Осмият смъртен грях

Пролог

Началото на ръкописа на Д-р Одинцов

Преди около две години и половина, когато тъкмо започвах практиката си като психолог, притежаващ необходимите за това лиценз и образование, не предполагах, че ще стана участник в събития които ще променят както моя живот, така и отношението ми към заобикалящия ме свят. Де да знаех защо начинаещият лекар психолог има право да прави толкова смели изводи, характерни иначе само за хора с достатъчно опит и утвърдени в професията си. Струва си да отбележа и това, че в медицината и психологията присъствам  не от времето споменато в началото на моята история, а от преди това. За своите 39 години  вече бях сред компетентните и водещи  специалисти в практическата медицина – лекар късметлия.

На 25 завърших медицинския институт, на 30 бях кандидат на медицинските науки, а преди четири години –  на 35 – най-накрая се освободих от държавните учреждения, които четиринайсет години проверяваха моите знания. Открих частен кабинет, където най-накрая можех да се отдам на свободно творчество и на това да претворя идеите и възгледите си в нещо реално.

Както и да е, връзката си с държавните лечебни заведения не изгубих, понеже като принципен и честолюбив човек не губех и надеждата да получа титла,  която  според дълбоки си убеждения заслужавам. Да станеш доктор на медицинските науки на четирийсет – това е достатъчно доказателство, за това че втората половина от живота ти започва успешно.

В град Поморе, където се установих, за да се избавя  от задължението да правя многобройни петминутни прегледи в поликлиниката, реших да  докажа предимството на частните психологически клиники пред официално съществуващите, т.е. държавните.

Загърбил личният си живот аз се отдадох на кариерата. Тогава бях твърдо убеден, а и сега продължавам да вярвам, че един мъж трябва да се нагърби със създаването на семейство и ограниченията и грижите които то налага само тогава, когато е намерил своя път, стъпил е здраво на него и си е създал неоспорим авторитет в службата. Иначе какъв пример би дал на децата, ако едва свързва двата края и постоянно е измъчван от грижи за това как да изхрани тези които е създал и отгледал/възпитал. Без значение, че във финансово отношение бях абсолютно независим не бързах да се „ обзаведа “ с жена и деца. Онази, единствената е някъде там и не е необходимо нещата да се насилват, като се хабят излишни усилия за нейното търсене – като в безкраен водовъртеж. Всичко си идва на мястото и на всичко му идва времето за този който знае да чака.

Темата на докторската си дисертация избрах решително и бързо. Даже си представях заглавната страница на своя труд – строга и без подробности.

Катедра по психология към Поморския

медицински университет.

Тема: „Придобитият синдром на убедеността и

начини за неговото лечение.“

Автор: к.м.н. Одинцов М.Г.

Научен консултант: д.м.н. Систлински Л.В.

Одинцов, Марк Георгиевич – това, разбира се, съм аз. Що се отнася до научния консултант, той вече е съвсем друга работа. Систлински, Леонид Владимирович е главен експерт в областта на психологията, доктор на медицинските науки и председател на уважаваната в страната квалификационна колегия по психиатрични експертизи. Съставът на комисията е толкова авторитетен, че по мое мнение никой друг освен Леонид Владимирович  не би могъл да я оглави. Та… това е той! Систлински беше мой куратор, когато защитавах кандидатския минимум и от студент провинциалист в завежданата от него катедра се превърнах в уважаван (подчертавам това без излишна самонадеяност) лекар, специалист в областта на разкриването на човешката душа.

И така, какво е това синдром на убедеността…

Сигурен съм, че всеки който сега чете тези редове се е натъквал в живота си на хора, които не би могъл да адаптира по време на разговор към  заобикалящия го свят, а и те не биха се вписали в него. Тези хора са убедени в това, че знаят нещо неизвестно за всички останали. И са готови да посветят живота си на това да направят известно нещото на вас и на тези около вас, т.е. нормалните хора.

Болните с тази диагноза, която впоследствие ще носи моето име (сигурен съм), са убедителни хора, така че достатъчно ви е само за минута да се отпуснете и да се опитате да си представите теорията им на практика и… сте загубени. След няколко минути разговор вече се страхувате от правотата в думите им и ако не дойдете на себе си и не осъзнаете,че две плюс две е четири, че кравата дава не сланина, а мляко и т.н. – точно след час ще носите участта на привърженик на тези болни. Хората с лабилна психика са способни лесно да се поддадат на натиска от лъжливата правота и ако целта на болните е да въздействат върху съзнанието и да предизвикат агресия, то те се превръщат в обществено опасни. И в момент, когато цялото внимание на лекарите е насочено към един единствен пациент, то наоколо ще се множат десетки, ако не и стотици които вече са били заразени от идеите му и които планират или социална революция или други големи неприятности за околните. И едното и другото е неудобно и неприятно за обществото.

И от този момент – всичко по реда си .

Преди четири години(Четири годи преди настоящия момент, в който пиша тази история,) позвъних в катедрата на д-р Систлински и си изпросих среща. Тъй като предварителният ни разговор се състоя отдавна аз дълго време не се решавах да се обадя повторно на този уважаван от мен човек. Професор Систлински ме изслуша  така вглъбено, както е характерно само за хора с богат опит в психологията. После изказа относително одобрение що се отнася до решението ми да създам частна клиника и с лека усмивка помоли за разрешение понякога да присъства на моите практикуми.

Можех ли да искам повече?! Известният, прочутият професор Систлински ще бъде гост на моята клиника. Сърдечно благодарих на Леонид Владимирович и се осведомих кога мога да му представя материала по докторската си тема за да се запознае с него и за рецензия. Систлински се замисли, поигра с небезизвестните си очила с тънка златна рамка и изведнъж смръщи чело, вдигнал поглед към мен.

– Марк Георгиевич, а ако към теорията си добавите и малко практика …?

Признавам си бях малко озадачен. Как така? Практиката в моята работа беше предостатъчно. Нито един уважаващ себе си лекар не би изградил теорията си, труда си без необходимите практически доказателства. Леонид Владимирович трябва да е наясно с това повече от всеки друг в Поморска област, ако не и в цяла Русия.

– Извинете ме, докторе, не ме разбрахте правилно – побърза да обясни професорът. Изисквам го, за да изглежда наистина вашата работа безупречно. Не забравяйте, че съм ваш научен консултант, кандидат Одинцов. Качеството на работата на кандидата трябва да съответства на величието на неговия ръководител. До някъде съм запознат с труда ви. Носехте ми го на части в катедрата. – Той навъси вежди (първият признак на тревога за всички координатори) и захвърли очилата си на масата. От звънкият удар в полирания плот, признавам си, потреперих. – Аз мога да ви предоставя възможността да се запознаете с човек, който сам по себе си представлява обектът на вашето изследване.

Да си призная не очаквах такъв натиск. Между другото от Систлински може да се очаква всичко. Той е известен в света на психиатрията със своите неадекватни действия, които в последствие се оказват верни и единствените правилни. Да задавам глупавия въпрос „къде е?” или още по-глупавия „кой е?” този човек не се реших. Щом професорът вече отвори дума значи сам ще прецени кога да назове името на неизвестното за мен лице и местонахождението му.

–   В Седма психиатрия се намира лице на име Шаграев.

Често посещавам тази клиника, но името чувам за първи път.

–  Сигурно е някой от новите? – предположих.

– Напротив, Шаграев е там на лечение отдавна – смая ме професорът. – Седем години.Според мен трябва да се видите. Вярвам, че след тази среща всички бели петна в работата ви (ако има такива)  ще бъдат запълнени и трудът ви ще се обогати. Може да започнете работа с него когато пожелаете. Ако възникнат проблеми, аз ще имам грижата да се разпоредя и да намерим решение. Можете да изберете която и да е форма на общуване, ако я смятате за подходяща.  Има само едно НО…

Ивелина Атанасова – редакция

Списъкът с имена, който Марк МакКъсик бе изготвил за полицията, не беше особено дълъг. Общо около дузина. Хелън не беше сигурна дали това отличаваше Стивън Брайън като общителен или като затворен. Зависи не само от характера, помисли си тя, но и от изискванията на работата, с която се изхранваш, социалните среди, в които се движиш. Тя самата би намерила за трудно да изреди имената на дванадесет приятели, които да може да каже, че са и́ близки. Мамка му, помисли си тя, дори на шестима.

