Велин Станев е съвременен български автор. Завършил е Художествената гимназия в Пловдив и Българска филология в Пловдивски университет. Специализирал е Журналистика и преподава в университета. По професия е радиоводещ, журналист и преподавател.

През 90-те публикува социални и музикални материали в списание „Мелодия”, вестниците „Меридиан Рок Шоу”, „Провинция”, „Ролис” и други. От 1993г. до 1999г. списва авторска музикална страница във вестник „Марица” и вестник „Новинар”.

Работи като сътрудник на „Литературен вестник” и „Литературен глас”.

Първата му книга е посветена на първата му любов – твърдата музика. Носи заглавието „Превъплъщенията на хевиметъла” и излиза през 1993г.

Следва сборникът разкази „Любоff ”, който печели наградата на Съюза на българските писатели за литературен дебют и наградата на Първа инвестиционна банка на конкурса „Южна пролет” 2005 в Хасково.

Велин Станев печели и наградата на Дружеството на пловдивските писатели за третата си книга – „Американското форматно радио” – 2007г.

Паралелно с всичко това дълги години води рубриката Дневник на гизихта на вестник „Пловдивски Труд”. За нея е удостоен с награда „Пловдив” за журналистика през 2005г. Именно тази рубрика лежи в основата на последната му книга „Гизихти”.

Рубриката разглежда злободневните теми, които тормозят пловдивчани, кратките житейски неволи на всеки от нас. Избирайки, вероятно, най-фрапиращите от тях авторът съставя настоящия сборник. Верен на журналистиката, но и на твореца в себе си, той създава един особен жанр, компилиращ публицистичното и художественото. Жанр, в който художественото не претворява света, а го отразява и го пречупва през гражданското съзнание на един публицист, успял да съхрани себе си.

Идеята е да прочетем, да разпознаем, да предизвикаме себе си. Всеки да открие от мъката, тревогите и абсурда си. Всеки виждайки себе си на страниците да се стресне и да се опомни. Да излезем от вцепенението, което ни е обгърнало и което от хора ни е превърнало в зомбита. Авторът чудесно илюстрира това в историите, чиито герои се появяват повторно. Така веднъж бакшишът ме цака, но после него двойно го цакат и се оказва, че пред неправдата всички сме равни. И аз, и той, всички храним семейства.

С тези текстове хвърляме поглед назад към последните десетина Свинегодия и си даваме равносметка, че от първото до последното са еднакви. Различни са само сметките.   И щом читателят се разпознава поне в една от тези истории, то авторът си е свършил работата. А ако си от онези нормалните – няма как да не се разпознаеш.

Иначе гизихтът е и разказ, и фейлетон, и есе, и анализ, и вариация на тема, и монолог, и…

Въобще – пълен гизихт.

Времето и пространството са всеки ден от живота ни през последните десет години в Пловдив, България. И едновременно с това никъде и навсякъде откакто се роди Демокрацията. И ако премахнем географските маркери, то всеки гизихт може да бъде отнесен към всеки ден от живота на всеки човек, от което и да е населено място на територията на страната. Сюжетите са безкрайно разнообразни и цветни. Всеки носи  различни оттенъци на действителността, в която сме потънали, но все в тъмни нюанси.

Но въпреки различните обстоятелства на базата на които се ражда историята има една сюжетна линия, която обединява всички текстове. И това е всеобщият нескончаем и абсолютен гизихт, в който живуркаме. Сборникът е един своеобразен калейдоскоп от различни болни истории, вплитащи се една в друга, но всички в спектъра на сивото. Сиво, та чак черно. Един калейдоскоп, който не е забавен и не те разсмива щом погледнеш през него. Персонажите, като сюжетите, са безкрайно различни на пръв поглед (майки, работници, болни, бакшиши, учители, родители), но в действителност са абсолютно еднакви. Това е онзи човек, който цял живот блъска. Блъска за мъничко щастие, за покрив над главата си, за залък в устата, за мъничко здраве, за мънички работи. Човекът, който цял живот е прецакван и все за мъничко не му достига да бъде поне за малко щастливец. Персонажите сме ние истинските, от плът и кръв, които кървим когато ни бият. И по истински не могат да ни опишат. И понеже сме истински и езикът е живият. Умерен, може би малко циничен, но със сигурност използван на място.

