Превод 3 глава
Портмонето на Стивън Браян бе намерено в един зелен контейнер за рециклиране на по-малко от половин километър от мястото, където живееше. Повечето от съдържанието със сигурност бе съсипано, само една намачкана банкнота от пет евро и членска карта за клуб „Тейт”, чийто срок бе изтекъл, бяха непокътнати. Все още нямаше никаква следа от лаптопа и без да праща полицаи на всяка черна борса в областа, или да проверяват усърдно по интернет, той се съмняваше, че ще изикне нещо.
Аутопсията показа, че черепът на Браян е счупен на пет места, което се е получило от многобройните удари, които е получил с дървен предмет, който изглежда е бил използван като бухалка. Няколко малки трески са намерени забити в черепа му и са изпратени за допълнителни изследвания.
Първоначалните проби показват, че кръвта намерена в банята съвпада само с тази на Браян. Ако е имало борба, нямаше видими следи, нямаше кожа под ноктите на ръцете му, която би имало ако това се бе случило. Като че ли, мислеше си Уил, нападателят на Браян е успял да го нападне изненадващо.
Но как?
Дали непознат на Браян е успял да влезе и да се изкачи по стълбите, намирайки Браян гол, нищо неподозиращ и изцяло оставен на неговата милост? Нямаше следи от влизане с взлом, което предполагаше, ако това е случая, че който и да е бил, е имал ключ. Алтернативната хипотеза бе, че убиецът вече е бил в къщата, когато Браян е влязъл да си вземе душ. Това, само по себе си, подсказваше нещо за връзката между тях. Не беше задължително да са любовници, но, разсъждаваше Уил, двама мъже, които се познаваха един друг доста добре и всеки от тях се е чувствал спокойно в компанията на другия.
Въпреки отричанията, Марк Макузик много лесно би могъл да пасне на всяка една от версиите на случилото се.
Пол Ървинг бе семейният полицай за връзка прикрепен към случая и негова бе отговорността да придружи МакКуизик, за да разпознае тялото на Стивън Браян. Ървинг бе слаб, очилат мъж с кестенява коса и скромно изражение, което излъчваше състрадание. Отстрани изглеждаше, че може би най-ценното му качество като полицай за връзка бе гласът му, който бе нисък и тих и при други обстоятелства можеше да се използва за продаване на тоалетна хартия или за правене на застраховки.
Уил бе показал ясно, че иска да присъства, но ако е очаквал МакКузик да се пречупи и да разкрие нещо решаващо, то той би бил разочарован. Непринудени сълзи се стекоха от очите на Макузик, виждайки тялото на бившия си любовник, но това бе всичко; въпреки, че очевидно бе потресен, нямаше никакви емоционални изблици, нямаше повече никакъв себеизмъчващ плач. Вместо това, за няколко минути, Макузик затвори очи и устните му потрепнаха в това, което Уил предположи, че бе тиха молитва. След това се обърна и си тръгна с наведена глава.
Ървинг повдигна учудващо вежди в посока на Уил, а Уил повдигна рамене и поклати с глава. По-късно този ден Ървинг щеше да се срещне на гарата със семейството на Браян и щеше да ги заведе да видят това, което едва бе останало за разпознаване от сина им.
-Ами -каза Ървинг-той не успя точно да се пречупи и да признае.
-Ще дойде и деня, в който ще го направи.
-Как ще стане?
Уил се усмихна. –Може би бавно?
Разпитите в съседските къщи не дадоха голям резултат: съседите на Стивън Браян бяха от типа хора, които се затварят в дома си с погледи приковани към екрана на настолните си компютри или, към дадените демографски карти на областта, каквито и документални филми даваха по Би Би Си 4. Никой не бе забелязъл нищо подозрително по време или около времето на убийството на Браян; никой не бе видял това, което на Уил му се искаше: Стивън Браян да влиза с друг мъж, Макузик или някой друг, все още неразпознат. Нито пък бяха видяли някой, освен Браян, да си тръгва сам.
Заедно или по отделно Уил и Хелън бяха провели първоначални разпити с бившите колеги на Браян от Факултета по Комуникационни Науки в университета: Браян, въпреки че не бе чак толкова популярен, е бил харесван и уважаван предимно като някой, който е подготвял прилежно своите лекции и изглежда е взимал на сериозно задълженията си към факултета. Студентите му, със сигурност бяха отвърнали положително за обноските и начина му на преподаване.
-Чувстваш ли понякога -попита Уил, докато караха навръщане от главния корпус на университета; -че независимо колко напредваш, всъщност не стигаш до никъде?
Хелън го изгледа презрително, като че ли това бе реторичен въпрос.
-Макузик. -заговори Хелън; -Върху него ли ще се концентрираме?
Без да успеят да намерят място за паркиране на гарата, те паркираха на близката уличка.
-Докато някой не ми предостави по-добър заподозрян – отговори Уил, -да.