От споменатите от МакКъсик, трима бяха с адреси в района на „Кларендън Парк”, в Лестър, където Брайън бе живял преди, а на един в близкия Стоунигейт. Четирима от тях бяха негови академични колеги от годините му на преподаване в „Де Монфор Юнивърсити”, само един от новата му работа в „Англия Ръскин”. До две от имената, едното с адрес в Уаруик, другото в Норуич, МакКъсик беше добавил и бележка, която поясняваше, че са филмови писатели/историци. Последното име, също с пояснителна бележка, а и единственото женско, беше на Сайобан Банъм – както изглежда, стара приятелка от училищните години, която сега живееше в Лондон.

Хелън беше говорила с повечето от тези хора или лице в лице или по телефона. Детективи бяха взели показания от всички освен от трима. До този момент никой не беше предоставил каквото и да е, което да може да разклати образа на Стивън Брайън като работлив и ентусиазиран човек, отдаден на работата си и щедър към приятелите си, с добро чувство за хумор и общо взето харесван от всички. Нито пък някой, било то гей или хетеросексуален, беше подкрепил идеята, че Брайън е водил сексуално безразборен живот. Всички бяха оприличили връзката му с Марк МакКъсик като уютна и спокойна. Разбира се, че имало несъгласия от време на време, но като цяло изглеждали доволни един от друг. Малко като стара двойка, беше отбелязал някой. Ушите на Хелън се бяха наострили при това – от опит знаеше, че повечето щастливи двойки не са толкова щастливи, колкото изглеждат на пръв поглед.

Лекторът от „Англия Ръскин” беше попитал дали е говорила с Джак Рауз, който също преподаваше там и изглежда е човек, който е познавал Брайън доста добре.

Хелън не беше говорила с него. Името му не беше в началния списък.

Тя се бе опитала да се свърже с Рауз няколко пъти през последните дни, но от номерът, който ѝ дадоха така и не дойде отговор, а университетът не бе успял да го намери. Без големи очаквания, тя набра номера отново и този път вдигнаха почти веднага.

– Ало, моля?

– Джак Рауз? Бих искала да говоря с Джак Рауз.

– На телефона е – гласът бе много дълбок и равен.

– Обажда се З.Ш. Уокър от полицията на окръг Кемдбридж.

– Да? Как мога да ви помогна? – Намек за акцент. Може би американски?

– До колкото ми е известно, сте познавали Стивън Брайън?

– А, да.

– И сте били приятели?

– Бих казал, че да. Най-малкото започвахме да бъдем. Това, което се случи с него е чудовищно. Харесвах го много.

– Чудя се, можем ли да поговорим?

– За Стивън ли?

– Да.

– Разбира се, само че ще трябва да е скоро. В другиден заминавам за Чикаго.

– Кога ще ви е най-удобно? Свободна съм по почти всяко време.

– Тогава днес. Какво ще кажете за днес?

– Добре.

– Знаете ли къде е „Фицуилям”?

– Разбира се – Музеят беше на не повече от десет минути пеша от „Паркърс Пийс”. Дори по-малко, ако минеше напряко през двора на „Драунинг Колидж”.

– В почивката за обяд днес има музикален рецитал. Ще свирят на Клавесин. Привършват около два. Какво ще кажете да се срещнем след това?

– Как да ви намеря?

– Рециталът е на първия етаж, в дългата стая, свързваща двете части на сградата. От северната страна ще видите галерии посветени на френски и британски картини. Аз ще бъда в номер пет, тази за деветнадесети и двадесети век. В ъгъла точно зад вратата, ще гледам картините на Вюяр.

Превод на глава 5

И когато някой от тях се прибере вкъщи в ранните часове, кървящ, насилен, какво ще кажеш тогава? Отражението на Уил се виждаше в стъклото. След като малката  бе нахранена, тя не можа да се успокои и, като остави Лорен да спи, Уил я вдигна от кошарката, уви я внимателно с одеалото и я настани там, където обичаше да бъде – облегната на ръката и гърдите му, точно над лакътя. Кожата на клепачите и бе съвсем леко морава и тънка като хартия. Тогава какво ще кажеш? Той докосна с върха на пръстите си нейното чело, като отмести леко влажната и косичка настрани и тя се раздвижи, но не се събуди.

На Уил не му бе лесно да заспи и това се случваше доста често, да лежиш там, в опити да подредиш парченца и късове на мястото си, не му даваше и капка почивка. Последната партида резултати от лабораторията беше пристигнала късно, този следобед. Формата и размерът на някои от фрактурите по черепа на Стивън Браян- счупване на костта и ожулване на кожата- предполагаха употребата на доста тесен и островръх инструмент- по-скоро твърд, отколкото остър-  и дървен, а не метален, както се твърдеше до сега.

Няколко косъма, които не съвпадаха с тези на Браян, бяха намерени на канапето в хола, няколко в спалнята, един закачил се на ръба на вратата в банята. Според ДНК анализа, повечето косми принадлежаха, без изненада на Маккюзик.

Следи от семенна течност бяха намерени по една от кърпите, които бяха в коша за пране, оставени да бъдат изпрани: част от нея бе на Браян, но не цялата. Нито на Маккюзик. Пробата бе дадена да се изследва повторно, за да се провери дали ДНК-то  не съвпада с някои от останалите косми, които иначе  не бяха взети под внимание. Във всеки случай, с откриването на семенната течност се разбра нещо, противно на това, което МакКюзик твърдеше, че именно през изминалата седмица Браян бе правил секс с някого, все още неизвестен.

Някой, който може би го беше убил.

Ако Маккюзик не го бе сторил.

Разбира се, нямаше начин все още да се знае дали човекът, с когото Браян бе правил секс и човекът, който го е убил са едно и също лице. Те биха могли да бъдат двама различни мъже, мъже, чиято самоличност още не беше разкрита. И ако бяха двама мъже, се питаше Уил, можеше ли да бъдат свързани по някакъв начин? Може би чрез сексуалната ориентация на Браян? Или бяха непознати? Без да са се срещали дори?

Сузи се размърда отново в ръката му. Уил забеляза, че има кондензация в ъглите на прозорците; самите прозорци бяха достатъчно широки, за да обхванат цялата гледка. Широк отрязък от небе, изненадващо малко звезди, луната, забулена в облак. Полета, които се спуснаха надолу към блатото.

През определено време в годината тези поля гъмжаха от мъже и жени, повече мъже, наведени да вършеят реколтата. Картофи,  алабаш, зеле, цвекло. Поляци, литовци, словаци, латвийци, чехи. Понякога вървяха отзад и тракаха с машина, понякога жънеха на ръка. Без удръжките, изкарваха най-много по 4.5 паунда на час. През нощта, през някои от месеците, той можеше да ги види, очертани на ярката светлина като от прожектор.

Христиана Димитрова – редакция

И когато някой от тях се прибере вкъщи в ранните часове, кървящ, насилен, какво ще кажеш тогава? Отражението на Уил го гледаше от стъклото. След като бе нахранена малката не можа да се успокои, и като остави Лорен да спи, Уил я вдигна от кошарката, уви я с одеялото и я настани там, където тя обичаше да бъде, облегната на ръката и гърдите му. Кожата на затворените и клепачи бе съвсем леко морава и тънка като хартия. Тогава какво ще кажеш? Той докосна с върха на пръстите си нейното чело, като отмести леко влажната и косичка настрани,  без да се събужда, тя се раздвижи.

Уил често не можеше да заспи, лежеше опитвайки се да подреди парченцата от пъзела на престъплението, това не му даваше и капка почивка. Най-скорошните  резултати от лабораторията бяха пристигнали късно този следобед. Формата и размера на някои от вдлъбнатите фрактури по черепа на Стивън Браян – начупвания на костта и ожулване на кожата – предполагаха употребата на доста тесен и островръх инструмент; твърд по-скоро, отколкото остър;  дървен, а не метален както преди мислеха.

Няколко косъма, които не съвпадаха с тези на Браян, бяха намерени на канапето в  хола, в спалнята, един закачил се на неравния ръб на вратата в банята. Според ДНК анализа, повечето косми принадлежаха на МакКюзик, което не бе изненадващо.

Следи от семенна течност бяха намерени по една от кърпите, които бяха в коша за пране, малко от спермата беше на Браян, но не цялата. Не бе и на МакКюзик. Пробата бе дадена за допълнителен анализ, за да се проследи дали ДНК(2) не съвпада с ДНК анализа на намерените косми. Във всеки случай,(3) откриването на семенната течност даваше да се разбере, че противно на това, което МакКюзик твърдеше, през изминалата седмица Браян бе правил секс с някого, когото те още не бяха открили.

Някой, който можеше да го е убил.

Ако, Маккюзик не го бе сторил.