Книгата „Гизихти“ заслужава да бъде издадена, най-малкото защото е своеобразна антология на живота ни. Историите са интересни и увлекателни и всеки разгърнал книгата ще открие нещо за себе си. Един ще се разсмее над глупостта на поредния шаран, вързал се на телефонните измами. Друг ще пророни сълза, разпознавайки себе си като шарана. А трети, той просто ще се сети, че тази година дъщеря му е абитуриентка и ще види розовото си бъдеще описано на две страници в „Мухльопис”. Това е един призив към човешкото в нас. Към човека, който отдавна е забравил душата си и необходимостта тя да бъде нахранена. Призив заслужаващ правото да получи гласност, за да ни разтърси и поне да опита да ни освободи от оковите в които отдавна ръждясваме.

Смятам, че читателската аудитория на книгата ще е изключително разнообразна, както във възрастово, така и в интелектуално отношение. И масовият читател и интелигентът ще бъдат заинтересовани и впечатлени.

Този сборник е едно малко бижу родено в гизихта!

Велин Станев – радиоводещ, публицист, преподавател и още нещо. Автор на книгите „Превъплъщения на хевиметъла” (1993), „Любоff” (2005) и „Американското форматно радио”(2007). Носител на наградата „Пловдив” , носител на награда на Съюза на българските писатели и други. Но стига гола статистика.

В ръцете си държите една различна книга. Тя няма да ви разкаже нито забавни, нито любовни истории, нито истории с неочакван край. Тя ще ви разкаже вероятно най-ужасните, тези граничещи с хоръра.  Но ако в холивудските финали предвкусваш хепиенда, в тези той е утопия. Нещо повече – ужасът е безкраен. Гизихтът – абсолютен. Вземете я, разгърнете я и може би ужасявайки се ще направите нещо с живота си.

Слоган: Това е твоят живот – вземи го в ръце, промени го!

Велин Станев е от активните граждани на нашето време. Успял да съчетае полезното с приятното, научното с житейски приложимото, модерното с традиционното, той се превръща в емблематична личност за Пловдив и България въобще.

Конкретната тематика на неговите гизихти насочва вниманието, както към неговата биография, така и към актуалните за времето проблеми и теми. Минавайки през Пловдивски университет и Радио Пловдив, Велин Станев придобива онзи журналистически нюх, който целенасочено използва в своите творби.

Отличен е с награда „Пловдив“ за журналистика, заслуга за което е авторската му рубрика във в. „Пловдивски Труд“ – „Дневникът на Гизихта“.

Случките, които са представени във вестникарската колонка, дават повод за тяхното събиране в книга, защото интересът на читателите към подобен тип повествователност се оказва силен и явен. Хората се интересуват от истината, колкото и комично-драматична е тя. Тъжно е това, което виждаме, но достоверно. Липсва лъжата и фалшът, който ни предлагат медиите и управниците.

Именно достоверност и показност цели автора, преминавайки през иронията, за да може да има поне нещо смешно и в болката от суровата действителност.

Изградени на основата на фейлетони, които развличат и забавляват, но силно клонящи към разказа, гизихтите се превръщат в своеобразен обособен жанр със своя тематична и жанрова характеристика. Стават нарицателни както за този тип повествование, така и за емблематичните в тях случки.

Думата „gezichit“ идва от немски език и означава „лице“. Така от представените разкази сякаш гледа по едно лице, споделящо своята история. Лице, опитващо се да изгради своята житейска история във време, неподвластно на никакви етични и морални норми.

Това е един по-модерен тип повествование, в което времето е конкретизирано (2001 – 2009г.). Приблизително 8 години, в които Велин Станев споделя като в дневник изживените или видяните от него случки в Пловдив. Не във всички разказани случки топосът е конкретизиран, и по този начин голяма част от тях се превръщат в общовалидни за нацията ни.

