Archive for March 24th, 2010

Елица Маринова – Вътрешно-редакционна рецензия за ръкописа “Малкият цар” на Нико Булгари

Нико Булгари е псевдоним на автора Николай Колев. През 2000 година завършва специалността Български език и история в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

През 2003 година от „SPS-принт” е издаден първият му роман „Царят на животните”, за който твърди, че е първообразът на „Малкият цар”. Няма други издадени книги.

Идеята на Нико Булгари е да създаде една приключенска история, която да откъсне читателя от съвременната действителност отвеждайки го в периода между 1901 и 1912 година. Тази история има за цел да припомни за стойностните неща в живота, за истинската любов и истинското приятелство, за връзката между човека и природата.

Действието се развива в Лондон и в Африканската джунгла.

Повествованието тече паралелно със спомените на Джон, който като малко момче се среща с едно малко лъвче, а десет години по-късно е принуден да се върне при него, вече пораснало и станало цар на животните, за да го спаси от брат си Хенри и неговите приятели бракониери.

Стилът е тривиален и наивен.

Персонажите са типични и предсказуеми. Един от тях дразни и това е водачът Бабу, жител на малко селце в Африка, който в началото на ръкописа говори развалено (което много помага за изграждането на образа), а малко след това изведнъж започва да говори като останалите персонажи и с това загубва своята индивидуалност. Обяснението, с което авторът се е опитал да се измъкне „имаше странния стил да говори понякога без грешка, а понякога ужасно” не работи, защото от един момент нататък Бабу единствено и само говори без грешка.

Книгата се чете бързо, увлекателна е и прилича на приказка. Предназначена е по-скоро за масовата детска аудитория, отколкото за възрастните.

Иван Гинов – доклад на редактора

В откъса от текста, който редактирах най-често срещаните грешки са несъгласуване на глаголните времена, неправилен словоред, ненужно многословие. В началото на откъса повествованието се води в минало време, затова съм съгласувал и останалата част от текста с него, но без да имам целия текст не знам дали това е правилното решение.

Като примери за многословие мога да посоча: “…осъденият на смърт, тръгнал към изпълнението на присъдата.”, което аз замених с: ”…осъденият, тръгнал към ешафорда.”

Друг пример е “В тази жега можех да излизам навън или много рано, или след залез слънце, надвечер” – премахнах “надвечер”.

Наблюдава се грешно поставяне и понякога ненужна употреба на местоимения в някои изречения – “Предсмъртният вик на лебеда или последната му целувка в живота.”,което аз промених на “Предсмъртният вик на лебеда или последната целувка в живота му.”

Има също и ненужно повторение: “… приемни зали, по чийто стени са изписани със златни букви и лъскави златни текстове имената на..” при което съм премахнал “лъскави златни текстове”.

Направил съм и някои размествания на думи в изреченията, за да постигна по-добра благозвучност. “Кой знае колко порти с незапомнени до днес имена е имало по тия крепостни стени, считани на непревземаеми порти…” променено на “Кой знае колко порти с незапомнени имена е имало по тия считани за непревземаеми крепостни стени…”

След направената редакция текстът е готов за печат.

Иван Гинов – превод

The Orpheus Deception
автор Дайвид Стоун

След убийствата Далтън отиде във Венеция, където валя дъжд 2 дни и 3 нощи – суров, режещ порой – а под него заплахата бъдещо влошаване – тежката, сурова и студена Венецианска зима. С пукването на зората бе наблюдавал, неспособен да заспи, как виеща се мъгла се надига около лодките в коритото на Свети Марк. До обяд паладианската фасада на Сан Григорио Магиоре не беше нещо повече от безформено бяло зацапано петно. Далтън се взираше в собственото си отражение в прозореца на апартамента – безцветни очи, хлътнали в изпито лице, дългата му руса коса – увиснала и сива в сумрака, бузите му – хлътнали и набръчкани. Вдиша, изпълвайки дробовете си с лютив дим, издиша го рязко, изтривайки отражението си в облак син дим.

Кора. Кора Васари.

Тя притежаваше малък кабинет в Музео Сивико с изглед към Пиаза Сан Марко, където обичаше да преглежда и подобрява лекциите си преди да се върне в академията във Флоренция в края на ноември. Обади й се от уличен телефон до конната статуя на Гарибалди само преди 30 минути. Тя самата вдигна телефона. Той слушаше бавното й спокойно дишане в продължение на 30 секунди, със знанието, че всичко което каже без съмнение може да задейства реле за гласово разпознаване в Крипто Сити. Но… близостта… й, присъствието й го приковаха. След цяла минута Кора продума – само шест думи – шепнешком:

-Мика, не идвай във Венеция.

