Archive for category Виртуална редакция

Електронна книга

Нина Йорданова – вътрешна рецензия на книгата „Гизихти” от Велин Станев

Велин Станев е съвременен български автор. Завършил е Художествената гимназия в Пловдив и Българска филология в Пловдивски университет. Специализирал е Журналистика и преподава в университета. По професия е радиоводещ, журналист и преподавател.

През 90-те публикува социални и музикални материали в списание „Мелодия”, вестниците „Меридиан Рок Шоу”, „Провинция”, „Ролис” и други. От 1993г. до 1999г. списва авторска музикална страница във вестник „Марица” и вестник „Новинар”.

Работи като сътрудник на „Литературен вестник” и „Литературен глас”.

Първата му книга е посветена на първата му любов – твърдата музика. Носи заглавието „Превъплъщенията на хевиметъла” и излиза през 1993г.

Следва сборникът разкази „Любоff ”, който печели наградата на Съюза на българските писатели за литературен дебют и наградата на Първа инвестиционна банка на конкурса „Южна пролет” 2005 в Хасково.

Велин Станев печели и наградата на Дружеството на пловдивските писатели за третата си книга – „Американското форматно радио” – 2007г.

Паралелно с всичко това дълги години води рубриката Дневник на гизихта на вестник „Пловдивски Труд”. За нея е удостоен с награда „Пловдив” за журналистика през 2005г. Именно тази рубрика лежи в основата на последната му книга „Гизихти”.

Рубриката разглежда злободневните теми, които тормозят пловдивчани, кратките житейски неволи на всеки от нас. Избирайки, вероятно, най-фрапиращите от тях авторът съставя настоящия сборник. Верен на журналистиката, но и на твореца в себе си, той създава един особен жанр, компилиращ публицистичното и художественото. Жанр, в който художественото не претворява света, а го отразява и го пречупва през гражданското съзнание на един публицист, успял да съхрани себе си.

Идеята е да прочетем, да разпознаем, да предизвикаме себе си. Всеки да открие от мъката, тревогите и абсурда си. Всеки виждайки себе си на страниците да се стресне и да се опомни. Да излезем от вцепенението, което ни е обгърнало и което от хора ни е превърнало в зомбита. Авторът чудесно илюстрира това в историите, чиито герои се появяват повторно. Така веднъж бакшишът ме цака, но после него двойно го цакат и се оказва, че пред неправдата всички сме равни. И аз, и той, всички храним семейства.

С тези текстове хвърляме поглед назад към последните десетина Свинегодия и си даваме равносметка, че от първото до последното са еднакви. Различни са само сметките.   И щом читателят се разпознава поне в една от тези истории, то авторът си е свършил работата. А ако си от онези нормалните – няма как да не се разпознаеш.

Иначе гизихтът е и разказ, и фейлетон, и есе, и анализ, и вариация на тема, и монолог, и…

Въобще – пълен гизихт.

Времето и пространството са всеки ден от живота ни през последните десет години в Пловдив, България. И едновременно с това никъде и навсякъде откакто се роди Демокрацията. И ако премахнем географските маркери, то всеки гизихт може да бъде отнесен към всеки ден от живота на всеки човек, от което и да е населено място на територията на страната. Сюжетите са безкрайно разнообразни и цветни. Всеки носи  различни оттенъци на действителността, в която сме потънали, но все в тъмни нюанси.

Но въпреки различните обстоятелства на базата на които се ражда историята има една сюжетна линия, която обединява всички текстове. И това е всеобщият нескончаем и абсолютен гизихт, в който живуркаме. Сборникът е един своеобразен калейдоскоп от различни болни истории, вплитащи се една в друга, но всички в спектъра на сивото. Сиво, та чак черно. Един калейдоскоп, който не е забавен и не те разсмива щом погледнеш през него. Персонажите, като сюжетите, са безкрайно различни на пръв поглед (майки, работници, болни, бакшиши, учители, родители), но в действителност са абсолютно еднакви. Това е онзи човек, който цял живот блъска. Блъска за мъничко щастие, за покрив над главата си, за залък в устата, за мъничко здраве, за мънички работи. Човекът, който цял живот е прецакван и все за мъничко не му достига да бъде поне за малко щастливец. Персонажите сме ние истинските, от плът и кръв, които кървим когато ни бият. И по истински не могат да ни опишат. И понеже сме истински и езикът е живият. Умерен, може би малко циничен, но със сигурност използван на място.