Хелън отвори един от прозорците и запали цигара. –Дали мотивът е отблъскване? Браян да е обявил, че иска да прекрати връзката?
-Мисля, че Макузик вярваше в това, което ни каза. -отвърна Уил; -Прекратяването на връзката е било само временно, нещо като отдушник.
-А Браян е мислил другояче?
-Кой знае? Той може дори да е имал причина да накара Макузик да си мисли, че не всичко е приключило.
-Да се раздели с него нежно?
-Опитал се е.
-Но Макузик го притиска…
-Иска отговор…
-Кара Браян да промени решението си.
-Притиска го толкова много, че накрая това, което чува от Браян е самата истина. Всичко е приключило. Браян въобще не мисли да си променя решението. Уил щракна с пръсти. –Макузик най-накрая избухва. Бинго.
-Докато Браян е под душа ли? -учуди се Хелън. -Те под душа ли спорят?
-Не, дотогава кавгата е свършила. Поне доколкото си мисли Браян. Може би той дори си е взел душ, като начин да каже на МакКуизик, виж, няма за какво повече да си говорим, трябва да се приготвям. Можеш сам да се изпратиш.
-Което кара Макузик да избухне.
-Точно така. И вместо да си тръгне, той последва Браян до банята. -Уил удари юмрук в дланта на другата си ръка.
-Има само едно нещо, което не се връзва. -установи Хелън.
-Само едно?
-Оръжието.
-Какво за него?
-Дали е било нещо, което Браян е държал спокойно в къщата и в случая какво? Или пък е било нещо, което убиецът е донесъл със себе си…
-Което доказва, че може би не е внезапен изблик на ярост…
-А предполага предомишлено убийство.
-Точно така.
Последваха няколко минути мълчание.
-Нали не мислиш да повдигнеш обвинение? -попита Хелън. -Към Макузик?
-Все още не -отвърна Уил. -Не сме дори и близо.
-Но ще говорим пак с него, нали?
-О, да. Така мисля, а ти?
Същата вечер, докато Уил, за огромно щастие на Джейк, потапяше половината флота от играчките си за баня заедно с пластмасовите стрелички за дартс и топчета пинг-понг, на долния етаж Лорин седеше на канапето, като се мъчеше да не заспи на поредния епизод на „Източни крайща”.
Междувременно, у дома, в малката терасова къща, Хелън си приготвяше вана, отваряйки бутилка вино, взирайки се във вестника, събличайки се. Преди няколко седмици бе видяла диск на певец-писател на песни, който и харесваше, Дар Уилиямс, бе го купила и донесла вкъщи, и така си стоеше до уредбата, все още неразопакован, непускан. Когато го отвори, целофанът, както винаги ставаше, залепна за ръката и, и на нея и отне няколко опита преди да успее да го отлепи и да пусне диска.
В банята на горния етаж, тя пробва водата с лакът, а след това и с пръсти, капна малко повече от есенцията за вана „Уелда”, която бе подарък от нейната екологично-осъзната по-голяма сестра, разпръска я навсякъде и след това бавно се потопи в нея.
Прелестно!
Едно от най-големите удоволствия в живота и за разлика от други, без никакъв късмет и с малко благоразумно търкане, излизаш по-чист, отколкото си бил, когато си влязъл.
Тя затвори очи и преговори случилото се през деня.
Марк МакКуизик, удряйки се по лицето в момент на мъка.
-Имахме връзка. Сериозна връзка. От години.
-Заедно ли живеехте?
-Не точно.
Какво бе казал Уил? –Чувстваш ли понякога, че независимо колко напредваш, всъщност не стигаш до никъде?
Само малко, Уил,- мислеше си Хелън; -Съвсем малко.
С все още затворени очи тя се намести във ваната, докато потопи почти цялото си тяло; удобно настанена, музиката едва чуваща се отдолу, тя остана в тази позиция, повече или по-малко, докато не усети как водата около нея започна да изстива. След това последва бързо измиване и чевръсто подсушаване преди да облече пуловер, панталони и възголяма тениска и да понесе празната чаша на долу по стълбите. Дискът бе свършил и тя намали звука и го пусна отново. В огледалото, косата и разчорлена и все още мокра, лицето и без грим, тя можеше с лекота да преброи бръчките около очите си. Въпреки че отдавна не бе набирала номерът, тя все още го знаеше наизуст. Стигна до последната цифра преди да спре.
Идиотка такава,- мислеше си тя, -глупачка, и докато запалваше цигара, си сипа още една чаша вино.
Уил стоеше навън на ниската дървена веранда, сложил ръце в джобовете на зимното си палто, с плътно увит шал. Когато Лорин най-накрая бе задремала пред телевизора, децата вече заспали на горния етаж, той си направи бърза разходка до брега на блатото и сега, с гръб към къщата, той стоеше като замръзнал, зяпайки през тъмната ширина от полета към града, който бе на около 8 или 9 километра. Като че ли градът никога не е бил толкова тих; напред имаше повече звезди, отколкото някога бе виждал. Първите им шест месеца прекарани тук бяха ад.