Разбира се, нямаше начин все още да се разбере, дали човекът, с когото Браян бе правил секс и убиецът са едно и също лице. Възможно е да са двама различни мъже, мъже, чиято самоличност полицията още не бе разкрила. И ако бяха двама мъже, (4)се питаше Уил, дали са свързани по някакъв начин? Може би чрез сексуалната ориентация на Браян? Или пък не се познаваха? Никога ли не са се срещали?

Сузи се размърда отново в ръката му и се понамести. Уил забеляза, че има капчици конденз в ъглите на прозорците; самите прозорци бяха достатъчно широки, за да обхванат гледката. Широк отрязък от небе, изненадващо малко звезди, луната забулена в облак. Ниви, които се спускаха надолу към блатото.

През определено време от годината тези поля гъмжаха от (5) мъже и жени, повече мъже, наведени да вършеят реколтата. Картофи, алабаш, зеле, цвекло. Поляци, литовци, словаци, латвийци, чехи. Понякога вървяха и тракаха с машина, понякога жънеха на ръка. Без (6)удръжките, най-много по 4.5 паунда на час. През нощта, през някои от месеците, (7)той можеше да ги види, очертани като от прожектор на ярката светлина, (8)наведени срещу часовника.

Сузи се обърна отново и издаде звук, (9)малък и крехък, в съня си,  Уил докосна с устни върха на главичката и до фонтанелата, до меката плът, където краниалните кости трябваше да се срещнат.

Черепът на Стивън Браян бе счупен на пет места.

На пет.

(1) Силуетът на Уил се отразяваше в стъклото на прозореца.

(2) …дали това ДНК не съвпада с……

(3) … откриването на семенната течност показваше, противно на това, което МакКюзик твърдеше, че през изминалата седмица…

(4) … питаше се Уил…

(5) Гъмжаха от мъже и жени, наведени да вършеят реколтата

(6) Без удръжките, взимаха най-много по….

(7) Уил

(8) …..обърнати срещу часовника….?

(9) …издаде звук в съня си, тих и нежен…

Превод 3 глава

Портмонето на Стивън Браян бе намерено в един зелен контейнер за рециклиране на по-малко от половин километър от мястото, където живееше. Повечето от съдържанието със сигурност бе съсипано, само една намачкана банкнота от пет евро и членска карта за клуб „Тейт”, чийто срок бе изтекъл, бяха непокътнати. Все още нямаше никаква следа от лаптопа и без да праща полицаи на всяка черна борса в областа, или да проверяват усърдно по интернет, той се съмняваше, че ще изикне нещо.

Аутопсията показа, че черепът на Браян е счупен на пет места, което се е получило от многобройните удари, които е получил с дървен предмет, който изглежда е бил използван като бухалка. Няколко малки трески са намерени забити в черепа му и са изпратени за допълнителни изследвания.

Първоначалните проби показват, че кръвта намерена в банята съвпада само с тази на Браян. Ако е имало борба, нямаше видими следи, нямаше кожа под ноктите на ръцете му, която би имало ако това се бе случило. Като че ли, мислеше си Уил, нападателят на Браян е успял да го нападне изненадващо.

Но как?

Дали непознат на Браян е успял да влезе и да се изкачи по стълбите, намирайки Браян гол, нищо неподозиращ и изцяло оставен на неговата милост? Нямаше следи от влизане с взлом, което предполагаше, ако това е случая, че който и да е бил, е имал ключ. Алтернативната хипотеза бе, че убиецът вече е бил в къщата, когато Браян е влязъл да си вземе душ. Това, само по себе си, подсказваше нещо за връзката между тях. Не беше задължително да са любовници, но, разсъждаваше Уил, двама мъже, които се познаваха един друг доста добре и всеки от тях се е чувствал спокойно в компанията на другия.

Въпреки отричанията, Марк Макузик много лесно би могъл да пасне на всяка една от версиите на случилото се.

Пол Ървинг бе семейният полицай за връзка прикрепен към случая и негова бе отговорността да придружи МакКуизик, за да разпознае тялото на Стивън Браян. Ървинг бе слаб, очилат мъж с кестенява коса и скромно изражение, което излъчваше състрадание. Отстрани изглеждаше, че може би най-ценното му качество като полицай за връзка бе гласът му, който бе нисък и тих и при други обстоятелства можеше да се използва за продаване на тоалетна хартия или за правене на застраховки.

Уил бе показал ясно, че иска да присъства, но ако е очаквал МакКузик да се пречупи и да разкрие нещо решаващо, то той би бил разочарован. Непринудени сълзи се стекоха от очите на Макузик, виждайки тялото на бившия си любовник, но това бе всичко; въпреки, че очевидно бе потресен, нямаше никакви емоционални изблици, нямаше повече никакъв себеизмъчващ плач. Вместо това, за няколко минути, Макузик затвори очи и устните му потрепнаха в това, което Уил предположи, че бе тиха молитва. След това се обърна и си тръгна с наведена глава.

Ървинг повдигна учудващо вежди в посока на Уил, а Уил повдигна рамене и поклати с глава. По-късно този ден Ървинг щеше да се срещне на гарата със семейството на Браян и щеше да ги заведе да видят това, което едва бе останало за разпознаване от сина им.

-Ами -каза Ървинг-той не успя точно да се пречупи и да признае.

-Ще дойде и деня, в който ще го направи.

-Как ще стане?

Уил се усмихна. –Може би бавно?

Разпитите в съседските къщи не дадоха голям резултат: съседите на Стивън Браян бяха от типа хора, които се затварят в дома си с погледи приковани към екрана на настолните си компютри или, към дадените демографски карти на областта, каквито и документални филми даваха по Би Би Си 4. Никой не бе забелязъл нищо подозрително по време или около времето на убийството на Браян; никой не бе видял това, което на Уил му се искаше: Стивън Браян да влиза с друг мъж, Макузик или някой друг, все още неразпознат. Нито пък бяха видяли някой, освен Браян, да си тръгва сам.

Заедно или по отделно Уил и Хелън бяха провели първоначални разпити с бившите колеги на Браян от Факултета по Комуникационни Науки в университета: Браян, въпреки че не бе чак толкова популярен, е бил харесван и уважаван предимно като някой, който е подготвял прилежно своите лекции и изглежда е взимал на сериозно задълженията си към факултета. Студентите му, със сигурност бяха отвърнали положително за обноските и начина му на преподаване.

-Чувстваш ли понякога -попита Уил, докато караха навръщане от главния корпус на университета; -че независимо колко напредваш, всъщност не стигаш до никъде?

Хелън го изгледа презрително, като че ли това бе реторичен въпрос.

-Макузик. -заговори Хелън; -Върху него ли ще се концентрираме?

Без да успеят да намерят място за паркиране на гарата, те паркираха на близката уличка.

-Докато някой не ми предостави по-добър заподозрян – отговори Уил, -да.

Хелън отвори един от прозорците и запали цигара. –Дали мотивът е отблъскване? Браян да е обявил, че иска да прекрати връзката?

-Мисля, че Макузик вярваше в това, което ни каза. -отвърна Уил; -Прекратяването на връзката е било само временно, нещо като отдушник.

-А Браян е мислил другояче?

-Кой знае? Той може дори да е имал причина да накара Макузик да си мисли, че не всичко е приключило.

-Да се раздели с него нежно?

-Опитал се е.

-Но Макузик го притиска…

-Иска отговор…

-Кара Браян да промени решението си.

-Притиска го толкова много, че накрая това, което чува от Браян е самата истина. Всичко е приключило. Браян въобще не мисли да си променя решението. Уил щракна с пръсти. –Макузик най-накрая избухва. Бинго.

-Докато Браян е под душа ли? -учуди се Хелън. -Те под душа ли спорят?

-Не, дотогава кавгата е свършила. Поне доколкото си мисли Браян. Може би той дори си е взел душ, като начин да каже на МакКуизик, виж, няма за какво повече да си говорим, трябва да се приготвям. Можеш сам да се изпратиш.

-Което кара Макузик да избухне.

-Точно така. И вместо да си тръгне, той последва Браян до банята. -Уил удари юмрук в дланта на другата си ръка.

-Има само едно нещо, което не се връзва. -установи Хелън.

-Само едно?

-Оръжието.

-Какво за него?

-Дали е било нещо, което Браян е държал спокойно в къщата и в случая какво? Или пък е било нещо, което убиецът е донесъл със себе си…

-Което доказва, че може би не е внезапен изблик на ярост…

-А предполага предомишлено убийство.

-Точно така.

Последваха няколко минути мълчание.

-Нали не мислиш да повдигнеш обвинение? -попита Хелън. -Към Макузик?