Сюжетът е конкретен за всеки от разказите, но тематиката има повторяемост дефинирана в несправедливостите, несъвършенствата, нередностите и изкривените представи за правилно, редно и морално. Нормата за всичко е с тотално променен характер – липсват традиционните схващания, обществото е претърпяло морален крах, държавата е неуправлявана, а институциите са загърбили своите задължения.

Представените картини напомнят наближаващ Апокалипсис в съзнанието и битието на хората с цел показване на реалността, а не на въображаемата действителност, в която повечето хора живеят.

В текста говори средностатистическият човек, чието ежедневие е изпълнено с грижите по оцеляването. Той говори на всички свои съмишленици и близки до неговата съдба. Голяма част от гизихтите представят вътрешен монолог на героя, в който той разсъждава за живота и неволите си, дори и по ироничен начин, но и същевременно разбира безпомощността си.

Егоизмът е заразил обществото, превръщайки хората в себични роботи, следващи програмираното си битие. Тъжен е фактът, че именно поднесените по комичен или саркастичен начин истории са характероопределящи за цялата ни нация.

Имаме рязко разграничаване на типа персонажи – тривиалното положителен и отрицателен тип. Положителният – това е героят, който е онеправдан и забравен от бога и живота, сблъскващ се с ежедневните, отчайващи го още повече, проблеми. От катастрофата заради лошия път до отнемане на жилището или липсата на здравеопазване, образование и администрация. В голяма част от гизихтите този герой е самият автор, но обобщеният типаж синтезира в себе си точно този средностатистически българин, подложен на „гизихта“ на своето време.

Отрицателният персонаж е както богатият, спечелил нечестно име, пари, имущество и място в обществото, така и държавата, претендираща за „европейска“, а в същото време мачкаща със своите безсмислени закони и наредби.

От текста подобно на вулкан изригва лава от несправедливост, унижение и нещастие, способни да доубият всякаква надежда за напредък и светло и ясно бъдеще, и то в рамките на  2 страници текст за всеки от 150-те гизихта.

Персонажите са повече от убедителни, защото те са прототипът на всеки един от нас или около нас, опитващ се да постигне с честност нещо в живота. Но действителността е изкривена – няма Нова година, а „Свинегодие“ – всички са се превърнали в животни, търсещи само материалното и безсмисленото консумиране на битовото.

Езикът е образен, народен и разбираем – няма нищо, което да затрудни читателя, за да може той напълно да съпреживее частната история на всеки от персонажите. По-особени са заглавията на всеки гизихт – някои от тях са със заглавия на празници, които обаче напълно пародират традиционните нагласи, показвайки суровата действителност (новогодишната трапеза, приготвена с последните пари). Други са със измислени имена, съчетаващи битовизма и несправедливата случка („Вицоистина“, „Справеднивост“, „Реституткавост“).    Интересен момент е отбелязването на кръчмата като топос за бягство от действителността. Залага се отчасти на Вазовите мотиви за лудостта и пиянството на народа и на Алековия остър сарказъм за разкритието на истината – традиционното все пак намира място в нестандартно модерното.

Тръгвайки от вече утвърдено място в пресата, гизихтите са многообещаващ материал за художествено изображение на изгубила традиционния си облик действителност нация и държава.

Сюжетите са увлекателни – предполагат непрекъснато четене, защото случките представят последователно неволи, с които всеки се е сблъсквал и съответния изход или по-често липсата на изход от тях.

Книгата има обещаващ интерес от читателите, защото може да бъде четена, както от по-масова аудитория, така и от по-изискващи от естетическото читатели.

Нестандартното оформяне на сюжетите обещава един по-нов и разчупен поглед върху съвременната българска литература.

Сблъсквайки се с ежедневието си, ние непрекъснато ставаме герои на Гизихти. “Gezichit” произлиза от немски и означава „лице“.

