Примерната домакиня Кейт Браун е на преломната за всяка жена възраст. Тя, за която двадесет години семейството е било всичко, вълнуващо съзнанието и, за няколко месеца ще се потопи в напълно различен свят – ще започне работа в международна организация и връзка с по-млад от нея мъж, ще пътува с него и ше се завърне отново в Англия, за да завърши “процеса” на пътуване към себе си. Настъпила е голяма промяна през изтеклото лято, направена е равносметка, какво още остава…?

 Слоган:  Роман вникващ в женската природа

Първият роман на Дорис Лесинг е ” Тревата пее”( “Тhe Grass is singing”) от 1949 г., “Златната тетрадка” (“The Golden notbook”) от 1962 е един от най- значителните романи на носителката на Нобелова награда за литература за 2007 г. 

Романът и “Лятото преди мрака”(“Тhe summer before the dark”) от 1973г. също пожънва голям успех. 

Заглавието му всъщност е метафора за настъпващият нов живот за жената на средна възраст, моментът, в който разбира, че нещо се е променило, че е изпълнила дълга си. 

Действието се развива през 1968 г. в период от няколко месеца. Още първите няколко изречения намекват за предстояща коренна промяна в живота на главната героиня Кейт Браун. Тя е типичен пример за образцова съпруга и майка, която вече 20 години се грижи за къщата и децата си, носи духа на улегналата жена, но и нещо затрогващо – способността да “се вижда” отстрани и да се анализира много точно.Кейт винаги се съобразявала с мнението на останалите, следвала е определено поведение и се е ръководила само от идеята да бъде полезна на семейството си. 

В началото на романа действието се развива в Англия. Там в мислите на героинята се прокрадва тревожната истина за превръщането и в безполезна за семейството вещ. Във втората половина на книгата, в която са най-значимите и въздействащи прозрения на Кейт, арена на действията отново е Англия. Кейт заминава и за Истанбул като преводач на Световната организация за изхранване на населението, където среща по-младия от нея Джефри и действието се прехвърля в Испания. 

В романа е засегната и социалната тематика, видяна през погледа на главната героиня – гладуващите хора в Африка, стачките на работниците в Англия, противопоставянията на различните класи в обществото.

Разказът се движи особено около Кейт, съпругът и децата и са назовани с имена и кратки характеристики и се вмъкват на доста места в романа като част от разсъжденията и, но остават на заден план. Най-често се появява образът на най-малкия и най-проблемен син – Тим. Персонажът развит най-добре след този на Кейт е младата и търсеща себе си Морийн. За Кейт тя е въплъщение на изгубената младост, но и на ориентир в пътуването към себе си, необходим помощник, затова ролята на Морийн е ключова за романа.

Особено място е отделено на темата за изневярата. В семейство Браун – типичното щастливо семейство, тя е факт, но не успява да го съсипе. С течение на времето Кейт свиква с похожденията на Майкъл и започва да го приема като пристрастен към вредни навици човек. Животът на семейството е динамичен, членовете му рядко се събират заедно, пътуванията са част от ежедневието. Майкъл е невролог и посещава различни краища на света заради практиката си, децата учат в различни страни, ходят на екскурзии през лятото. Така че Кейт организира с целия си ентусиазъм всички мероприятия, посреща, приема, съветва, съпреживява. Тя самата владее четири езика, но се омъжва млада и загърбва образованието си. Двадесет години по-късно все още е запазила уменията си и започва работа в международна организация. Това е първата от предстоящите промени в живота и.

Интересно в повествованието се вмъква историята на Мери Финчли, приятелка и съседка на главната героиня, но и нейна пълна противоположност. Мери е обаятелна прелъстителка, загърбила семейството си. Кейт често ще сравнява модела и на поведение със своя, първоначална с убедеността на човек, който постъпва правилно, по-късно с разбиране и съчувствие.

Романът е историята на прелом от един светоглед към друг, което настъпва при всяка жена повече или по-малко болезнено, повече или по-малко осъзнавано. Това е важен етап от живота, способен да прекърши и постави жената в окаяно положение, но и да възроди и влее нови сили.