“Твърде е късно за това, Кора”-помисли си той- “Вече съм тук”.

Далтън си наля шампанско за последно, пресуши дълга тънка кристална чаша и внимателно я остави на перваза. Изгаси цигарата си, мушна Ругер-а в кобура под мишницата си, хвърли един последен поглед на апартамента и излезе на претъпкания кей, бутайки се през смазващия навалица от разсеяни туристи. Градът щеше да се пръсне по шевовете, дори толкова късно през годината всички бяха дошли да гледат венецианския маратон. Бяха сложили пешеходна пътека от дървени дъски върху Гранд Канал – новост и следователно варварство. Венеция притежаваше своя атмосфера на преситена карнавалност, която беше налице, въпреки че по улиците течеше сива вода а в небето бяха надвиснали дъждовни облаци. Мика трябваше да се бута и да си проправя път с рамо през насърчаващата състезателите тълпа, наредена по дължината на маратонското трасе, да се движи точно покрай границата на коридорите на състезателите, отправяйки се на запад по Рива делги Шиафони – кея на робите – към площада Сан Марко.

По рефлекс, механично разглеждаше всяко лице в множеството внимателно, изучаваше всеки покрив, търсейки нещо което не е както трябва – прикован гневен взор, поглед малко по-напрегнат от нормалното, внезапно свърнати очи, бегло забелязана фигура, отстъпваща обратно във вход – докато грубо си проправя път през кейя. Но нямаше нищо – само дъжда, отвратителната воня на отходни води от преливащите канали, бръмчането и жуженето от корабчета и водни таксита в обвитото от мъгла корито, въртящата се насам-натам тълпа, блъскащи се в него бегачи, стрелкащи се покрай лявото му рамо.

В средата на пресечката близо до моста на въздишките вниманието на Далтън бе приковано върху лицата на хората, идващи на талази срещу него – беше ударен внезапно и силно из отзад – ударен достатъчно силно, че да бъде блъснат, олюляващ се, в балюстрадата – почти толкова силно, че да се прекатури през парапета долу в канала. Мика се удари силно в перилата, обърна се и видя кльощаво русо момиче в шорти на бегач и прогизнала туника с номер на гърба – 559. Тя го гледаше свирепо – червената й безжалостна уста разкривена. Изсъска му нещо на език, който Мика не разбираше – не беше на италиански – и той отвори уста, за да оговори с нещо също толкова жегващо, но нямаше звук, само ярко червен клин от агония дълбоко в реброто му. Опипа с пръсти мястото и се преви на две, когато се натъкна на остра, изгаряща болка.

Кучката му беше пукнала ребрата.

Далтън, чийто гняв никога не беше дълбоко под повърхността, тръгна, олюлявайки се, след русата бегачка, като дишаше през избледнели устни, воден от обида и възмущение, но тя бързо се загуби в множеството от стотина други състезатели, стичащи се около него, краката им стъпваха тежко с тъп звук, въздухът беше наситен с животинската смрад на потта и урината им, забързаното им тежко дишане, и сега Далтън беше подхванат от потока на маратона, отнесен по протежението на кейя като листо в наводнение, олюлявайки се, а ребрата му изпращаха импулси режеща болка в гърдите му. Щом навалицата от бегачи зави на ъгъла до вътрешната сводеста галерия на Палазо Дукале Мика най-накрая беше изтикан от върволицата в тесен свод.Той постави ръка на една отколоните и си почина за малко, докато гръдният му кощ се  надигаше и свиваше, пукнатото му ребро гореше, ругаеше нещастен – оглеждаше се гневно за русата състезателка

…  И там беше Кора. Висока, с развяваща се в носения от вятъра дъжд черна коса,                                                            синият й шлифер се развяваше, беше се спряла до стълбите на базиликата със сноп документи в ръце, наблюдаваше преминаващите край нея състезатели и виещите се като листа във вихрушка гълъби. Площада беше претъпкан от хиляди хора и изпълнен от вълна след вълна от всеобхватни, бучащи, гръмотевични одобрителни викове. Мика едва чуваше собствения си докато викаше името й.

Кора дочу повик, обърна се, взе да разглежда морето от лица. Накрая го откри, миг на разпознаване – мимолетна усмивка – и след това изражението и бе замененто от шок, като погледна надолу към ръцете му.