Книгата „Гизихти“ заслужава да бъде издадена, най-малкото защото е своеобразна антология на живота ни. Историите са интересни и увлекателни и всеки разгърнал книгата ще открие нещо за себе си. Един ще се разсмее над глупостта на поредния шаран, вързал се на телефонните измами. Друг ще пророни сълза, разпознавайки себе си като шарана. А трети, той просто ще се сети, че тази година дъщеря му е абитуриентка и ще види розовото си бъдеще описано на две страници в „Мухльопис”. Това е един призив към човешкото в нас. Към човека, който отдавна е забравил душата си и необходимостта тя да бъде нахранена. Призив заслужаващ правото да получи гласност, за да ни разтърси и поне да опита да ни освободи от оковите в които отдавна ръждясваме.

Смятам, че читателската аудитория на книгата ще е изключително разнообразна, както във възрастово, така и в интелектуално отношение. И масовият читател и интелигентът ще бъдат заинтересовани и впечатлени.

Този сборник е едно малко бижу родено в гизихта!

Нина Йорданова – анотация на „Гизихти” от Велин Станев

Велин Станев – радиоводещ, публицист, преподавател и още нещо. Автор на книгите „Превъплъщения на хевиметъла” (1993), „Любоff” (2005) и „Американското форматно радио”(2007). Носител на наградата „Пловдив” , носител на награда на Съюза на българските писатели и други. Но стига гола статистика.

В ръцете си държите една различна книга. Тя няма да ви разкаже нито забавни, нито любовни истории, нито истории с неочакван край. Тя ще ви разкаже вероятно най-ужасните, тези граничещи с хоръра.  Но ако в холивудските финали предвкусваш хепиенда, в тези той е утопия. Нещо повече – ужасът е безкраен. Гизихтът – абсолютен. Вземете я, разгърнете я и може би ужасявайки се ще направите нещо с живота си.

Слоган: Това е твоят живот – вземи го в ръце, промени го!

Нина Йорданова – превод

Осмият смъртен грях

Пролог

Началото на ръкописа на Д-р Одинцов

Преди около две години и половина, когато тъкмо започвах практиката си като психолог, притежаващ необходимите за това лиценз и образование, не предполагах, че ще стана участник в събития които ще променят както моя живот, така и отношението ми към заобикалящия ме свят. Де да знаех защо начинаещият лекар психолог има право да прави толкова смели изводи, характерни иначе само за хора с достатъчно опит и утвърдени в професията си. Струва си да отбележа и това, че в медицината и психологията присъствам  не от времето споменато в началото на моята история, а от преди това. За своите 39 години  вече бях сред компетентните и водещи  специалисти в практическата медицина – лекар късметлия.

На 25 завърших медицинския институт, на 30 бях кандидат на медицинските науки, а преди четири години –  на 35 – най-накрая се освободих от държавните учреждения, които четиринайсет години проверяваха моите знания. Открих частен кабинет, където най-накрая можех да се отдам на свободно творчество и на това да претворя идеите и възгледите си в нещо реално.

Както и да е, връзката си с държавните лечебни заведения не изгубих, понеже като принципен и честолюбив човек не губех и надеждата да получа титла,  която  според дълбоки си убеждения заслужавам. Да станеш доктор на медицинските науки на четирийсет – това е достатъчно доказателство, за това че втората половина от живота ти започва успешно.

В град Поморе, където се установих, за да се избавя  от задължението да правя многобройни петминутни прегледи в поликлиниката, реших да  докажа предимството на частните психологически клиники пред официално съществуващите, т.е. държавните.