Развитието на действието в различни държави е отбелязано между другото, дори на моменти при четенето се налага да се връщаш назад, за да разбереш къде се намира героинята.

Романът е четивен и не се натрапва, подтиква към размисли за семейството, младостта, преломната възраст. Повествованието се води в трето лице от разказвач, който следи отблизо случващото се с героинята и се отъждествява с нея. В началото на романа се използва често една конструкция за рамкиране на изреченията – ” Една жена…”. Това символизира жената на прага на нов етап от живота и. Историята искри от мъдрости и равносметки, изведени в обобщени стереотипни изрази и нови прозрения на героинята.

“Лятото преди мрака” е грабващо четиво. То би се харесало както на млади момичета, така и на зрели жени, които биха се отъждествили с героинята.

Легендарната личност на божествения музикант Орфей заговаря от свое име, но на нашия език, за да ни разкаже за трудния път на Предопределените… „Оракулът на Дионис“ е поетична амалгама от интелект и чувственост, примесени с мистиката на тракийската култура, но, преди всичко, разказ за едно себеопознаване.

Значещи цитати

„Бях осъзнал, че истината е гибелна за всеки един от нас, че в голата истина не съществува живот, не съществува нищо. Животът на този свят можеше да съществува единствено чрез нейно величество лъжата.“

„Ние сме народ на крайностите, нищо, че минаваме за най-благоразумни и умерени. Благоразумието срещу страстта – това е заложен в самата същност на моя народ.  А страстта не може да е нищо друго, освен Дионис с неговото опиянение. Само че какво опиянение – неговото физическо или моето духовно. Ето къде беше разликата. Твърдя и знам, че моето е по-висше и по-истинско.“

„Оракулът на Дионис” е роман, който се откроява от цялостното творчество на съвременния популярен български писател и сценарист Александър Томов, познат на публиката като скандален или по-скоро като „възлюбен в Скандала” изобразител на политически, социални, исторически и нравствени деформации, деградации и провокиращи ситуации. Новаторството се отразява както на тематично, така и на стилово ниво – текстът носи поетичните маркери на сказанието, пресъздадено с добре премерена литературност, което дава възможност на реципиента сам да си изгради представа за дистанцията между фабулата, реалистичните и фикционалните й мотиви. В този смисъл определям художествения език на творбата като майсторски „аргументиран”, но в контекстов план.

Това допълнително обстоятелство, разбира се, би могло да затрудни или дори да разочарова и масовия читател, и ценителя, тъй като повествованието е представено в Аз-форма, а героят разказвач принадлежи на време, което най-вероятно има понятие за малко от нещата, засегнати в книгата. Несъответствието обаче присъства само на пръв поглед, тъй като в конкретния случай става дума за метафизичен герой, една от характеристиките на когото е независимостта от времето.

Сюжетът интерпретира винаги актуалната и добре позната легенда за живота на Орфей – земния мъж с неземна музикална дарба, която предизвиква възхита у хора и богове и му донася безсмъртие. Формално и смислово книгата се разделя на четири части и един епилог, които се обособяват от хронотопичните особености на произведението, а се обединяват от общия му тон и последователност на действието.

Първата част разказва за въвеждането на 7-годишния Орфеус, избран за Оракул на бог Дионис, в тайнствата на жизнеутвърждаващата тракийска религия. Тук именно авторът реализира и своя характерен почерк, акцентирайки върху сензационните за съвременния ни морал практики. Детайлните описания на вакханалията и кръвосмешението въвеждат в окултната атмосфера на онова далечно минало, когато на хората не им е било достатъчно да бъдат просто хора, а са търсели и създавали свръхестественото навсякъде около себе си. Скандализират постъпките на персонажите, както и това, че действието е ситуирано в „нашите земи” – щом книгата е написана на български език, тя е ориентирана главно към българския читател, а добре известна е връзката на българина с родната земя – с нейната географска определеност и историческо минало, тази връзка е почти сакрална, ето защо няма как културата на древните траки с всички нейни крайности да се опише констативно и да се приеме информативно от етническия българин, научил в трети клас урока за „траки, славяни и прабългари”. Обрисуваното ритуално ежедневие предизвиква подозрения в преувеличение и недостоверност, те обаче са контрирани от въздействието на пълнокръвните образи, привлекателни точно с разкрепостения си манталитет.