Това е една книга, която синтезира в себе си живота, неволите и несправедливостта на всеки един от нас. Зад хилядите „лица“ всеки може да открие своето, превръщайки се не само в литературен, но и в житейски герой на своето време. С описаните случки всеки преживява отново моменти от своя път.

Предтавените случки от Пловдив постигат една глобалност, водеща до окачествяване на историите като общонационални и голяма част от тях – общочовешки.

Олицетворява се суровия, но реален живот на всеки един от незасегнатите от времевите пороци човек, карайки ни да преосмислим своите ценности и житейски приоритети.

Негативното отношение на властващите, липсата на морал и ценности, загубата на всякаква граница и норма на възпитание и човечност, егоизмът, скептицизмът и явната човешка злоба, неволите и нарушения държавен ред, мнимото здравеопазване, образование, сигурност и администрация – това са само част от темите, заложени в 150 гизихта.

Гизихтите са един своеобразен опис на една, две или десет години живот и биографичен очерк на част от нашето битие.

Написани от Велин Станев – човек, който е в непрекъснат контакт с много хора, те са по-реално доказателство от всяка друга създадена човешка история. Историята на участник, потърпевш или очевидец е тази, която остава завинаги в спомена.

Прочитайки дори един гизихт, ние можем да се преосмислим като творци на своята съдба. Майки, бащи, деца, баби и дядовци – поколения наред, които се сблъскват с изопаченото съзнание на хората и неуредиците в едно „европейско“ общество и държава.

Слоган: Животът е Gизихт, но Gизихтът не е живот.

Жанрова характеристика:роман, действието тече от понеделник до събота. Отстъпление от рамките на романа. Преплитане на множество сюжетни линии, които кореспондират по между си.

Комуникацията в текста: фигурата на повествователя, всезнаещ говорител, които не води хронологично разказа.

Участници в романа: Маша Касов – героинята, с която започва повествованието

Анри Жако и семейството му – дъщерите му (Едит, Франсоаз, Зое и Силви), внукът му Арно (син на Франсоаз) заедно с техните съпрузи.

Жозеф Конар професор, баща на Елоиз.

Жером дьо Сен-Фран годеник и бъдещ съпруг на Елоиз

Други герои: Анабел Питар-Верньол, д-р Шандьобле, Робер Виниес

Една от историите в романа е за Маша Касов. Историята за нея разказва Робер Виниес. С нея се запознаваме още в началото на романа, когато тя напуска своето атилие в една от кулите на черквата “Сен Сюлпис”. Тя е от семейство, родом от град Вилнюс, което е емигрирало в Париж. Обаче “пипнала” някаква болест тя започва да губи себе си и изпада в депресия. Виниес я спасява от водите на река Сена, в която се е опитала да се удави. След това с негова помощ тя  успява да се оправи. Заминава за Лондон, където не спира да се занимава с акварел и фотография.

Паралелно с историята за Маша, се разказва и историята на семейство Жако след смъртта на Анри Жако. Внукът му Арно, който за миг не остава сам, сред своите приятели – Мод, писатели, музикантката Нур. В деня на погребението на дядо му той има изпит по Италиански ренесансов живопис при професор Конар, който се оказва близък на леля му Едит.

В черквата “Сен Сюлпис” освен погребението на Анри Жако, ще се проведе сватбата на Елоиз и Жером – друга история в романа.

Историите  в романа влизат във връзка чрез фигурата на повествователя. Той е в позиция на Всезнаещ, свидетел, но не част от ситуациите. Мени своето място и става част от събитията – говори чрез речта на героя.

Делене на текста: Действието се развива в 6 дни – понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота. Всеки ден има по 14 части. В някои от частите е посочен час на започване на действието.

Историите в текста са представени чрез разказ, диалог, бележки.