Загърбил личният си живот аз се отдадох на кариерата. Тогава бях твърдо убеден, а и сега продължавам да вярвам, че един мъж трябва да се нагърби със създаването на семейство и ограниченията и грижите които то налага само тогава, когато е намерил своя път, стъпил е здраво на него и си е създал неоспорим авторитет в службата. Иначе какъв пример би дал на децата, ако едва свързва двата края и постоянно е измъчван от грижи за това как да изхрани тези които е създал и отгледал/възпитал. Без значение, че във финансово отношение бях абсолютно независим не бързах да се „ обзаведа “ с жена и деца. Онази, единствената е някъде там и не е необходимо нещата да се насилват, като се хабят излишни усилия за нейното търсене – като в безкраен водовъртеж. Всичко си идва на мястото и на всичко му идва времето за този който знае да чака.

Темата на докторската си дисертация избрах решително и бързо. Даже си представях заглавната страница на своя труд – строга и без подробности.

Катедра по психология към Поморския

медицински университет.

Тема: „Придобитият синдром на убедеността и

начини за неговото лечение.

Автор: к.м.н. Одинцов М.Г.

Научен консултант: д.м.н. Систлински Л.В.

Одинцов, Марк Георгиевич – това, разбира се, съм аз. Що се отнася до научния консултант, той вече е съвсем друга работа. Систлински, Леонид Владимирович е главен експерт в областта на психологията, доктор на медицинските науки и председател на уважаваната в страната квалификационна колегия по психиатрични експертизи. Съставът на комисията е толкова авторитетен, че по мое мнение никой друг освен Леонид Владимирович  не би могъл да я оглави. Та… това е той! Систлински беше мой куратор, когато защитавах кандидатския минимум и от студент провинциалист в завежданата от него катедра се превърнах в уважаван (подчертавам това без излишна самонадеяност) лекар, специалист в областта на разкриването на човешката душа.

И така, какво е това синдром на убедеността…

Сигурен съм, че всеки който сега чете тези редове се е натъквал в живота си на хора, които не би могъл да адаптира по време на разговор към  заобикалящия го свят, а и те не биха се вписали в него. Тези хора са убедени в това, че знаят нещо неизвестно за всички останали. И са готови да посветят живота си на това да направят известно нещото на вас и на тези около вас, т.е. нормалните хора.

Болните с тази диагноза, която впоследствие ще носи моето име (сигурен съм), са убедителни хора, така че достатъчно ви е само за минута да се отпуснете и да се опитате да си представите теорията им на практика и… сте загубени. След няколко минути разговор вече се страхувате от правотата в думите им и ако не дойдете на себе си и не осъзнаете,че две плюс две е четири, че кравата дава не сланина, а мляко и т.н. – точно след час ще носите участта на привърженик на тези болни. Хората с лабилна психика са способни лесно да се поддадат на натиска от лъжливата правота и ако целта на болните е да въздействат върху съзнанието и да предизвикат агресия, то те се превръщат в обществено опасни. И в момент, когато цялото внимание на лекарите е насочено към един единствен пациент, то наоколо ще се множат десетки, ако не и стотици които вече са били заразени от идеите му и които планират или социална революция или други големи неприятности за околните. И едното и другото е неудобно и неприятно за обществото.

И от този момент – всичко по реда си .

Преди четири години(Четири годи преди настоящия момент, в който пиша тази история,) позвъних в катедрата на д-р Систлински и си изпросих среща. Тъй като предварителният ни разговор се състоя отдавна аз дълго време не се решавах да се обадя повторно на този уважаван от мен човек. Професор Систлински ме изслуша  така вглъбено, както е характерно само за хора с богат опит в психологията. После изказа относително одобрение що се отнася до решението ми да създам частна клиника и с лека усмивка помоли за разрешение понякога да присъства на моите практикуми.

Можех ли да искам повече?! Известният, прочутият професор Систлински ще бъде гост на моята клиника. Сърдечно благодарих на Леонид Владимирович и се осведомих кога мога да му представя материала по докторската си тема за да се запознае с него и за рецензия. Систлински се замисли, поигра с небезизвестните си очила с тънка златна рамка и изведнъж смръщи чело, вдигнал поглед към мен.