Втората част на романа е всъщност историята на любовта между вече Посветения Орфеус и прекрасната нимфа Дика, обречена да се влюби в този полуБОГ и да умре заради омразата на неговата властна майка. Орфеус слиза в Подземното царство и с облагородяващата сила на своята магична музика успява да измоли любимата си от мрачния властелин Хадес. На път за Горната земя обаче полуЧОВЕКЪТ е завладян от неконтролируемото съмнение в лоялността на боговете, което се оказва фатално, защото единственото условие – да не се обръща назад по пътя, е нарушено и той отново е сам. В тази романтична рамка легендарната постановка си взаимодейства по многократно проверен успешен начин с психологическото описание на дълбоко личния, интимен свят на героя, който изживява красивата любов и трагичната раздяла, жестока в своята предопределеност и безвъзвратна в повтореността си. Способът на самоанализирането се вписва в паралелите на автобиографичния наратив и кореспондира с очакванията на съвременния читател. Този „роман в романа” и негова най-обаятелно поетична част е всъщност центърът на концентричните кръгове на повествованието, финалът му е „малкият финал” на творбата, органически свързан с всичките й части и смислови аспекти.

В първата част на „Оракулът на Дионис” преобладава мистиката на древните вярвания, във втората – чувствеността на силната любов. Третата въвежда ново измерение – разумът на хуманиста, прозрял същността на собствената си религия, съпоставяйки я с друга. Мястото на действието вече е Египет, описанията са все така натуралистични, предизвикващи опита на всичките ни сетива. По интелигентен начин е презентиран спектър от философски въпроси с екзистенциална стойност, а отговорите се търсят в човешкото съзнание за теогоничните и космогоничните процеси. Този дял от романа рефлектира в съвременността също провокативно – предоставя голям набор от знания и съмнения, а това се предпочита в днешния контакт с изкуството.

Романът завършва с въвеждането на новосътвореното от Орфеус учение, породено от взаимодействалите си във въображението му тракийски и египетски компоненти – една логически обоснована концепция, която е последният щрих в градацията на образа. Новопостигнатата мъдрост издига духа му неимоверно и той трябва да бъде освободен от тленното тяло – предсказанието на Майката се сбъдва и Орфеус е разкъсан от Менадите.

Посланията на творбата са закодирани както в широкия обхват от конфликти, така и в самия ритъм на текста. Стихийността на събитията извиква представата за един нов тип мислене, подчинен на абсолютната вяра във връзката между всички неща – основен принцип в слънчевата култура, в чийто плен всеки от нас може да попадне много лесно, тъй като смятаме, че ни е генетично заложена. На паратекстово ниво особено въздействащо е посвещението на романа: „В памет на сина ми Роман – единственото, което мога да му дам в Отвъдното.” Тази пряко афиширана лична трагедия борави случайно или не с някои от реалиите на сюжета.

При внимателно вглеждане в Орфеус, в лутанията и търсенията му ще открием романтическия тип герой, добре познат на българския читател. Пътуването му до Египет е необходимо главно заради неговото завръщане, а „мотивът за връщането” е не просто традиционен за нашата литература, той е определящ за естетическия ни катарзис.

