Велин Станев е съвременен български автор. Завършил е Художествената гимназия в Пловдив и Българска филология в Пловдивски университет. Специализирал е Журналистика и преподава в университета. По професия е радиоводещ, журналист и преподавател.

През 90-те публикува социални и музикални материали в списание „Мелодия”, вестниците „Меридиан Рок Шоу”, „Провинция”, „Ролис” и други. От 1993г. до 1999г. списва авторска музикална страница във вестник „Марица” и вестник „Новинар”.

Работи като сътрудник на „Литературен вестник” и „Литературен глас”.

Първата му книга е посветена на първата му любов – твърдата музика. Носи заглавието „Превъплъщенията на хевиметъла” и излиза през 1993г.

Следва сборникът разкази „Любоff ”, който печели наградата на Съюза на българските писатели за литературен дебют и наградата на Първа инвестиционна банка на конкурса „Южна пролет” 2005 в Хасково.

Велин Станев печели и наградата на Дружеството на пловдивските писатели за третата си книга – „Американското форматно радио” – 2007г.

Паралелно с всичко това дълги години води рубриката Дневник на гизихта на вестник „Пловдивски Труд”. За нея е удостоен с награда „Пловдив” за журналистика през 2005г. Именно тази рубрика лежи в основата на последната му книга „Гизихти”.

Рубриката разглежда злободневните теми, които тормозят пловдивчани, кратките житейски неволи на всеки от нас. Избирайки, вероятно, най-фрапиращите от тях авторът съставя настоящия сборник. Верен на журналистиката, но и на твореца в себе си, той създава един особен жанр, компилиращ публицистичното и художественото. Жанр, в който художественото не претворява света, а го отразява и го пречупва през гражданското съзнание на един публицист, успял да съхрани себе си.

Идеята е да прочетем, да разпознаем, да предизвикаме себе си. Всеки да открие от мъката, тревогите и абсурда си. Всеки виждайки себе си на страниците да се стресне и да се опомни. Да излезем от вцепенението, което ни е обгърнало и което от хора ни е превърнало в зомбита. Авторът чудесно илюстрира това в историите, чиито герои се появяват повторно. Така веднъж бакшишът ме цака, но после него двойно го цакат и се оказва, че пред неправдата всички сме равни. И аз, и той, всички храним семейства.

С тези текстове хвърляме поглед назад към последните десетина Свинегодия и си даваме равносметка, че от първото до последното са еднакви. Различни са само сметките.   И щом читателят се разпознава поне в една от тези истории, то авторът си е свършил работата. А ако си от онези нормалните – няма как да не се разпознаеш.

Иначе гизихтът е и разказ, и фейлетон, и есе, и анализ, и вариация на тема, и монолог, и…

Въобще – пълен гизихт.

Времето и пространството са всеки ден от живота ни през последните десет години в Пловдив, България. И едновременно с това никъде и навсякъде откакто се роди Демокрацията. И ако премахнем географските маркери, то всеки гизихт може да бъде отнесен към всеки ден от живота на всеки човек, от което и да е населено място на територията на страната. Сюжетите са безкрайно разнообразни и цветни. Всеки носи  различни оттенъци на действителността, в която сме потънали, но все в тъмни нюанси.

Но въпреки различните обстоятелства на базата на които се ражда историята има една сюжетна линия, която обединява всички текстове. И това е всеобщият нескончаем и абсолютен гизихт, в който живуркаме. Сборникът е един своеобразен калейдоскоп от различни болни истории, вплитащи се една в друга, но всички в спектъра на сивото. Сиво, та чак черно. Един калейдоскоп, който не е забавен и не те разсмива щом погледнеш през него. Персонажите, като сюжетите, са безкрайно различни на пръв поглед (майки, работници, болни, бакшиши, учители, родители), но в действителност са абсолютно еднакви. Това е онзи човек, който цял живот блъска. Блъска за мъничко щастие, за покрив над главата си, за залък в устата, за мъничко здраве, за мънички работи. Човекът, който цял живот е прецакван и все за мъничко не му достига да бъде поне за малко щастливец. Персонажите сме ние истинските, от плът и кръв, които кървим когато ни бият. И по истински не могат да ни опишат. И понеже сме истински и езикът е живият. Умерен, може би малко циничен, но със сигурност използван на място.

Книгата „Гизихти“ заслужава да бъде издадена, най-малкото защото е своеобразна антология на живота ни. Историите са интересни и увлекателни и всеки разгърнал книгата ще открие нещо за себе си. Един ще се разсмее над глупостта на поредния шаран, вързал се на телефонните измами. Друг ще пророни сълза, разпознавайки себе си като шарана. А трети, той просто ще се сети, че тази година дъщеря му е абитуриентка и ще види розовото си бъдеще описано на две страници в „Мухльопис”. Това е един призив към човешкото в нас. Към човека, който отдавна е забравил душата си и необходимостта тя да бъде нахранена. Призив заслужаващ правото да получи гласност, за да ни разтърси и поне да опита да ни освободи от оковите в които отдавна ръждясваме.

Смятам, че читателската аудитория на книгата ще е изключително разнообразна, както във възрастово, така и в интелектуално отношение. И масовият читател и интелигентът ще бъдат заинтересовани и впечатлени.

Този сборник е едно малко бижу родено в гизихта!