bookproject

Велин Станев е от активните граждани на нашето време. Успял да съчетае полезното с приятното, научното с житейски приложимото, модерното с традиционното, той се превръща в емблематична личност за Пловдив и България въобще.

Конкретната тематика на неговите гизихти насочва вниманието, както към неговата биография, така и към актуалните за времето проблеми и теми. Минавайки през Пловдивски университет и Радио Пловдив, Велин Станев придобива онзи журналистически нюх, който целенасочено използва в своите творби.

Отличен е с награда „Пловдив“ за журналистика, заслуга за което е авторската му рубрика във в. „Пловдивски Труд“ – „Дневникът на Гизихта“.

Случките, които са представени във вестникарската колонка, дават повод за тяхното събиране в книга, защото интересът на читателите към подобен тип повествователност се оказва силен и явен. Хората се интересуват от истината, колкото и комично-драматична е тя. Тъжно е това, което виждаме, но достоверно. Липсва лъжата и фалшът, който ни предлагат медиите и управниците.

Именно достоверност и показност цели автора, преминавайки през иронията, за да може да има поне нещо смешно и в болката от суровата действителност.

Изградени на основата на фейлетони, които развличат и забавляват, но силно клонящи към разказа, гизихтите се превръщат в своеобразен обособен жанр със своя тематична и жанрова характеристика. Стават нарицателни както за този тип повествование, така и за емблематичните в тях случки.

Думата „gezichit“ идва от немски език и означава „лице“. Така от представените разкази сякаш гледа по едно лице, споделящо своята история. Лице, опитващо се да изгради своята житейска история във време, неподвластно на никакви етични и морални норми.

Това е един по-модерен тип повествование, в което времето е конкретизирано (2001 – 2009г.). Приблизително 8 години, в които Велин Станев споделя като в дневник изживените или видяните от него случки в Пловдив. Не във всички разказани случки топосът е конкретизиран, и по този начин голяма част от тях се превръщат в общовалидни за нацията ни.

Сюжетът е конкретен за всеки от разказите, но тематиката има повторяемост дефинирана в несправедливостите, несъвършенствата, нередностите и изкривените представи за правилно, редно и морално. Нормата за всичко е с тотално променен характер – липсват традиционните схващания, обществото е претърпяло морален крах, държавата е неуправлявана, а институциите са загърбили своите задължения.

Представените картини напомнят наближаващ Апокалипсис в съзнанието и битието на хората с цел показване на реалността, а не на въображаемата действителност, в която повечето хора живеят.

В текста говори средностатистическият човек, чието ежедневие е изпълнено с грижите по оцеляването. Той говори на всички свои съмишленици и близки до неговата съдба. Голяма част от гизихтите представят вътрешен монолог на героя, в който той разсъждава за живота и неволите си, дори и по ироничен начин, но и същевременно разбира безпомощността си.

Егоизмът е заразил обществото, превръщайки хората в себични роботи, следващи програмираното си битие. Тъжен е фактът, че именно поднесените по комичен или саркастичен начин истории са характероопределящи за цялата ни нация.

Имаме рязко разграничаване на типа персонажи – тривиалното положителен и отрицателен тип. Положителният – това е героят, който е онеправдан и забравен от бога и живота, сблъскващ се с ежедневните, отчайващи го още повече, проблеми. От катастрофата заради лошия път до отнемане на жилището или липсата на здравеопазване, образование и администрация. В голяма част от гизихтите този герой е самият автор, но обобщеният типаж синтезира в себе си точно този средностатистически българин, подложен на „гизихта“ на своето време.

Отрицателният персонаж е както богатият, спечелил нечестно име, пари, имущество и място в обществото, така и държавата, претендираща за „европейска“, а в същото време мачкаща със своите безсмислени закони и наредби.

От текста подобно на вулкан изригва лава от несправедливост, унижение и нещастие, способни да доубият всякаква надежда за напредък и светло и ясно бъдеще, и то в рамките на  2 страници текст за всеки от 150-те гизихта.

Персонажите са повече от убедителни, защото те са прототипът на всеки един от нас или около нас, опитващ се да постигне с честност нещо в живота. Но действителността е изкривена – няма Нова година, а „Свинегодие“ – всички са се превърнали в животни, търсещи само материалното и безсмисленото консумиране на битовото.

Езикът е образен, народен и разбираем – няма нищо, което да затрудни читателя, за да може той напълно да съпреживее частната история на всеки от персонажите. По-особени са заглавията на всеки гизихт – някои от тях са със заглавия на празници, които обаче напълно пародират традиционните нагласи, показвайки суровата действителност (новогодишната трапеза, приготвена с последните пари). Други са със измислени имена, съчетаващи битовизма и несправедливата случка („Вицоистина“, „Справеднивост“, „Реституткавост“).    Интересен момент е отбелязването на кръчмата като топос за бягство от действителността. Залага се отчасти на Вазовите мотиви за лудостта и пиянството на народа и на Алековия остър сарказъм за разкритието на истината – традиционното все пак намира място в нестандартно модерното.

Тръгвайки от вече утвърдено място в пресата, гизихтите са многообещаващ материал за художествено изображение на изгубила традиционния си облик действителност нация и държава.

Сюжетите са увлекателни – предполагат непрекъснато четене, защото случките представят последователно неволи, с които всеки се е сблъсквал и съответния изход или по-често липсата на изход от тях.

Книгата има обещаващ интерес от читателите, защото може да бъде четена, както от по-масова аудитория, така и от по-изискващи от естетическото читатели.

Нестандартното оформяне на сюжетите обещава един по-нов и разчупен поглед върху съвременната българска литература.