-Все още не -отвърна Уил. -Не сме дори и близо.

-Но ще говорим пак с него, нали?

-О, да. Така мисля, а ти?

Същата вечер, докато Уил, за огромно щастие на Джейк, потапяше половината флота от играчките си за баня заедно с пластмасовите стрелички за дартс и топчета пинг-понг, на долния етаж Лорин седеше на канапето, като се мъчеше да не заспи на поредния епизод на „Източни крайща”.

Междувременно, у дома, в малката терасова къща, Хелън си приготвяше вана, отваряйки бутилка вино, взирайки се във вестника, събличайки се. Преди няколко седмици бе видяла диск на певец-писател на песни, който и харесваше, Дар Уилиямс, бе го купила и донесла вкъщи, и така си стоеше до уредбата, все още неразопакован, непускан. Когато го отвори, целофанът, както винаги ставаше, залепна за ръката и, и на нея и отне няколко опита преди да успее да го отлепи и да пусне диска.

В банята на горния етаж, тя пробва водата с лакът, а след това и с пръсти, капна малко повече от есенцията за вана „Уелда”, която бе подарък от нейната екологично-осъзната по-голяма сестра, разпръска я навсякъде и след това бавно се потопи в нея.

Прелестно!

Едно от най-големите удоволствия в живота и за разлика от други, без никакъв късмет и с малко благоразумно търкане, излизаш по-чист, отколкото си бил, когато си влязъл.

Тя затвори очи и преговори случилото се през деня.

Марк МакКуизик, удряйки се по лицето в момент на мъка.

-Имахме връзка. Сериозна връзка. От години.

-Заедно ли живеехте?

-Не точно.

Какво бе казал Уил? –Чувстваш ли понякога, че независимо колко напредваш, всъщност не стигаш до никъде?

Само малко, Уил,- мислеше си Хелън; -Съвсем малко.

С все още затворени очи тя се намести във ваната, докато потопи почти цялото си тяло; удобно настанена, музиката едва чуваща се отдолу, тя остана в тази позиция, повече или по-малко, докато не усети как водата около нея започна да изстива. След това последва бързо измиване и чевръсто подсушаване преди да облече пуловер, панталони и възголяма тениска и да понесе празната чаша на долу по стълбите. Дискът бе свършил и тя намали звука и го пусна отново. В огледалото, косата и разчорлена и все още мокра, лицето и без грим, тя можеше с лекота да преброи бръчките около очите си. Въпреки че отдавна не бе набирала номерът, тя все още го знаеше наизуст. Стигна до последната цифра преди да спре.

Идиотка такава,- мислеше си тя, -глупачка, и докато запалваше цигара, си сипа още една чаша вино.

Уил стоеше навън на ниската дървена веранда, сложил ръце в джобовете на зимното си палто, с плътно увит шал. Когато Лорин най-накрая бе задремала пред телевизора, децата вече заспали на горния етаж, той си направи бърза разходка до брега на блатото и сега, с гръб към къщата, той стоеше като замръзнал, зяпайки през тъмната ширина  от полета към града, който бе на около 8 или 9 километра. Като че ли градът никога не е бил толкова тих; напред имаше повече звезди, отколкото някога бе виждал. Първите им шест месеца прекарани тук бяха ад.

Уил постоянно се бе оплаквал от шофирането, от времето, което му отнемаше да отиде и да се върне от работа, от идиотските шофьори по пътя; когато се връщаше в края на един изтощителен ден, синът му, в повечето случаи, вече си бе легнал, заспал. А Лорин, все още кърмейки Джейк, раздразнена, изтощена, лишена от приятелите си и от достъпа до тяхната подкрепа, бе самотна; зарязана между зелки и тракащи фермерски машини и хора от селото, които я презираха, ако изобщо си направеха труда да я погледнат.

-Ти си този, който ни довлече тук. -беше казала Лорин. И една вечер, когато Уил се прибра, прозявайки се, почти с цял час по-късно, от обещаното, вечертя се бе втърдила във фурната.

-Не говори такива глупости-измънка Уил, изритвайки обувките си докато се събуваше. –Ти си тази, която искаше да се премести повече и от мен.

-Извън града, да. На някое хубаво място. Не на забравена от Господ дупка като тази.

-Ами, тази забравена от Господ дупка, както я наричаш, бе единственото, което можеше да си позволим.

-Тогава може би тряваше да останем там, където бяхме.

-Като ти харесва толкова много, защо не се преместиш?

-А ти какво ще правиш? Тук ли ще останеш?

-Може и да остана.

Лорин с насмешка се изсмя гръмогласно. –А Джейк? Ами Джейк?

Бутвайки я Уил мина покрай нея и отвори вратата на хладилника, търсейки бира.

-Е? –настоя тя. –Къде се вписва Джейк в този твой перфектен план?Той няма точно да остане тук с теб.

-Лорин, за Бога, престани!

-Не, хайде, кажи ми.

Уил тръшна вратата на хладилника. –Просто няма да го оставиш, нали?

-Кое?

-Всичко. Всяко малко проклето нещо. Продължаваш и пордължаваш. Никога не знаеш кога по дяволите да спреш.

-А ти знаеш?

Отваряйки кутията бира, тои мина покрай нея забърсвайки я, на път за вратата.

-Знаеш ли Уил?

Обръщайки се, той удари бирата като я остави настрана. –Да, подяволите, знам!

След миг той бе на стълбите, взимайки две или три стъпала наведнъж. Когато Лорин, следвайки го, открехна вратата на спалнята, той пъхаше неща в една чанта,тениски, панталони, чорапи, всичко.

-Какво правиш?

-На какво ти прилича?

-Изнасяш шоу?

-Така ли?-грабвайки риза, той я захвърли в лицето и.

-Това прилича ли ти на проклето шоу?

-Не би посмял.

-Не?

-Да осавиш двама ни, не ти стиска.

-Само гедай.-Взимайки чантата, той се запъти към вратата.

-Уил.

Той стъпваше бързо и тежко по стълбите.

-Уил.

Той захвърли чантата на задната седалка на колата, сядайки зад волана.

-Уил да не си посмял.

Вратата на колата се тръшна; двигателят заработи.

Той само можеше да я чуе как вика, с лице прилепено за стъклото, на сантиметри от неговото. –Ако направиш това, повече никога не искам да те видя. Никога вече.

Гумите избоксуваха за миг на чакъла, след това тръгнаха. Тя се виждаше няколко секунди в огледалото му, огряна от светлината на верандата, и изчезна.

Докато Уил достигна главното шосе, осъзна, че кара прекалено бързо, овладя колата и намали. Завивайки по един черен път, фермерски път и малко повече, той спря колата точно до един нисък и тъмен хамбар и седна, треперейки, с едната ръка все още на волана. Светло жълт кръг се притискаше тясно до хоризонта, незасегнат от тъмнината. Всичко, което имаше: всичко, което е искал. Синът му. Той седя там, докато студът не се впи дълбоко в костите му.

Когато отново влезе в къщата, часове по-късно, всичко бе тихо, нямаше светнати лампи нито на горния, нито на долния етаж. Той напълно очакваше Лорин да си е легнала, но тя бе в хола, седеше си с изпънати крака.

Уил светна лампата.

Лицето и бе пребледняло, косата и бутната назад.

-Изгаси я.

Той я изгаси.

След миг тя свали краката си и бавно се приближи към него.

-Съжалявам. –каза той.

Тя му удари силен шамар.

-Наистина съжалявам.

Тя го зашлеви пак, веднъж, два пъти.

Кръв потече от горната му устна и той можеше да я усети в устата си.

-Лорин…

Той се протегна да я хване за ръка, но тя се дръпна и стояха там, отвсякъде обхванати от тишина, мълчайки, без да се докоснат, докато, накрая, отидоха да си легнат.

„В бърлогата”
Джон Харви
Превод на първа глава

Разбито стъкло

Зад заглавието се вижда как колата се изпълва с вода. На потрошеното предно стъкло се появява женско лице с особена, почти ликуваща усмивка.

Следващият надпис се появява върху този образ…

С участието на
Стела Ленард

…точно преди една вълна да залее колата, потапяйки я обратно в морето.

Уил Грейсън се бе събудил малко след пет, а светлината отвън се процеждаше през завесите като развалено мляко. Преди час, може би повече, Джейк се бе разплакал по средата на един сън и въпреки че Лорейн се размърда до него, Уил беше този, който дръпна завивките и, необут, отиде в съседната стая. Пижамата на четиригодишното бе просмукана от пот и кожата му бе гладка на допир. Уил го държеше близо до себе си и усещаше киселия му дъх. Сън с вълци. Уил си помисли, че сигурно е заради някой анимационен филм с вълци, опитни, дебнещи незабелязано измежду високи, сребристи дървета.