– Марк Георгиевич, а ако към теорията си добавите и малко практика …?

Признавам си бях малко озадачен. Как така? Практиката в моята работа беше предостатъчно. Нито един уважаващ себе си лекар не би изградил теорията си, труда си без необходимите практически доказателства. Леонид Владимирович трябва да е наясно с това повече от всеки друг в Поморска област, ако не и в цяла Русия.

– Извинете ме, докторе, не ме разбрахте правилно – побърза да обясни професорът. Изисквам го, за да изглежда наистина вашата работа безупречно. Не забравяйте, че съм ваш научен консултант, кандидат Одинцов. Качеството на работата на кандидата трябва да съответства на величието на неговия ръководител. До някъде съм запознат с труда ви. Носехте ми го на части в катедрата. – Той навъси вежди (първият признак на тревога за всички координатори) и захвърли очилата си на масата. От звънкият удар в полирания плот, признавам си, потреперих. – Аз мога да ви предоставя възможността да се запознаете с човек, който сам по себе си представлява обектът на вашето изследване.

Да си призная не очаквах такъв натиск. Между другото от Систлински може да се очаква всичко. Той е известен в света на психиатрията със своите неадекватни действия, които в последствие се оказват верни и единствените правилни. Да задавам глупавия въпрос „къде е?” или още по-глупавия „кой е?” този човек не се реших. Щом професорът вече отвори дума значи сам ще прецени кога да назове името на неизвестното за мен лице и местонахождението му.

–   В Седма психиатрия се намира лице на име Шаграев.

Често посещавам тази клиника, но името чувам за първи път.

–  Сигурно е някой от новите? – предположих.

– Напротив, Шаграев е там на лечение отдавна – смая ме професорът. – Седем години.Според мен трябва да се видите. Вярвам, че след тази среща всички бели петна в работата ви (ако има такива)  ще бъдат запълнени и трудът ви ще се обогати. Може да започнете работа с него когато пожелаете. Ако възникнат проблеми, аз ще имам грижата да се разпоредя и да намерим решение. Можете да изберете която и да е форма на общуване, ако я смятате за подходяща.  Има само едно НО

Василена Субашка – предложение за реклама на нова книга

Формата за реклама и промоция на книгата “Бляскав живот” – Грегоар Поле, която предлагам е към заглавия, за които на пазара има благоприятна почва, да бъдат добавяни рекламни материали  – флайер, разделител за книги с резюме на книгата и снимка на корицата. В зависимост от стойността на книгата, може да се раздават талони с процентна отстъпка от цената на “Бляскав живот” и другите заглавия от поредицата.

Ако вземем предвид и това, че книгата е част от поредицата “Избрани романи”, може да се помисли и в посока отстъпка от цената при закупуване на две заглавия от поредицата.

При сигурност от страна на издателска къща “Летера”, че заглавията, към които са прикрепени рекламните материали и талоните за отстъпки на “Бляскав живот”, ще носят достатъчна печалба разходите за такъв тип реклама ще бъдат оправдани. Тази процентна отстъпка под формата на талони-подарък трябва да бъде съобразена с разходите необходими при изработването на рекламираното издание (“Бляскав живот”). Имайки предвид резултатите от анкетите и сумите, които читателите за готови за платят за книга с твърди корици, каквато е нашата, процентът на отстъпката може да бъде около 10% (1бр.-19,95 лв., покрива очакванията на клиент готов да даде 20 лв. за твърда корица, получава книгата за 17,96 лв.) Цената от 17,95 лв. ще бъде когато книгата е част от промоционалния пакет и тя ще се отнася за определен брой книги от тиража.

Вземайки като база анкетите, таргет групата, към която ще насочим рекламата си са клиенти до 50 години.

