Среща с пета група студенти по проект „Студенти по пътя на книгата“

Място: Издателство „Летера“ – гр. Пловдив

Дата: 20.08.2010 г.

Издателска програма, издателски политики, маркетинг и реклама на книгата

Цел: Студентите-стажанти да се запознаят с различните издателски политики, маркетинг и реклама на книгата.

1. Издателска програма. Издателски политики.

–       Представяне на изготвените от студентите-практиканти презентации и доклади с акцент издателски политики и рекламни стратегии на различни издателски къщи.

–       Дискусия – съдбата на книгата по време на криза – има ли стойностната книга бъдеще в тази реалност.

–       Изводи и заключения. Оценка на свършената работа.

Наставници: Надя Фурнаджиева и Димитър Димитров

2. Маркетинг и реклама на книгата.

Наставник: Деана Миткова

Днешното състояние на книжния пазар предполага по-задълбочен маркетингов и психологически анализ на потребителските желания, за да бъде реализиран по-висок положителен резултат от осъществяваната дейност.

Ефективната маркетингова стратегия, която успешно би реализирала книгата на Велин Станев на книжния пазар би била тази на офертата с добавената премия.

След проведена анкета върху потребители, то обобщените от нея резултати насочват вниманието именно към исканията на потребителите да плащат малко, получавайки повече.

В положението на сегашната пазарна икономика на финансов регрес с оглед книжния пазар, предлагането е основополагащия фактор, тъй като поради недобрата финансова състоятелност на хората, търсенето значително е намаляло. А нарушаването на равновесието между търсене и предлагане налага използването на по-ефективни методи, за да се реализират продажби и някаква поне минимална печалба.

Като добър и адекватен на потребителските желания ход на издателство Летера би било предоставяне на рекламен материал – химикал или книгоразделител с логото на издателството на всеки клиент, закупил книгата „Гизихти“.

Това ще оскъпи с около 0,20 лв./бр. стойността на книгата, което обаче ще се компенсира от печалбата от продадените бройки. Хората са привлечени от по-ниските цени на книгите (в рамките до 15 лв.), което автоматично включва книгата в обхвата на потребителските искания. А един подобен материален бонус още повече ще привлече купувачи и с апетитната цена от 12 лв. (с опция за увеличаване, поради материалния бонус).

Таргет групата към която трябва да насочим рекламата е към хората на средна възраст, тъй като тематичната насоченост на книгата предполага интерес именно към тях. Книга за съвременния средностатистически човек от Пловдив, в чието лице може да се познае всеки друг гражданин на България.

Тъй като това ще е и основната таргет група, към която ще е насочена рекламата, то друг тип маркетингова стратегия би била непродуктивна.

Като по-иновативен метод би било представянето на книгата сред студенти, тъй като Велин Станев е познат в тези среди и неговите разкази ще се приемат поучително сред тях. По този начин популяризирането на книгата сред по-млади хора ще разшири обхвата на таргет групата и ще подобри културното развитие на активното население. Чрез запознаването на повече хора с книгата става реализирането и на най-популярния метод на разпростанение – препоръка от приятел. Това не би коствало финанси, а само представител на издателството или самият автор, който да презентира творбите си.

Във времето на динамична промяна на културните тенденции, потребителят е този, който определя правилата и поставя изискванията си. Допитването до него чрез анкети е най-продуктивния начин за обобщаване на неговото мнение и прилагането му към текущото книгопроизводство и реализиране. Затова и резултатите от тях са тези, които максимално ни доближават до потребителя и настройката му за купуване на книги.

Велин Станев е от активните граждани на нашето време. Успял да съчетае полезното с приятното, научното с житейски приложимото, модерното с традиционното, той се превръща в емблематична личност за Пловдив и България въобще.

Конкретната тематика на неговите гизихти насочва вниманието, както към неговата биография, така и към актуалните за времето проблеми и теми. Минавайки през Пловдивски университет и Радио Пловдив, Велин Станев придобива онзи журналистически нюх, който целенасочено използва в своите творби.

Отличен е с награда „Пловдив“ за журналистика, заслуга за което е авторската му рубрика във в. „Пловдивски Труд“ – „Дневникът на Гизихта“.

Случките, които са представени във вестникарската колонка, дават повод за тяхното събиране в книга, защото интересът на читателите към подобен тип повествователност се оказва силен и явен. Хората се интересуват от истината, колкото и комично-драматична е тя. Тъжно е това, което виждаме, но достоверно. Липсва лъжата и фалшът, който ни предлагат медиите и управниците.

