. И затова се казваше Събота пазара. Там излагаха си зарзавати, стока, имаше малки магазинчета, гащенца, обувки, това било, онова било. Събота пазара. И от тогава тръгна и стана Събота пазара. Там едно време на Събота пазара бай Велко, който живее на „Тодор Александров”, там построяваха люлките. Там имаше стрелбища, а аз като още по-малък, помня 34-та, 35-та, 33-та година там ставаше един гьол и ние малките деца, не знам дали знаят сега зрителите, „казаци” им викаха едно време, с шипове карахме казак там и това беше развлечението на Събота пазара. Нямаше много работи.

– Имаше ли нещо, наклон?

– Нищо нямаше, то нямаше наклон. Замръзне времето, замръзне, то беше за сгур, замръзне и някакви локви и там децата карахме. И друго искам да въведа зрителите в знание, 34-та, 35-та година за пръв път се пуска транспорт за „Кючук Париж”. Той тръгваше от площада, минаваше по „Иван Вазов”, по „Авксентий Велешки”, тогава прелез имаше, бяха пуснали прелез, и отива на събота пазара и се обръщаше обратно. Това беше превоза. А през голямите събития, когато войната стана, нямаше тогава бензини, нямаше това, други горива и имаше газ генератори, върви омнибуса, оня, шьофьора отива с газ генератора с  дървото, намушва дървата, и такъв беше живота.

– Надлеза там кога го правиха, моста?

– Този мост си съществуваше, говоря за прелеза, където е Сточна гара, там имаше прелез, обаче го махнаха, след като махнаха прелеза, направиха със железа гражданите да се качват по стълбичките нагоре един въздушен мост железен, махнаха и него, и сега махнаха и прелеза, завиваш наляво, надясно и направо по улица „Гевгели” се казваше тя и направо влизаш на Събота пазара. Няма да забравя на Събота пазара само в събота ставаше пазара. Нашите родители от там купуваха за децата обувчици, фанелки и тъй нататъка. На Събота пазара искам да припомня, че там живееше и продължава да живее един от добрите футболисти на „Спартак”, казва се Иван Барбов. Неговия баща беше един много добър бай Колю машинист. И искам да подчертая че в „Кючук Париж” изключително много имаше служители на БДЖ. Едни ръководител движение, други вагоноописвачи, трети спирачи, четвърти влакови надзорници, огняри и тъй нататък. Почти много хора имаше в нашата улица четири-пет железничари. Та имаше такъв живот. И на пазара, срещу пазара, прогимназията „Иван Вазов”. Тя се казваше така. Имахме в „Кючук Париж” две основни училища. Едното се казва сега „Братя Миладинови”, а другото, което е на „Пере Тошев” казва се „Св. Климент Охридски”.

– Айде пак да чуем зрител. Ало?

– Добър вечер.

– Добър вечер.

– Значи тука за обучението слушам, че говорите нещо. Аз сега имам едно детенце, което сега ще тръгва на училище.

– Ама ние говорим за едно време за „Кючук Париж”.

– Ами аз горе долу това почнах, в това училище ще тръгва моето дете. Ама искам да взема отношение по един друг въпрос в един днешен вестник.

– А, не, не. Няма да се отклоняваме.

– Какво иска, за футбол ли пак?

– Не, не, той за образованието сега.

– И там, тогава тези основни училища, искам зрителите любезни да чуят, тогава бяхме отделения. От първо, второ, трето, четвърто отделение учихме в първоначални училища, и след като завършиш в основното училище, отиваш в прогимназията, и тогава казвахме първи клас, втори клас, трети клас. След като завършиш трети клас прогимназия, тогава учениците тръгваха по Пловдив, кой в Търговската гимназия, кой в Първа мъжка гимназия, кой в Смесената гимназия, кой в Девическата гимназия, и така нататък образоваха се хората.

– Къде имаше най-голям интерес, към коя гимназия?

– Най голям интерес тогава проявяваха към Търговската гимназия. Тя беше най-реномирана, авторитетна, хубава гимназия, и след това Първа мъжка гимназия. А Девическата гимназия беше горе на високото, знаете, „Антим Първи”, там пък беше гимназията, където се учат за шивачки, едно друго и тъй нататък. Имаше много гимназии смесени и хората отиваха нататъка. И това до срещу прогимназията 34-та, 35-та година построиха банята. Ние тогава „Кючук Париж” бяхме един беден, работнически квартал, почти тръбопроводи нямаше, чешма, до църквата имаше една чешма, другата беше на „Тодор Александров” на улицата и ходехме с кофички, с дамаджанки, стомнички тогава беше, наливахме вода и там беше банята. Идеш в събота на баня, къпеш се, зад банята пък беше, казахме амбулаторията тогва, не поликлиниката, амбулаторията, сега където е съвета, общината, районния съвет, отзад имаше въглищата слагаха огнярите да топлят водата. И това беше на Събота пазара. Едни хубави спомени, имаше приятелчета, имаше хора, другарувахме си, живеехме си и тъй нататък. Това беше за Събота пазара.

Сега предлагам да продължим по „Даме Груев”. Тръгваме от аптеката, ние казахме за апреката, казахме за църквата, тръгваме по „Даме Груев”.

– Чакай да видим някой за спорта ли е, или не. Ало?

– Не е за спорта, не.

– Айде кажи сега.

– Много здраве на бай Деян от неговите приятели от „Рибарника”.

– Оу благодаря, благодаря. Много сте любезни, благодаря ви.

– Бай Деяне, слушай сега, аз те познавах чак като управител на халите.Обаче искам сега да те питам един въпрос за „Кючук Париж”, защото мен ме интересува целия Пловдив, защото аз се опитвам да пиша няк’ва книга за тоя Пловдив. Искам да знам нещо да ми кажете за „Клош Мер”.

– „Клош Мер”?

– Да.

– Аз ви моля, аз ви моля в другото предаване ще бъде улица „Пере Тошев”. Точно тази улица минава през „Клош Мер”. А да ви помогна защо носи името на „Клош Мер” – защото имаше пред градинката на ъгъла срещу „Климент Охридски” училището един  ресторант, и в ресторанта нямаше тоалетна, а браво, точно така.

– А другите два въпроса от кой?

– Искам другите къде се е намирало т’ва, къде се е намирало сиропиталището къде се е намирало?

– Сиропиталището и..?

– Стопанство имало там, към Въча някъде било ама не знам точно къде е било.

– Добре. Някакво сиропиталище и стопанство.

– Няма, аз не зная да е имало сиропиталище. И на тези отговорихме изчерпателно дето ни пита човека.

– Няма да отваряме повече.

– И продължавам, да, благодаря ви, и продължавам сега по „Даме Груев”. Точно на ъгъла където започва, срещу аптеката, това е много интересно моите съграждани да го знаят и пловдивчани, там живееше един бай Драган. На ъгъла. А бай Драган имаше градина, където са гробищата „Кючук Париж”. И пожелал човека като почине, да го закопаят в собствената си градина. Не щял гробища. И там изпълняват желанието му, закопават ги, и от там носи имато „Драгановите гробища”. Вижте, от там носи името „Драгановите гробища”. Преди да навлезнем в „Даме Груев”, 34-та година там нямаше паваж, нямаше нищо, имаше голям калдаръм с големи камъни изградено и младежите, момичетата, бях малък тогава, някъде на 5-6 годинки, 7 ходехме там да гледаме как правеха движение. Почваха от аптеката, където е, бяха, стигаха до „Тодор Александров” улицата и обратно се връщаха пак, правеха разходки и така нататък.

– Вместо да бият път от тука до стъргалото?

– Не. Там си имахме специална.

– Местно движение.

– Местно движение, само от квартала хора ходиха. И продължаваме сега нататъка. Вървим от дясната страна, мога да го покажа, една снимка, за „Кючук Париж”. Ако обичате, е този първия, първия, жена му и той, т’ва са казва се Бошеви. Имаха двама сина – Георги и Христо. Тогава хората ходеха на разходка, шест семейства ходеха на разходка, ходеха на разходка на „Бунарджика”. И продължаваме нататъка. Не е удобно много да кажеш тука е живял този, тука е живяла тая, к’ви спомени, живяли са хората, живяли са. Продължаваме нататъка и вече по улицата, която почва от пазара, нататъка, пресича, ние живеехме на улица „Дебър”, продължаваме нататъка, на ъгъла живееше едно много хубаво момче – Стефчо, в момента е часовникар, баща му беше един от добрите обущари в квартала. Продължаваме по-нататъка на гърба на този имот, на който живееше Стефчо, на гърба живееше Тодор Сеизов.

– Добре, запомни си думата, но сега по повод разходката на „Бунарджика” кажи как се живееше.

– Сега искам на зрителите да кажа, ето, най-малкото момченце, което е долу, това е моят брат, който сега е на 72 години. А средният, със каскета, дето така до стомаха, това е моят татко, до него със шапката и с бялата огърлица е майка ми. А в лявата страна тези живееха на „Даме Груев”, на номер 20, близо там беше. И след това тези деца са на всички тези хора, които са там на екскурзия. И искам да покажа, че това са правили развлечението. Парк, събрали се със шест семейства. Шест жени и шест бащи и са земали дечицата си и са отишли на „Бунарджика” на разходка.

– Какви други развлечения имаше? Кино откога има?

– Нямаше.Нямаше такова нещо.

– Кръчми?

– Нямаше. Е т’ва им е развлечението. Вечер като си дойдат уморени от работа от тютюневия склад, идат така от махалата от улицата родителите, бащите, съберат се, пийнат по едно малко шишенце ракийка, едно друго, майката сготви, „иди викай татко ти от кръчмата да вечеряме”, „лягаш” и т’ва беше. Така. И продължаваме до къщата на Стефчо на гърба, точно на нея, на „Даме Груев” живееше Тодор Сеизов. Той беше един  от личните център нападатели на „Шипка”.След това се издигна, стана тука председатл на спорта в Пловдив,     отиде в София и почина. Срещу него живееше един известен голям футболист, казваше му Георги Кокинов – Кокината. Един изключително много добър бранител, играеше, винаги играеше със „Шипка”, с кърпа на главата. До тях имаше една кръчма, казваше се „Двете католичета”. Там изключително продаваха жаби и жалви. Продължаваме нататъка, на ъгъла, бай Генчо казвам, беше бакалница и държеше в лявата страна кръчма. От дясната страна беше бай Ради, кръчмарина. И до него беше касапницата на бай Киро – касапин беше. Продължаваме пак нататъка.

– Припомняй по коя улица, че зрителите ще забравят.

– По „Даме Груев” говорим само.

– Вървим по „Даме Груев”.

– Само вървим по „Даме Груев” към Кукленско шосе отиваме вече, да, по „Даме Груев”. Пресичаме „Тодор Александров”, от лявата страна живееше един много добър мой приятел, баща му беше обущарин, Атанас мисля се казваше, Киряка. Тий беше изключително голям боксьор. С Венко Пулев един път направиха голям мач, където беше партийния дом там имаше лятно кино. На лятното кино Бенко Пулев е и Кирил Киряков. Имаше и брат – Никола Киряков, ама страшен бой, голям боксьр беше, лека му пръст. Продължаваме нататък, в лявата страна имаше един фурнаджия, бай Колю, казвахме му Американеца. Да си призная не зная защо му казваха Американеца, може да е бил в Америка, имаше два прекрасни сина, едно силно впечатление ми е направило като дете какъв морал са имали хората, отиваш с тефтерчето цяла седмица си взимал хляб, и хляба тогава не си спомням, 35 лева сме направили покупка за хляб, и татко ми даде 30 лева и казвам „бай Кольо, татко каза 5 лева да ги презапишеш за другата седмица”. Наплюнчи молива, удари един кръст и каза „ще кажеш на татко ти пак от мен да взимат”. Така беше.

– Чакай да видим сега някой, дали минаха 5 минути. Ало?

– Ало, Диян Георгиев Начев да се обади.

– Ето го, тука е.

– Кажи му, слушай сега, искам да ми донесеш гумения чук.

– Кое, кое?

– Гумения чук да ми донесе в работилницата, гумения чук!

– Добре.

– Какво?

– Да му донесеш гумения чук.

– К’ъв гумен чук ся?

– Ми не знам.

– Тоя не е добре нещо. Не знам.

– Добре. Пет минути пак няма да отваряме пак. Айде да видим.

– Да.

– То някой от махалата сигурно.

– Много ви моля, не знам кой е. Да му донеса гумения чук? И продължаваме нататък, и след като продължаваме нататъка, стигаме до „Братя Миладинови” училището, това училище е построено късно и там се учиха от първо до четвърто отделение, пак от махалата. И продължаваме пак нататъка, много важно искам да кажа, да знаят, по нататък, на гърба на училището на „Братя Миладинови” по „Даме Груев” имаше един отдел се казваше „чистителния отдел”. Не Отдел чистота, „чистителния отдел”. Там имаше към сто гальотки и сто коня, където сутрин в пет часа отидоха, впрягаха колите и един керван излизаше от там и тръгваха из целия град да събират боклука. Със звънеца звънят, и майка казва „боклукчията минава, иди хвърли боклука”. Боклукчията минава и така беше, сто каруци излизаха сутрин рано, в пет часа и половина, шест часа, събираха в целия град боклуци. Както казах, че имахме много железничари, имахме и много хора от „Кючук Париж”, които бяха метачи по улицата. Бедни хора, нямаха прехрана, нямаха, помня много добре на нашата улица имаше един бай Димитър, метеше улиците от „Гюро Михайлов” дето почва, по „Отец Паисий” до върха на Джумаята. И тези каручки след като съберат боклука от града, минаваха по „Пере Тошев”, където е Въча, ние казвахме тогава, има блокове сега там, направено, всичко модерно, асфалта, градините, и тъй нататъка, там хвърляха боклука и им казвахме „дупките”. На гърба на Въча. И по нататък, след като минем „чистителния отдел”, като минем „чистителния отдел”, по нататък на Кукленско шосе имаше една фабрика за дограма, правеха врати, прозорци и тъй нататък, след това се преобразова и земаха да правят китари, мандарини, еи тъй нататък, т’ва беше. Няма да забравя, лека му пръст, точно срещу тях живееше един голям футболист на „Локомотив” – Пандишина. Той много отдавна почина, много отдавна почина, и там свършваме в „Кючук Париж” където се разбрахме да не казваме той живееше тука, той тука, не е много удобно да говорим тези неща. Сега да се прехвърлим ли в „Пере Тошев”?

– Айде, давай!

– Да. От църквата, от църквата почва улица „Пере Тошев”. Тя беше една хубава улица, голяма, тръгваме нататък точно на ъгъла имаше едно време касапница на бай Димитър Касапина, на бай Христо Касапина, сгреших. Имаше един син – Митко и две дъщери, заедно учихме, заедно. От дясната страна имаше кафене. Държеше го едим много заразен от „Шипка”. Той водеше всички малки деца на мачове, той организираше всичко. Стамен се казваше. Стамен. Продължаваме нататък в дясно имаше една фурна на Дингйели, Дингила, по натък една малка къщичка, още седи, тя е срутена, там живееше Иван Сотиров, големия футболист на „Ботев”, Албанеца. Точно там.