– Няма нищо – прошепна Уил, – всичко е наред. Те не са истински.

Очите на момчето за миг се съсредоточиха върху лицето му, за да възприемат казаното, а Уил целуна влажното му чело и го спусна обратно надолу.

– Още е рано. Заспивай.

Той остана там, докато момчето не промени дишането си.

Настанил се удобно до топлия гръб на Лорейн, той заспа почти мигновено, но само за да го събуди бебето, започнало да плаче. Лорейн, още сънена, вдигна дъщеря си от кошарката и я сложи на тяхното легло, като развързваше нощничката и.

– Аз слизам. – каза Уил. – Ще направя чай.

5:09

Дърпайки пердетата Уил не видя вълк, а размазания силует на лисица, с вдигната опашка и вирната глава, придвижваща се старателно към откритото поле в края на градината.

Докато Уил да се изкъпе, обръсне и да направи пресен чай и препечени филийки, Лорейн бе слязла. Тя носеше пуловер и дънки и косата и бе захваната небрежно.

– Тя заспа.

– А Джейк?

– Все още спи.

Уил наля чай.

– Видях лисица. – каза той.

– Същата като предния път?

– Мисля, че да. Трудно е да се каже.

Лорейн разсеяно кимна.

– Говорих с Пени Травис от селото. Знаеш ли, тя е бавачка. Споменавала съм я и преди.

Уил я погледна и остави ножа настрана.

– Каза, че може да излезе в почивка по-късно тази година, за да се грижи за Сузи. Веднага щом Джейк започне училище.

– Вече го обсъдихме. – каза Уил.

– Знам. Но все пак мисля, че…

– Нали се разбрахме?

– Ти така реши.

Уил въздъхна.

– Просто мисля, че трябва да останеш с нея още малко.

– Колко още?

– Повече, отколкото с Джейк.

– Нищо му няма на Джейк. Сам каза, че яслата му се отрази добре.

– Не е това идеята.

– Каква е тя тогава?

– Не мисля, че Сузи трябва да е с някого другиго, рано е. Не ми изглежда правилно.

– Добре. Тогава ти остани с нея.

– И как да го направя?

– Вземи си отпуск.

– Не мога.

– Тогава си намери друга работа.

– Не бъди глупава.

– Глупава ли?

– Да.

– Добре тогава. Глупава съм.

Лорейн тръшна вратата зад себе си и закрачи тежко по стълбите. Уил изля остатъка от чая в мивката. Няколо минути по-късно беше в колата си и караше на юг. Радиото му бе усилено, но не знаеше какво слуша и защо. Когато Лорейн забременя с Джейк, решиха да се преместят в провинцията – в по-голяма къща, с повече зеленина, в по-добра обстановка за отглеждане на деца. Това удължаваше ежедневното пътуване на Уил, по-точно правеше го 40 минути когато трафика бе на негова страна, а често и повече. Отначало не му се нравеше, но си струваше усилието.

——————————————————————————————————————————————————————-

Gone to Ground

John Harvey

SHATTERED GLASS

Behind the title, we see that the water is rising inside the car. A woman’s face moves close to the shattered windscreen, a strange smile, almost of triumph on her face.

The second credit is superimposed over this image…

STARRING

STELLA LEONARD

…before a wave splashes across the front of the car and it disappears back into the sea.

1

Will Grayson had been awake since a little after five, the light leaking through the curtains like spoiled milk. An hour earlier, maybe more, Jake had cried out from the middle of a dream, and although Lorraine had stirred beside him, it had been Will who had pushed back the covers and barefooted into the adjoining room. The four-year-old’s pyjama top was soaked through with sweat, his skin slick to the touch, breath sour on Will’s face as he held him close. A dream about wolves. Some animated film was to blame, Will thought, wolves, slinky and grey, sliding down between tall silvered trees.

‘It’s all right,’ Will had murmured. ‘It’s okay. They’re not real.’

For a moment, the boy’s eyes had seemed to focus on Will’s face, taking in the words, and Will had kissed his damp forehead and lowered him back down.

‘It’s early. Go back to sleep.’

He stood there, watching, until he heard the boy’s breathing change.

Nestled against the warmth of Lorraine’s back, he fell asleep again almost immediately, only to be woken when the baby began to cry and Lorraine, half-blindly, lifted her from the cot and into their bed, fingers unfastening the nightgown at her breast.

‘I’ll go down,’ Will said. ‘Make some tea.’

5:09

Easing back the curtains, he saw not a wolf but the blurred outline of a fox, tail up, head high, making its dainty way along the edge of open field beyond the garden end.

By the time Will had showered and shaved, made a fresh pot of tea and some toast, Lorraine, wearing a sweatshirt and jeans, hair pulled loosely back, had come downstairs.

‘She’s gone off again.’

‘And Jake?’

‘Still sleeping.’

Will poured the tea.

‘I saw a fox,’ he said.

‘The same as before?’

‘I think so. It’s difficult to tell.’

Lorraine nodded, absent-mindedly. ‘I was talking to Penny Travis. In the village. You know, she does some childminding. I mentioned her before.’

Will looked at her, set aside the knife.

‘She says she might have a vacancy later in the year; for Susie. Once Jake’s started school proper.’

‘We’ve been through all this,’ Will said.

‘I know. But I still think…’

‘And I thought we’d agreed.’

‘You’d agreed.’

Will sighed. ‘I think you should stay home with her a little longer, that’s all.’

‘How much longer?’

‘Longer than you did with Jake.’

‘There’s nothing wrong with Jake. Nursery’s been good for him, you’ve said so yourself.’

‘That’s not the point.’

‘Well then, what is?’

‘I just don’t think Susie should be with somebody else, not this soon. It doesn’t seem right.’

‘Fine. You stay home with her then.’

‘How’m I supposed to do that?’

‘Take time off from your job.’

‘I can’t.’

‘Then get another job.’

‘Now you’re being stupid.’

‘Am I?’

‘Yes.’

‘Okay then. That’s what I am.’

Lorraine slammed the door behind her, feet heavy on the stairs. Will poured what was left of his tea down the sink. Minutes later he was in his car and driving south, the radio turned up loud, no idea what he was listening to or why. When Lorraine had first become pregnant with Jake they had decided to move out to the country – a larger house, more garden, a nicer environment in which to bring up kids. For Will it meant a longish commute, forty minutes when the traffic was with him, often more, a pain at first, but worth the stress.

Редакция на  „Осмият смъртен грях” от Вячеслав Ординцев

Уил Грейсън се бе събудил малко след пет, светлината се процеждаше през завесите като развалено мляко. Преди час, може би повече, Джейк се бе разплакал по средата на един сън и въпреки че Лорейн се размърда до него, Уил беше този, който дръпна завивките и, необут, отиде в съседната стая. Пижамата на четиригодишното бе просмукана от пот, кожата му бе гладка на допир; Уил усещаше киселия дъх докато го държеше близко. Сън с вълци. Сигурно е виновен някой анимационен филм, помисли си Уил, с вълци, дебнещи и сиви, плъзгащи се измежду високи, сребристи дървета.

–          Няма нищо – прошепна Уил, – всичко е наред. Те не са истински.

Очите на момчето за момент се фокусираха върху Уил, за да възприемат казаното, и той целуна влажното му чело и го спусна обратно надолу.

–          Рано е. Заспивай.

Той остана там и гледаше, докато момчето не промени дишането си.

Удобно настанен до топлия гръб на Лорейн, той заспа почти мигновено, само за да го събуди бебето, което бе започнало да плаче. Лорейн, още сънена, я вдигна от кошарката и я сложи на тяхното легло, като развързваше нощницата и.

–          Аз ще отида. – каза Уил. – Направи чай.

5:09

Дърпайки пердетата, той видя не вълк, а размазания силует на лисица, с вдигната опашка, вирната глава, да си проправя покрай ръба на откритото поле в края на градината.

Докато Уил да се изкъпе, обръсне, да направи пресен чай и препечени филийки, Лорейн бе слязла. Тя носеше пуловер и дънки и косата и бе захваната на плитка.

–          Отново заспа.

–          А Джейк?

–          Все още спи.

Уил наля чай.

–          Видях лисица. – каза той.

–          Същата като последния път?

–          Мисля, че да. Трудно е да се каже.

Лорейн разсеяно кимна.