Забелязах няколко неща в книгата обаче, за които не намирам обяснеие:

1. Заглавието на романа, както и подзаглавието на „Част четвърта” са в трето лице, а самият текст на романа – в първо. Само по себе си заглавието определям като добро, но не подкрепям това несъответствие.
2. Повествованието е пречупено през речта на героя, и то през писмената му реч. Но по думите му чак в Египет се е научил да чете и пише, т.е. няма как да разполага с „предишни” записки, подробностите от самото начало обаче предизвикват противоположен логически извод.
3. След акцентът върху свещеното Оплождане в няколко глави на „Част първа”, само още веднъж се споменава, че то е довело до зачатие. Развитието на характера на Орфеус изисква продължение на тази сюжетна нишка.
4. Действието се развива в Осми век преди Новата ера – противоестествено е един обожествен езичник да си служи с понятие като „Новата ера”, то принадлежи на християнската доктрина. Същото се отнася и до кабалистичните числа 7 и 33 (двете споменати възрасти на героя).

В заключение, „Оракулът на Дионис” е нов разказ за минали събития. Един вид хармония на парадоксите. Докосването до нея е също полюсно, защото предизвиква мистични и реалистични асоциации, но няма значение, че са разнопосочни, те лежат на една права.

По време на колониалните войни в Бирма през 80-те години, акордьорът на пиана от Лондон, Едгар Дрейк, получава странната молба от военното министерство на Англия да замине и акордира едно пиано Ерар в джунглата на Бирма. В дебютния си роман авторът Даниел Мейсън ни кани на среща с историята, чужди и непознати култури, измислени и реални персонажи, всичко това е вплетено в интересен сюжет с неочаквана и завладяваща развръзка.

Слоган:  „Опияняващ, пълен с невиждани гледки, незнайни истории и грабващ сюжет.”   USA Тудей

Авторът Даниел Мейсън е роден през 1976 г. и е завършил биология в Харвард. Той прекарва една година на границата между Тайланд и Мианмар (където е написана и се развива действието на по-голямата част от книгата) изучавайки маларията. Дебютния роман „Акордьорът на пиана” на Мейсън е издаден през 2002 година от издателство „Кнопф”. Досега тя е издадена от над двадесет различни издателства.
Авторът описва и разказва за традициите и начина на живот на населението в колониална Бирма, медицина, музика и акордирането на пиана, политика и история. Всичките факти са добре съчетани с художествената измислица и понякога се питаш кое точно е дело на авторовото въображение и кое истина. Самият автор споменава за източниците си на информация, като това ни дава още по малко причини да се съмняваме в автентичността на романа.
Като класически, романът е разделен на отделни глави, които можем да групираме в три части – отпътуването на героя от Англия и пристигането му в Бирма, времето прекарано в бирманските градове и времето прекарано при доктор Каръл. Всичко се случва в точно определен период и човек не може да се загуби и да не може да разбере точно колко време е минало, като пример мога да посоча постоянните писма на акордьора към жена му в които описва  пътуването си и колко време трае то. Това разбира се е и задължително заради историческата достоверност, която се опитва да пресъздаде авторът. Въпреки прекрасно предадените факти и майсторски разказаните случки, въпросните са прекалени редки и липсва динамичност и напрежение в историята, като изключение правят последните страници от романа когато е неочакваната и напрегната развръзка. Цялото действие е разказано от гледната точка на главния протагонист Едгар Дрейк. То се развива по време на колониалните войни в Бирма през 80-те години на XIX век. Акордьорът на пиана от Лондон – Едгар Дрейк получава писмо от английското военно министерство с искането да отпътува към Бирма за да поправи едно пиано Ерар, което е било поръчано от тамошния командващ Антъни Каръл, военен хирург за да постигне мирни отношения с принцовете на щатите Шан. По време на пътуването си Едгар среща различни образи – войници, местни жители, разбойници и една жена, с която той има противоречиви отношения.
Героите, били те и многочислени, не са много добре развити с изключение може би на дузина от тях. Това се дължи на краткия престой на протагониста на едно място и времето нужно за да се изгради един пресонаж не е достатъчно. Разбира се това не важи за главния герой Едгар, който има прекрасно изграден собствен характер заедно с вярната му и любяща съпруга. Самият доктор Антъни Каръл е един от колоритните и добре описани персонажи, но той се появява след първата половина на книгата, като преди това бива развиван чрез други, второстепенни герои.
Въпреки политическите и военните нотки в книгата няма сложни термини, което можем да приемем за плюс. Проблемите и въпросите с медицината, музиката и акордирането на пиана са предадени по един прост и лесно разбираем начин. Термините свързани с културата и езикът на местните в Бирма и Индия са добре обяснени и човек не може да се обърка за какво става въпрос дори за миг.
Книгата е препоръчана от американския вестник „Deseret News”, списание  „The Nation” и други.
Разказа за една измислена история съгласувана с исторически факти те кара да четеш без да се замисляш. Стилът и начинът на предаденото е подходящ както за читателите на сериозна литература, така и за тези на развлекателната. Самото място където се развива действието е вероятно, място което малко българи ще посетят през живота си и това прави книгата още по интересна за прочитане. Тя е начин да научиш и да се потопиш повече за джунглите и културата на Бирма, така че все едно си там.
Поради техническите подробности около акордирането на пиана и термините свързани с местната култура би трябвало да се потърси помощна литература за превода.
Моята препоръка за книгата, че книгата трябва да се издаде.