– Номер осем.

– Да, да. Там живееше той, на тази. А срещу тях имаше бай Петър Джемджията, най голямата къща почти на „Пере Тошев” беше тя. Имаше трима четири сина, най-големия син беше Георги, след това Кольо, след това илия и след това Мито. Четири сина имаха, имаха бакалница, и няма да забравя много хубави мили спомени, там имаха едни големи бъчви, събираха по пет тона грозде, и тогава му казвахме ние, католиците от долните села караха, шарпана. В едни такива шарпани гроздето и бъчунки оп, сипват ги вътре и крадяхме грозде като деца, да се занимаваме. Правеше си вино там, правеше си ракия, голяма бакалница и кръчма имаше. Продължаваме нататък от дясната страна беше читлището на „Кючук Париж” – „Христо Ботев” читалище имаше, раздаваха книги за прочит, там имаше и разни масички, хората четяха, и по нататък Парликови, фурна имаше. Голям футболист, Кольо Фурната му казваха. Играеше от „Шипка”, след това в „Ботев” отиде помошник треньор ли, какво беше, Кольо Фурната държеше тази фурна. И продължаваме пак нататък на ъгъла  имаше един Георги Гърбучев. Баща му беше железничар. Точно под надлеза, под моста тука казваше стрелка коя да се обърне, как да се обърне, и тъй нататък. Там беше. И бай Божин срещу тях имаше и млекарница, искам да кажа на зрителите когато млякото се продаваше в гювечи, или един голям гювеч с лопатка, и като отиваш с канчето, слагат ти канчето на едната страна, на другата страна слагат камъни, везната да се уравновеси, и след това казваш „едно кило мляко”, сложи ти едно кило кисело мляко и ‘зимаш си млякото, отиваш си и тъй нататък. Продължаваме нататъка, и стигаме до „Ботевото ханче”. „Ботевата механа”. На Кишилови, те бяха двама братя. Бай Петко се казваше този, имаше „Ботевата механа”, кръчма, малка къщичка, обаче мезелъци, дроб сърма, имаше всичко, пържен дроб, бъбреци, и най-важното, тогава имаше мезеджии. Хора, които жена му направи далак, направи плетени агнешки чревца, свари шкембе, всичко хубаво седи пред кръчмат и излиза вънка с една книжка – „дай ми за един лев”. Одреже му за един лев. Нямаше чинии, минии, оп – със шарена сол, приятна работа. Може би не е било културно.

– ХЕИ-то няма да го допусне днес. Това все едно тука пред Тримона да застанат със чревцата.

– ХЕИ-то няма да го допусне.Изключено. И там до бай Петко имаше трима братя. Бяха бакали. Тяхната бакалница беше една от най-големите на баща им бай Стефан. Те дълги години работиха в хранителни стоки, заедно работихме. И продължаваме нататъка, точно на ъгъла имаше една кръчма „Чурлина”. А срещу него, срещу него имаше сладкарница, а на тая сладкарница от улицата „Даме Груев” движението се премести на тази сладкарница и от там ходехме младежите да правим там движението. Въртехме се до края на  училището „Климент Охридски” и обратно. И искам да кажа, че „Климент Охридски”, на мястото на „Климент Охридски” 34-та година там беха катунски конак. Там беха цигани. Не цигани със къщички, а цигани направени от платна, черги и тъй натък. Разтуриха ги и направиха училището. И след това дето каза господина за „Клош Мер”, на ъгъла, където започва градината на „Белите брези”, на ъгъла точно имаше, нямаше още не беше построен ресторанта, който е на „Белите брези”, там имаше едно като лятна градина, там хората отсядаха и семейно с баща ми сме ходили даже, но нямаше тоалетна едно друго и от там се кръсти „Клош Мер”, където в Америка ли къде нямаше тези неща.

– Във Франция, Франция, където са пикаели по дуварите.

„Клош Мери”, да и тогава казаха т’ва е било „Клош Мер”. Училището няма да забравя, първо отделение, там отидох да уча, в „Климент Охридски” – първо, второ, трето и четвърто отделение. Беше ми класен Чучев, той живееше в „Кючук Париж”, имаше една жена и тя  учителка, Радка Чучева се казва. Един син имаше Недко Чучев се казваше. И по нататък още един по-друг син имаше. И срещу беше градината. От тази улица дето ви казвам станахме малко по културни, и се преместихме от улицата правехме движение в градината. И най важното, което искам да споделя с моите съкварталци, 44-та година след 9 септември може би е било, на 20 септември, ние правехме движение в градината и из един път се чу тревога и пуснаха една бомба, която се казваше „майка”. Ако вие сте били тогава и помните тази беше разрязана и в моле беше сложена в главната какво представлява. Бомба „майка” – имаше вътре 52 малки бомбички. След като експлоадира долу на земята, тези малки бомбички се разпръскваха и за голямо нещастие, абсолютно за голямо нещастие Колето – едно момченце приятел беше от „Борислав”, където правехме движение, и след тревогата се разделихме, аз се прибрах, той тръгна да си отива, обаче за голямо съжаление бомбичката го стигнала някъде и го утрепа, това става 44-та година. Продължаваме нататъка, по „Пере Тошев”, пресичаме „Скопие”, улицата „Скопие”, от лявата страна на „Пере Тошев” имаше една кръчма, махленска кръчма, много хубава, а от дясната страна имаше бакалин един, там живееше един мой съученик – Дончо. Баща му беше бакалин, държеше кръчмата. И продължаваме малко нататък още, бай Коста, бакалина, изключително беше най-голямата бакалница негова в квартала, голяма бакалница негова, всичко имаше тъй да се каже и нямаше проблеми, на вересия, с тефтера отиваш, взимаш, правиш, струваш и така нататъка. И след това вървиш още някому и там беше Въча. Тази Въча даваше ток почти на целия Пловдив. На гърба на Въча където сега е улица „Вапцаров” вървят тролеите, там имаше един голям гьол вода,ето тая вода охладяваше машините на Въча. Ама беше жабуняк и тъй нататък, а срещу Въча, срещу Въча нека да ме извиняват зрителите, аз ги въвеждам в това, което е било, там пък хвърляха боклука. Дето сега водят борби в София „не искаме боклука”, т’ва да стане, „не искаме да го балират”, ето хората живееха там и боклука хвърляха там. Така беше. Нямаше места, къде , какво,  що и тъй нататъка. И вече ,,Пере Тошев” продължаваше нататъка, където вече свършваше, където свършва, там е онкологичният диспансер, доколкото си спомням сега, ако не ме лъже мисълта. Имаше два пътя, тръгваш по пътя, вляво се разделяше, наляво отиваше се в „Беломорския квартал”, сега дето пак съществува, отиваше се в „Беломорския”. В дясно минаваш и като минеш един километър, бай Петър Рашков имаше, сега сина му има бензиностанция, там, до затвора  имаха бензиностанция на  ,,Лиляна Димитрова” , бяха много добре със приятелите, с баща ми и това беше стопанството на Петър Рашков. Имаше около трийсетина крави и говеда, имаше един пазач, дето кравите да ги пази, имаше един кабриолет с две колелета, с два гюма…

– Т’ва, Рашко  на Хаджията бащата?

– Ха, точно така, браво, помогна ми, бащата – бай Петър. И със баща ми бяха много добри приятели, даже у дома е спал по някакъв повод, не помня какво. И минава бозаджията, разбираш ли, минава  и оставяш купичката на вратата отгоре, сипе ти боза, на събота дойде, дадеш му парите. Бай Петър Рашков също, мине млекаря, сипе ти мляко, остави мляко, на събота мине, даваш му парите, на събота. Всяка събота работниците си взимаха парите.

– Добре, 10 минути не съм те прекъсвал.

– Ало, мога ли да се включа?

– Може вече!

– Евгени, чета „Кючук Париж”. Това значи, че не се отнася само за ,,Пере Тошев” и ,,Даме Груев”. Отнася се за целия квартал.

– Полека-лека, не може всичко.

– Сега, точно на Великден, аз горе долу съм като него, сега бомба падна тук, вие сте на  ,,Радецки”, а училището ,,Георги Димитров” тука падна бомба. Същата вечер падна и в ,,Търговската Гимназия”. Та не е само в „Съдийски квартал” и „Кючук Париж”, както той говори.

– Аз не казах само това…

– Сега специално за  Събота пазара, срещаме на „Борбата”, където се  събира Бекира и специално футболисти на „Локото”, по-нататък, ако вървим, се намира къщата на Дечката и тъй нататъка. Това вече ако говорим само за квартал „Кючук Париж”. Едно време имаше и канал, който минаваше пътя, дето ,,Ухото” се казваше.

– Ние го казахме т’ва.

– Ние израснахме много спортисти, аз понеже имах състезателки там и съм минавала, така че, не е само…

– Какви спортистки бяха?

– ….три  четири улици, а се отнася за целия квартал!

– Така, ние тепърва…

– На  Събота пазара така малко към гимназията, на  Йорданка Николова музея. Така тука до нас на гарата, аз до гарата живея, е училището, бившето ,,Георги Димитров”. ,,Климент Охридски”, а това училище, което говори той там, ,,Климент Охридски”, където е учил, сега това училище съществува ли, искам да ми се отгвори?! Защото да не стане дублиране на две училища с едно и също име!

– Уважаема госпожо, искам да ви кажа, искам да ви кажа за Дечката, дето говорите, футболиста живее на улица  ,,Дебър” през една къща. Ние се разбрахме с господин Тодоров за футбол да не говорим. За това дето говорите, че са израснали много футболисти, пределно ми е ясно.

– Спортистки е имало, тях ги пропусна.

– Спортистки е имаше, сега, една минутка.

– Ние говорим за ,,Ухото”, знам че имаше там спортистки. Сега, дето казва за Йорданка  Чамова къщата и тъй нататък, брат им Величко добре помня, Колето помня, Ванката помня, другия му брат помня и тъй нататък, заедно сме израснали, но аз не мога да говоря, да се прехвърля от една улица в друга, ние имаме тука разбирателство с  господин Тодоров  да говорим за определени улици.

–   Така, кажи сега, до къде бяхме стигнали?

–   Стигнахме до бай Коста, и от там нататък вече продължаваше където хвърляха боклука, в лявата страна, заравяха го, нямаше трактори, нямаше нищо, заравяха го, и след това Въча произвеждаше електроенергия почти за Пловдив. И турбините, които бяха там, турбините, които бяха там охладяваха машините. А искам да кажа, че ,,Климент Охридски”, което говори госпожата, никога не е бил другаде  освен на „Пере Тошев”, срещу градината ,,Белите брези”. Абсолютно никога! Там съм учил, там всичко е станало, изобщо училището съществува от първо до четвърто отделение съществува.  И градината след време направиха този хубав ресторант, там направиха един паметник, малко се поукраси квартала, ама като идеш там – да ти е приятно, улиците дълги, павирани, направено. Бутнаха старите къщи,  срутени и тъй нататъка, направиха блоковете, но това, което ние живяхме, господин Тодоров, любовта, обичта, искам да ми позволите нещо да кажа, възпитанието, майчиното, домашното възпитание. Спомням си моята майка, когато ме изпратеше на училище  казваше „Деянчо, като видиш учителя, да свалиш шапката, да му кажеш ,,добър ден”, като видиш дядо поп, да изтичаш, да му целунеш ръката.Като влезнеш  в магазина, да кажеш „чичо Стефане, мама даде тефтера, да ми дадеш т’ва и т’ва , т’ва и т’ва”. Де да знам какво беше, ниска култура ли, голяма култура  ли, възпитание ли, какво ли, там сме израснали, в немотия, в работнически квартал, и сега какво казва жената, да не говориш само за една. Не може да се говори за всички улици, нали ние казахме, ще говорим за ,,Тодор Александров”, ще говорим за ,,Пере Тошев”, ще говорим и за  ,,Скопие”, знам, много не мога да говоря сега за  ,,Борислав”, който не го познавам, не съм живял и не го познавам. За „Христо Ботев” квартала, дето оцетената фабрика, на гърба на депото не мога да говоря. Мога да говоря за неща, както казах, че целия „Кючук Париж” почти много хора работеха в железниците. Искам да поясня, какво значи спирачи. Тогава парните вагони нямаха кранови спирачки, под вагоната бутаха, където калотките да се съберат и да стане спиране. Машинистът да свирне три пъти, значи да задържиш – той  с ръката, будката, задържа, мръзне, не  мръзне, държи. А влаков надзорник беше най-накрая. Най-накрая на вагона. Когато машиниста вози влака  и с обръщтане на главата гледа да не се е скъсал влака, и със светване на червеното влака не се е скъсал.Така беше. Началник влака, след това спирачи, надзорник или който там отговаряше, и после влака тръгва от гара на гара при три вагона, на другата пет вагона, студено, като кучета, така беше.

–   Значи на всеки вагон един спирач.

–   Не на всеки вагон, през три вагона.

–   През три вагона?

–   През три вагона и доколкото си спомням, така съм слушал от хората, когато машинистът кара и вече навлезе в семафора, звъни три пъти. Изсвири три пъти, да задържат спирачките. Когато вече да отпусне, свири два пъти тогава, сега е много електронно, всичко става от тука до Бургас. По прякото нареждат този влак ще мине със 186 през едикоя си гара, през едикоя си транзит да мине, и тъй натаък. Тогава нямаше, под моста кой където мине, под моста будка разпределителна. Кой влак ще мине през гарата, кой влак ще дойде, и вътре стрелочник – една стрелка обръща, другата стрелка обръща. Да въведа  в знание зрителите, че когато влиза, един локомотив има по един семафор, предупредителен, по-точно и  входен. Когато свети две зелени, тогава влиза, когато дойде до входния семафор има пък червено и зелено в гарата, само че не в права линия, а в отклонение, и затова, но тези неща вече са от обща култура ти говоря.

–   Дай нататък сега. Имаме още 10 минути.

–   10 минути? Щом имаме 10 минути, да се прехвърлим на ,,Тодор Александров”.

–   ,,Тодор Александров”. Сега говорим за ,,Тодор Александров”.

–   Да, улица ,,Тодор Александров”.

–   А, чакай, още един зрител, ти няма да се сърдиш!

–   Добре, пускайте.

–   Те всички са от Кючука.

–   Ало, добър вечер.

–   Добър вечер. Аз съм живеела в ,,Кючука”, обаче съм особено изненадана от положението, в което заварвам кваркала. Той въобще не се поддържа и около блоковете особено съм очарована, и искам да поздравя всички хора живеещи в този квартал, които се грижат за тези градинки, които са сяли и поддържат тази чистота. Това е едно огледало на хората, мога да кажа,  в центъра не е толкова чисто, колкото в „Белите брези”.

–   Добре, поздравяваме всички от  ,,Кючука”, дето пазят чистота,  но не тези, дето хвърлят от прозорците.

–    Точно така, има и такива.

–   Сега ,,Пере Тошев”.

