Нико Булгари е псевдоним на автора Николай Колев. През 2000 година завършва специалността Български език и история в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

През 2003 година от „SPS-принт” е издаден първият му роман „Царят на животните”, за който твърди, че е първообразът на „Малкият цар”. Няма други издадени книги.

Идеята на Нико Булгари е да създаде една приключенска история, която да откъсне читателя от съвременната действителност отвеждайки го в периода между 1901 и 1912 година. Тази история има за цел да припомни за стойностните неща в живота, за истинската любов и истинското приятелство, за връзката между човека и природата.

Действието се развива в Лондон и в Африканската джунгла.

Повествованието тече паралелно със спомените на Джон, който като малко момче се среща с едно малко лъвче, а десет години по-късно е принуден да се върне при него, вече пораснало и станало цар на животните, за да го спаси от брат си Хенри и неговите приятели бракониери.

Стилът е тривиален и наивен.

Персонажите са типични и предсказуеми. Един от тях дразни и това е водачът Бабу, жител на малко селце в Африка, който в началото на ръкописа говори развалено (което много помага за изграждането на образа), а малко след това изведнъж започва да говори като останалите персонажи и с това загубва своята индивидуалност. Обяснението, с което авторът се е опитал да се измъкне „имаше странния стил да говори понякога без грешка, а понякога ужасно” не работи, защото от един момент нататък Бабу единствено и само говори без грешка.

Книгата се чете бързо, увлекателна е и прилича на приказка. Предназначена е по-скоро за масовата детска аудитория, отколкото за възрастните.

В откъса от текста, който редактирах най-често срещаните грешки са несъгласуване на глаголните времена, неправилен словоред, ненужно многословие. В началото на откъса повествованието се води в минало време, затова съм съгласувал и останалата част от текста с него, но без да имам целия текст не знам дали това е правилното решение.

Като примери за многословие мога да посоча: “…осъденият на смърт, тръгнал към изпълнението на присъдата.”, което аз замених с: ”…осъденият, тръгнал към ешафорда.”

Друг пример е “В тази жега можех да излизам навън или много рано, или след залез слънце, надвечер” – премахнах “надвечер”.

Наблюдава се грешно поставяне и понякога ненужна употреба на местоимения в някои изречения – “Предсмъртният вик на лебеда или последната му целувка в живота.”,което аз промених на “Предсмъртният вик на лебеда или последната целувка в живота му.”

Има също и ненужно повторение: “… приемни зали, по чийто стени са изписани със златни букви и лъскави златни текстове имената на..” при което съм премахнал “лъскави златни текстове”.

Направил съм и някои размествания на думи в изреченията, за да постигна по-добра благозвучност. “Кой знае колко порти с незапомнени до днес имена е имало по тия крепостни стени, считани на непревземаеми порти…” променено на “Кой знае колко порти с незапомнени имена е имало по тия считани за непревземаеми крепостни стени…”

След направената редакция текстът е готов за печат.

The Orpheus Deception
автор Дайвид Стоун

След убийствата Далтън отиде във Венеция, където валя дъжд 2 дни и 3 нощи – суров, режещ порой – а под него заплахата бъдещо влошаване – тежката, сурова и студена Венецианска зима. С пукването на зората бе наблюдавал, неспособен да заспи, как виеща се мъгла се надига около лодките в коритото на Свети Марк. До обяд паладианската фасада на Сан Григорио Магиоре не беше нещо повече от безформено бяло зацапано петно. Далтън се взираше в собственото си отражение в прозореца на апартамента – безцветни очи, хлътнали в изпито лице, дългата му руса коса – увиснала и сива в сумрака, бузите му – хлътнали и набръчкани. Вдиша, изпълвайки дробовете си с лютив дим, издиша го рязко, изтривайки отражението си в облак син дим.

Кора. Кора Васари.

Тя притежаваше малък кабинет в Музео Сивико с изглед към Пиаза Сан Марко, където обичаше да преглежда и подобрява лекциите си преди да се върне в академията във Флоренция в края на ноември. Обади й се от уличен телефон до конната статуя на Гарибалди само преди 30 минути. Тя самата вдигна телефона. Той слушаше бавното й спокойно дишане в продължение на 30 секунди, със знанието, че всичко което каже без съмнение може да задейства реле за гласово разпознаване в Крипто Сити. Но… близостта… й, присъствието й го приковаха. След цяла минута Кора продума – само шест думи – шепнешком:

-Мика, не идвай във Венеция.