Д-р Хенри изражда двете си деца през една снежна нощ на 1964г. Момченцето е съвършено, но момиченцето се ражда със синдрома на Даун. Докторът веднага взима решение. Казва на съпругата си, че детето е починало, и запазва тежката тайна.

Може ли човек да бъде щастлив, когато пази такава тайна? Може ли да избяга от себе си?

Слоган: Може ли човек да направи така, че другите да бъдат щастливи?

Ким Едуардс е завършила магистратура по литература и лингвистика. След завършването си тя заминава заедно със съпруга си за Азия, където двамата прекарват следващите пет години. По време на престоя си в Азия, Ким започва да издава кратки разкази. През 1990г. печели наградата Нелсън Олгрин.

Кариерата й на писател започва с публикуването на разкази и есета, за които печели множество награди, сред които награда „Пушкарт“, както и включване на нейни произведения в антологията „Най-добрите американски разкази“. Сборникът й с разкази „Тайните на огнения крал“ е номиниран за награда „ПЕН/Хемингуей“ за 1998г. Романът й „Дъщерята на пазителя на спомени“ е отличен като „Откритие на годината“ от Барнс & Ноубъл и е удостоен с „Литеуратурна награда Кентъки“ за 2005г. В продължение на три месеца романът е бестселър № 1 на „Ню Йорк Таймс“, преведен е на 16 езика.

Романът „Дъщерята на пазителя на спомени” проследява в 455 страници последствията от една снежна нощ, в която д-р Дейвид Хенри изражда собствените си деца – момче и момиче. Момиченцето се ражда със синдрома на Даун и докторът взима тежко решение – да я остави в дом и да премълчи, за да предпази съпругата си Нора. Поверява малката Фиби в ръцете на медицинската сестра Каролайн Гил, а на съпругата си казва, че момиченцето е умряло. Но Каролайн не оставя детето в дома, където я изпраща д-р Хенри; видяла условията в дома и животът на децата като Фиби, Каролайн решава, че ще дари това дете с цялата любов, на която е способна.

Романът проследява историята на семейната трагедия през годините – 1964, 1965, 1970, 1977, 1982, 1988, 1989. Нора Хенри дарява цялата си обич на сина си Пол, но не престава да скърби за загубената си без време дъщеря. През годините тази загуба и пропастта, която се отваря между нея и съпругът й, не изчезват. Опитва се да бъде съвършената съпруга, съвършената майка; в последствие решава, че ще се спаси като работи като туристически агент, че ще намери топлина в прегръдките на друг мъж.

Пред погледа на читателя Пол пораства, преминава през бунтарските си тийнейджърски години. Става музикант, въпреки неодобрението на баща си. Дейвид Хенри се бори със страшната си тайна, че малката Фиби е жива. Живее със спомените за собствената си болнава сестричка. Той се дистанцира от семейството, за което е направил огромната жертва да пази тайната на един живот. Отвън семейството е като всички други, но отвътре всеки изживява по своему последствията от онази снежна съдбовна нощ през 1964г.