–    ,,Пере Тошев”, свършихме с него. Сега ,,Тодор Александров”.

–   ,,Тодор Алегсандров” почва точно до прогимназията, където беше католическата църква, знаете я, от там почва ,,Тодор Александров”. Вървим вече натам, към Втора градска болница, натам свършва чак, на Втора градска болница. „Тодор Александров” беше една от артериите на „Кючук Париж”. Една много голяма улица, не беше павирана, просто така беше от сгур, така на височини и на падинки, на височини, и вървиш по нея. Като вървиш по нея минаваш по „Тодор Александров”, казахме вече за прогимназията „Иван Вазов”, срещу него, срещу прогимназията имаше един книжарник , беше бай Мицо, от там излизахме, купувахме си тетрадки и там на тефтер, на бележка записваше човека, както и да е, продължаваме нататъка, казахме за амбулаторията, от дясната страна казахме за банята, където е тя на „Тодор Александров”. Продължаваме нататъка от лявата страна имаше двама атлета, бяха много големи и добри атлети, сега не мога да кажа, нека ме извинят зрителите и не мога да си ги спомня кои. И продължаваме пак нататък в лявата страна имаше бай Стоян, имаше тухларска работилница. Една от най-хубавите къщи беше там, на бай Стоян къщата, в лявата страна до Киряка дето казахме, точно до там беше. И продължаваме нататъка, казахме за бай Крум, той е на същата улица, на ъгъла и продължаваме пак нататъка, няма какво да говорим, в тази къща живял този, по нататъка, на ъгъла, на „Дебър” дето аз живеех, от там почва улица „Дебър”, свършваше на „Пере Тошев”, на ъгъла беше бай Борис бозаджията. Една малка къщичка, но спретната, имаше три дъщери, имаше и един син, който го убиха доколкото си спомням на фронта, на фронта, да, и срещу тях живееше дето казах бай Киро касапина, заедно сме работили със него. И бай Борис бозаджията вечер жена му работеше в магазинчето тъй да се каже, малко магазинче, той взимаше гюмовете, обикаляше квартала, бозаджията минава, изкараш купичката, сипе ти боза, пише в тефтера че ти е дал боза и така нататък. Продължаваме нататъка, от дясната страна имаше и сега мисля, че стои още къщата, не се е бутнала, блокове няма, там имаше може би 34-та година беше участък на полицията. Долу живееха хора пак, горе, имаше четири братя, пет ли бяха в тая къща, продължаваме нататък на ъгъла в лявата страна живееше Асен Киров. Дълги години беше директор на хранителни стоки на цялото предприятие. Що беше магазини, той беше ръководител. Аз бях само управител на централни хали. Асен Киров няма да ми се обиди ако слуша, даже му казваха Муната. По-нататък, в лявата страна до тях имаше братя Мустагаркови. Една от най-хубавата бакалница беше на Мастагаркови, в лявата страна. Там имаше и фурна. Неговият брат продаваше хляб във фурната, хляб, а неговият брат, бай Мустагарков продаваше в бакалията и тъй нататък. Продължаваме нататъка в лявата страна на ъгъла, живееше един Хубчо. Той стана офицер в летището, а брат му стана, значи доколкото си знам, канцеларията му беше „директор на кината”. Директор на кината беше. Хубчо. И продължаваме пак нататъка, до тях живееше един, който имаше зеленчукова градина, „Златна България” му казвахме, защото с една триколка, напълни зарзавата, домати, краставици, едикакво си, всичко натовари, синът му Гошо беше май, Юслито му викахме, натвари и обикаля „Кючук Париж” насам нататъка и продаваше. Имаше на гробищата, сега дето са гробищата имаше зеленчукова градина, и там беше. Продължаваме нататъка…

–   Една минута почивка имаме. Една минута. Ало?

–   Да?Добър вечер.

–   Слушам ви. Добър вечер.

–   Искам да се включа, аз съм също кореняк пловдивчанин. Пловдивчанка де. Живеех в квартал „Каменица”. Там срещу бирената фабрика, сега е булевардът  там и така нататък. Наложи ми се сега в момента да живея в „Кючук Париж”. Точно зад болницата, тая раковата, но когато първите години, понеже съм коренячка и ги знам кварталите какво представляват, това бяха най, младежта бяха най, понеже аз съм на 60 години. Значи аз като съм била тийнейджър, бяха най-големите лудории там, биеха се постоянно с други махали, това беше нещо ужасно. Като се наложи аз да живея там, две-три години ми трябваха и четири даже, само като се кача с тролея по моста горе, всичко ми се обръщаше. Толкова ми беше противен тоя пусти квартал. Обаче се наложи тук да живея. Най-нецивилизовани бяха тия македонци тука. В един двор две-три нащракани малки, едвам влизаха в тия къщурки. Ужас беше. И ние бяхме мизерни, обаче такова чудо като „Кючук Париж” не е било. Какво ми го хвали тоя дъртия тука! Какво ми го хвали, къде така са живяли, с боклуците, с гьоловете и къщичките. Мизерия до гуша е било. Благодаря ви.

–   Добре. Мизерия ли беше?

–   Аз казах. Нещо да съм отрекъл?

–   А лудории имаше ли?

–   Какви лудории, тя е шейсетгодишна, аз говоря за трийсет и пета, трийсет и шеста, и осма година. Тя не е била родена. Тя говори за сега. Ами сега ако говори тази госпожа да бъде почтена, тук се биеха, правеха, струваха. Айде не искам да говоря, ами как в центъра на София да те застрелят в колата.

–   Пък после в „Кючука” били лошите нали?

–   Да! Че някои деца пиели една ракийка, сбили се, скарали се и тъй нататък. Еми така реагират, така говорят хората. Аз говоря за неща петдесета година, четиресет и шеста, четиресет и осма година как сме живяли, тя живеела някъде и сега се преселила там да живее и някакви несгоди има от комшиите, от махалата, от блока, от блока и казват така и така, така и така. Всеки има право на глас.

–   Давай, имаме четири минути имаме.

–   За тези четири минути…

–   „Тодор Александров” докъде стигнахме?

–   „Тодор Александров”, стигнахме вече накрая на „Тодор Александров”. Там вече „Тодор Александров” къде свършваше, изключително бяха хора, които правеха тухли. Отиваш, правиш тухлите, по-малките деца плащаха им на сто тухли един лев ли беше колко, казвахме му ние „да хвърляш калъп”. След като на тезгяха да стане глината точно, глината, калта, слагате в калъпа, отгоре с едно желязо изтрий го, взимаш калъпа, хвърляш, връщаш се пак, пак наново и тъй нататък. След това ги събират тия калъпи, правят хамбар голям, вътре със пещ, нареждат тъхлите, запалват, седи три, четири, пет дена, опечат тухлите, имаше си хората каруци, ходеха и продаваха тухлите за стореж на хората. Та точно тази, тая махала и след време, където е болницата, където е болницата, там бяха частни зарзаватчийски парцели. Хората си сееха каквото имат нужда – доматки, краставици, имаше разпарцеловано всичко, и така живееха си хората скромничко, хубаво. За мене беше така хубаво, пък тази госпожа защо не й харесва, нейна работа. Всеки има право на лично мнение.

–   Ти сега като живееш в онзи квартал, в „Каменица” близо?

–   А болея за „Кючук Париж”.

–   Да. По-хубав ли е онзи квартал?

–   Не! Затворил си се вкъщи, сега в блоковете. Едно време аз казах – комшулук. Кръчмичката, ракийката, приятелството. Нямаше…

–   Значи свършихме за „Тодор Александров”.

–   Свършихме, да.

–   Добре, чакай да чуем един зрител, защото май последният ще бъде. Ало?  Е!  Айде който има да звъни, бързо да звъни. А, ето го. Ало?

–   Ало,  добър вечер.

–   Добър вечер.

–   Господин Тодоров, възмутена съм от изказването на тази госпожа, която беше, която приказа. Такива прости жени поне да не се обаждат, да си мълчат! Що за възпитание и култура е? Да го нарича човека, толкова хубаво говори! Възмуена съм. Страшно съм възмутена! На такива въобще ще затваряте телефона!

–   Добре. Ама как да ги позная?

–   Ами как ще ги познаете? Тоя човек, седнал, говори културно и говори за възпитание и действително, на времето нашите родители така казваха „когато излезеш на улицата, ще срещнеш един човек, ще си свалиш шапката, когато срещнеш свещеник ще му целунеш ръката, когато трябва съседът ти да има нещо нужда от помощ, ще му помогнеш”, така ни възпитаваха нашите родители, а не, сега къде е възпитанието на младежта?

–   Тя онази госпожа говори за по-късно време може би когато друго е било възпитанието…

–   Ама каквото и да е, /??????????????/

–   Добре, добре. Да си вземе поука госпожата. Ми хубаво значи, добър финал имаме. Сега, за другата седмица какво остана?

–   Другата седмица ще говорим за „Скопие”. Тя е голяма улица „Скопие”.

–   Другата седмица значи „Кючука”, „Скопие” и може би завършваме с бай Деян, ако може да се концентрира, и ще видим дали с „Кючука” ще продължим, или ще се върнем малко по-насевер, дето прескочихме там. Значи другата седмица… Аиде да видим последен зрител. Ало?

–   Ало…

–   Ало? Да! Бързо!

–   Ало…

–   Ало! Да! Има ли някой? Какво? Не чувам, край!

–   Жив и здрав, бай Деяне!

–   Всичко хубаво.

–   Ще се видим другата седмица.

–   Малко ни обиди тая, ама няма нищо.

–   Е, то така става по-интересно.

– Добър вечер. Трета серия, „Кючука”. Трета серия с бай Деян Начев – съдия, спортен историк, директор на халите в онова минало, с който в две минали предавания обикаляхме улица по улица и сега ще видим докъде бяхме стигнали. Докъде бяхме стигнали, окъде започваме?

– Господин Тодоров, сега ще започнем от ул. „Македония”, която започва от „Кукуш”, ще завием по „Скопие”, за да затворим квадрата на центъра на „Кючук Париж” и това ще бъде и последното предаване. Бул. „Македония” почва от ул. „Кукуш”. Това име носи името Македония през 1912-1913 г., населено с компактно българско население. След 1913 г. тази страна е разделена на три части – Сърбия, Вардарска Македония, Гърция, Егейска Македония, в България – Пиринска Македония. След тази година много изселници македонци от Пиринска Македония се преселват в България и по-точно населяват именно „Кючук Париж”. За да тръгнем сега към „Кючук Париж”, искам нещо да въведа сега на хората, да знаят. Градинката по „Македония”, която продължава и стига чак до „Вапцаров”, тази градинка 36, 38 г. не е съществувала, тогава е било ж.п. линия, която зад квартални хали имаше една железопътна стрелка, която се обръщаше и тази ж.п. линия отиваше до завода, където произвеждаха тухли „Калпакчиев” и керемиди. След като натоварят вагоните по обратния път, връщаха се отзад където са халите, между стената на стадион Спартак и халите. Натоварените вагони, които са изработени, за седмица или за месец идват на Сточна гара или на триажна, разпределят ги в цяла България и там беше една железопътна линия, сега където върви тролея по булеварда там е голяма градинка и продължава нататък. Не мога да не спомена точно откъдето тръгваме по „Македония”, не мога да не спомена един голям футболист, а именно той се казваше Антон Кикиманов. Живее на „България”, точно до ъгъла, сега до неговата къща, където е живял, където е роден, там има някакво магазинче за продаване на технически части. С него сме били добри прители, заедно сме играли в спортен клуб „Шипка”  при юношите, но той израсна и отиде да играе след като порасна 16, 17,18 годишен той отиде да играе в Ботев. Моля ви, ако обичате да покажете една снимка, ценна снимка, вратаря на Ботев 1947 г.

– Кой е той сега?

– Това е вратарят на „Ботев” – Кикиманов, там в средата, треньор в средата Кольо Фурнаджията.

– Сега почваме да нагласяме, той в средата, нали?

– Точно така, той е в средата, а най в лявата страна е Кольо, а втория подред в бялата фанелка е Очи Чьорнийе, дето живееше на „Иван Вазов”, четвъртия е Васко Куцара, който дойде от Варна, от Варна и беше тука треньор на „Ботев” същата година, ето Кикимана в средата, като вратар това става 40, 47 г. И много се спореше, много ви моля да не спорят гражданите, някой спори и казва, че никога Тодор Бичиров, Бичито международен съдия по футбол е играл само в Локомотив, аз искам да покажете тази снимка, ето я, ето я, да, тя е цветна, ето я, заповядайте, тя е цветна, но искам да кажа на зрителите, че тази снимка ми е подарък от моя баща 34 г. ето, първия е на Ванчо Зъбчето брат и третия бай Сандо, това се казваше вратаря Радко, играеше в „Шипка” и след това спомина се, няма го човека, та тая „Шипка” много е ценна, действително, понеже любя  и обичам футбола. В къщи на компютърна обработка, тогава е нямало такива цветни снимки, на компютърна обработка съм я обработил, обработил съм я да стане имено такава снимка каквато е била на отбора на „Шипка”. Продължаваме нататък по „Скопие” – имаше един голям футболист, който се казва Фильо, този футболист Филип Арнаудов дълги години игра в „Шипка”, след това почна да играе в „Спартак”, по-нататъка в лявата страна имаше една много хубава кръчмичка, казваше се „Тихият кът”. На „Тихият кът” собственик е, Трайчо се казва, беше собственика. Там се събирахме от квартала младежите, действително тих кът, в двора беше пристроено, направено много хубаво, абсолютно хубави пресни мезета, шкембета, чревца, пълнени агнешки главички и така, така там се събирахме и там продължавахме. След това продължаваме нататъка по „Скопие” и стигаме вече на кръстовището на „Райко Жензифов”, където на ъгъла, точно на ъгъла имах един приятел, Васил се казваше, викахме му Шильо, това е неговият магазин. Продължаваме, малко нататък имаше една фурна на бай Христо. Бай Христо беше фурнаджия, а неговия син, големия Димитър Казански 45, 46, 47 година беше директор на спортно техническо училище, което тогава беше училището, което е сега семинарията на Пловдив. Там беше училището за физическа култура и спорт, другият му син беше по-малък, Жекито му казвахме ние и продаваха хляб, а повече се занимаваха с печерме, да печат, да правят, да струват. Искам да се върна в миналото, нашият живот какво е било, само за 2, 3, 5 минутки ще се отделя. Когато дойдеше празникът, големият празник, тогава го наричахме Бойния праник на армията и сега е същото, „Гергьовден”. Отиваха, пазаряваха една конска каруца до Белащица, „Свети Георги” да ни закарат, цялото семейство, дядо ми, баба ми, техните деца, ние, качим се на колата, постелем шарените черги, идем при бай Христо, вземем печеното агне, сложим го в колата, качим се горе на „Свети Георги”, на манастира. Ей такива, хубави дни, мигове и живота беше много хубав. След като минем бай Христо, имаше един Наско Мастагарков, беше един голям футболист на „Шипка”, Начито му казваха, Машината, много голям футболист беше и изпъкна, обаче почина отдавна човека и сега го няма между живите. Държа да кажа, че срещу тази фурна, 48, 49, 59, 63 г започна да се строи ресторанта „Белите Брези”.