“Твърде е късно за това, Кора”-помисли си той- “Вече съм тук”.

Далтън си наля шампанско за последно, пресуши дълга тънка кристална чаша и внимателно я остави на перваза. Изгаси цигарата си, мушна Ругер-а в кобура под мишницата си, хвърли един последен поглед на апартамента и излезе на претъпкания кей, бутайки се през смазващия навалица от разсеяни туристи. Градът щеше да се пръсне по шевовете, дори толкова късно през годината всички бяха дошли да гледат венецианския маратон. Бяха сложили пешеходна пътека от дървени дъски върху Гранд Канал – новост и следователно варварство. Венеция притежаваше своя атмосфера на преситена карнавалност, която беше налице, въпреки че по улиците течеше сива вода а в небето бяха надвиснали дъждовни облаци. Мика трябваше да се бута и да си проправя път с рамо през насърчаващата състезателите тълпа, наредена по дължината на маратонското трасе, да се движи точно покрай границата на коридорите на състезателите, отправяйки се на запад по Рива делги Шиафони – кея на робите – към площада Сан Марко.

По рефлекс, механично разглеждаше всяко лице в множеството внимателно, изучаваше всеки покрив, търсейки нещо което не е както трябва – прикован гневен взор, поглед малко по-напрегнат от нормалното, внезапно свърнати очи, бегло забелязана фигура, отстъпваща обратно във вход – докато грубо си проправя път през кейя. Но нямаше нищо – само дъжда, отвратителната воня на отходни води от преливащите канали, бръмчането и жуженето от корабчета и водни таксита в обвитото от мъгла корито, въртящата се насам-натам тълпа, блъскащи се в него бегачи, стрелкащи се покрай лявото му рамо.

В средата на пресечката близо до моста на въздишките вниманието на Далтън бе приковано върху лицата на хората, идващи на талази срещу него – беше ударен внезапно и силно из отзад – ударен достатъчно силно, че да бъде блъснат, олюляващ се, в балюстрадата – почти толкова силно, че да се прекатури през парапета долу в канала. Мика се удари силно в перилата, обърна се и видя кльощаво русо момиче в шорти на бегач и прогизнала туника с номер на гърба – 559. Тя го гледаше свирепо – червената й безжалостна уста разкривена. Изсъска му нещо на език, който Мика не разбираше – не беше на италиански – и той отвори уста, за да оговори с нещо също толкова жегващо, но нямаше звук, само ярко червен клин от агония дълбоко в реброто му. Опипа с пръсти мястото и се преви на две, когато се натъкна на остра, изгаряща болка.

Кучката му беше пукнала ребрата.

Далтън, чийто гняв никога не беше дълбоко под повърхността, тръгна, олюлявайки се, след русата бегачка, като дишаше през избледнели устни, воден от обида и възмущение, но тя бързо се загуби в множеството от стотина други състезатели, стичащи се около него, краката им стъпваха тежко с тъп звук, въздухът беше наситен с животинската смрад на потта и урината им, забързаното им тежко дишане, и сега Далтън беше подхванат от потока на маратона, отнесен по протежението на кейя като листо в наводнение, олюлявайки се, а ребрата му изпращаха импулси режеща болка в гърдите му. Щом навалицата от бегачи зави на ъгъла до вътрешната сводеста галерия на Палазо Дукале Мика най-накрая беше изтикан от върволицата в тесен свод.Той постави ръка на една отколоните и си почина за малко, докато гръдният му кощ се  надигаше и свиваше, пукнатото му ребро гореше, ругаеше нещастен – оглеждаше се гневно за русата състезателка

…  И там беше Кора. Висока, с развяваща се в носения от вятъра дъжд черна коса,                                                            синият й шлифер се развяваше, беше се спряла до стълбите на базиликата със сноп документи в ръце, наблюдаваше преминаващите край нея състезатели и виещите се като листа във вихрушка гълъби. Площада беше претъпкан от хиляди хора и изпълнен от вълна след вълна от всеобхватни, бучащи, гръмотевични одобрителни викове. Мика едва чуваше собствения си докато викаше името й.