“Бляскав живот” – роман разказващ историята (от понеделник до събота) на жителите на град Париж. Една сватба и едно погребение провокират емоциите, чувствата и срещите между героите. Мястото на събитието е квартала около черквата “Сен Сюлпис”. Размислите за живота, мечтите и реализацията им, начинанията на героите се преплитат по невероятен начин. Динамичното повествование следи съдбата им, в която се откриват повтарящи се мотиви.

Слоган:

Бляскав живот или една бляскава завеса,зад която се крият истините на живота.

Анета Николова Портева

„Изпит по летене” на Стефан Бонев

Вътрешна рецензия

Стефан Бонев е роден на 4 април 1961г. Инженер по образование, той работи дълги години като журналист и ПР специалист. Дебютната му книга е „Разкази за двама”(ИК”Марица”), която излиза през 2005г. Започва да пише още в студентските си години. Някои от разказите му са преведени и публикувани в американското списание „Two Lines” и в антологията “Thresholds”, от живеещата в САЩ българка Зоя Маринчева. Фактът, че първоначално става известен в интернет пространството, прави разказите му лесно достъпни не само за целия свят, но и за така нареченото интернет поколение, включващо предимно младата читателска аудитория.

Чрез преплитане на повествувателни пластове, философски идеи и фантазия, творбите на Бонев напомнят на Гогол и Булгаков. Подобно на Булгаков, Стефан Бонев съвместява фантастиката с бита и разширява времевите и пространствени нива на текста. Напомняйки на Гогол , авторът на „Изпит по летене” показва на читателя сблъсъка между мечта и действителност, между тривиално и фантастично. Разкрива фундаменталните конфликти „човек – среда”, „човек – система”, „човек – предопределеност”, проектирани върху съдбата на делничния герой.

Разказите му са не толкова поучителни, колкото насочващи, посочващи, предлагащи  една нереална, несъществуваща алтернатива. Читателят получава възможност с лекота да се пренесе от сферата на истината в сферата на свободната фантазия, стигаща до абсурд.

Бонев остава верен на късия разказ. Прозата му обаче звучи някак незавършена, недоизказана. По този начин авторът предлага на читателя функцията на съавтор и  довършител, спомагайки за неговото възприятие и светоусещане.

Сборникът с разкази “Изпит по летене” включва 29 разказа. Всичко започва с една „Телефонна история”. Както Бонев пише в самото начало на разказа, това е история без начало, но за сметка на това с няколко края, свързващи се с краищата на обикновените телефонни кабели и тяхната многофункционалност. Същият този телефонен кабел, спомагащ осъществяването на  телефонния разговор, става причина за сгромолясването на един човешки живот и средство за самоубийство. Този разказ звучи като предисловие, подготовка на читателя за предстоящото.

Останалите 28 разказа са разделени в три отделни жанрово обособени части – „Формуляр № 8,”, „Егоистически реализъм”, „Тест за интелигентност”. Всяка една част би могла да съществува самостоятелно, но събрани в една обща корица, трите цикъла носят една смислова последователност. Бонев с лекота успява да жонглира с читателското въображение. Едно непрестанно прехвърляне във времето и пространството. Неусетно вниманието на читателя преминава от познатото сиво ежедневие на един реален свят в пределите на фантастичното, на нереално съществуващото, на илюзорния свят. Героите му се губят в безвремието, в безсмислието, в инертността на социалната действителност. Те са обикновени хора с обикновени интереси и обикновено ежедневие, но притежаващи необикновени възможности.

Разказаните историите са съвсем прости и актуални, т.е. житейските случки на „малкия” човек – загубата на една котка, прането на отсрещния балкон, отвращението от претъпкания трамвай, опашката в магазина, жалкият живот на скитника и др. Всички те по един или друг начин оказват влияние върху живота на героите.

Бонев предизвиква читателя да се замисли какво би станало, ако се превърне в клошаря, когото всеки ден срещаш на улицата, ако хората започнат да консумират храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия…Читателят ще осъзнае колко безумна може да бъде любовта, как държавният служител прекарва своята почивка, какво се случва когато те притиска бюрократизираното общество, как можеш да транспортираш душата си в друга форма, как новият апартамент се превръща в Ноев ковчег и доколко твоят дом може да бъде и твоята крепост. Авторът предлага едновременно и ужас от осъзнаване на действителността, и безпределност на мечтите и фантазиите и душевен катарзис.