–          Говорих с Пени Травис. В селото. Знаеш ли, тя е бавачка. Споменавала съм я и преди.

Уил я погледна и остави ножа настрана.

–          Каза, че може да излезе във ваканция по-късно тази година; заради Сузи. Веднага щом Джейк започне училище.

–          Вече сме го обсъждали това. – каза Уил.

–          Знам. Но все пак мисля, че…

–          Мисля, че се разбрахме.

–          Ти се разбра.

Уил въздъхна.

–          Мисля, че трябва да останеш с нея още малко, това е всичко.

–          Колко още?

–          Повече, отколкото с Джейк.

–          Нищо му няма на Джейк. Яслата му се отрази добре, ти сам го каза.

–          Не е това идеята.

–          Каква е тя тогава?

–          Не мисля, че Сузи трябва да е с някого другиго, рано е. Не ми изглежда правилно.

–          Добре. Тогава ти остани с нея.

–          И как да го направя?

–          Вземи си отпуск.

–          Не мога.

–          Тогава си намери друга работа.

–          Държиш се глупаво.

–          Така ли?

–          Да.

–          Добре тогава. Глупава съм.

Лорейн тръшна вратата зад себе си и закрачи тежко по стълбите. Уил изля остатъка от чая в мивката. Няколо минути по-късно беше в колата си и караше на юг, радиото му бе усилено без да знае какво слушаше и защо. Когато Лорейн забременя с Джейк, решиха да се преместят в провинцията – по-голяма къща, повече зеленина, по-добра обстановка за отглеждане на деца. За Уил това означаваше и удължаване на ежедневното му пътуване, по-точно 40 минути когато трафика бе на негова страна, често и повече. Отначало не му се нравеше, но си струваше стреса.

Синия фолцваген на Хелън Уокър вече бе паркиран, но тя не бе на бюрото си. Сигурно пушеше отвън, помисли си Уил. Самият той ги бе отказал преди две години и миризмата на дъха и не можеше да се прикрие и от стотици ментови бонбончета.

От 3 години двамата с Хелън работеха в главния екип по разследвания и през по-голямата част от тях бяха разположени в Хистън, на няколко мили северно то Кеймбридж. Там полицейското управление бе сравнително ново, двуетажна тухлена сграда с прекалено малък за нуждите и паркинг и стълбище, широко, колкото зала за футбол – от вида с петима в отбор.  Сега обаче бяха близо до центъра на Кеймбридж, в една сграда, която беше чиста проба завещание от грозотата на по-голямата част от архитектурата от средата на 60-те като цяло, апък и от сегашната такава.

Уил, бидейки инспектор-детектив, беше с по-високия ранг, но през повечето време това нямаше значение – с Хелън бяха по-скоро партньори: веднъж единия води, друг път – другия.

–          Изглеждаш уморен. – каза Хелън. Тя балансираше две чаши кафе една върху друга.

–          Нищо ми няма. – отвърна Уил.

–          Не можеш да спиш заради бебето ли?

–          Казах, че нищо ми няма. – остро отвърна той.

Хелън остави едното кафе на бюрото му и разгледа лицето му.

–          Скарали сте се с Лорейн?

–          О, Боже! – възкликна Уил.

–          Добре де – каза Хелън през зъби, – искаш да си гледам работата нали?

–          Да, гледай си шибаната работа.

Хелън се засмя. Телефона на бюрото звънна и тя го вдигна. След няколко минути тя се пресегна, взе писалка и напиша някакво име и адрес на опакото на китката си.

– Добре, – каза тя, оставяйки телефона – Искаш нещо да те откъсне от проблемите? Е, това може да свърши работа.

Първото нещо, за което се сети Уил, когато видя лицето на мъжа, бе за преобърната ръкавица.

Горната част на лицето, в частност, бе пребито до неузнаваемост.

По ръбестата основа на душкабината се бе съсирала кръв, образувайки чернеещи се ивици по стените. Сифона бе задръстен с нещо, което Уил сметна че е коса, кожа и тъкани. Завеската бе изтръгната от перваза и се бе увила около голото тяло на мъжа, вплетена между краката му и провиснала по тялото му като пластмасова наметка. ___________.

Хелън стоеше на врата и говореше с координатора, докато други офицери от екипа приготвяха видеокамера в съседната стая. Фотографа, поставил трипода си близо до тялото, бе отстъпил назад, когато Уил пристигна, и сега търпеливо чакаше момента да продължи с работата си. Други полицаи, покрити от глава до пети в бели костюми и ръкавици, започваха да претърсват останалата част от къщата.

Прислужницата тъкмо започвала работа тази сутрин, когато открила тялото, и сега седеше в една от съседските къщи. Един полицай я наглеждаше докато тя си сърбаше чая. Беше и едва втория ден на този адрес, за първи път използвала ключа. За нищо на света нямаше да се върне там.

Хелън застана до Уил, като погледа и бе прикрепен върху тялото.

–          Свада между любовници? – каза тя.

Несигурен, той я погледна.

–          Възможно е. – отвърна той.

Сигурен или не, думите изплуваха в ума му: „Ако направиш това, никога повече няма да те погледна. Никога.”

Беше двуетажна къща с тераса, намираше се на малко разстояние от центъра на града, път, пълен с подобни къщи, боядисани в най-различни цветове, като тази бе бледосива. Буржоазните агент биха я описали като колибка, придаваща това уютно, почти селско усещане, помисли си Уил. На всичкото отгоре достатъчно близо до повечето колежи – младите лектори можеха спокойно да обикалят из всички, дори пеш. Не бе евтина, не че имаше нещо евтино в Кеймбридж.

Вътре беше доста по-буржоазно: широка кухня, изпълнена от двуметров хладилник марка „Смег”, снежнобяла мивка, прибори покрити с лъскав алуминий и касапски комплект, достатъчно голям, за да може спокойно да обезкости половин говедо.

Мебелировката във всекидневната на долния етаж му напомняше за нещата, които родителите му бяха наследили и изхвърлили, все с шперплатови облегалки и метални крачета. Удобство, така ли се наричаше? Вероятно сега струваше цяло състояние.

Стаята горе бе превърната във виртуална библиотека, с лавици, високи до тавана, на трите стени. Едната бе препълнена, но не с книги, а с видеокасети и DVD-та. По пода имаше купчини списания – Cineaste, Film Comment, Sight and Sound. Копие от Shepperton Babylon бе отворено и оставено върху облегалката на едно кресло, с лицето надолу, а на корицата беше младият Дирк Богарде, облечен в лъскав черен панталон и неправдоподобна черна шапка и се взираше напред. Най-вероятно жертвата е чела списанието в момента, когато са я обезпокоили; в момента, когато някой се е обадил.

В единия ъгъл на стаята имаше телевизор с плосък екран, грамофон и друго снаряжение. В гостната и покрай стълбите имаше плакати на филми, сложени в рамки.

Средната стая, с гледка към пътеката за градината, служеше за офис. Уил се съмняваше, че обикновено е в такъв безпорядък. Най-долния рафт на триетажно шкафче за документи бе отворено и няколко досието лежаха на пода. Две от шкафчетата на бюрото бяха преобърнати и съдържанието им бе разпиляно навсякъде; навсякъде имаше разхвърляна хартия.

Може би някой е търсил нещо стойностно, за да го открадне? Или пък пък бе просто неудържимо желание за разрушение?

Имаше лазерен принтер на Hewlett-Packard отляво на бюрото и празно място, където вероятно е имало компютър. _____________ . Имаше няколко упътвания за компютър, облегнати на стената до бюрото, начело с User’s Guide to an Apple iBook G4 laptop.

Определено си струваше да го откраднеш.

Но да убиеш някого заради него?

Спалнята, леко встрани, бе __________ . Имаше и малка съблекалня, водеща към банята, където бе намерено тялото. И тук, както навсякъде, цареше безпорядък. Кремавите чаршафи бяха изтръгнати от леглото; каквото е имало в гардероба и в шкафовете бе наслуки разхвърляно из стаята. Ризи, якета, шорти, дънки. Някои от ризите бяха почти разполовени. Една малка снимка, вероятно стояла на нощното шкафче, бе измъкната от рамката си, стъклото бе потрошено, а самата снимка бе скъсана на четири.

Уил грижливо събра парчетата и ги нагласи както са били преди.