Кора дочу повик, обърна се, взе да разглежда морето от лица. Накрая го откри, миг на разпознаване – мимолетна усмивка – и след това изражението и бе замененто от шок, като погледна надолу към ръцете му.

Беше сутринта на следващия ден. Кора Васари и Мика Далтън бяха в Кортона, за погребението на Портър Науман. Същият студен, падащ косо дъжд, който беше удавил Венеция предния ден, тропаше по кепенците на къщите покрай Виа Беретини. Кора Васари беше малко по-напред от него, изкачваше се по стръмния склон между надвисналите покриви, по тънката павирана улица се редяха наклонениете стени на средновековни вили. Тя вървеше с Бранкати, майорът от карабинерите. Носеше широкопола черна шапка, черна копринена връхна дреха – много дълга – изглежда беше в траур, но главата й беше малко по-близо от нормалното до Браканти и дланта й беше на ръката му – интимност, която Далтън установи му е едва възможно да пренебрегне. По-нагоре по улицата група мъже в черно стояха в очакване – съдейки по външния им вид бяха хората, които носят ковчега по време на погребалната процесия – бяха се събрали около голям ковчег от палисандрово дърво.

Ковчегът на Науман.

Далтън изправи яката си , придърпа плътно палтото си и се довлече упорито нагоре сред редица сериозни карабинери, като дъжда се стичаше по лицето му – погребално време – и улиците на Кортона лъхаха на смърт.

Колоната от мъже премина през отворено автоплатно и хвърляйки поглед надясно, Далтън видя през завеса от мокро пране каменният парапет, който се простираше успоредно на Виа Санта Маргаретиа: отвъд парапета, в сивата, студена далечина, той можеше да види слабото очертание на езеро Трасимено. Позната фигура се беше облегнала на парапета, скрита зад стена от дъжд, със скръстени ръце и втренчено бяло лице. Далтън гледаше тази фигура за извесно време и след това извика към Кора нагоре по хълма, но дъждът удави думите му, затова той се обърна настрани и спря. Мъжът, който стоеше там беше Портър Науман.

По-точно – призракът на Портър Науман. Призракът вдигна ръка, приканвайки го надолу по алеята и, въпреки дъжда и вятъра, Далтън можеше да чуе Портър да вика името му – слаб звук, чезнещ в свистенето на течащата вода. Далтън хвърли поглед нагоре по улицата, видя Кора да се обръща и да поглежда назад, широкополата й черна шапка лъщеще в пороя.

Той й помаха, вдингна високо китката си, почука по часовника си и тогава стъпи на алеята, и бързо се отдалечи под редовете мокро пране. Потече му вода във врата, но, учудващо, болката в реброто му беше изчезнала внезапно. Стигна до широката алея на Виа Маргерита и отиде до Науман – висока, елегантна фигура, която се беше облегнала с кръстосани ръце и му се усмихваше. Носеше сивосинкав костюм над бледорозова риза и  безвкусна тъмносива вратовръзка, закрепена със златна игла, а върху всичко това – запазената му марка – дълго синьо сако “Зегна”. Лицето му беше както приживе – ярко изразени черти, строго изражение, голям клюнест нос, бледосини очи, светли и изпълнени с  ирония и насмешка.

– Мика, как си?

– Добре съм, Портър. Ще изпуснеш собственото си погребение.

Науман сви рамене и се ухили:

-Духом съм там. Повърви малко с мен, а?

Далтън се загледа в призрачното лице на Портър Науман за известно време, опитвайки се да разгадае изражението му. Имаше нещо в гласа му… предупредителна нотка?

-Може ли по-късно, Портър? Кора ще чака.

-Какво ще направят? Ще почнат без мен ли?

“Има право” – помисли си Далтън, докато вървяха надолу по хълма, равнинният пейзаж на Тускана се простираше в ляво от тях, езеро Трасименто беше едва видимо през мъглата, Науман крачеше отпред, Мика малко по-назад, мислите му прескачаха между погребението и Агенцията, това какво Дийкън Картър може да е замислил за него и невзрачното бъдеще, останало му изобщо, за което да се тревожи. На преден план в ума си той безцелно се чудеше какво бе призовало това последно посещение от стар, мъртъв приятел. Науман носеше нещо в ръка – Далтън можеше да види – дълъг, блестящ предмет, зелен на цвят – някъва дълга стъклена бутилка – и я опипваше с пръсти докато вървяха надолу по хълма, обгърнат от собствената си тишина.