Паралелно се проследява и животът на малката Фиби. Каролайн заминава и я взима със себе си с надеждите за нов живот и за двете. Каролайн я гледа как расте, но неизменният страх, че детето няма да живее дълго, е като надвиснала сянка. Въпреки очакванията Фиби пораства и става мило и обичливо момиче, което се радва на музиката и на простичките неща в ежедневието. През всичките години Каролайн изпраща снимки на д-р Хенри. Той изпраща пари, които Каролайн заделя за Фиби.

След смъртта на Дейвид възелът се разплита.

Няма драматизиране, няма преескпонирани чувства. Стилът не натоварва с излишни елементи. Всичко е толкова човешко и реално. Всеки човек взима решения, които засягат и хората, около него; всеки греши; всеки има тайни.

Финалът е някак неопределен и неубедителен. След смъртта на д-р Хенри нещата някак губят смисъл и в края на романа се случват твърде хаотично, като придобиват отенък на безсмислие.

Романът се чете лесно. Отделя се внимание на определени важни моменти за развитието на сюжета в точно определени години. Така са и разпределени частите и главите – години и дати. Разказана с достойнство и съпричастност, в тази история няма укор, няма съдник. Интересното са връзките между персонажите, взаимоотношенията им в отделните периоди. Романът не натоварва читателя с негативни усещания, а му дава поле за разсъждения.

Шокиращ, отричан и осъждан, романът „Жена за обесване” е една от най-тъжните и трагични истории в турската литература. В него се разказва за нещастията и безизходицата на млада жена. Затворена в болния свят на един сексуален маниак, тя е изолирана от действителността и е превъртана в простодушна, мълчалива кукла. Безпомощността й поражда срам у околните и бунт в сърцето на 17-годишен младеж, готов на убийство.

Докъде се простира малодушието в едно изкривено общество? Отговорът е в края на въжето.

Слоган: Когато си роден с примка на врата, въпрос на време е тя да се затегне.

Пънар Кюр е турска писателка, родена в Бурса, чието детство преминава в различни анадолски градове. През по-късните периоди на живота си Кюр посещава различни места по света, сред които Англия и САЩ, завършва колеж в Истанбул, а в Сорбоната, Париж, защитава докторат в Катедрата по сравнително литературознание. През 1984 г. тя получава наградата на името на Саит Фаик за сборника с разкази “Неподвижни води”, а в момента е преподавател в университета “Билги” в Истанбул.

През 1979 г. за пръв път издателство „Билги“ публикува романа й „Жена за обесване“, преиздаван няколко пъти и превърнал се в тема на филм през 1986 г. Базиран на действителна история, която дълбоко разтърсва писателката и оставя трайна следа в съзнанието й, романът, дело на 15-годишен труд, не само е бил забраняван и обвиняван, че подтиква читателите към порнография, но дори е предизвикал съдебен процес. Пънар Кюр сама представя своята защита, твърдейки, че романът й е протест срещу всички явления и събития, близки до описаните в него, и че той е един от най-тъжните и трагични разкази в турската литература, а написването му е водено от морални подбуди.

Днес този роман е един от най-силните текстове на Кюр.

В него се разказва за една изпаднала в безизходица жена, която, затворена в болния свят на един сексуален маниак, е изолирана от действителността. Писателката внушава, че историята на нейната героиня Мелек („ангел“) е предопределена от раждането й без никаква възможност да се защити, тъй като в съзнанието й това е установеният ред – правилата, които управляват, са тези на джунглата – по-силният оцелява, а единственото деление в света е това на силни и слаби, на насилници и жертви.