Двама мъже по ризи, всеки с ръка на раменете на другия, се усмихваха. Гледаха малко накриво заради слънцето. Единият, по-възрастният, но не толкова много – средата на 30-те си години, не повече, – бе по-набит и тъмнокос; по-младият бе и по-висок, мършав; светлата му коса падаше върху лицето му и напомняше на Уил за един от плакатите по стените: Монтгомъри Клифт или Джеймс Дийн – той така и не знаеше кой кой е. Майка му веднъж му призна, че си е падала по единия, когато била млада; гледала негови филми по телевизия следобед през почивните дни. Реши, че може да е бил Монтгомъри Клифт.

Уил погледна отново снимката и забеляза как усмивките им излъчваха щастие.

Какво бе казала Хелън? Свада между любовници?

Когато излезе навън, махайки ръкавиците си и изваждайки ментово бонбонче от джоба си, Хелън стоеше на паважа и пушеше цигара. Беше студено, достатъчно студено да види дъха и.

–          Моите дробове за твоите зъби. – каза тя като видя как лапа бонбончето.

–          Можеш да живееш и без зъби. – отвърна Уил.

–          Умен човек/мръсник. – каза Хелън и се изплези.

–          Какво стана с идентифицирането? – попита Уил.

–          ____________

–          Портфейл? Шофьорска книжка? Паспорт, забравен в някое чекмедже?

Хелън поклати глава.

–          Засега не. Няма и следа от портфейл.

–          А съседите?

–          Казва се Стефан – или поне така мислят. Живее тук от по-малко от година. Доста затворен човек. Дори и прислужницата го знае така, г-н Стефан.

–          Само това? Няма презиме?

–          Само това.

Уил без да иска прегриза бонбочето в устата си.

–          Как ще го процедираме? Ще останеш ли да говориш с патолога или аз да го направя?

–          Дейнбъри ли е?

–          Дейнбъри.

–          Мога да остана. – сви тя рамене.

Едгър Дейнбъри веднъж направи една забележка, кимайки към Хелън, относно полицай, надарени с, както той се изрази, прекрасно изобилие. Веднага щом и се отдаде възможност, Хелън премаза върха на крака му с ботуша си достатъчно усилено, че да накара очите му да се насълзят – оттогава забележките на Дейнбъри си остават за него.

Вече на бюрото си, Уил включи компютъра си и отвори първо избирателния списък, а после и записите с таксите, запаметени в _______: стопанина се казваше Стефан Брайън. Стефан Мейкпийс Брайън, ако трябва да сме точни.

След около 45 минути, полицай от местопрестъплението намери розова карта за библиотека на името на Брайън, г-н С М, оставена в една от книгите в стаята на горния етаж и Хелън я прати до офиса на Уил. Лицето на малката квадратна снимка беше като на тъмнокосия мъж от снимката, която Уил намери на парчета в спалнята. Но да определят дали това е убития нямаше да е лесно. Особено без разпознаване от роднина и при положение, че нямаше никакви отличителни знаци – рожденни петна, белези или татуировки – не можеха да са напълно сигурни, че този Брайън и жертвата са един и същ човек.

Едно съпоставяне на ДНК с майката на мъртвия или поне с роднини би им осигурил желания резултат, въпреки че според Уил най-бързия и най-добър метод бе да го идентифицират по зъбите – все пак долната челюст не бе пострадала толкова зле, колкото останалата част от лицето. Но първоначалната проверка на зъболекарите в района показа, че Брайън не е регистриран никъде, т.е. трябваше да разширят диапазона.

Всички тези книги на видео, списанията, DVD-тата – хоби ли бяха или нещо повече? Една бърза проверка в Google показа на Уил, че в района има повече курсове, изучаващи филмите, отколкото е очаквал. Той си записа номерата на няколко от тях и започна да звъни наред. На петото обаждане стъпи на плодородна почва.

Стефан Брайън бил разпределен в отдела за Комуникативни Науки в университета Англиа Рускин през есента миналата година. В момента преподавал на курсове по Британско кино, Класа и култура и Сексуалност, пол и идентичност.

Но не, нямал е часове през този ден.

Уил си помисли как всички тези студенти изпускат важни часове – за тях бе просто шанс да се излежават повече време в леглата си. Горките копеленца.

Той отново звънна на администратора на отдела и научи, че преди да заеме този пост, Брайън е преподавал в университета Де Монтфорт в Лейчестър. Жената потвърди, с приятно северняшки акцент, без нито следа от източно-английския такъв, и каза още, че и се струва, че г-н Брайън преди е живял именно в Лейчестър. Колкото до предишен адрес, това, естествено, не е в политиката на университета, но при тези обстоятелства, ако може да почака да му се обади малко по-късно….

След около 10 минути, Уил се бе сдобил със стария адрес на Брайън, зоната на парк Клеърдън в Лейчестър и скоро след това и с името на зъболекар, на когото е бил пациент. Дали все още му беше клиент? Нямаше значение. Копие от картона на Брайън щеше да му бъде пратено по пощата и щеше да го получи до 9 часа на следващия ден.

Уил се изправи, изпъна ръцете си, почуди се дали да си вземе кафе от машината, но размисли, седна и вдигна слушалката.

–          Г-н Брайън – попита той администраторката – случайно да знаете дали е бил женен или нещо от сорта?

–          А, не – отвърна жената с мек, засмян глас – Не мисля, че е имало нещо такова.

–          Тоест, той е гей. – каза Хелън. – Така ли мислиш?

Бяха в паркинга на полицията, близо до фолцвагена на Хелън. Края на един дълъг ден. Фаровете на минаващите коли си личаха ясно. Луната светеше в небето, бледа, почти като отпечатък.

–          Ами ти?

–          На какво основание? Една снимка? Бегъл намек по телефона?

–          Когато за първи път го видя…тялото…тогава мислеше така.

–          Да.

–          Защо?

Тя сви рамене.

–          Гледката. Силата, с която е бил смачкан.

–          Смачкан? – Уил повдигна вежда. – Ето ти една добра, старомодна дума.

–          Познаваш ме, Уил. Аз съм едно старомодно момиче.

Той се ухили.

–          Прибираш се преди 8, __________, и си лягаш рано.

–          Нещо такова.

–          Аз чух друго.

–          О, Уил – те изпърха с клепачите си, – никога няма да разбереш.

–          Може ли да се върнем на въпроса?

Хелън се ухили.

–          Може, да.

–          Свада между любовници, това предложи ти.

–          Или очевидното.

–          Което е?

–          Лош късмет. Брайън тръгва да обикаля улиците, намира си един младеж и го води вкъщи. Нещата стават грозни някъде на 4-то действие.

–          И не мислеш, че това е доста клиширано?

–          Има си причина клишетата да са клишета.

Уил кимна. Сексуалност, пол и идентичност – може би имаше още какво да се научи.

–          Портфейла появи ли се? – попита той.

–          Все още не.

–          Кредитни карти?

Тя поклати глава.

–          А на лаптопа не можем и да се надяваме даже.

–          Дали?

–          Тогава мотива е грабеж, така ли? – каза Уил. – Или просто малка добавка след като са се объркали нещата?

Хелън посочи задната седалка.

–          Може да разберем повече след като прегледам тези писма и тефтери от къщата.

–          Да взема ли половината?

–          Няма нужда. Прибирай се вкъщи и бъди мил с Лорейн и децата.

На половината път към колата си, Уил се обърна.

–          Ако данните от картоните не съвпадат, ще трябва да издирим семейството.

–          Зная.

Докато търсеше пролука в трафика, той я виждаше как пали цигара зад волана на фолцвагена си.

Уил прекара колата бавно по чакъла, заключи я и се запъти към къщата; пердетата на долния етаж бяха спуснати. Лорейн седеше в полумрака, от уредбата се разнасяше мелодията на Cowboy Junkies, приспиваща и малко не на място. Джейк се беше свил на канапето до нея, отпуснал глава в скута и. Тя държеше спящото бебето високо, до раменете и.

За момент Уил помисли, че сърцето му е спряло.

Лорейн се обърна изненадана към него и докато се пресягаше да поеме бебето от ръцете и, пръстите му леко докоснаха тила и; тогава лицето на бебето бе срещу неговото, заедно с мускусния аромат на дъха и и смущаващо малките и кокалчета.

Лорейн вдигна Джейк, който едвам ходеше, и заедно заведоха децата да си легнат.

–          Знаеш ли откога – започна Уил, докато развързваше колана отзад на блузата и, – не сме правили любов?

–          Отдавна?

Уил се засмя.

–          Освен ако не броим няколко ________.

Тя закопа лакътя си в ребрата му и той простена по-силно, отколкото бе необходимо; търкулна се на леглото, повличайки я със себе си; когато устните им се срещнаха, черната и коса се спускаше по лицата им.