-Къде отиваме изобщо? –попита най-накрая Мика.

-Само няколко пресечки по-надолу. Как ти е реброто?

-Добре е. Вчера адски ме болеше, но сега изглежда е наред.

Науман прие новините с разсеяно кимване и те продължиха да вървят. Мрачното небе се разведряваше и въздухът около тях засия със струяща светлина. Широката долина под тях се откриваше с изпаряването на мъглата. Можеха да видят далечното езеро и бледата слънчевата светлина,която блещукаше по водата. Долу в полите на хълма имаше голям площад – Далтън добре го познаваше – Пиаза Гарибалди – широката му издадена постройка, заобиколена от древни букове и кипариси – разпростиращ се далеч отвъд скалата, от където се виждаше цялата долина – средновековен гоблен от зелени, кехлибарени и златни квадрати, който се ширеше в най-чиста, мъглява, синя безкрайност.

Практическа задача:  самостоятелно редактиране на част от книгата на Оя Байдар „Портата на греха”

При превода на текста са допуснати грешки от няколко нива. Пунктуационните грешки са малко и не са фрапиращи, почти няма  правописни и морфологични грешки.

На някои места не е спазена адекватността на глаголните времена: „Отпреди бях забелязал, че обичаше да не парадира с това, че е направила добро на някой човек, а се държеше така, сякаш този човек е постъпил с нея прекрасно.”

Срещат се доста синтактични грешки: „Това, на което ни възпитаваха в алианската общност, много често в организацията и в живота го забравяхме.”

„Ще водя в моята гарсониера който си искам приятел.”

„Налагаше се да не бъде следен, да не се лепне някоя опашка зад мен, а и да надвия вътрешното си колебание, да не мисля, тоест – да остана сам.”

Някои изречения са недостатъчно ясни: „От поколението на бащите се бяхме научили да не преглъщаме и да не вярваме на това, което бяха възприели дедите и майките: „Еднакви ли са петте пръста на ръката?”, от батковците пък – да се вдигаме на бунт.”

Има стилистично неподходящо използвани думи: ”Здраво стиснала кормилото с двете си ръце с надянати черни ръкавици с половин пръсти, тя се взираше напрегнато в покрития с остатъци от сняг кривуличещ път.”

„Отначало и двамата бяхме малко срамежливи, малко непохватни, като диреци един с друг, сетне младите ни тела се отърсиха от бариерите на съзнанието, улучиха верните пътища и се любихме до пресищане.”

„Повлече и мен да затвори останалата открехната врата на стаята, само толкова.”

Като цяло текстът има голяма нужда от редакция, поради „грапавия” си вид. Не се налага връщането на текста за преработка.

След направената редакция текстът е готов за печат.

Превод на няколко страници от романа „Шушо”– Грегоар Поле
1
– Не пипай лампата, хлапе! Добре знаеш че не искам!
Момчето поставя пръста си на големия черен фитил, който се намира малко под пламъка. Старицата залюлява мухоловката към ръката му.
– Ти си тази, която ще я изгаси, ти с вятъра, който предизвика.
Старицата, задъхана от телосложението си, подема:
– Не говори така, малкия. Вече от дванадасет години се занимавам с това. Ти още не беше роден, когато започнах. Никога не е загасвала дори и за секунда.
– Добре зная това, Думбре.
Хлапето отдръпва пръста си и си потърква зъба.
– Колко олио си сложила там  вътре за дванадесет  години? А колко пържени ястия би могла да направиш с цялото това олио вместо да го изгаряш? И колко повече  крокети би могла да изядеш, помисляла ли за това, Думбре?
– Значи ти си един малък хитрец, а?
– Във всеки случай добре се вижда, че никога не изпитваш липса на  крокети.
– Това те кара да се смееш, нали, кучи син такъв! Почакай да видим дали на моята възраст няма да бъдеш по-дебел от мен!
Момчето и се усмихва, като поставя върха на езика си на мястото на счупения си зъб.
– Освен това с олиото за лампата не може да се правят крокети.
– Учудвам се че знаеш всичко това, Думбре.
Старицата е с дълги и твърди като дърво коси с остатъци от черна боя, толкова редки, че отзад се вижда скалпа и.С гордост, тя се намества на стола си.
– Трябва да си призная, че имам опит.
–  Думбре, ти си една добра старица и аз много те обичам.
Хлапето става ненадейно и я целува по пълничката буза като завършва с леко захапване.
– Ох! – извиква Думбре.
Момчето изчезва, минавайки през  разноцветните пластмасови реси.
-Шушо! Шушо, върни се!
Тя не може да направи и крачка, за да повдигне стоте си кила от стола.
–  Шушо!
Появява се главата на хлапе.
– Шушо!
– Думбре, кажи, земятя кръгла ли е или е плоска?
– Като става въпрос  за това защо да не е във формата на круша?
И Шушо изчезва отново, смеейки се.
– Шушо, върни се! Искам да ми пуснеш вентилатора!
Барселона, известният квартал Побле Сек на хълма  Монтжуик. Август.Топлина.