– Коя година?

– Някъде 61-63г.

– Сравнително нов.

– Брезите са, „Белите брези”, ние правихме там разходка и много важно, всички от   квартала, всяка неделя от 8 – 10 часа се събираха там на разна раздумка и тъй нататъка. 36, 38 г. имаше един бай Георги, на гайда свиреше, като се съберат възрастните хора, нашите родители, в градинката, съберат се всичките и почват хоро да си правят хората, там беше развлечението. По нататъка след бай Христо имаше Георги  Гъглето му казвахме, така по прякор ние се  наричахме и имаше един брат Димо, и другият е Димитър, по прякор пак му казвахме и на сина, те бяха едни колоритни личности, много добри, той беше шофьор големия, а с Димо бяхме в един клас, добри приятели бяхме с него. И продължаваме нататъка, на ъгъла беше бакалницата на бай Андон, той имаше трима сина, бай Андон, най големия син му беше Стойчо, беше военен шофьор и тогава армията, „Ботев” беше към армията и той беше шофьор на футболния клуб „Ботев”. И имаше и друг син, Дончо, работеше в бирената фабрика, като началник склад. Продължавам нататъка, срещу, нататъка живееха двамата братя, където единия беше голям футболист, казваха му Нешо Прахара, а брат му беше големия футболист Прахара, по-големия играеше в „Динамото”, а Нешо Прахара беше мой съученик в прогимназията, едно добро момче, обаче офицер стана, майор стигна и стана нещо, какво стана заболя и два три месеца почина, а срещу тях имаше една фурна, където почти хляб не продаваше, беше, чеверме правиха, казваше се бай Ламбо. Много хубава фурна и печеше, правеше, струваше, отиваш при него, нямаше грешка в нищо. Подължаваме нататъка, имаше един Празаров, Димитър Празаров, беше хубав футболист, играеше в „Динамото” и не можа много да израсне, играеше в „Динамото”. И продължаваме пак нататъка и стигаме до ъгъла на „Дяман Груев”, „Дамян Груев” и „Скопие”, точно на ъгъла, на ъгъла, беше един много добър приятел, по митинги по сборове, по разни вечеринки, по разни забави, казваше се Васко, Васко се казваше и този Васко биеше барабаните, едно много хубаво момче, беше прекрасно момче, но и той си отиде. Продължаваме по-нататъка, на ъгъла, на ъгъла, Тошко беше и сега си е може би скулптор, на моста на Панаира дето има две скулптурни фигури направени, или три бяха не си спомням  точно колко, тези фигури той ги е правил скулптура Тошко. Срещу Тошко, точно срещу на ъгъла, искам да кажа лека им пръст, там живееше моя дядо Деян и моя вуйчо да се каже Начо и леля ми Дочка, която тя се ожени и отиде да живее в Швеция и сега е горе долу жива и здрава е, обажда се. Срещу тях, срещу тях имаше една бакалничка, много хубава, бакалницата на бай Илия и неговата съпруга се казваше кака Надежда, спомням си я много добре, имаха три прекрасни сина, където най-големия се казваше Лазо, викахме му така на галено Лазки, след това другия син се казваше Кирил Лазаров и другия Дончо. Искам да кажа, че Кирил Лазаров беше член на бюрото на спортния клуб „Ботев” дълги години, заедно с Кирчо, Кирчето Аспарухов, айде да му кажа, нека ме извини, викахме му Киро Кижуто, но по каква причина не зная. Дълги години те бяха в ръководството на „Ботев” и много допринесоха в ония бурни години футболния клуб да израсне и да добие тези неща където, може би стана първенец на България, стана носител два три пъти на Купата на Съветската Армия, помогнаха много за направата на стадиона, където го откриха 61г. министърът на отбраната дойде да го открие, много допринесе и за стадиона генерал-лейтенант Величко Георгиев, който играеше едно време в „Шипка” като халф и той допринесе много, и сега оставиха един хубав спомен. Деян живееше един който беше, имаше будка, продаваше вестници, куцаше човека, беше, един син имаше – Йордан се казваше и една дъщеря, и след това продължаваме нататъка, където на ъгъла сега е техникума. В двора на техникума имаше две колоритни личности такива, казваха им Киро Хъмпата и Колито Твърдочката. Е такива имена,такива жаргони бяха и тъй нататъка. И те двамата си живееха там с бащата, майката, бяха много добри хора, от другата страна на ъгъла не мога да не спомена, имаха овчарник, един Григор имаше брат – Васил, той работеше в електроснабдяването, а Григор беше в един завод нещо работеше. Какво стана с тях? И продължаваме нататъка, сега където е голям супермаркет, на мястото на този супермаркет там бяха боклука, там хвърляха от „Кючук Париж” боклука, сега голям блок, всичко се промени. Вървим по „Скопие” 40-50 метра от тротоара навътре е една зелена площ, всички къщи ги избутаха, дадоха им тези панелни жилища и живеят си хората, заключват се вътре, останаха мили спомени от тогава, комшулука и така полека лека животът си върви. Продължаваме нататък, за да стигнем  до Кукленско шосе. Кукленско шосе от лявата страна, където е сега ДП „България”. ДП „България”, фабриката сега се казва „Брилянт”. На това място беше зеленчуковата градина на военните в Пловдивския гарнизон, там произвеждаха зеленчуци и там ги раздаваха на инженерния полк на Трети артелерийски полк, на трудовите повинности, всичко що беше военно там се произвеждаше. Тръгваме към „Коматево”, към Белащица, нататък по пътя. „Асинхронни двигатели”, където завода имаше една голяма къща, където там съхраняваха химическите вещества на гарнизона, на военния гарнизон на Пловдив съхраняваха химическите вещества. По-нататък, където е сега завода, обувния, „Петър Ченгелов” се казваше по-рано, там беше другата сграда, която и тя се пазеше от военните, там имаше оръжие, но нямаше снаряди, нямаше нищо. Имаше пистолети, картечници, ей такива оръжия на гарнизона. Тия трите, единия беше склад-зеленчук, другия беше склад на химическите вещества и третия беше там. И след това искам да кажа нещо много интересно, гражданите и съкварталците да го знаят, преди 3-4 години имаше едно, казваше се срещу „Асинхроните двигатели”,там дето е игрището на работническия център, имаше една огромна височина 60 метра, колко ли беше, високо, казвахме му „съчмената фабрика”, а „съчмената фабрика” правеше сачми, понеже се качваше на братя Маналови, на Иван Манолов, големия, след това на Начето Манолов, на Наско Манолов брат му, този Митко и той играеше футбол в „Шипка”, той работеше горе. Сутринта  отива по стълбичките и качи се горе, имаше една като къщичка горе, с ограда, лееха сачмите и от височина ги пускат надолу. Долу имаше една яма с вода и докато стигнат сачмите отгоре до долу сачмите 60-70 метра те изстиваха, каква техника е било едно време, те изстиваха и падаха в тези води и така се произвеждаха, може би в целия окръг сачмите се разнасяха от тази сачмена, „съчмената фабрика” и след нея искам да преминем игрището където беше, то е и сега, казваме му „работническия център”. Това игрище бяха зеленчукови градини, на частници, на хора, които живееха изключително в „Кючук Париж”. Където е Втора градска болница в момента има още стар спомен може би от 30 г., една изоставена къщичка на собственика на, където той е бил бахчията му, двора му там и къщата му, и всичко. Сега е там двора на Втора градска болница, където е там бяха бахчии, зеленчуци оглеждаха хората и когато станаха големите бомбандировки в Пловдив като ставаха, ние малките деца нямахме средства да бъдем евакуирани някъде и тъй нататъка и като стане 6 часа взимахме си черджица, пътувахме нататъка до полето, до крайния квартал, където е „Кючук Париж”, лягахме си лятно време и сутринта по обратен път се връщахме, разбираш ли, да се върнем в града. Родителите бяха, работеха, работници 6 часа дойдат и тръгнат си по складовете, по работа и така нататък. Та до тука това беше нашия квартал.

– Какво, да не свършихме?

– И….почти и ако може.

– Имаме още време, колеги, пуснете телефона, сега някой пак ще пита.

– Аз, нека питат, с удоволствие.

– Така значи, уважаеми зрители, привършваме трета серия…

– Ето тука един голям футболист имам.

– Чакай сега, добре, дай да го видим тука, през това време ще пуснем зрител.

– Ало?

– Добър вечер.

– Добър вечер.

– Митко се обажда.

– Кажи, Митко.

– Сега, искам да кажа, че от бетонния мост, като се спуснеш, лявата страна беше на братя Калпакчиеви, а дясната страна на дето срещу училището, сега там дето „Васил Коларов” беше гимназията, всичко това, местността „Терзиите”…

– Бавно развиващите дето са?

– Това беше на братя Стойкови.

– Това да не е твоята, такова?

– Амии..

– Да нямаш имот там?

– Имам, имам там, имам.

– И какво правихте?

– Другото сега.

– Да?

– Фильо, дето аз го помня от Спартак и по късно той беше…

– Фильо?

– Да, Фильо футболиста.

– Филю, да.

– Така, той прякора му беше Фильо Моторетката.

– Ние му казвахме Фильо.

– Да де, в Спартак Филю Моторетката му викаха.

– Така,така.

– Публиката така го наричаше, те заедно с Чинчина имаше един.

– Точно така, бяха големи футболисти за времето си.

– Беше като крило,той играеше за „Спартак”, а другото което искам да кажа е в „Ухото”, това, което искам да кажа е много важно.

– Там не съм говорил.

– Живееше Кольо Топала, НиколаТопазов, той е най-добрият степист, не само в България, но и в Европа.

– Мога ли да го поправя?

– Чакай сега, какво?

– Колето, дето играеше степ живееше на „Райко Жензифов” и на „Даме Гуев”, на ъгъла точно, аз живеех на 500 метра от тях, точно на ъгъла, където беше клуба на „Шипка” и там се събличаха шипканлии, те на „Райко Жензифов” на ъгъла.

– Аз съм бил там, бяхме му на гости.

– Вярно, може, може.

– В „Ухото”, в някаква малка къщичка,схлупена.

– Да, вярно е това, там в него беше негов вуйчо.

– Но сега тези работи не са важни, важното е, че той беше като степист най-добрият.

– Най-големият степ.

– Не в България само, но и в цяла Европа, той си кореспондираше с Фред Астер.

– Имаше, помня, един филм Джули Гарланд и Фред Астер „Ще танцуваме ли?”

– Да да.

– Така ли беше филмът?

– За Кольо Топала говорим.

– Да, ама този филм беше „Ще танцуваме ли?” с Джуди Гарланд и Фред Астер.

– Добре, а Кольо Топала получи от Фред Астер специални обувки за степ с подметки от слонова кост.

– Еееее.

– Игра в бар „Астория”, играл е де, защото той е доста по-голям от мене с оркестъра на Асен Овчаров и той е играл, докато закриват бар „Астория” в София и забраниха му да играе степ.

– Защото е буржоазен танц, нали?

– Точно така, и Кольо Топала стана певец, работихме и заедно и  песента „Blue canari”, дето сега той я пее зедно с операта. „Blue canari” и ние с хармониките пригласяме.

– Да.

– И Асен Овчаров на пианото.

– Даже да ви напомня,  пееше на „Пещерско шосе” на 6-ти километър, когато отиваш за…

– На много места е пеел.

– Точно така.

– Много пееше в градината на езерото.

– Точно така.

– На партита е пял, но Кольо Топала най-много там е пял.

– Абсолютно сте точен.

– И бяхме добри приятели, неговата мечта беше да се срещне с Фред Астер, да отиде в Америка, той отиде, но Фред Астер беше починал вече, това след 10 ноември стана, но отиде до Чикаго, това му беше мечтата, оттам си дойде с един голям златен пръстен  и много радостен, и само след месец или година почина Кольо Топалов.Това е.

– Добре. Така, Кольо Топала с обувките от слонова кост, ако някой нещо знае за тези обувки, кой знае къде се намират те, като купата на Тримонциум”, сигурно някъде са скрити. Ало!

– Ало?

– Да.

– АЛО!

– Да, слушам.

– Гоно се обажда.

– Кой?

– Гоно се обажда от „Кючук Париж”.

– Кажи?

– Барабанист, барабанист, сега, Евгени?

– Да.

– Аз ти се обаждм много често, много често се обаждам, обаче Деян Начев,той е гола вода във връзка с нашия квартал.

– Да?

-Той е гола вода, виж какво ти казвам.

– Ти кой набор си?

– 42-ри.

– Еми той говори за едно по-минало време.

– Чакай сега, няма значение.

– Има значение, как да няма!

– За Кольо Топала, Деян няма нищо общо с Кольо Топала.

– Ама не, той не говори…

– Той бърка, аз…

– Той говори където е Културният дом, нищо общо няма, Кольо е навътре,   Кольо е навътре.

– Хубаво.

– Добре.

– Малко по-нататъка, чакайте, още сега ще ти кажа нещо друго.

– Добре.

– Сега, Деяне…

– Кажи?

– Слушай ме сега, какво ще ти кажа.

– Слушам те.

– Ще говориш сега за бай Крум. Нали за нашата махала говорим сега?

– Да, аз говорих.

– Сега ще говорим за бай Крум.

– Да?

– За бай Христо шопа.

– Да.

– За бай Стоян дето правеше единствените батали дето ставаха за фурни

– Може ли?

– Аз знаеш ли къде живея аз,срещу..

– Може ли да го попиташ той защо не е слушал, защо не е слушал предишното, нали говорихме за „Даме Груев” ?

– Добре, само че…

– Той не е слушал!

– Това е трета серия, значи ние предишните…

– Ние говорихме за „Даме Груев”, говорихме за Кольо Американеца, за бай Крум говорихме, за бай Ради, за бай Киро, за Кокината говорихме…

– Аз знам,че…, виж сега, вие сте говорили в предишните предавания, аз не съм бил тогава.

– Ааааа…

– Еееееееее, тогава…

– Темата, понеже сега включвам, гледам мача и се включих.

– Сега говорим само за „Македония” и „Скопие”.

– Сега говорим само за улица, булевард „Македония” и улица „Скопие”, ние минахме Събота пазара, минахме „Даме Груев”.

– Добре.

– Минахме „Тодор Александров”.

– Добре, аз къде живея, да не живея на…, знаеш ли къде живея аз?

– Де да знам!

– Живея срещу бай Кольо Американеца, фурната.

– Добре.

– Нашата къща е еврейската, беше единствената еврейска къща в „Кичюк Париж”, аз понякога на Евгени му казвам, не, аз не искам да участвам в неговото предаване, въпреки че неговият там човек, той ме познава много добре и ме е канил много пъти, ама аз не искам да участвам.

– Е добре, добре.

– Сега ние отиваме към „Скопие”, кажи точно темата днеска каква е.

– „Скопие” и „Македония”.