Беше сутринта на следващия ден. Кора Васари и Мика Далтън бяха в Кортона, за погребението на Портър Науман. Същият студен, падащ косо дъжд, който беше удавил Венеция предния ден, тропаше по кепенците на къщите покрай Виа Беретини. Кора Васари беше малко по-напред от него, изкачваше се по стръмния склон между надвисналите покриви, по тънката павирана улица се редяха наклонениете стени на средновековни вили. Тя вървеше с Бранкати, майорът от карабинерите. Носеше широкопола черна шапка, черна копринена връхна дреха – много дълга – изглежда беше в траур, но главата й беше малко по-близо от нормалното до Браканти и дланта й беше на ръката му – интимност, която Далтън установи му е едва възможно да пренебрегне. По-нагоре по улицата група мъже в черно стояха в очакване – съдейки по външния им вид бяха хората, които носят ковчега по време на погребалната процесия – бяха се събрали около голям ковчег от палисандрово дърво.

Ковчегът на Науман.

Далтън изправи яката си , придърпа плътно палтото си и се довлече упорито нагоре сред редица сериозни карабинери, като дъжда се стичаше по лицето му – погребално време – и улиците на Кортона лъхаха на смърт.

Колоната от мъже премина през отворено автоплатно и хвърляйки поглед надясно, Далтън видя през завеса от мокро пране каменният парапет, който се простираше успоредно на Виа Санта Маргаретиа: отвъд парапета, в сивата, студена далечина, той можеше да види слабото очертание на езеро Трасимено. Позната фигура се беше облегнала на парапета, скрита зад стена от дъжд, със скръстени ръце и втренчено бяло лице. Далтън гледаше тази фигура за извесно време и след това извика към Кора нагоре по хълма, но дъждът удави думите му, затова той се обърна настрани и спря. Мъжът, който стоеше там беше Портър Науман.

По-точно – призракът на Портър Науман. Призракът вдигна ръка, приканвайки го надолу по алеята и, въпреки дъжда и вятъра, Далтън можеше да чуе Портър да вика името му – слаб звук, чезнещ в свистенето на течащата вода. Далтън хвърли поглед нагоре по улицата, видя Кора да се обръща и да поглежда назад, широкополата й черна шапка лъщеще в пороя.

Той й помаха, вдингна високо китката си, почука по часовника си и тогава стъпи на алеята, и бързо се отдалечи под редовете мокро пране. Потече му вода във врата, но, учудващо, болката в реброто му беше изчезнала внезапно. Стигна до широката алея на Виа Маргерита и отиде до Науман – висока, елегантна фигура, която се беше облегнала с кръстосани ръце и му се усмихваше. Носеше сивосинкав костюм над бледорозова риза и  безвкусна тъмносива вратовръзка, закрепена със златна игла, а върху всичко това – запазената му марка – дълго синьо сако “Зегна”. Лицето му беше както приживе – ярко изразени черти, строго изражение, голям клюнест нос, бледосини очи, светли и изпълнени с  ирония и насмешка.

– Мика, как си?

– Добре съм, Портър. Ще изпуснеш собственото си погребение.

Науман сви рамене и се ухили:

-Духом съм там. Повърви малко с мен, а?

Далтън се загледа в призрачното лице на Портър Науман за известно време, опитвайки се да разгадае изражението му. Имаше нещо в гласа му… предупредителна нотка?

-Може ли по-късно, Портър? Кора ще чака.

-Какво ще направят? Ще почнат без мен ли?

“Има право” – помисли си Далтън, докато вървяха надолу по хълма, равнинният пейзаж на Тускана се простираше в ляво от тях, езеро Трасименто беше едва видимо през мъглата, Науман крачеше отпред, Мика малко по-назад, мислите му прескачаха между погребението и Агенцията, това какво Дийкън Картър може да е замислил за него и невзрачното бъдеще, останало му изобщо, за което да се тревожи. На преден план в ума си той безцелно се чудеше какво бе призовало това последно посещение от стар, мъртъв приятел. Науман носеше нещо в ръка – Далтън можеше да види – дълъг, блестящ предмет, зелен на цвят – някъва дълга стъклена бутилка – и я опипваше с пръсти докато вървяха надолу по хълма, обгърнат от собствената си тишина.

-Къде отиваме изобщо? –попита най-накрая Мика.

-Само няколко пресечки по-надолу. Как ти е реброто?

-Добре е. Вчера адски ме болеше, но сега изглежда е наред.

Науман прие новините с разсеяно кимване и те продължиха да вървят. Мрачното небе се разведряваше и въздухът около тях засия със струяща светлина. Широката долина под тях се откриваше с изпаряването на мъглата. Можеха да видят далечното езеро и бледата слънчевата светлина,която блещукаше по водата. Долу в полите на хълма имаше голям площад – Далтън добре го познаваше – Пиаза Гарибалди – широката му издадена постройка, заобиколена от древни букове и кипариси – разпростиращ се далеч отвъд скалата, от където се виждаше цялата долина – средновековен гоблен от зелени, кехлибарени и златни квадрати, който се ширеше в най-чиста, мъглява, синя безкрайност.