2
Шушо заслиза по слънчевия тротоар на стръмната улица Мартрас, която се намира на ъгъла до Радас. Завива наляво по пешеходната улица. Близо до градския фонтан, под прашните липи стоят  двама приятели на Шушо, а до тях – двете им кучета от неопределена порода и без нашийници, си играеха и се изправяха на задните си крака.
– Думбре каза че земята е плоска!
Тони, по-високият, казва:
– Ей, Шушо, знаеш ли че Полака е мъртва? Намерили са я тази нощ.
Шушо взема една кожена топка.
– А, така ли? Аз не я познавах.
По-ниското от Шушо момче, Балтазар, изтръгва топката от ръцете му, за да покаже ясно че е негова.
– Разбира се че я познаваш, толкова пъти сме те виждали с нея.
– Не чак толкова пъти! Аз като всички съм я виждал един или два пъти. Но какво се е случило?
По-високият взема думата:
– Копеле, намушкали са я с нож.
– Но кой го е сторил?
По-ниският, който държи топката подема:
– Не плачеш ли? Но ти винаги плачеш.
Шушо се бунтува:
– Кой ви каза, че извършителите  са били няколко души? А освен това какво ни интересува, не е наша работа. Едва познавахме Полака. Не е ли майка ти тази, която познавам?
По-високият реагира като повдигна ненадейно брадичка, жест, който наподобавяше   изваждането на сабя от ножницата и.
– Добре тогава, тъй като не става въпрос за нашата майка, това не ни засяга.
Шушо взема отново топката от ръцете на по-ниския, пуска я на земята и започва да я подритва ловко.
– Задържах до осемнадесет  вчера.
– С единия крак или и с двата ?
– С двата.
– Естествено като си с  маратонки Ер Макс.
И най-ниският  поглежда обувките на Шушо. Изведнъж най-високият слага в  ушите си белите слушалки на скъпо струващ уокмен. Батерията му е повредена от дълго време, но кой друг освен него знае?
Топката отново пада на земята.
– Задържах до дванадесет!
– Ей, какво слушаш?
– Рики Мартин.
– Е, мога ли да играя добре с топката?
– Мечтай си!
– Направи само дванадесет, Шушо. Брат ми прави много повече.
– Брат ти не е тук, но ти си нали?
Най-ниският взема топката  и започва я похвърля.
– Добре, три! Ако имах сестра тя щеше да го направи  по-добре. Сигурен съм че и Думбре може да направи четири и то седнала!
Най-високият се разсмива заедно с Шушо, а най-ниският започва отново да подхвърля топката пред  очите му.
– Ако направиш повече от дванадесет, ще  ти платя  колкото за I Pod.
– И с какви пари?
– Ами с парите на Тони.
Най-ниският оставя топката да се търкаля и поглежда Тони.
Шушо казва:
– Колко смяташ че е платил Тони, за да слуша Рики Мартин?
Тони започва да се превива от смях. Двете кучета тичат след топката.
– Заедно с туристите се качих на лифта и това ми струваше девет евро. И така I
Pod-ът ми струваше девет евро.
И той започва отново да се превива от смях. Кучетата донасят топката.Шушо им я взема и те играят с него. Той се смее с Тони, най-ниският също започва да се превива от смях.
Тони изкарва една слушалките си и  започва да я премята в ръцете си.
– Ей, Шушо, знаеш ли, намерили са  също и стомаха и, но не на същата улица.
– И  какво, искаш това да ме засяга ли?
– Казвам го, защото го знам.
– И какво искаш да ме засяга това, че са намерили стомаха на майка ти на друга  улица?
Изведнъж се повтаря същото движение на брадичката на Тони, напомнящо   изваждането на сабя от ножницата и. Но Шушо не спира дотук.
– Първо никога не сме виждали майка ти.
– Как искаш Полака да бъде моя майка?