– Е добре,темата каква е, „Скопие” и „Македония”, какво имаше там на „Скопие”, нищо нямаше!

– Хахаха.

– Само имаше едни пустош…

– Добре, добре айде.

– Пустош беше там.

– Добре.

– Той е пийнал малко…

– Така е, нещо.Така! Какви са тези, тоя кой е на снимката?

– Това е един от големите футболисти на „Ботев Пловдив” в близкото минало,Динко Дерменджиев.

– Я да го видим.

– Ааа…

– Ама това е едно време, нали?

– Това е, като се връшат от Световното първенство.

– Къде, в Чили?

– Мексико беше.

– Мексико? Чакай,чакай. Ало?

– Това е старата снимка на „Спартак”.

– Добър вечер.

– Господин Тодоров?

– Да.

– „Кючук Париж” не е само кравари, бакали, футболисти и други такива, които се изреждаха досега за трети път.

– Хубаво.

– В „Кючук Париж”  имаше и интелигенция.

– Добре, кажи сега.

– В „Кючук Париж” от 75 години живее професор Стефан Иванов Сиромашки. Неговата съпруга е  доцент и живее на ул. „Тодор Александров”. Неговата съпруга – доцент Здравка Иванова, техният син, доктор Иванов, там  живееше един от най-способните професори Спартак Хаджиев.

– Срещу „Белите брези”.

– Точно така, Спартак има сестра.

– Бог да я прости и тя почина,  и той почина.

– Да, точно.

– Ваня.

– Бяха евакуирани в Марково.

– Да ама се върнаха след войната.

– Да, много добре го познавам Спартак.

– Така, има една учителка, която се казва госпожа Драмчева ,тя е запозната с основно със състава на „Кючук Париж” от времето, когато е основан. Поканете господин Стефан Иванов – професора, покането госпожа Драмчева, да кажат това, което представлява интерес за всички – широката публика, която…

– Драмчева е много млада и няма да знае тези неща, които ги казах аз.

– Сигурно е така, но…

– Няма да знае тези неща, кажи му, че тези неща ги говорим стари!

– Така е, извинявам се.

– Моля.

–  Но ми се струва, че нивото на това предаване…

– Имаме още да говорим за „Кючука”, сега може в по-късни времена да потърсим някой.

– Така, става въпрос за това защото тези хора представляваха есенцията както му казваха на „Кючук Париж” и както казах, той не се състоеше само от футболисти и бакали и…

– Да но, добре.

– …кравари.

– Но тези пък хора няма пък да знаят за футболистите, нали пък, ако поканим някой от учителите, той няма да знае за футболистите, примерно, нали сега…

– Напротив, те знаят много повече от нас.

– За капитан Райчо говорихме тогава, много говориха за Парчевич,нали? Така беше!

– Добре, добре.

– Той затвори ,Тошо е.

– Тошо е това.

– Зная го.

– Така, сега.

– Тази снимка е много ценна.

– Я да видим сега.

– Тази е „Спартак” много е, много!

– Това „Спартак” коя година?

– „Спартак”, отзад пише 50-та.

– Май влиза в 51-ва.

– 51-ва „Спартак”.

– Ало?

– Да.

– Добър вечер, господин Тодоров, на вас и вашия гост, който възкреси в мен много от моите младежки и детски спомени, това е част от мен. Най-хубавите години. Имаше по онова време една незабравима атракция в нашия квартал, около 48-ма, 49-та година на миналия век, а именно от къщата, където  беше  „Нармаг”, млекарницата на вуйчо ми Генчо на ул. „Тодор Александров”, по опънато въже от двете къщи, един много смел човек няколко вечери подред ходеше по въжето.

– Да, ходеше по въже.

– Правеше гимнастика горе, а веднъж си пържи яйца на поставен мангал.

– Това е същият, дето там на… в началото на „Съборна” дето е ходил.

– Може би това е същият човек…

– Да.

– …дето е ходил по въже близо до градинката на Джумаята…

– Да.

– …за което стана въпрос в едно от вашите предавания за центъра на града.

– Да.

– Всичко, което каза господин Начев е вярно, така беше, но беше хубаво, защото тук хората бяха много искрени и добри. Благодаря ви за хубавото предаване. Всичко добро на вас и вашия гост и Гоно дето се обади  каза много истини и той трябваше да участва според мен. Казвам се Росица Миланова, благодаря ви.

– Добре, значи ние не сме затворили вратата пред никого, всеки човек си има различна гледна точка, за различни времена говорим.

– Да, да.

– И някой път недоразуменията  идват от това…

– Ето това е големия отбор на „Спартак”…

– …това, когато…

– …с купата.

– Аааааа.

– В лявата страна е треньора. Там Барбов кукнал, Диев до него, Душев до него, Соньо до него, отдалече не мога да ги видя..

– Ало?

– Евгени, пак съм аз, защото момичето каза, че аз съм казал много истини.

– Да..

– Сега, чуй ме какво ще ти кажа, за първи път, когато дойде Киро в „Кючука”, даваха „Калин Орела”, 1946-та, 47-ма година…

– Сега малко…

– …на банята беше опънат…

– …малко по-късничко е, малко по-късничко, „Калин Орела” е, мисля че е 48-ма година, значи…

– 1948-ма, 49-та…

– …ааа, и аз помня нещо…

– 1948-ма, 49-та, аз бях дете, сега бабата каза за въжето горе, аз съм участвал там, аз съм гледал този човек.

– А кой беше този човек, кой беше този човек?

– Но, но, казах одеве за Стефан, виж сега, Стефан – доктора, сега, Тошо, дай ми някой път на Тошо да му кажа. Той  е малко, мога ли да кажа нещо, малко ще ми се обиди, виж сега, омръзна ми от комунистически такива, така, за доктора говорим, говорим за Стефан, говорим за Спартак, ами той си беше комунист…

– Ятак беше, ятак!

– Какъв Спартак е професор бил, професор ама комунист.

– Добре сега.

– Виж сега, ние говорим за онези стари хора, от нашия квартал, стари ние не им казваме, старите чисти хора, които не бяха комунисти, за това говорим. Стига с това, завъртаме така играта и едва ли не и айде пак към комунизма.

– Нали сте квартал „Въстанически”?

– А бе няма сега квартал, вие сега квартал „Въстанически”. Има, моят брат е убит от комунистите, няма да говорим. Темата няма да я отваряме пак.

– Добре, добре, защото квартал „Въстанически” бяха само борци. Така, сега тук какво казахме, това е 1958 г. „Спартак”. Видяхме ли го? Видяхме го. Така, това си ти тук с музея и чакаме, имаме още малко време, да видим кой ще ни критикува. Ало?

– Аз съм  Кършакалия.

– А…

– Да, Кършакалия, искам да кажа, че „Кючука”  носи името на кулата, която беше сачмената фабрика, защото кулата е макет на „Айфеловата кула”.

– Да, да.

– Разказахме за нея, да. Добре, само че нямаме снимка на..

– И в „Кючук Париж” не живеят само комунисти.

– Айде сега да не намесваме политиката, както аз преди години…

– Досега избягвахме.

– …както преди години, даже мисля, че има написани книги за „Кичука”, където всичко със снимки, само революционери, сега пък искат да…

– Господин Тодоров, вие ме поканихте за да говоря за неща от 32-ра, 34-та, 36-та, 40-та година, аз не казах нищо за, когато на 1-ви, 1939-та година Германия нападна малките държави, унищожи ги, 40-та година, когато нападна Полша…

– Стига, стига. Ало?

– Ало.

– Да слушам.

– Обаждам се от „Скопие”, специално Фирльо, който беше каза господина

– Кой?

-Фирльо, Фирльо.

– Да.

– Фирльо, да.

– Та, малко по-насам към „Сава Кълвачев”.

– Да.

– Там имаше една фурна, до фурната имаше един магазин  за хранителен на „Димитър Янчев”, викаха му дядо Мицо.

– Коя година е това?

– Ми точно да ви казвам , някъде е било, аз специално за мене е, някъде около 58-ма година някъде.

– Това е по-късно, добре, и кажете сега.

– На този магазин имаше два сина.

– Да.

– Синовете му бяха, единия Костадин, другия беше Иван .

– Да.

– Единият, този Костадин се занимаваше с гълъби и продаде двата гълъба за една крава и теле навремето.

– Ама те са били специални гълъби?

– Дали господина си спомня това нещо?

– Ма той, това за него е късно, ти 58-ма не си бил тогава в „Кючука”?

– Не, не не съм бил.

– Значи тези гълъби ти не ги помниш?

– Не, не, не не съм бил.

– Добре, вие кажете сега, какви са тези, че гълъби толкова?

– Бяха два бели гълъба и той ги даде за крава и теле на Агоп, търговеца на едър добитък.

– Ааа, ама те след това да не са се върнали обратно?

– Не са се върнали обратно, защото те си останаха на чифлика.

– На „Скопие”.

– 1958-ма година, да, добре.

– Имаше такива личности.

– Ето  какви  гълъбари, значи не са били само в католическата махала.

– Ама интересно беше,  да.

– В католишката махала гълъбари, явно и в „Кючука” са били и то какви гълъби, бели, за теле и цял такова, сега тука кажи какво има на снимката това е твоят музей, нали?

– Тази снимка е част от моя музей, в момента показвам топка, която ми е подарена от лично от Балъков, когато Динко Дерменджиев беше треньор на младежкия национален отбор. Той повика Балъков 17, 16 годишен да играе с младежкия национален отбор на Франция, аз бях на мача и тогава Балъков ми подари тази топка, която я пазя в моя музей.

– Добре, значи в тоя твой музей гледам има три топки. Я кажи, кои са другите три, две топки.

– Едната топка, която е, тя ми е подарена лично от Христо Бонев, когато той „бенфидния” мач игра тука и тогава гостуваха ааа, Яшин дойде, Боби Мур беше тука, Томашевски беше тука, Найденов,  Динко Дерменджиев, Бонев игра, всички играха бенфидния му мач, когато беше 84-та година и той ми подари тази топка в музея, и я пазя още и ми е много ценна, от него е подарък. Другата ми топка, горе която е, когато свирих финала за Балканската купа най-горната топка. Балканската купа „Забрашов” – Румъния, „Панониус”- Гърция. Тази топка ми е подарена от Румънския отбор и я пазя също и нея. И другата ми топка е подарена от „Слован” – Братислава като бях и съм я събрал. А имах топка подарена от Гунди, аз я подарих на музея на „Левски” и сега доколкото седи, а Жан Мари Пфаф, кога играха тука „Байерн” Мюнхен с „Ботев” Пловдив. Жан Мари Пфаф ми подари топка, която я пазих и след това, като дойде Франц Бекембауер в София, тогава му подарих една картина на стария град на Пловдив и топката и за голяма моя изненада един шофьор е бил в музея на „Байерн” Мюнхен, и така ми стана много приятно, като прочел, че топката е подарена от Деян Начев от Пловдив.

– И на мен, тука беше Пенев, стратега от Мировяне ми подари една топка с автограф и някой ми я открадна.

– Ето на.

– Можеше да ти я дам в музея.

– Една част.

– Я да видим сега тука има много медали.

– Да.

– Тези медали сега откъде са? Я да видим.

– Много от зрителите не знаят, че аз между другото бях съзтезател по мотоциклетизъм.

– А за това не сме говорили,  ама задръж малко сега, че някой звъни. Ало?

– Добър вечер.

–  Добър вечер.

–  Искам специално да поздравя колегата Деян Начев.

–  А вие сте?

–  Аз съм Кунчо Лалов.

–  Ммм! Мой колега беше.

–  И Деянка Лалова, специално искаме да ви поздравим.

–  Благодаря Кунчо, благодаря. Много си любезен.

–  Той е един колега, с който сме работили дълги години в Централни хали и за който имаме много добри спомени.

– Аха.

– Благодаря.

– В ония времена дето….

– Ония времена бяха много добри …

– …дето имаше скара нали отзад  за персонала.

– …не много добри за  някои неща, но така бяха.

– Добре, добре.

– Сега  понеже Деян говори за „Кючук Париж”. Нали?

– Да.

–  Ами чакай да се разберем сега, ти не живееш сега в „Кючук Париж” бе, приятел.

– Ама спомените ми са тука.

– Ха ха ха!

– Младоста, младоста…

–  Младоста, спомените ми са тука.

– Младоста действително ти е минала в  „Кючук Париж”.

– Да, да.

– Деянчо.

– Вие живеехте на „Скопие”.

– Да.

– Да.

– Бъди жив и здрав.

– Благодаря.

– Много се радвам, че те виждам…

– Благодаря Кунчо, благодаря за вниманието.

– Бъди жив и здрав.

– Добре.

– Ти знаеш ли кой е Кунчо?

– Кой.

– Срещу панаира му правеше реклама на магазина.

– Ааа, добре.

– Ахахаха.

– Той е стар професионалист.

– Да, да.

– Щом е бил в халите…

– Ето тези.

– Значи стигнахме до там, че си бил по мотоциклетизъм състезател.

– Да.

– С какъв мотор караше, колко кубика?

– Карах малка „Ифичка”, пускаха на 50 км, точно 50 км. По стария път за София. Лозен.

– Да, да.

– Казваше се Лозен, до Пловдив тука до площада – 50 км. И който вземе първо място, даваха му медал, второ място и така нататъка.

– За колко време го взимаше?

– Моля?

– За колко време го взимахте 50-те км?

– А, 50 км тогава го взимахме за, разбираш ли, някъде да беше, да беше 35-40 мин. С малка такова, обаче пътя беше не много хубав.

– Не беше асфалт?

– Не, пускаха ни в 9 часа, тогава състезанията по мотоциклетизъм, да въведа зрителите от площада правеха състезания градски, като си спомням от „Кършияка” бай Стоян Бакърджията беше мотоциклетист, Каратабана беше мотоциклетист, още други не искам да им казвам имената, минало. И след това пускаха от площада,  минаваха по „Иван Вазов”, оттам минаваха по бул. „Руски”, отиваха в „Кършияка”, от „Кършияка” минаваха покрай моста  дето сега направиха магазинчета, минаваха покрай главната улица, от главната улица пак по „Иван Вазов” и правиха 10 обиколки.

– Добре. Ало?

– Ало.

– Да.

– Деян?

– Ето го.

– Деяне, да си  жив и здрав. Обажда се Гочето, Продавача на рекламните спортни материали и значките.

– Ейй, Коцето, да! Благодаря.

– Радвам се, че показа колекцията с флагчетата.

– Да, да.

– Да си жив и здрав.

– Благодаря. Какво да правят хората?!?

– Ами да, и той от бранша, нали?

– Футболът, живота ми е, господин Тодоров, живота ми е отишъл във футбола.  51-ва  година на 1 септември съм станал съдия.

– Аха.

– 51-ва. От 51-ва до 75-та двадесет години съм бил футболен съдия.

– А бой ял ли си?

– Никога!

– Никога, никога, ако може да ме попитате, вчера, вижте какво стана „Левски” и „ЦСКА”!

– Я кажи сега!