Наталия Кехайова – маркетингова стратегия „Лятото преди мрака” Дорис Лесинг

Да се изгради и предложи маркетингова стратегия за книга, каквато е „Лятото преди мрака” на Дорис Лесинг, е едно сериозно предизвикателство. Само в едно изречение се състои най-успешната реклама за тази книга:

„Това е роман, написан от отличената с нобелова награда за 2007 година писателка Дорис Лесинг.”

Но все пак е необходимо да се изгради стратегия за разширяване на продажбите на книгата. Макар книгата да носи духовна наслада, не бива да забравяме, че преди всичко това е стока, която трябва да бъде продадена. А за тази цел е необходима реклама.

С оглед на тематиката, която засяга този роман, читателската аудитория ще бъде предимно от женски пол. Вземайки предвид тази констатация, аз проучих по-значителните фирми в моя роден край, в които доминира жената като служител. Спрях се на една фирма или по-скоро шивашки цех, в който работят около 200 души.

Моята стрaтегия е следната: Предлагам да се проведе среща между представител на издателството (най-добре редактор) и служителите в текстилната фирма. Най-удобното време за това е по обяд- когато дневната смяна е в почивка, а първа и втора смяна-разменят местата си, т.е. по това време всички служители са налице. Цялата среща ще трае не повече от 15 минути- достатъчно време на редактора да убеди жените защо трябва да се сдобият с тази книга. През очите на Кейт Браун всяка от жените ще извърви по дългия път на себепознанието и ще отсее стойностното в живота. Четенето на тази книга е едно пътуване в дебрите на душата и носи усета за пречистване, когато затворим последната страница. Дорис Лесинг предлага отговор на фундаменталните въпроси на битието. А освен всичко друго- тази книга ще е и възможност за счупване на стереотипния начин на живот на служителката в текстилното предприятие…

Мисля, че е излишно да казвам, че е мит неграмотността на българската жена-шивачка.

Това са хора с реални потрбности, които имат и личен живот, извън стените на предприятието.

Относно промоциите… предлагам на всяка от участничките да бъде дадено по едно тефтерче и един химикал с логото на „ЛЕТЕРА”. Освен ножицата- това са другите два задължителни аксесоара в текстилното предприятие- всяка от жените си води детайлизиран отчет за свършената работа, т.е за ушитите детайли, защото компютрите грешат, а човешката  ръка-не.

Относно продажбата на книгата- предлагам да стане на части. Предприятието, за което говоря, предоставя възможност на служителите си да купуват от продукцията, като плащането се извършва на части. Примерно-ако едно детско зимно яке струва 120 лв- служителката може да го изплаща в рамките на една година- като от заплатата й всеки месец се удържат по 10 лв. За книгата предлагам да се подходи по същия начин- като се предложи следната стратегия: при купуването се заплащат 5 лв, а останалите 15- в следващите 3 месеца- по 5 лв от заплатата. С тази задача може да се заеме касиерката на фирмата, като в замяна на тази дейност й се подари един екземпляр. Говорих  лично с една от служителките и тя каза, ще 20 лв е висока цена, още повече, че за ден средно изкарват по 10 лв. А относно предложението  ми за разсрочено плащане- то беше прието радушно. Затова смятам, че тази стратегия ще проработи.

Смятам, че рекламните материали няма да струват повече от 100-150 лв, а продажбите на книгата в рамките на 3 месеца ще стопят този разход и ще донесат значителни печалби.

Тази стратегия е иновативна и показва креативността на едно издателство в стремежа да популяризира продукцията си. Или иначе казано- демонстрира как ПЛАНИНАТА ОТИВА ПРИ МОХАМЕД 🙂

Милена Видралска – маркетингов анализ за „Гизихти“ от Велин Станев

Днешното състояние на книжния пазар предполага по-задълбочен маркетингов и психологически анализ на потребителските желания, за да бъде реализиран по-висок положителен резултат от осъществяваната дейност.

Ефективната маркетингова стратегия, която успешно би реализирала книгата на Велин Станев на книжния пазар би била тази на офертата с добавената премия.

След проведена анкета върху потребители, то обобщените от нея резултати насочват вниманието именно към исканията на потребителите да плащат малко, получавайки повече.