Именно достоверност и показност цели автора, преминавайки през иронията, за да може да има поне нещо смешно и в болката от суровата действителност.

Изградени на основата на фейлетони, които развличат и забавляват, но силно клонящи към разказа, гизихтите се превръщат в своеобразен обособен жанр със своя тематична и жанрова характеристика. Стават нарицателни както за този тип повествование, така и за емблематичните в тях случки.

Думата „gezichit“ идва от немски език и означава „лице“. Така от представените разкази сякаш гледа по едно лице, споделящо своята история. Лице, опитващо се да изгради своята житейска история във време, неподвластно на никакви етични и морални норми.

Това е един по-модерен тип повествование, в което времето е конкретизирано (2001 – 2009г.). Приблизително 8 години, в които Велин Станев споделя като в дневник изживените или видяните от него случки в Пловдив. Не във всички разказани случки топосът е конкретизиран, и по този начин голяма част от тях се превръщат в общовалидни за нацията ни.

Сюжетът е конкретен за всеки от разказите, но тематиката има повторяемост дефинирана в несправедливостите, несъвършенствата, нередностите и изкривените представи за правилно, редно и морално. Нормата за всичко е с тотално променен характер – липсват традиционните схващания, обществото е претърпяло морален крах, държавата е неуправлявана, а институциите са загърбили своите задължения.

Представените картини напомнят наближаващ Апокалипсис в съзнанието и битието на хората с цел показване на реалността, а не на въображаемата действителност, в която повечето хора живеят.

В текста говори средностатистическият човек, чието ежедневие е изпълнено с грижите по оцеляването. Той говори на всички свои съмишленици и близки до неговата съдба. Голяма част от гизихтите представят вътрешен монолог на героя, в който той разсъждава за живота и неволите си, дори и по ироничен начин, но и същевременно разбира безпомощността си.

Егоизмът е заразил обществото, превръщайки хората в себични роботи, следващи програмираното си битие. Тъжен е фактът, че именно поднесените по комичен или саркастичен начин истории са характероопределящи за цялата ни нация.

Имаме рязко разграничаване на типа персонажи – тривиалното положителен и отрицателен тип. Положителният – това е героят, който е онеправдан и забравен от бога и живота, сблъскващ се с ежедневните, отчайващи го още повече, проблеми. От катастрофата заради лошия път до отнемане на жилището или липсата на здравеопазване, образование и администрация. В голяма част от гизихтите този герой е самият автор, но обобщеният типаж синтезира в себе си точно този средностатистически българин, подложен на „гизихта“ на своето време.

Отрицателният персонаж е както богатият, спечелил нечестно име, пари, имущество и място в обществото, така и държавата, претендираща за „европейска“, а в същото време мачкаща със своите безсмислени закони и наредби.

От текста подобно на вулкан изригва лава от несправедливост, унижение и нещастие, способни да доубият всякаква надежда за напредък и светло и ясно бъдеще, и то в рамките на  2 страници текст за всеки от 150-те гизихта.

Персонажите са повече от убедителни, защото те са прототипът на всеки един от нас или около нас, опитващ се да постигне с честност нещо в живота. Но действителността е изкривена – няма Нова година, а „Свинегодие“ – всички са се превърнали в животни, търсещи само материалното и безсмисленото консумиране на битовото.

Езикът е образен, народен и разбираем – няма нищо, което да затрудни читателя, за да може той напълно да съпреживее частната история на всеки от персонажите. По-особени са заглавията на всеки гизихт – някои от тях са със заглавия на празници, които обаче напълно пародират традиционните нагласи, показвайки суровата действителност (новогодишната трапеза, приготвена с последните пари). Други са със измислени имена, съчетаващи битовизма и несправедливата случка („Вицоистина“, „Справеднивост“, „Реституткавост“).    Интересен момент е отбелязването на кръчмата като топос за бягство от действителността. Залага се отчасти на Вазовите мотиви за лудостта и пиянството на народа и на Алековия остър сарказъм за разкритието на истината – традиционното все пак намира място в нестандартно модерното.

Тръгвайки от вече утвърдено място в пресата, гизихтите са многообещаващ материал за художествено изображение на изгубила традиционния си облик действителност нация и държава.

Сюжетите са увлекателни – предполагат непрекъснато четене, защото случките представят последователно неволи, с които всеки се е сблъсквал и съответния изход или по-често липсата на изход от тях.

Книгата има обещаващ интерес от читателите, защото може да бъде четена, както от по-масова аудитория, така и от по-изискващи от естетическото читатели.