Уил постоянно се бе оплаквал от шофирането, от времето, което му отнемаше да отиде и да се върне от работа, от идиотските шофьори по пътя; когато се връщаше в края на един изтощителен ден, синът му, в повечето случаи, вече си бе легнал, заспал. А Лорин, все още кърмейки Джейк, раздразнена, изтощена, лишена от приятелите си и от достъпа до тяхната подкрепа, бе самотна; зарязана между зелки и тракащи фермерски машини и хора от селото, които я презираха, ако изобщо си направеха труда да я погледнат.
-Ти си този, който ни довлече тук. -беше казала Лорин. И една вечер, когато Уил се прибра, прозявайки се, почти с цял час по-късно, от обещаното, вечертя се бе втърдила във фурната.
-Не говори такива глупости-измънка Уил, изритвайки обувките си докато се събуваше. –Ти си тази, която искаше да се премести повече и от мен.
-Извън града, да. На някое хубаво място. Не на забравена от Господ дупка като тази.
-Ами, тази забравена от Господ дупка, както я наричаш, бе единственото, което можеше да си позволим.
-Тогава може би тряваше да останем там, където бяхме.
-Като ти харесва толкова много, защо не се преместиш?
-А ти какво ще правиш? Тук ли ще останеш?
-Може и да остана.
Лорин с насмешка се изсмя гръмогласно. –А Джейк? Ами Джейк?
Бутвайки я Уил мина покрай нея и отвори вратата на хладилника, търсейки бира.
-Е? –настоя тя. –Къде се вписва Джейк в този твой перфектен план?Той няма точно да остане тук с теб.
-Лорин, за Бога, престани!
-Не, хайде, кажи ми.
Уил тръшна вратата на хладилника. –Просто няма да го оставиш, нали?
-Кое?
-Всичко. Всяко малко проклето нещо. Продължаваш и пордължаваш. Никога не знаеш кога по дяволите да спреш.
-А ти знаеш?
Отваряйки кутията бира, тои мина покрай нея забърсвайки я, на път за вратата.
-Знаеш ли Уил?
Обръщайки се, той удари бирата като я остави настрана. –Да, подяволите, знам!
След миг той бе на стълбите, взимайки две или три стъпала наведнъж. Когато Лорин, следвайки го, открехна вратата на спалнята, той пъхаше неща в една чанта,тениски, панталони, чорапи, всичко.
-Какво правиш?
-На какво ти прилича?
-Изнасяш шоу?
-Така ли?-грабвайки риза, той я захвърли в лицето и.
-Това прилича ли ти на проклето шоу?
-Не би посмял.
-Не?
-Да осавиш двама ни, не ти стиска.
-Само гедай.-Взимайки чантата, той се запъти към вратата.
-Уил.
Той стъпваше бързо и тежко по стълбите.
-Уил.
Той захвърли чантата на задната седалка на колата, сядайки зад волана.
-Уил да не си посмял.
Вратата на колата се тръшна; двигателят заработи.
Той само можеше да я чуе как вика, с лице прилепено за стъклото, на сантиметри от неговото. –Ако направиш това, повече никога не искам да те видя. Никога вече.
Гумите избоксуваха за миг на чакъла, след това тръгнаха. Тя се виждаше няколко секунди в огледалото му, огряна от светлината на верандата, и изчезна.
Докато Уил достигна главното шосе, осъзна, че кара прекалено бързо, овладя колата и намали. Завивайки по един черен път, фермерски път и малко повече, той спря колата точно до един нисък и тъмен хамбар и седна, треперейки, с едната ръка все още на волана. Светло жълт кръг се притискаше тясно до хоризонта, незасегнат от тъмнината. Всичко, което имаше: всичко, което е искал. Синът му. Той седя там, докато студът не се впи дълбоко в костите му.
Когато отново влезе в къщата, часове по-късно, всичко бе тихо, нямаше светнати лампи нито на горния, нито на долния етаж. Той напълно очакваше Лорин да си е легнала, но тя бе в хола, седеше си с изпънати крака.
Уил светна лампата.
Лицето и бе пребледняло, косата и бутната назад.
-Изгаси я.
Той я изгаси.
След миг тя свали краката си и бавно се приближи към него.
-Съжалявам. –каза той.
Тя му удари силен шамар.
-Наистина съжалявам.
Тя го зашлеви пак, веднъж, два пъти.
Кръв потече от горната му устна и той можеше да я усети в устата си.
-Лорин…
Той се протегна да я хване за ръка, но тя се дръпна и стояха там, отвсякъде обхванати от тишина, мълчайки, без да се докоснат, докато, накрая, отидоха да си легнат.
_