В положението на сегашната пазарна икономика на финансов регрес с оглед книжния пазар, предлагането е основополагащия фактор, тъй като поради недобрата финансова състоятелност на хората, търсенето значително е намаляло. А нарушаването на равновесието между търсене и предлагане налага използването на по-ефективни методи, за да се реализират продажби и някаква поне минимална печалба.

Като добър и адекватен на потребителските желания ход на издателство Летера би било предоставяне на рекламен материал – химикал или книгоразделител с логото на издателството на всеки клиент, закупил книгата „Гизихти“.

Това ще оскъпи с около 0,20 лв./бр. стойността на книгата, което обаче ще се компенсира от печалбата от продадените бройки. Хората са привлечени от по-ниските цени на книгите (в рамките до 15 лв.), което автоматично включва книгата в обхвата на потребителските искания. А един подобен материален бонус още повече ще привлече купувачи и с апетитната цена от 12 лв. (с опция за увеличаване, поради материалния бонус).

Таргет групата към която трябва да насочим рекламата е към хората на средна възраст, тъй като тематичната насоченост на книгата предполага интерес именно към тях. Книга за съвременния средностатистически човек от Пловдив, в чието лице може да се познае всеки друг гражданин на България.

Тъй като това ще е и основната таргет група, към която ще е насочена рекламата, то друг тип маркетингова стратегия би била непродуктивна.

Като по-иновативен метод би било представянето на книгата сред студенти, тъй като Велин Станев е познат в тези среди и неговите разкази ще се приемат поучително сред тях. По този начин популяризирането на книгата сред по-млади хора ще разшири обхвата на таргет групата и ще подобри културното развитие на активното население. Чрез запознаването на повече хора с книгата става реализирането и на най-популярния метод на разпростанение – препоръка от приятел. Това не би коствало финанси, а само представител на издателството или самият автор, който да презентира творбите си.

Във времето на динамична промяна на културните тенденции, потребителят е този, който определя правилата и поставя изискванията си. Допитването до него чрез анкети е най-продуктивния начин за обобщаване на неговото мнение и прилагането му към текущото книгопроизводство и реализиране. Затова и резултатите от тях са тези, които максимално ни доближават до потребителя и настройката му за купуване на книги.

Милена Видралска – вътрешно – редакционна рецензия

Велин Станев е от активните граждани на нашето време. Успял да съчетае полезното с приятното, научното с житейски приложимото, модерното с традиционното, той се превръща в емблематична личност за Пловдив и България въобще.

Конкретната тематика на неговите гизихти насочва вниманието, както към неговата биография, така и към актуалните за времето проблеми и теми. Минавайки през Пловдивски университет и Радио Пловдив, Велин Станев придобива онзи журналистически нюх, който целенасочено използва в своите творби.

Отличен е с награда „Пловдив“ за журналистика, заслуга за което е авторската му рубрика във в. „Пловдивски Труд“ – „Дневникът на Гизихта“.

Случките, които са представени във вестникарската колонка, дават повод за тяхното събиране в книга, защото интересът на читателите към подобен тип повествователност се оказва силен и явен. Хората се интересуват от истината, колкото и комично-драматична е тя. Тъжно е това, което виждаме, но достоверно. Липсва лъжата и фалшът, който ни предлагат медиите и управниците.

Именно достоверност и показност цели автора, преминавайки през иронията, за да може да има поне нещо смешно и в болката от суровата действителност.

Изградени на основата на фейлетони, които развличат и забавляват, но силно клонящи към разказа, гизихтите се превръщат в своеобразен обособен жанр със своя тематична и жанрова характеристика. Стават нарицателни както за този тип повествование, така и за емблематичните в тях случки.

Думата „gezichit“ идва от немски език и означава „лице“. Така от представените разкази сякаш гледа по едно лице, споделящо своята история. Лице, опитващо се да изгради своята житейска история във време, неподвластно на никакви етични и морални норми.