Нестандартното оформяне на сюжетите обещава един по-нов и разчупен поглед върху съвременната българска литература.

Сблъсквайки се с ежедневието си, ние непрекъснато ставаме герои на Гизихти. “Gezichit” произлиза от немски и означава „лице“.

Това е една книга, която синтезира в себе си живота, неволите и несправедливостта на всеки един от нас. Зад хилядите „лица“ всеки може да открие своето, превръщайки се не само в литературен, но и в житейски герой на своето време. С описаните случки всеки преживява отново моменти от своя път.

Предтавените случки от Пловдив постигат една глобалност, водеща до окачествяване на историите като общонационални и голяма част от тях – общочовешки.

Олицетворява се суровия, но реален живот на всеки един от незасегнатите от времевите пороци човек, карайки ни да преосмислим своите ценности и житейски приоритети.

Негативното отношение на властващите, липсата на морал и ценности, загубата на всякаква граница и норма на възпитание и човечност, егоизмът, скептицизмът и явната човешка злоба, неволите и нарушения държавен ред, мнимото здравеопазване, образование, сигурност и администрация – това са само част от темите, заложени в 150 гизихта.

Гизихтите са един своеобразен опис на една, две или десет години живот и биографичен очерк на част от нашето битие.

Написани от Велин Станев – човек, който е в непрекъснат контакт с много хора, те са по-реално доказателство от всяка друга създадена човешка история. Историята на участник, потърпевш или очевидец е тази, която остава завинаги в спомена.

Прочитайки дори един гизихт, ние можем да се преосмислим като творци на своята съдба. Майки, бащи, деца, баби и дядовци – поколения наред, които се сблъскват с изопаченото съзнание на хората и неуредиците в едно „европейско“ общество и държава.

Слоган: Животът е Gизихт, но Gизихтът не е живот.

Жанрова характеристика:роман, действието тече от понеделник до събота. Отстъпление от рамките на романа. Преплитане на множество сюжетни линии, които кореспондират по между си.

Комуникацията в текста: фигурата на повествователя, всезнаещ говорител, които не води хронологично разказа.

Участници в романа: Маша Касов – героинята, с която започва повествованието

Анри Жако и семейството му – дъщерите му (Едит, Франсоаз, Зое и Силви), внукът му Арно (син на Франсоаз) заедно с техните съпрузи.

Жозеф Конар професор, баща на Елоиз.

Жером дьо Сен-Фран годеник и бъдещ съпруг на Елоиз

Други герои: Анабел Питар-Верньол, д-р Шандьобле, Робер Виниес

Една от историите в романа е за Маша Касов. Историята за нея разказва Робер Виниес. С нея се запознаваме още в началото на романа, когато тя напуска своето атилие в една от кулите на черквата “Сен Сюлпис”. Тя е от семейство, родом от град Вилнюс, което е емигрирало в Париж. Обаче “пипнала” някаква болест тя започва да губи себе си и изпада в депресия. Виниес я спасява от водите на река Сена, в която се е опитала да се удави. След това с негова помощ тя  успява да се оправи. Заминава за Лондон, където не спира да се занимава с акварел и фотография.

Паралелно с историята за Маша, се разказва и историята на семейство Жако след смъртта на Анри Жако. Внукът му Арно, който за миг не остава сам, сред своите приятели – Мод, писатели, музикантката Нур. В деня на погребението на дядо му той има изпит по Италиански ренесансов живопис при професор Конар, който се оказва близък на леля му Едит.

В черквата “Сен Сюлпис” освен погребението на Анри Жако, ще се проведе сватбата на Елоиз и Жером – друга история в романа.

Историите  в романа влизат във връзка чрез фигурата на повествователя. Той е в позиция на Всезнаещ, свидетел, но не част от ситуациите. Мени своето място и става част от събитията – говори чрез речта на героя.

Делене на текста: Действието се развива в 6 дни – понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота. Всеки ден има по 14 части. В някои от частите е посочен час на започване на действието.

Историите в текста са представени чрез разказ, диалог, бележки.

“Бляскав живот” – роман разказващ историята (от понеделник до събота) на жителите на град Париж. Една сватба и едно погребение провокират емоциите, чувствата и срещите между героите. Мястото на събитието е квартала около черквата “Сен Сюлпис”. Размислите за живота, мечтите и реализацията им, начинанията на героите се преплитат по невероятен начин. Динамичното повествование следи съдбата им, в която се откриват повтарящи се мотиви.

Слоган:

Бляскав живот или една бляскава завеса,зад която се крият истините на живота.