– Гледахте ли го, какво стана?

– Гледах го.

– Бой.

– А имаше ли такива фенове?

– Само на любителите на футбола искам да ги въведа,  на 26 август 70-та година, като се върна националният отбор от Мексико и Динко Дерменджиев беше  и там, като се върнаха след 20 дена ми повериха да свиря финала ”ЦСКА”  и „Левски”, Купата на България сега се казва, а се казваше Купата на Съветската Армия.

– На  Съветската Армия.

– Нямаше такова чудо. Нямаше, пак повтарям, един гражданин вика на стария стадион нямало, 60000 души имаше мача, мога да донеса от вестника, че тогава толкова е събирал, толкова.

– Еми да.

– Каква чест за един съдия да дойде Гунди в съблекалнята и да каже „господин Начев, в знак на уважение, заповядайте топката дето играхме с автографите”. Идва Пенев, „заповядайте флагче и кортик”. Ето на, кортика сега дали се гледа незнам, не зная.

– Сега ако беше, кой знае какъв бой щеше да ядеш.

– Ето, ето кортика.

– Чакай да чуем един  такова, ало? Дай да видим.

– Ето кортика от Пенев.

– Да. Ало? Ало слушам.

– Ало.

– Да.

– Куюмджиев.

– Кажи, Куй… бай?

– Понеже Деян Начев е капацитет в нашия клуб Локомотив.

– Само дето е по-млад от тебе, нали?

– Да. Искам да го запитам само едно. Каква беше корупцията 50-та година, 52-ра година и каква е корупцията в старшия футбол? Сега, като има предвид, че 1952 година „Ботев” стана „ДЕ2”, „СДЕ2” беше Софийският отбор и 52-ра година СДРВ изпадаше от групата и закриха „Ботев”, за да стане ЦДРВ в „А” група. Помни ли го този случай той?

– Ъхъ.

– И как ще го коментира, като спортист с интелект, който има претенции за обективност и за виждане на нещата  в тяхната реална…

– Сега ще разберем.Добре.

– …визия.

– Не  мога да коментирам. Аз станах 51-ва година съдия, не мога да коментирам нещо, което тогава ръководеше футбола Партията. Да.

– Партията, каквото кажеше…

– Повече какво да говоря. Гяуров каза да се обединят, оп, тръгнаха да се обединяват.

– По-късно беше.

– Да, по-късно. Много добре знаеш, да се обединят.

– „Спартак” да се обедини. Имаше един Викентий, на една годишна отчетна конференция в бившето Немско училище се събрахме и никой. Мълчи. Дали ще се върне „Спартак”, дали няма да се върне. Имаше един много добър, Викентий, запален в „Шипка” и тъй нататъка, стана и каза  „А бе, Тодоре, те се приятели, заедно за израснали тука в „Кючук Париж”, Тодоре, кажи ми, „Шипка” ще стане, или няма да стане?”. „Трай си” – вика – „долу на стола и повече нама да говориш!” И работата заспа…

– „Демокрация” …

– „Демокрация”. Така беше. Какво да говорим сега, обединението. Как беше обединението, 45-та? Закриха тоя отбор, направиха „Торпедо”, направиха „СП-45”, направиха „Червено знаме”, направиха, какво беше другото? И кръстиха ги така, а „Червено знаме” на умствените работници, „Динамото” на текстилните работници, „Торпедо” на машиностроенето в Пловдив, еди къде си и така беше. Няма какво да говорим.

– Сега, само че тогава пак да си припомним, че хората не се биеха по трибуните, защото Партията гледаше и никой не смееше, а сега демокрация…

– Нямаше, нямаше възможност. Аз онзи път го казах, господин Тодоров. Сега може да купиш съдията, може всичко, никой, тогава за да вземеш 200-300 или 500 лева, трябваше да знае председателя на дружеството, трябваше да знае счетоводителя, трябваше да знае касиера, трябваше да знае председателя на футболната секция и петия трябваше да знае, който ти ги дава.

– Е поне почерпки така имаше.

– А, почерпки, почепки ли, какво е една бира? Аз нали ти разправях за, за това, за Свищов като свирих мача.

– Добре. Ето го сега кортика, ето го кортика от Пенев, нали?

– Да. Кортика лично ми е подарък, лично ми е подарък от Пенев, а тези медали и купите там дето ги видяха уважаемите зрители…

– Да.

– …50- та, 56-та година бях награден от „Окръжният съвет за физическа култура и спорт”, като най-добър съдия от Пловдивси окръг и тази купа и тези медали е един много ценен медал, ей този големият, ценният медал, ей този ценният, този медал ми е подарък, когато свирих, от септемврийчетата нали играха мач между Северна и Южна България, когато правеха „Радецки”.

– Да.

– Радецки.

– Към камерата.

– Тогава, този мач, средата, големият медал в средата, този мач, когато свирих този мач финала между Северна и Южна България и хора от Футболния съюз, от  Окръжния съвет  на Плевен ми подариха тези медали, този медал и сега си го пазя в моя музей. Вижте какво.

– Така. Имаме последни 2 минути.

– Последни 2 минути.

– Кажи сега на хората, какво ще им кажеш?

– Последно в тези 2 минути ще им вкарам две неща.

– Кажи.

– Аз знам едно. Един път човек да отиде, човешкият живот е миг, смъртта е вечност. Вторият случай, един път човек да отиде в болницата, да види мъките човешки, как страда, как охка, как това е, и третият път, човек трябва да остане сам със себе си, макар и за 5 минути, за 10 минути да остане сам със себе си. И има случаи, когато не е срамота, слезна си долу, голяма стая, механа и снимки с медали с това, в музей идват хората, заповядайте, вижте. Ние в Пловдив сега нашият кмет, никой не се грижи да направи музей на спортиста, на футболиста. Аз например не зная  какво представлява олимпийски медал, така и вие не знаете. Какво представлява световен медал, а имаме олимпийски, имаме световни, имаме европейски и тъй нататък. Колко малко се иска да направиш, да направят един музей на спортиста, не говоря на футболиста, на футбола, на спортиста.

– И ти това всичкото го даряваш.

– Разбира се, разбира се, много хора ще дарят, за какво им е вкъщи? Да направят едни, едно шкафове с джамлъци и тъй нататък, хората да минават, да виждат какво е било. Искам друго да ви кажа, 70-та,62-ра, 63-та година Пловдив го наричаха столица на футбола, когато стана „Ботев” пръв 62-ра, 63-та,сгреших. „Спартак” стана пръв, „Ботев” втори. 70-ра, 72-та година казваха „столица на футболното съдийство” Пловдив.Четири души имахме в „А” група. Тодор Бичиров международен съдия, обикаляше човека, правеше, струваше и тъй нататък. Сега няма с какво да се похвалим. Няма с какво да се похвалим.

– Добре, последен зрител за секунда. Ало? Той, така, приключихме, добре бай Деяне, благодаря ти.

– Моля ти се.

– Жив и здрав да си!

– Само искам…

– Пожелавам ти да доживееш музей!

– …само искам нещо в заключение…

– Казвай.

– …ако ми позволиш.

–  Казвай, една минута имаш.

– 30 минути…

– …30 секунди.

– 30 секунди!

– Казвай.

– Хората от „Кючук Париж” бяха работливи, от нищо не се срамуваха, бяха работливи, бяха търпеливи, изчакваха всичко и бяха милостиви. Тези три неща аз съм си ги запомнил от моите родители.

– Добре.

– Така беше нашият квартал.

– Ето, в 30 секунди обобщихме трите часа, които посветихме на „Кючук Париж”. Предполагам, че още ще говорим, тъй като 50-те, 60-те години може да има още да се каже. Довиждане, до следващия четвъртък.

Иван Лафчиев – Издателство “Еднорог”

Десислава Димитрова – Издателство “Захарий Стоянов”

Иван Гинов – “Кибеа”

София Тонева – Издателство “Дамян Яков”

Радост Никифорова – Издателство “Колибри”

Дарина Иванова – Издателство “Труд”

Мария Иванова – Издателска къща “Хермес”

Ангелина Илиева – Издателство “Обсидиан”

Мария Порязова – Издателство “Фама”

Елица Маринова – Издателска къща “Жанет 45”

Иван Лафчиев – Вътрешна рецензия за „Митове и цивилизация на Древен Китай”

„Митове и цивилизация на Древен Китай” е научно-популярна книга, която предава интересна информация за страната.

Първото нещо, което трябва да се спомене, е красивото и елегантно оформление на книгата. Илюстрацията върху твърдата корица е точно такава, каквато ще допадне на всеки, интересуващ се поне малко от Китай. Листовете в книгата са дебели и гланцирани, което допринася до усещането за луксозност. Освен, че е красива на външен вид, тя е и доста здрава и няма да се разкъса при повече разлистване – както лепена, така е й шита. Единственият недостатък, който забелязах, е че на няколко места имаше допуснати правописни грешки. Макар и да не съм търсил специфично такива, те се набиха на очи още при първия прочит.

Макар да пише, че книгата е за деца и възрастни, малките читатели определено ще я харесат повече. Също така, няма толкова детайлна информация, за да е полезна на по-големите. „Митове и цивилизация на Древен Китай” ще се чете предимно от хора на възраст от 7 до 20 години. Написана е на лесен за разбиране език, без прекалено сложни думи и термини. Шрифтът е достатъчно голям, за да не напряга очите, но и не толкова, че да има по пет думи на страница. Книгата има изобилие от интересни илюстрации, които успяват да уловят перфектно цялостното настроение.

„Митове и цивилизация на Древен Китай” обхваща всичко най-важно, което се е случило в древен Китай. Също така обяснява и някои от най-интересните неща свързани с тази държава. Макар и не детайлно, а кратко, точно и ясно, в книгата може да се намери информация за различни династии, управлявали Китай от 3200г. пр. Хр. до 1424г. сл. Хр. Освен тях, има информация за религията, земеделието, медицината, китайското общество, изкуството, забавление, изобретения, образование и т.н. Интересното е, че преди всяка отделна глава има две страници с разказана легенда, която се свързва по някакъв начин с реалността. Това привлича вниманието и прави хубаво впечатление.

Иван Лафчиев – Външна рецензия за „Митове и цивилизация на Древен Китай”

„Митове и цивилизация на Древен Китай” е научно-популярна книга, която успява да плени читателя с незабравимите си илюстрации и вълнуващи факти за древната страна.

Из страниците на тази вълнуваща книга са преплетени митовете на далечната страна с исторически факти.  Девет легенди оживяват пред читателя и го карат да се чувства, като че е там. А в десет глави е изписана цялата история на Китай от 3200г пр. Хр. до 15-ти век. От зората на цивилизацията, през сложните преходи на китайското общество, тройната религия на държавата, трудностите при земеделието и медицината, до народното им изкуство, забавление и изобретения. Всичко това е написано с един лесен за разбиране език, без прекалено сложни думи и термини. Освен, че е достъпна за всички възрасти, книгата може да се похвали и с прекрасния си външен вид. Както корицата, така и листовете са запълнени от умело нарисувани илюстрации, които придават много автентичност и засилват усещането от ориента.

Рекламно изречение: Разкрийте легендите на древен Китай – страната на изобретенията.

Десислава Димитрова – Анотация на „Дивият запад”

Скъпи малки читателю, пред теб са страници, изписани с индианско злато, обгърнато в барутен дим. Пред теб е една книга, която ще те отведе в света на тайнствените индианци, храбрите мисионери и неподкупните шерифи.  Затова не се чуди. Потопи се в чудния свят на златотърсачите и каубоите за да разбереш истинската история на Дивия запад.

Уважаеми родители, бъдете сигурни, че с избраната книга вие дарявате ценни познания и часове истинско удоволствие на вашите деца.  А защо не разгърнете заедно страниците на „Дивият запад”? Той крие по малко за всеки.

Слоган: „Дивият запад” – През историята или легендата минава пътят на Американската мечта?

Десислава Димитрова – Вътрешна рецензия за „Дивият запад”

Уважаеми издатели, имам удоволствието да ви представя новата книга от поредицата с научно-популярни четива за деца и юноши, фокусирана върху реалния облик на Дивия запад. На първо място трябва да се отбележи, че зад фигурата на автора се крие  д-р Зигне Зайлер. Това е сигурен маркер за прецизността и достоверността на фактите, тъй като г-жа Зайлер е доказана фигура в сферата на историята, етнологията и социологията. Тематичният подбор на материала е осъществен така, че засяга широко известни проблеми, като хвърля допълнителна светлина върху тях. Предложените текстове са изцяло  съобразени с особеностите на читателската рецепция в детска възраст, в резултат на което всяко дете би могло да задържи вниманието си и самò да намери отговор на вълнуващите го въпроси.

Маргиналните полета са посветени на биографични бележки и тълкуване на значими културни и исторически реалии. Енциклопедичният характер на книгата дава възможност тя да служи и като своеобразен коректив за възрастните, което я прави подходяща за по-широка читателска аудитория.

Ще бъде минус за предложеното четиво да не обърнем внимание на художественото му оформление. Текстът е съпроводен от атрактивни илюстрации, пейзажни и портретни снимки, както и фотокопия на автентични документи. Това улеснява възприемането на обкръжаващата информация и възпитава  естетически вкус у читателите.  Изключително умело е прецизирано и съотношенето илюстрация-текст.

Времето в което живеем, е време на засилен интерес към американската култура и общество. Медийната експанзия вече е проправила път на идеите за Дивия запад. Това дава допълнителен шанс на книгата да се наложи като фиктивен мост между българския читател и американската история. Ако към всичко това добавим и неангажиращия обем, разгърнат луксозно на около петдесетина страници,  книгата, снабдена с качествен превод на български език, се превръща  в гарантиран бестселър.

Иван Гинов – Вътрешна рецензия за „Митове и цивилизация на древна Месопотамия”

Книгата „Митове и цивилизация на древна Месопотамия” е енциклопедия, разкриваща някои факти за живота, обичаите и вярванията на древните хора, населяващи люлката на човешката цивилизация.  Книгата впечатлява още на пръв поглед. Твърдата корица е украсена с красива илюстрация на стилен черен фон в рамка. В книгата са описани няколко мита и легенди от древна месопотамия, придружени както и на корицата от илюстрация на черен фон. Легендите са последвани от информация за съответваща свера от живота на хората на следващите две страници, придружени от по-малки илюстрации, схеми и изображения на старинни предмети и артефакти, предмети от бита, оръжия и предмети на изкуството. Например след мита за сътворението на света има информация за географското положение на Месопотамия и зараждането на цивилизацията там.

От книгата може да се научи много за Месопотамия и тя ще бъде интересна както на по-малките читатели, така и на възрастните, тъй като по принцип Месопотамия, народите който са я населявали и техния начин на живот не са до толкова познати на обикновените хора колкото древен Египет например. Книгата не е написана в научен стил и успява да каже много с малко думи на разбираем език. Изображенията на различните предмети на изкуството са много важни в това отношение, защото създават визуална представа на читателя.