Иван Гинов – Рецензия за “The Orpheus Deception” на Дейвид Стоун

Книгата на Дейвид Стоун “The Orpheus Deception” – Измамата “Орфей” е 463 страници на английски език. При превод на български страниците стават около 555. Преводът на книгата ще отнеме около 77 дни, а редактирането – 27.
Дейвид Стоун е псевдоним. Авторът е роден в семейство на военни, а той самият, след военната си служба, е работил в американските разузнавателни служби и като агент и детектив в Северна и Централна Америка и Югоизточна Азия.
“Измамата “Орфей” е криминален трилър. Книгата е продължение на “Echalon Vendetta”. Главният герой отново е агентът на ЦРУ Мика Далтън. Действието започва с неуспешно покушение срещу него и с бруталното похищение на танкер в Индииския Океан – събития, които на пръв поглед нямат нищо общо по между си. Както става ясно обаче зад всичко седи безскрупулен сръбски мафиот – Бранко Госпик. Единственият оцелял от екипажа на кораба бива задържан от месните власти и откаран в страховития затвор Чанги след като се разбира че е бивш таен агент. Мика Далтън и колежката му Манди Паунол са изпратени, за да разменят пленника – Реймънд Файк. Преследвани са от жестокия убиец на Госпик – Луджак. Докато агентите се сблъскват с корупцията и своеволието на властите в Югоизточна Азия, похитеният кораб – преобразен до неузнаваемост – пътува към САЩ със своя екипаж главорези (екипажът е съставен от българи), за да извърши дързък терористичен акт – да отровят цялата питеина вода в Северна Америка. Или поне така изглежда.
Действието се развива динамично и приковава вниманието на читателя. Повествованието е изпълнено с насилие, сцените на жестоки убииства са описани в детайли. Като отрицателни черти на книгата мога да отбележа това, че героите са ясно разделени на “добри” и “лоши”, осезаема е идеата за превъзходството на Америка, жителите на Източна Европа и по-специално Балканския полуостров са представени като престъпници, отношението към азиатците също е по-скоро негативно. Освен това в книгата голяма част от героите (негативните) проявяват хомосексуални наклонности, което може да не се понрави на читателите.

РЕЗЮМЕ

от работна среща,

проведена на 11.03.2010 г. в издателство „Летера“

На 11.03.2010 г. се проведе работна среща на екип от обучители и практиканти от втора група.

На срещата присъстваха Деана Миткова и Димитър Димитров от издателство “Летера”.

На студентите-практиканти им беше зададена самостоятелна задача да изготвят маркетингова стратегия и трейлър/презентация на посочени от издателя заглавия.

Целта на работната среща беше да се представят за обсъждане създадените от тях материали.

Екипът се запозна подробно с подготвените рекламни материали, като съблюдаваше доколко са използвани основните техники при изпълнението им.

Проведе се семинар в реална работна среда, в която с активното участие на практикантите бе демонстрирано нагледно как и в какви случаи биха могли да се приложат отделните рекламни материали.

В хода на работата бяха дискутирани появили се неточности и до каква степен те биха повлияли негативно на желания резултат.

По време на срещата на всеки студент бяха дадени конкретни указания за коригиране на представения материал.

Останалият без прехрана журналист – Ангел, се замесва в нечисти дела, за да изкара пари. Но нещата се объркват и той е принуден да бяга. Това му бягство ще го отведе там, където най-малко е очаквал. Идвайки от света на хаоса, той ще изживее един месец на едно съвсем различно място със съвсем различни хора. Сред цялата пъстрота на персонажите и събитията, ще се роди и една любовна история. Главната роля както при завръзката, така и при развръзката, изиграва една млада и наивно неподправена душа. Но такива души са прекалено крехки и докоснати от грубата ръка на реалността, рядко оцеляват. А историите.. те не винаги завършват с хепи енд.

Слоган: Да си жив е даденост, да бъдеш Човек е чест!