Разказите са наситени с контраст, хипербола и пародия, а краят им почти винаги е неочакван и изненадващ. Финалът на някои от тях звучи по скоро като начало, което всеки читател , сам за себе си, има възможност да продължи.

Чрез своя динамичен, насмешлив, а понякога малко наивен език, „Изпит по летене” със сигурност ще провокира и привлече вниманието на съвременната читателска аудитория, без да натрапва директни послания и до болка познати житейски нравоучения.

Слоган : „Нереални истории в реален свят…реален свят в нереални истории”.

Анотация

Сборникът с разкази „Изпит по летене” представлява интересно съчетание между реалност и фикция. Оригиналното преплитане на банално делничното и бягството от него чрез нереално съществуващото, ще грабнат читателя мигновено и ще го направят част от един фантастичен свят.                                                                                                                  Читателят ще бъде предизвикан да се замисли какво би станало, ако се превърне в клошаря, когото всеки ден среща на улицата, ако хората започнат да консумират храна втора употреба, ако въздухът се отдаде на концесия…Ще осъзнае колко безумна може да бъде любовта, как държавният служител прекарва своята почивка, какво се случва, когато те притиска бюрократизираното общество, как можеш да транспортираш душата си в друга форма, как новият апартамент се превръща в Ноев ковчег и доколко твоят дом може да бъде и твоята крепост…

„ …не  е за хора, които обичат романтични или поучителни историйки, нито за онези, които си падат по криминалета. И почитателите на приключенския жанр няма смисъл да си губят времето с тези редове.”    / Авторът /

Романът „Лятото преди мрака” е една смела илюстрация на сложния психологизъм в съпружеските отношения от втората половина на XX век. В центъра на изображението са представени душевните търсения на една всеотдайна домакиня, за която в продължение на 25 години спазването на кухненските привички са били начин на живот.

Участвайки в изграждането на голямо семейство, Кейт Браун придобива удивителни качества-отзивчивост, съпричастност, състрадание и пълно себеотрицание. Превръща се в кухненски уред, настроен на една и съща мощност през всичките тези години. Тя все повече зажаднява за внимание, без да го получава. Незаслужена болка и обида я съсипват в последните няколко години, но вместо да я завладеят, тя се въоръжава с усмивка и продължава ревностно да изпълнява ролята в семейството си.  На раменете й лежи цялото семейство, но бива убедена да го остави без надзор, за да избави от затруднението уважавана международна организация. Кейт Браун придобива особен статут, понеже на работното място пренася качествата, които притежава и се явява като майка на конферентното племе.

Тя навлиза в период на разцвет, знаейки, че ще е нужна на много хора. На конференцията в Истанбул се среща с човек, който в процес на работата разпознава като свой мъжки еквивалент. Запознава се с фриволното поведение на делегатите, които вечер се отдават на неангажиращи плътски страсти. Пак в Истанбул се среща с по-млад мъж, с който впоследствие заминава за Испания.Тази връзка отключва мислите и спомените й- всичко това е разтърсващо за нея-като интимните отношения между любовниците търпят крах. Сеща се за страстта на съпруга си- вълчия му  глад за по-млади жени и развитият  плътски  гъдел  не отшумяват с годините. Спомня си и за  връзката си с двайсетгодишно момче преди 10 години. Затова тези дни за нея са разтърсващи.

Връщайки се в Англия, с нейния позанемарен външен тя осъзнава, че вниманието на хората е в зависимост от визията и излъчването. Другото няма значение. Кейт започва да общува с младо момиче, което е на прага на зрелостта и се чуди кой път да поеме. Двете провеждат много разговори. Чарът на младата девойка със освободен дух и поведение, контрастиращо на консервативното, горчивият опит, а и сънищата-митарства й помагат  да потърси себе си.