Иван Гинов – Външна рецензия за „Митове и цивилизация на древна Месопотамия”

Книгата „Митове и цивилизация на древна Месопотамия” разкрива света на забравените народи, населяващи месността между реките Тигър и Ефрат, за които съвременния човек знае толкова малко. От красиво илюстрованата книга ще научите много както за митовете и вярванията, така и за ежедневието и  начина на живот на първите хора, които практикували земеделие, основали империи, създали писменост. Красивият дизаин и многобройни илюстрации допринасят за по-лесно разбиране и дават необходимата визуална представа и карат древния свят да оживее пред вас.

Рекламно изречение: Преоткриите Месопотамия – люлката на човешката цивилизация.

София Тонева – Рецензия на книгата от Гют Жоли „Палто със спомени” / „Le manteau d`image”

Гют Жоли живее в Монпелие, Франция. Автор е на повече от 20 книги. Първата издадена нейна приказка е със заглавие „Мари и изгубената звезда”. На 8 години съчинява първия си роман. Освен своите книги тя илюстрира и книги на други автори.

Книгата е двуизично издание на български и френски език. Заглавието подсказва за определена загадъчност както и за нещо, което предстои да бъде разкрито. Текстът е придружен с илюстрации, което прави четивото по-приятно, особено за детско-юношеската аудитория.

Главната героиня е единадесет годишно момиче на име Олга, което живее във Франция, но има и руски корен. Тя е във ваканция и е на гости при дядо си. Един ден случайно открива старо палто на тавана, което е ключът в историята. Палтото е на прапрабаба й Олга Николаевна Иванова, която заедно с баща си е била заточена на остров Сахалин-Русия, а по-късно заедно с майка й са емигрирали във Франция. Дядото на малкото момиче решава да заминат на пътешествие до тайнствения остров, за да узнаят загадките, които крие това палто и да научат повече за родствениците си.

В историята се преплитат различни пространства и поради факта, че книгата е насочена предимно за деца и юноши има вероятност трудно да се разберат всички връзки между главните герои както и времето, в което са настъпили важни събития. Авторката е предвидила това и на последната страница е отразила хронилогия на всички дати, които помагат на читателя да осъществи представа за всички събития.

Разказа за приключението е умело предаден, чрез различни описания на природната картина, особено когато Олга и дядо й пристигат на остров Сахалин. Преплитат се различни чувства като уплаха, радост и силно желание за разгадаване на живота на Олга Николаевна Иванова. Малкото момиче преминава през различни перипети заедно с дядо си. 143 страници са достатъчни за история от този тип, ако обемът се увеличи има опасност разказът да натежи и доскучае на читателя. Изданието не само е увлекателно, но е и полезно за хората, които изучават френски език. В историята са отразени измислени герои и събития като великани и говорещи животни и истински събития като Руската революция и имена на съществуващи градове и хора.

Тематичните части са разделени на глави и в съдържанието читателя е улеснен да избере част, която може да прочете както на френски така и на български език. Разказът не е предаден от първо лице, а с помощта на трето лице, което разказва историята и предава диалозите между героите.

София Тонева – Анотация на книгата от Гют Жоли „Палто със спомени” / „Le manteau d`image”

Олга е малко и любознателно момиче, което намира старо палто и заедно с дядо си поемат по дълъг път, изпълнен с много приключения. Решени да разкрият тайните, свързани с тяхната родственица Олга Николаевна Иванова, те се изправят пред куп интригуващи и незабравими моменти. Палтото със спомени ще ги отведе на далечен остров, в който ще се сблъскат с много опасности, но наблизо ще бъдат и приятели, които ще им помогнат…
Ще успеят ли Олга и дядо й да разкрият загадките, заради които прекосиха света?

Слоган: Приказна история за малко момиче, търсещо историята на своя род.

Радост Никифорова – Вътрешна рецензия за „Вероника и кокосовият дядо” на Павел Шрут

Павел Шрут (1940) е един от най-известните детски автори в Чехия и е любим на много деца. Пише приказки, стихове, текстове на песни, фейлетони; занимава се и с преводи.

Съвместно с илюстраторката Галина Миклинова създават невероятни книги и заслужено печелят награди: „Паячето Пая” (2001) – награда на библиотекарите, награда на децата, награда на учителитев анкетата „СУК” 2002г., награда на издателство „Албатрос”; „Ядец” (2003) –  най-хубавата книга на годината (2-ро място) и др.

Сред най-новите му книги за деца са: „ Голяма книга с чешки приказки” и „ Боб и Бобек в летящата шапка”

Книгата „Вероника и кокосовият дядо” е популярна не само сред децата в Чехия, но и в други страни като Франция и др.

Като жанр този текст се отнася към вълшебната приказка. Това не е литературен жанр, но стои в началото на голямата романова традиция, белязала литературното развитие в продължение на векове.

Приказката се придържа към разказването, а не повествува, т.е. към узаконената условност на възприятието. Така както героите преминават в свят, където властват други закони, така и разказвачът и неговите слушатели напускат сферата на културата, която изисква истинност, и преминава в сферата на свободната фантазия, създават един наивен и илюзорен свят, където по свои начин представят случващото се.

В сюжета са примесени реалното и приказното. На едно обикновено семейство започват да му се случват необикновени и странни неща. Всичко това е обвързано с мечтата на шестгодишната Вероника Хубертова да си има дядо. Мечтата й се сбъдва на Коледа и от Хаити пристига колет от непознат подател. В него е скрит един кокосов орех, който по-късно Вероника разбира, че е необикновен и го нарича „Кокосов дядо”. От този ден нататък започват приключенията на Вероника с новия и дядо.  Към тях се присъединяват и други персонажи, които подсилват напрежението на разказа и правят тази история забавна. Отделните случки са разпределени за всеки ден от годината. Разказът е единен, макар да е съставен от отделни случки. Сюжетът е линеен. Историята започва и свършва на Нова година, което оформя рамката на текста.

Действието се развива в Прага, предимно в дома на семейство Хубертови, които живеят на 3-тия етаж на стар блок. Членовете на този дом са 4-ма: шестгодишната Вероника, майка й Мария, баща й Бедржих и Баба Агата. Към тях се присъединява необикновеният подарък на Вероника – Кокосовият дядо. Има и пътуване на семейството до Лондон, където също се случват приказни неща.

В развоя на събитията в приключенията на двамата главни герои се вплитат персонажите: съседното сем. Урбанови, чийто син Лукаш е добър приятел на Вероника, техните домашни любимци ( Фанча –  мосркото свинче и Простак/Красота  – папагалът); противната леля Урсула и другите „фалшиви” лели; по-късно съучениците на Вероника, която започва първи клас ( Сохор – проблемно дете, но с остроумие и магия кокосовият дядо успява да го превъспита; Мартин Пеха, който много обича репички; Аки Бакиба – негърчето от Хаити, чийто дядо е магьосник, а баща му е футболист – единствен той е наясно с магията и кокосовият дядо не му се струва странен – той моли дядо си да върне предишния му облик)

Времето е в рамките на една година – от 1-ви януари до 1-ви януари на другата година. Проследява се  всеки един ден от живота на 6-годишното момиченце.  Това е годината, в която Вероника трябва да тръгне на училище. Наред с другите приключения , в текста са описани трепетите и вълненията й от първия учебен ден.

Историята е поднесена по много добър начин. Звучи забавно,  по детски,  което е и целта, защото е предназначена за деца. Текстът е жив и остроумен. Авторът е постигнал идеята си – да разкаже една необикновена история, да я представи по подходящ за разбиране начин и най-важното да достави РАДОСТ на децата.

Тази книга е изключително увлекателна. Буди интереса на читателя/слушателя и засилва напрежението  –  очакването  на всеки следващ ден за нови приключения.  Предназначена е за дестка аудитория. Любима е на много деца в Чехия и не само.       Това е един универсален текст, който с подходящ превод и адаптация би станал популярен в цял свят, защото авторът е уловил тайната, която обединява всички деца, независимо къде се намират те по света. Естествено „ тайната никога не изчезва напълно…” , както е споменато във финала на книгата.

Преводът и адаптацията на Гинка Бакърджиева са много добри и заслужават адмирации. Благодарение на нея книгата би станала популярна и сред децата в България.

Със сигурност Павел Шрут и неговата книга „ Вероника и кокосовият дядо” ще  спечелят сърцата на българската детска  публика, както и на техните родители.

Затова е препоръчително да им се отдели заслужено място сред поредицата „ За деца и юноши” в издателство „Летера”.

Радост Никифорова – Анотация на „Вероника и кокосовият дядо” на Павел Шрут

Завладяваща история за част от живота на едно 6-годишно момиченце с хубавото име Вероника, чиято единствена съкровена мечта е да си има дядо. Точно на Коледа тя получава странен колет от Хаити с непознат подател. Вътре в него е скрит един необикновен кокосов орех, който по-късно Вероника нарича „Кокосов дядо”. От този ден нататък с обикновеното семейство Хубертови започват да се случват странни и необикновени неща. Момиченцето и нейния дядо преживяват какви ли не случки в периода до другата Нова година, когато тайната за този „дядо” се разкрива, но не напълно. През това време те се  забавляват истински и това е описано във всеки един ден от 1-ви януари нататък .

Слоган: Потопете се във вълшебния свят на приказката, за да изживеете необикновени неща!

Дарина Иванова – Рецензия за „Гладиаторите – бойци на арената” от Маркус Юнкелман

Автор на енциклопедията „Гладиаторите – бойци на арената” е д-р Маркус Юнкелман – историк и археолог. Юнкелман има редица други книги, засягащи все историята на древен Рим, от което следва за заключим, че познанията му в тази област, и особено относно историята на гладиаторите, са завидни. Следователно, не е нужно информацията в енциклопедията да се подлага на съмнение. Въпреки липсата на информация дали авторът е превеждан на други езици, книгите му – в оригинал на немски език – се предлагат както в България, така и в други страни, като например САЩ.

Целта на енциклопедията е да предостави основна информация за гладиаторите – какви са били те, какво са вършели, защо са го вършели, къде и кога. Трябва да отбележим, че независимо от това, че носи титлата доктор на историческите науки, Маркус Юнкелман успява да поднесе книга на изключително достъпен език. Определенията са ясни и точни, допълнени с илюстрации и снимки на археологически находки, които допринасят за пълната представа, която читателят би следвало да добие. Авторовата идея и замисъл са добре осъществени.

Ако трябва да говорим за времеви и пространствени параметри, то книгата включва периодът, по време на който са съществували гладиатори (от IV в пр. Хр. до средата на VI в. сл. Хр.), а действието се развива в рамките на Римската империя. Времето се движи хронологически, започвайки от III в.пр.Хр. с периодически ретроспекции, във връзка с дадени археологически паметници и открития. Все пак водещата времева линия е от възникването на гладиаторското изкуство, до последния организиран такъв двубой.

В енциклопедията не става въпрос за определен главен герой – основното действащо лице е обикновения гладиатор, но наред с него са споменати редица римски императори, свързани по някакъв начин с гладиаторските борби, а също така и имена на гладиатори, не само от намерени надгробни плочи, но и от мозайки, релефи или запазени текстове от тази епоха.

Както вече споменах, стилът, на който е написана книгата, е изключително достъпен, а това прави енциклопедията подходящо четиво за деца и юноши. Използваният език е типичен за научнопопулярната литература, включвайки дадени исторически определения, както и термини от латински, които обаче са добре обяснени и не будят смущения.

Като цяло, енциклопедията е изготвена добре, увлекателна е и се чете лесно, илюстрациите и снимките са добре подбрани. Все пак, има няколко детайла, на които бих искала да обърна внимание:

• На 6-та страница, лично аз бих разменила местата на текстовете „бокс” и „бикоборство”, за да може текстът да е по-близо до съответната снимка. Но също така видях, че в оригиналната енциклопедия, която е на немски език, оформлението е същото, и предполагам, че е било нужно да се запази първоначалният вид на книгата.
• На 9-та страница – последното изречение: „С поемането им от държаватаза представленията били отпускани още повече средства” – изпуснат е интервалът между „държавата” и „за”.
• На 39-та страница в изречението „Между тях се движели помощници с табла със съобщения и отново и отново музиканти с духови инструменти” – не съм сигурна дали „и отново” трябва да бъде повторено два пъти.
• На 44-та страница в маркирания текст „Хулигани на Античността – пропуснати са затварящите кавички.

Енциклопедията би представлявала интерес основно за родители, които искат децата им да четат смислена литература. Подходяща е както за частни, така и за обществени библиотеки.

Ангелина Илиева – Рецензия за книгата от Сара Куай „Митове и цивилизация на Древен Египет”

Книгата „Митове и цивилизация на Древен Египет” ни въвежда в света, вярванията и традициите на Древен Египет и неговите жители. Тя представлява едно изключително произведение в областта на културологията, историята и теологията на тази древна цивилизация. Книгата е писана на английски и достига до  българския читател в един много добър превод. Представен е огромен фактологически материал – описания на паметници, исторически събития и битови порядки и вярвания. Систематизиран и представен по изключително разбираем и увлекателен начин, книгата е едновременно увлекателно и полезно четиво, от което черпим информация и знания. Трудът е ценен колкото от историческа и етнологическа гледна точка, толкова и от възпитателна и педагогическа. Книгата би била подходяща, като помагало и енциклопедия за деца и допълнително културно обогатяване за възрастни, заради уточнението на термини, идеи, имена и събития.

Преплитането на митовете с реалните порядки заема важна част от  уникалността на книгата, защото така акцентира върху отражението на египетските вярвания върху начина им на живот.

Ангелина Илиева – Анотация на книгата от Сара Куай „Митове и цивилизация на Древен Египет”

Историята понякога е добра, понякога лоша, често скучна, още по-често поучителна. Въпросът е как ще бъде поднесена и разказана. Митове и цивилизация на Древен Египет е историята, разказана по интересен начин и за деца, и за възрастни.

Слоган: Древен Египет за малки, и за  големи.

Мария Порязова – Вътрешно-редакционна рецензия за ЛЮБИМИ РУСКИ ПРИКАЗКИ

Автор на занимателните приказки, представени в тази детска книжка се явява руското народно творчество. В тях са отразени възгледите, идеалите и стремежите на руския народ, неговата поетическа фантазия, богатия свят на мисли, чувства и преживявания, протеста против експлоатацията на обикновените хора, както и мечтите за щастие и справедливост. Приказката е само част от многобройната и богата галерия от жанрове на руския фолклор. Това са още гадания, легенди, предания, балади, былини, частушки, песни, обреди и много други. Руският народ и неговото творчество се слави по цял свят със своята велика история, с вековните си славянски традиции, със своя героизъм, любов и отдаденост към Родината.

В течение на целия живот  на човек фолклорът му е помагал да живее, да работи, да отпочива, да взема важни решения, да се бори с враговете и неволите си. Приказката е един от основните жанрове в народно-поетическото творчество. Обикновено тя притежава нравоучителен и поучителен характер. Главната идея във всяка една от шестте представени приказки е възтържествуването на доброто над злото. Класическото повествование на този жанр умело е предадено в книжката. Действието, разбира се, се развива на руска земя във вълшебни времена на царе и царици. Националната специфика тук се проявява в образите на героите, в езика, в битовите подробности, в характера на пейзажа, в изображението на социалното устройство и отношения.