Това е един по-модерен тип повествование, в което времето е конкретизирано (2001 – 2009г.). Приблизително 8 години, в които Велин Станев споделя като в дневник изживените или видяните от него случки в Пловдив. Не във всички разказани случки топосът е конкретизиран, и по този начин голяма част от тях се превръщат в общовалидни за нацията ни.

Сюжетът е конкретен за всеки от разказите, но тематиката има повторяемост дефинирана в несправедливостите, несъвършенствата, нередностите и изкривените представи за правилно, редно и морално. Нормата за всичко е с тотално променен характер – липсват традиционните схващания, обществото е претърпяло морален крах, държавата е неуправлявана, а институциите са загърбили своите задължения.

Представените картини напомнят наближаващ Апокалипсис в съзнанието и битието на хората с цел показване на реалността, а не на въображаемата действителност, в която повечето хора живеят.

В текста говори средностатистическият човек, чието ежедневие е изпълнено с грижите по оцеляването. Той говори на всички свои съмишленици и близки до неговата съдба. Голяма част от гизихтите представят вътрешен монолог на героя, в който той разсъждава за живота и неволите си, дори и по ироничен начин, но и същевременно разбира безпомощността си.

Егоизмът е заразил обществото, превръщайки хората в себични роботи, следващи програмираното си битие. Тъжен е фактът, че именно поднесените по комичен или саркастичен начин истории са характероопределящи за цялата ни нация.

Имаме рязко разграничаване на типа персонажи – тривиалното положителен и отрицателен тип. Положителният – това е героят, който е онеправдан и забравен от бога и живота, сблъскващ се с ежедневните, отчайващи го още повече, проблеми. От катастрофата заради лошия път до отнемане на жилището или липсата на здравеопазване, образование и администрация. В голяма част от гизихтите този герой е самият автор, но обобщеният типаж синтезира в себе си точно този средностатистически българин, подложен на „гизихта“ на своето време.

Отрицателният персонаж е както богатият, спечелил нечестно име, пари, имущество и място в обществото, така и държавата, претендираща за „европейска“, а в същото време мачкаща със своите безсмислени закони и наредби.

От текста подобно на вулкан изригва лава от несправедливост, унижение и нещастие, способни да доубият всякаква надежда за напредък и светло и ясно бъдеще, и то в рамките на  2 страници текст за всеки от 150-те гизихта.

Персонажите са повече от убедителни, защото те са прототипът на всеки един от нас или около нас, опитващ се да постигне с честност нещо в живота. Но действителността е изкривена – няма Нова година, а „Свинегодие“ – всички са се превърнали в животни, търсещи само материалното и безсмисленото консумиране на битовото.

Езикът е образен, народен и разбираем – няма нищо, което да затрудни читателя, за да може той напълно да съпреживее частната история на всеки от персонажите. По-особени са заглавията на всеки гизихт – някои от тях са със заглавия на празници, които обаче напълно пародират традиционните нагласи, показвайки суровата действителност (новогодишната трапеза, приготвена с последните пари). Други са със измислени имена, съчетаващи битовизма и несправедливата случка („Вицоистина“, „Справеднивост“, „Реституткавост“).    Интересен момент е отбелязването на кръчмата като топос за бягство от действителността. Залага се отчасти на Вазовите мотиви за лудостта и пиянството на народа и на Алековия остър сарказъм за разкритието на истината – традиционното все пак намира място в нестандартно модерното.

Тръгвайки от вече утвърдено място в пресата, гизихтите са многообещаващ материал за художествено изображение на изгубила традиционния си облик действителност нация и държава.

Сюжетите са увлекателни – предполагат непрекъснато четене, защото случките представят последователно неволи, с които всеки се е сблъсквал и съответния изход или по-често липсата на изход от тях.

Книгата има обещаващ интерес от читателите, защото може да бъде четена, както от по-масова аудитория, така и от по-изискващи от естетическото читатели.

Нестандартното оформяне на сюжетите обещава един по-нов и разчупен поглед върху съвременната българска литература.