Трудно е да се определи жанрът на романа-едновременно е социален, философски, а и с нотки на феминизъм. Текстът е изключително провокативен, актуален. Много жени ще припознаят себе си в главната героиня и може би ще намерят отговорите, които цял живот са дирили.

Това е текст, който доказва, че ЗАД ВСЯКА ВЕЖЛИВА УСМИВКА СЕ КРИЕ ПРЕГЛЪТНАТА ГОРЧИВА СЪЛЗА.

Книгата „Изпит по летене” съдържа 29 разказа, които са разделени в 3 цикъла. С доза ирония и хумор авторът разкрива бюрокрацията и резултатите от нея в първия цикъл, разказва интересни човешки истории във втория, а в третия ни прави свидетели на преминаването на героите в един нереален свят, в който научават повече за самите себе си. В последната част е показано, че няма граници за въображението и героят се потапя в един различен, фиктивен свят, в който има възможността да потърси решения на земните си дела.

Слоган: Открий себе си между реалния и въображаемия свят.

Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Силистра. Публикува редовно свои литературни творби в местната преса и в различни електронни издания. Първото сериозно признание като разказвач, макар да пише още от студентските си години, Бонев намира в САЩ. Живеещата там българка Зоя Маринчева попада на негови произведения в интернет. Следва поредица от преводи на негови разкази. В рецензиите сравняват стила му с този на Гогол, Борхес и Кафка. Автор е на сборника „Разкази за двама” (2005).

Книгата „Изпит по летене” е един социален коментар на времето на прехода – 90-те години на 20 век. Авторът е успял много умело да разкрие чувствата и реакциите на своите герои, които се намират в нелеките условия на смяната на режим, ценности и идеи. Това е период на дълги нощни опашки за храна, реституция на магазини, поява на просяци по българските улици. Стефан Бонев не се притеснява да пише за сериозни и важни неща с ирония и хумор. Неговите разкази са изключително забавни и повечето от тях завършват в момент на радост, смях, преминаване от един свят в друг. Повествованието свършва точно на най-интересната част и това ни предоставя възможността да отключим своето въображение и да продължим историята по свой собствен начин. Тук пространствените параметри са неограничени. Героят спокойно преминава от реалния във фиктивния свят и заживява паралелно в две измерения и по този начин има възможността да се погледне отстрани.

Разказите ни разкриват малкия човек. Тук може да се направи сравнение с Гогол, който поставя малкия човек за главен герой в много от своите произведения. Приликите между двамата автори не свършват дотук. Темите за фантастичното и за предметността са силно застъпени както у руския писател, така и у Стефан Бонев. Чрез използването на детайли описанието става по-богато и по-разгърнато и оставя у читателя усещане за реално присъствие като наблюдател, а дори и като главно действащо лице в разказа. Начинът, по който Бонев ни поднася историите, може да бъде определен като модерен. Изключително реалистично писателят разкрива света на героите си и техните чувства. Езикът на Бонев е жив и образен. Той използва хумор, ирония, гротеска, хипербола. Разказите му се четат изключително лесно и леко, макар че се отнасят за тежки и важни неща и събития. В тях писателят е представил страховете на хората и това какво ще се случи, ако тези страхове станат истина. Например какво ще се случи, ако има такса въздух, ако се използват стоки втора употреба, ако се превърнеш в клошар.

Книгата е много добра, интересна и увлекателна. Със сигурност ще се хареса на българския читател, защото тематиката, която е разработена, е актуална и живее в сърцата на повечето българи, които са станали свидетели на всичко, което е описано в книгата. Както казва самият писател в своя предговор: „Това не е за хора, които обичат романтични или поучителни историйки, нито за онези, които си падат по криминалета. И почитателите на приключенския жанр няма смисъл да си губят времето с тези редове”. Тук ще се съглася с г-н Бонев, защото „Изпит по летене” е предназначена за хора, които ще четат със сърце и душа за актуалните теми на прехода, за последствията от него, които ни вълнуват и днес.