Сюжетът на шестте приказки е почти еднотипен и опростен, достъпен за детската аудитория, съдържанието е кратко, действието се развива бързо, а персонажите са типичните за руския детски фолклор – Баба Яга, Василиса Прекрасна, Кашчей Безсмъртни и т.н.

• Първата приказка е под заглавието „Иди там – не знам къде, донеси това – не знам какво” и е най-дълга като съдържание. Главният герой е беден селски ловец, който се сдобива с приказна и мъдра жена с класическото име за този жанр – Маря Царевна. По тази причина той си навлича гнева на царя, който иска да вземе за себе си чудната му жена. От тук нататък ловецът е подложен на ред изпитания, сблъсквайки се с фантастични създания като дяволи, невиждано огромния котарак Баюн, баба Яга, говорещи животни и други.
• Втората приказка е „Царицата жаба”. Главният герой тук е най-малкият от тримата царски братя – Иван Царевич. По стечение на съдбата се жени за жабата от близкото блато. Тя се оказва Василиса Прекрасна- омагьосана девица за чудо и приказ. Тук отново героят се впуска в приключения, за да защити жената на живота си. По пътя си среща Баба Яга и най-различни вълшебни животни, които му помагат да надхитри един от най-страшните злодеи в руските народни приказки- Кашчей Безсмъртни.
• Третата приказка е „Вълшебната кутийка”. Главният герой е малко момченце, което спасява от гибел кученце, котенце и жабче. Вълшебната кутийка той получава от благодарната майка на спасеното жабче. Така се сдобива със собствен дворец и царската дъщеря, които отново трябва да защити с помощта на своите приятели – животинките.
• Четвъртата приказка е „Малечко Палечко” – класически герой от руските приказки. Тук е представено едно от неговите приключения – как смелото малко човече помага на бедните си родители.
• Петата приказка е „Иван, селският син, и Чудо-Юдо”.  Иван е най-безстрашният от тримата селски братя, който се изправя срещу страшни многоглави лами, за да защити селото и своите близки.
• И последната, шеста приказка е „Дървеното човече Терьошечка”. Терьошечка е отвлечен от зла вещица, която иска да го изяде, но благодарение на хитростта си и едно ранено гъсоче успява да се измъкне и да се върне при родителите си.

Езикът и стила на книжката са достъпни както за по-малки, така и за по-големите читатели. Повествованията са изнесени изцяло извън предела на реалния живот. Застъпени са всички характерни особености за вълшебните приказки: словесни орнаменти, въвеждаща част, завършек, устойчиви формули. Героите са силно хиперболизирани. Наблюдава се ярко разграничение между положителни и отрицателни персонажи. При положителните се изтъкват всички достойнства и качества, както и смелите им и благородни постъпки. Отрицателните се порицават и усмиват.

Специални материали  в пресата, както и отзиви и  мнения за книгата все още няма достътъчно. Но хората споделят в интернет пространството, че им липсват руските народни приказки, и за жалост притежават само стари издания в не добро състояние, или изданията са въобще изчезнали. Книжката е разработена много увлекателно и за това допринасят изключително живите и забавни илюстрации на художника Максим Митрофанов. Предназначена е за масовата аудитория. Българският читател би се радвал да я прочете както за себе си, така и на децата си. Фолклорът запазва своята стойност, въпреки промените на времето и ни връща към скъпи спомени от детството- любимите и безкрайно интересни разкази на нашите баби и дядовци.

Мария Порязова – Рецензия към читателите за ЛЮБИМИ РУСКИ ПРИКАЗКИ

Деца, малки и големи, не пропускайте да се докоснете до приказния руски свят, да се срещнете с Маря Царевна, Василиса Премъдра, Баба Яга, Кашчей Безсмъртни и много други чудни същества. Шестте вълшебни приказки ще ви завъртят във вихъра на необикновеното и ще ви разведат по нечувани места. Ако все още са ви непознати, те веднага ще ви станат любими. Ще се връщате отново и отново с любов към тази книжка и ще разгръщате пак и пак нейните забавни страници.

Слоган: Любими руски  приказки” – познатото вълшебство  на един дъх!

Елица Маринова – Вътрешно-редакционна рецензия за “Вълшебната шапка на учителката” от Айтюл Акал

Айтюл Акал е родена в Измир, Турция през 1952 г.

От 1972 г. до 1980 г. работи като журналист в различни списания, а след 1989 г. започва да пише приказки за деца. Написала е над 80 книги за деца от всички възрасти.

Мустафа Делиоглу e роден в Ерзинджан, Турция, през 1946 г. Започва работа като художник на корици, а после се насочва към илюстрирането на детски книжки и става известен с индивидуалния си стил. Паралелно със своята работа по илюстрациите той рисува и картини, които са участвали в многобройни изложби. В момента е един от най-продуктивните илюстратори.

Чрез кратки истории поместени сред богати илюстрации авторката припомня на децата, че носят в себе си въображението. То стои в основата на четирите истории поместени в книгата.

Повествованието е просто, кратко и стегнато, развива се по скоро чрез илюстрациите, отколкото чрез текста. Текстът е разположен като обяснение на рисунките, които заемат целите страници. Книгата малко напомня на комикс.

Историите:

„Вълшебното ателие на майстора”

Един грънчар на име Мути работи в ателието си на края на града и всеки ден отива на пазара за да продаде творбите си. Всеки път неговите неща се изкупуват най-бързо и останалите занаятчии и художници решават някой от тях да го проследи, за да разберат каква е неговата тайна.

Един от художниците го проследява и вижда, че в ателието му е настъпила зима. Разказва какво е видял на останалите. Те не вярват. Изпращат скулптора. Той вижда, че ателието на грънчаря е пълно с диви животни. Останалите отново не вярват и изпращат майсторката на ебру. Тогава тя вижда, че ателието е пълно с диви птици. Накрая взимат решение всички заедно за отидат при Мути и да го попитат каква е истината. Когато отиват при него той с радост ги кани в ателието си, което е пълно с пролет. На въпроса каква е неговата тайна Мути отговаря, че няма никаква тайна, а само въображение и останалите художници успяват да видят въображението, защото са творци като него.На следващия ден хората са запленени от красотата на изкуството, показано от всички майстори.

„Вълшебното училище на брат ми”

Едно момиче разказва за по-малкия си брат.

Когато е малък той постоянно прави пакости, докато не порасва и става почти невидим, защото цялото си време прекарва пред компютъра. Тръгва на училище, но ходи с нежелание, защото компютърът му липсва. Един ден учителката му казва, че в училище също има компютър, в компютърния кабинет на края на коридора. Момчето тръгва да го търси, но по пътя влиза в различни кабинети. В кабинета по музика го канят да посвири на барабани, после влиза в кабинета по балет, където му показват как се танцува, стига до кабинета по рисуване, там рисува от модел. Намира библиотеката, но тъй като не може да чете разглежда само книжките с картинки. Озовава се сред актьорите от училищния театър, там изкарва една репетиция с тях и накрая се връща в класната си стая. На въпроса на учителката дали е намерил компютърния кабинет отговаря, че съвсем е забравил за него.

„Вълшебната шапка на учителката”

Един ден децата влизат в класната стая, но там ги чака някаква непозната. Оказва се, че това е новата им учителка, защото тяхната ще си има бебе.

Децата започват да тропат и да викат, защото не искат нова учителка.

Тя започва да им разказва как ще пътуват и ще се запознаят с нови места, ще летят в небето и ще стигнат звездите. Децата протестират, защото всичко това им се струва глупаво и нереално. Тогава новата учителка си слага вълшебната шапка и всички заедно се озовават в джунглата. Когато часът свършва, всички се намират отново в класната стая. На следващия ден децата влизат в стаята тичешком. Този ден с помощта на шапката посещават музей, където много се забавляват. На другата сутрин когато учителката влиза в класната стая всички деца са седнали по местата си и я чакат. С помощта на вълшебната шапка по интересен начин учат математика, музика и танци, спорт. Една сутрин новата учителка им казва, че темата на урока ще бъде здравето. Тогава ги води до магазина за цветя а после в болницата, при тяхната класна и нейното бебе. Там децата споделят колко много харесват новата си учителка и вълшебната й шапка.

„Вълшебният гардероб на дядо”

Едно момиченце разказва как много обича да ходи при баба си и дядо си, но след като дядо му заминава много надалеч без да се върне, вече си има нов дядо, който никак не харесва.Един ден го водят на гости при баба и дядо за събота и неделя. Бабата оставя дядото и внучката насаме, за да се опознаят. Дядото й предлага да си играят, да й чете приказка, да й задава гатанки и кръстословици, да гледат филм, но внучката на всичко отговаря с „не”. За да заприлича на стария й дядо, новият дядо си слага перука и се гримира. Когато ги вижда, бабата се стряска, праща дядото да се измие и да покаже гардероба си на внучката, защото е вълшебен. Докато си мие лицето дядото разказва за себе си, а внучката отваря гардероба. От гардероба излизат историите, които дядото разказва. Някои са страшни, а други интересни. Когато дядото вече е махнал грима от лицето си историите свършват, момиченцето успява да затвори гардероба. Тогава дядото го отваря за да покаже какво има вътре, но гардеробът е съвсем обикновен. Внучката хваща дядо си за ръка и заедно отиват при бабата.

Персонажите на историите са реални и обикновенни, такива, каквито  срещаме по улицата или в кварталния магазин, които приличат на съседите или напомнят на собствените ни роднини.

Езикът също е обикновен, подходящ за книга за деца, които се учат да четат. Има две непознати думи, които са обяснени.

Книгата е увлекателна по скоро заради илюстрациите. Историите са просто разказани, без нищо излишно, но илюстрациите към тях ги правят интересни. Биха се харесали и на деца, които още не могат да си прочетат сами текста, защото „картинките” са достатъчно изразителни и от тях се разбира какво се случва.

За първи път попадам на детска книжка от турски автор и лично на мен ми беше много интересно да се запозная с нея. Мисля, че би се харесала и на останалата масова читателска аудитория, като се има предвид  засиления интерес към турската култура напоследък. Подходяща е за подарък на бъдещ първокласник.

Елица Маринова – Рецензия към читателите за “Вълшебната шапка на учителката” от Айтюл Акал

Мило дете,
Можеш ли да направиш така, че в детската стая да завали сняг? А да си отглеждаш лъв и жираф? Или пък на рамото ти да кацне бухъл? Майсторът на глинени фигурки Мути ще те научи.
Скучно ли ти е в училище? На едно момченце също му беше скучно, докато не разбра какво може да се прави там.
Знаеш ли, че на новата учителка шапката е вълшебна, защото може да те отведе където пожелаеш?
А какво ли има зад вратата на гардероба? Оказва се, че спомените на новия дядо са необикновенни.

Слоган: Държиш в ръцете си една книга за силата на ВЪОБРАЖЕНИЕТО.

Историята понякога е добра, понякога лоша, често скучна, още по-често поучителна. Въпросът е как ще бъде поднесена и разказана. Митове и цивилизация на Древен Египет е историята, разказана по интересен начин и за деца, и за възрастни.

Слоган: Древен Египет за малки и за  големи.

Книгата „Митове и цивилизация на Древен Египет” ни въвежда в света, вярванията и традициите на Древен Египет и неговите жители. Тя представлява едно изключително произведение в областта на културологията, историята и теологията на тази древна цивилизация. Книгата е писана на английски и достига до  българския читател в един много добър превод. Представен е огромен фактологически материал – описания на паметници, исторически събития и битови порядки и вярвания. Систематизиран и представен по изключително разбираем и увлекателен начин, книгата е едновременно увлекателно и полезно четиво, от което черпим информация и знания. Трудът е ценен колкото от историческа и етнологическа гледна точка, толкова и от възпитателна и педагогическа. Книгата би била подходяща, като помагало и енциклопедия за деца и допълнително културно обогатяване за възрастни, заради уточнението на термини, идеи, имена и събития.

Преплитането на митовете с реалните порядки заема важна част от  уникалността на книгата, защото така акцентира върху отражението на египетските вярвания върху начина им на живот.

Първа група
ПЪРВА ЧАСТ
Книги, кино и телевизия. Работа с медии (Практическа задача – дешифриране на телевизионно предаване с оглед бъдещо отпечатване на книга)
Лектор: Евгени Тодоров
ВТОРА ЧАСТ
Практическа задача: Редактиране на текст (Редакция на текст от български автор на тема „Курс по творческо писане“
Лектори: Йордан Костурков и Надя Фурнаджиева

Втора група
ПЪРВА ЧАСТ
Маркетинг и реклама. Маркетингови и рекламни стратегии
Лектор: Деана Миткова
ВТОРА ЧАСТ
Книги, кино и телевизия. Работа с медии (Практическа задача – дешифриране на телевизионно предаване с оглед бъдещо отпечатване на книга)
Лектор: Евгени Тодоров

Първа група
ПЪРВА ЧАСТ
Обсъждане на практическата задача за коригиране на текст („Шепот зад завеса“, Димитър Арнаудов); лектори: Красимира Ангелова и Цветелина Димитрова
ВТОРА ЧАСТ
Практическа задача: Редактиране на текст
Лектори: Йордан Костурков, Надя Фурнаджиева

Втора група
ПЪРВА ЧАСТ
Дискусия върху рецензираните от студентите книги и стратегии при подбор на нови заглавия за издателска програма
Лектор: Младен Влашки
ВТОРА ЧАСТ
Обсъждане на практическата задача за коригиране на текст и посочване на системно допускани грешки
Лектор: Красимира Ангелова

РЕЗЮМЕ

от работна среща,

проведена на 17.02.2010 г. в издателство „Летера“

На 17.02.2010 г. се проведе работна среща на екип от обучители и практиканти от първа група.

На срещата присъстваха – Йордан Костурков – от страна на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” и Надя Фурнаджиева и Цветелина Димитрова – от страна на Издателство “Летера”.

На студентите практиканти им беше зададена самостоятелната задача за стилова редакция на части от книгата „Портата на греха” на Ойя Байдар. Целта на работната среща беше да се представят за обсъждане редактираните от тях страници.

След като екипът се запозна подробно с индивидуално поставените задачи, установи, че студентите практиканти са подходили доста отговорно, като са се опитали да спазват оказаните им инструкции, основните техники и похвати при редактиране на преводен текст.

В общ диалог студентите споделиха някои затруднения, с които са се сблъскали при работата си с текста, напр.:

–                          преводачът използва свои любими думи, които многократно се появяват в текста и така той губи своята изразителност и богатство

–                          сложен синтаксис, който много често в българския текст се е наложил в следствие следваната структура от съответния чужд език, в случая турски език и др.

Бяха анализирани допуснатите пропуски и типичните грешки в обща дискусия и поотделно с всеки студент.

В края на срещата на всеки студент бяха дадени конкретни указания за коригиране на извършената работа.