Милена Видралска – анотация на „Гизихти“ – Велин Станев

Сблъсквайки се с ежедневието си, ние непрекъснато ставаме герои на Гизихти. “Gezichit” произлиза от немски и означава „лице“.

Това е една книга, която синтезира в себе си живота, неволите и несправедливостта на всеки един от нас. Зад хилядите „лица“ всеки може да открие своето, превръщайки се не само в литературен, но и в житейски герой на своето време. С описаните случки всеки преживява отново моменти от своя път.

Предтавените случки от Пловдив постигат една глобалност, водеща до окачествяване на историите като общонационални и голяма част от тях – общочовешки.

Олицетворява се суровия, но реален живот на всеки един от незасегнатите от времевите пороци човек, карайки ни да преосмислим своите ценности и житейски приоритети.

Негативното отношение на властващите, липсата на морал и ценности, загубата на всякаква граница и норма на възпитание и човечност, егоизмът, скептицизмът и явната човешка злоба, неволите и нарушения държавен ред, мнимото здравеопазване, образование, сигурност и администрация – това са само част от темите, заложени в 150 гизихта.

Гизихтите са един своеобразен опис на една, две или десет години живот и биографичен очерк на част от нашето битие.

Написани от Велин Станев – човек, който е в непрекъснат контакт с много хора, те са по-реално доказателство от всяка друга създадена човешка история. Историята на участник, потърпевш или очевидец е тази, която остава завинаги в спомена.

Прочитайки дори един гизихт, ние можем да се преосмислим като творци на своята съдба. Майки, бащи, деца, баби и дядовци – поколения наред, които се сблъскват с изопаченото съзнание на хората и неуредиците в едно „европейско“ общество и държава.

Слоган: Животът е Gизихт, но Gизихтът не е живот.

Василена Субашка – рецензия “Бляскав живот” – Грегоар Поле

Жанрова характеристика:роман, действието тече от понеделник до събота. Отстъпление от рамките на романа. Преплитане на множество сюжетни линии, които кореспондират по между си.

Комуникацията в текста: фигурата на повествователя, всезнаещ говорител, които не води хронологично разказа.

Участници в романа: Маша Касов – героинята, с която започва повествованието

Анри Жако и семейството му – дъщерите му (Едит, Франсоаз, Зое и Силви), внукът му Арно (син на Франсоаз) заедно с техните съпрузи.

Жозеф Конар професор, баща на Елоиз.

Жером дьо Сен-Фран годеник и бъдещ съпруг на Елоиз

Други герои: Анабел Питар-Верньол, д-р Шандьобле, Робер Виниес

Една от историите в романа е за Маша Касов. Историята за нея разказва Робер Виниес. С нея се запознаваме още в началото на романа, когато тя напуска своето атилие в една от кулите на черквата “Сен Сюлпис”. Тя е от семейство, родом от град Вилнюс, което е емигрирало в Париж. Обаче “пипнала” някаква болест тя започва да губи себе си и изпада в депресия. Виниес я спасява от водите на река Сена, в която се е опитала да се удави. След това с негова помощ тя  успява да се оправи. Заминава за Лондон, където не спира да се занимава с акварел и фотография.

Паралелно с историята за Маша, се разказва и историята на семейство Жако след смъртта на Анри Жако. Внукът му Арно, който за миг не остава сам, сред своите приятели – Мод, писатели, музикантката Нур. В деня на погребението на дядо му той има изпит по Италиански ренесансов живопис при професор Конар, който се оказва близък на леля му Едит.

В черквата “Сен Сюлпис” освен погребението на Анри Жако, ще се проведе сватбата на Елоиз и Жером – друга история в романа.

Историите  в романа влизат във връзка чрез фигурата на повествователя. Той е в позиция на Всезнаещ, свидетел, но не част от ситуациите. Мени своето място и става част от събитията – говори чрез речта на героя.

Делене на текста: Действието се развива в 6 дни – понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота. Всеки ден има по 14 части. В някои от частите е посочен час на започване на действието.

Историите в текста са представени чрез разказ, диалог, бележки.