Превод на глава 5 от книгата на Джон Харви „В бърлогата”

И когато някой от тях се прибере вкъщи в ранните часове, кървящ, насилен, какво ще кажеш тогава? Отражението на Уил се бе втренчило в него от стъклото. След като бе нахранена малката не можа да се успокои, и като остави Лорен да спи, Уил я вдигна от кошарката, уви одеялото внимателно около нея и я настани там, където тя обичаше да бъде, облегната на ръката и гърдите му, точно над лакътя в меката част. Кожата на затворените и очи бе съвсем леко морава и тънка като хартия. Тогава какво ще кажеш? Той докосна с върха на пръстите си нейното чело, като отмести леко влажната и косичка настрани и без да се събужда, тя се раздвижи.

Сънят за Уил, както често се случваше, не бе лесно нещо,  да лежиш там, в опити да подредиш парченца и късове на мястото им, не даваше и капка почивка. Най-скорошната партида резултати от лабораторията бе пристигнала късно този следобед. Формата и размера на някои от вдлъбнатите фрактури по черепа на Стивън Браян- начупвания на костта и ожулване на кожата- предполагаха употребата на доста тесен и островръх инструмент- твърд по-скоро, отколкото остър- и дървен, а не метален както твърдяха те сега.

Няколко косъма, които не съвпадаха с тези на Браян, бяха намерени на канапето в  хола, някои в спалнята, един изпречил се на ръба на вратата в банята. Според ДНК анализа, повечето косми принадлежаха, не изненадващо, на МакКюзик.

Следи от семенна течност бяха намерени на една от кърпите, които бяха в коша за пране, чакащи да бъдат изпрани: малко от нея бе на Браян, но не цялата. Нито на МакКюзик. Пробата бе дадена да се изследва още, за да се проследи дали ДНК не съвпада с някои от останалите косми, които не бяха иначе взети под внимание. Във всеки случай, откриването на семенната течност даваше да се разбере, противно на това, което МакКюзик твърдеше, че през изминалата седмица Браян бе правил секс с някого, все още неизвестен.

Някой, който можеше да го е убил.

Ако, Маккюзик не го бе сторил.

Разбира се, нямаше начин все още да се знае дали човекът, с когото Браян бе правил секс и човекът, който го е убил са едно и също лице. Те биха могли лесно да бъдат двама различни мъже, мъже, чиято самоличност те още не бяха разкрили. И ако бяха двама мъже, се питаше Уил, можеше ли да бъдат свързани по някакъв начин? Може би чрез сексуалната ориентация на Браян? Или бяха непознати? Никога срещали се?

Сузи се размърда отново в ръката му и се намести. Уил забеляза, че има кондензация в ъглите на прозорците; самите прозорци бяха достатъчно широки, за да обхванат гледката. Широк отрязък от небе, изненадващо малко звезди, луната забулена в облак. Ливади, които се спускаха надолу към блатото.

През определено време в годината тези поля гъмжаха от мъже и жени, повече мъже, наведени да вършеят реколтата. Картофи, алабаш, зеле, цвекло. Поляци, литовци, словаци, латвийци, чехи. Понякога вървяха отзад и тракаха с машина, понякога жънеха на ръка. Без удръжките, най-много по 4.5 паунда на час. През нощта, през някои от месеците, той можеше да ги види, очертани като от прожектор на ярката светлина, наведени срещу часовника.

Сузи се обърна отново и издаде звук, малък и крехък, в съня си и Уил допря пръсти до върха на главата и до фонтанелата, до меката плът, където краниалните кости трябваше да се срещнат.

Черепът на Стивън Браян бе счупен на пет места.

На пет.

Той внимателно обърна Сузи, така че лицето и се допря навътре към гърдите му и с дъха си почти докосваше сърцето му. Първият слънчев лъч на ръба на хоризонта.

Какво ще кажеш тогава?

Той не знаеше.

Жълтата преса спазваше традицията. Официалните полицейски изявления бяха рядкост, проучванията все продължаваха, всеки с информация трябваше да се свърже с този номер, обичайната мълчалива предпазливост. Въпроси около сексуалната ориентация на Стивън Браян бяха недоглеждани и в повечето случаи пренебрегвани. Но това само послужи, за да разгори фабриката за слухове, вместо обратното; полицаите в длъжност, изплатиха своите немалки договори със смес от факт и цветущи клюки. По-ограничените от медията журналисти отговориха чрез смес от истински репортажи, догадки и инсинуации; тези, за които въздържание бе мръсна дума, публикуваха скандални истории за безжалостна търговия и за скрития свят пълен с хора, които обикалят за секс.” Разходка смъртоходка”- гласеше едно заглавие, бруталната смърт на един човек, изразена с  детинската шега на някой асистент редактор.

Истината, поне както Уил и Хелън я разбираха, бе по-скучна, ако и не, толкова ефективна. Странни лица в гей клубове и барове, обикновено се забелязваха, ала снимката на Браян досега бе предизвикала малко положителна реакция. Шепа възможности, няколко слаби „може би”, нищо повече. Както Ник Моилс се изрази, ако Браян бе станал по-общителен откакто се бе преместил в Кеймбридж, досега това не се беше проявило. Що се отнася до едничката любовна среща, за която имаше скорошно доказателство – ами, както Моли каза „Човек не трябва да отиде в гей бар, за да  срещне гейове”. Като добави с намигане „Уличката с готова храна в Сейнсбъри се води доста добра Уил, ако ме разбираш”.

Разследването бе заплашено от застой, краткият списък с имена, който МакКюзик бе направил, трябваше да бъде проверен, но Уил не гледаше на него с голяма надежда.

Той минаваше през паркинга, когато една жена слезе от едно старо „Пежо” и го пресрещна.

– Детектив-инспектор Грейсън? Може ли за момент?

Тя бе в началото на 30-те си години, помисли си Уил, с искрящо лице, средно висока, набита повече отколкото стройна, с червеникавокестенява коса, която стърчеше в краищата. Синьо палто; елегантна сиво-червена чанта с размер на лаптоп през рамо.

– Ако имате малко време?- гласът звучеше професионално, любезно, но твърдо – Лесли Скармон – тя бе протегнала ръката си напред.

Той не разпозна името и, само маниера.

– Вие сте репортер.

– ВВС радио Нотингам.

– Малко Ви остава да се преборите.

– Скармон е името на мъжа ми. Преди това бях Браян. Аз съм сестрата на Стивън.

Тогава той забеляза по лицето и достатъчно от фамилната прилика, нещо около очите и разположението на устата.

– Мислех, че сте в Нова Зеландия.

– Бях, върнах се преди няколко месеца.

Тя имаше акцент от източен Мидландс, помисли си Уил, омесен с още нещо.

– Исках да попитам за разследването.

– Какво по-точно.

– Как върви? Напредвате ли? Всъщност, каквото и да е. Каквото можете да ми кажете. Щях да дойда да Ви посетя вчера, след като видях тялото на Стивън. С родителите ми. Но те бяха в такова състояние после, че не исках да ги оставям.

Защо Ървинг не ми е казал? Чудеше се Уил. Може би му бяха пратили имейл или съобщение, които все още не беше видял.

– Не съм сигурен, че мога да Ви кажа повече от това, което Пол Ървинг Ви е казал вече.

– Наистина?

– Наистина.

Тя го улови с поглед.

– Вие ли сте началник на разследването?

– Точно така.- каза Уил притиснат до стената и ужасно сконфузен.

– Офицер за свръзка Ървинг — каза Лесли — той ни изброи основните факти, даде ни основната информация, но това беше всичко. Не ни каза нищо за потенциални заподозрени или за посоката, в която разследването върви и досега полицията сякаш не се справя отлично. Което означава, че повечето от това, което е в медиите, освен ако не е дошло отвътре, е само спекулации. Грабеж, това казват във вестниците. Някои от тях. Другите кръжат около сексуалния живот на Стивън и почти нищо друго.

Патрулка с двама униформени полицаи изскочи  близо до мястото, където седяха и те се преместиха на една страна, за да й направят път да мине.

– Виж — каза Лесли — може да си представиш състоянието, в което са родителите ми. Не мисля, че който и да е от тях може да възприеме случилото се, дори и сега. Ако мога да им кажа нещо сигурно, това ще им помогне.

Уил се чудеше, чувстваше се притиснат в ъгъла.

– Не искам да ми издавате държавни тайни, просто разговаряме — каза Лесли- и ако нещо, което искате да кажете Ви притеснява, то няма да няма да бъде разгласено. Това няма нищо общо с работата ми, ясно ли Ви е. Лично е. Имате думата ми.

– По-добре влезте вътре — каза Уил.