Историята, залегнала в основата на романа, е истинска. Това подсказва не само замисъла на Кюр, но и един от начините, по които тя възнамерява да го осъществи. Разказвайки каква присъда са получили обвиняемите по едно състояло се дело и за реакцията на обществеността, писателката излага на показ история от ежедневието на хората, разголва нещо толкова близко до тях, че да не могат да извърнат очи, да не могат да запушат ушите и сърцата си. Обвързването на художествения разказ с реалността е силно оръжие в ръцете на авторката, така тя разчита не само на онази читателска „слабост“, която често допуска забравянето, че художественият текст не е непременно и изцяло истина, но и на човешкото у хората, което при акцента върху връзката с близката и неотречима действителност сигнализира на разума и сърцето.

Романът е изграден от кратък увод, представящ крайната точка от развоя на делото по случая с убийството във вилата край Босфора – присъдите на обвинените -, и три монолога, които предлагат погледи от различни страни върху историята. Насочен е към унесените в незаинтересованост читатели и представители на сляпото общество, а главните му герои са представени в монолозите – с всеки следващ по-подробно, което доказва и че оформлението на текста не е случайно. Газейки през психологическото, авторката води читателя право към осъзнаването.

Всичко започва с обвинението.

Първият монолог „Среднощните размисли на съдията“ представя мнението и същността на човек, родил се бедняк и живял с единствената цел да се издигне, без значение от жертвите и без никакви угризения на съвестта за тях. Изправен пред въпроса за невинността на обвиняемата и в действителност потърпевшата, съдията не допуска в себе си съмнението, че тя може да бъде оправдана. Пречупвайки чутото от свидетелите през призмата на разбиранията, които грубата сила на отминалите му години са изградили у него, съдията не само осъжда бързо и крайно Мелек, но и става неспособен да спре асоциациите и породените спомени, които очернят представата му за света и невинността, за чувствата и действията на жените, за техните способности и жертви. Ядът на осъждащия от мълчанието на обвиняемата нараства и прелива в ярост – под нейно въздействие той започва да не разграничава женските образи от живота си, в съзнанието му те се размиват и добиват формата ту на Мелек, ту на жена му Нихал, която го мрази, ту на майка му, неуспяла да му осигури необходимото. Към това оеднаквяване прибавя и спомените си за майката на приятеля си от детството, когото е мразил, защото е имал повече, към сестрите му и накрая се връща отново на обвиняемата. В потока на мислите съдията си спомня свои малки и не толкова маловажни престъпления и лъжи, без да се срамува от тях и запълва дупки от миналото с настоящи съмнения и вярвания – че както жена му има любовник, така и майката на приятеля му е имала, а може би дори и собствената му майка. Този е съдникът на Мелек. Този е трезвият разум и безгрешната ръка, която хвърля не един камък, този е представителят на обществото и пазителят му – израснал сред беднотия, но и с бедност в душата си, мотивиран от егоизъм, но и осакатен от него. Възклицателните знаци, преобладаващи в края на много от частиците мисли, се превръщат в голяма и сигнализираща стрелка, която сочи право в лицето, право в сърцето на съдията и огрява неговата ядност, готовността му да раздаде своето правосъдие и на онези, които сам е набелязал.

След обвинението се изслушва свидетелят – разказ от първа ръка.

Вторият монолог „Посетителите в килията на Мелек“е на главната героиня. Почти пълната липса на главни букви и каквито и да е препинателни знаци подсказва простотата на героинята – нейната семпла мисъл и по неволя раболепна философия – да се подчинява безусловно. Пунктуационната особеност и подбраните думи в речника на Мелек допълват и доизграждат представата за нея. Подсказват мислите, с които тя проследява нишката на живота си – нищетата на детството, липсата на защита и обич, предаването й да слугува, съпътстващия бой и последвалото го послушание. Героинята на Кюр е проста селянка, загубила баща си и дядо си, отгледана от майка и пастрок в мизерия и без особени грижи, после изпратена да слугува и да тича по задачи, а сетне принудена да се превърне в играчка на извратения си мъж господар и мълчащите съучастници съседи. Търсейки утеха под дървото, което й напомня за по-сигурното детство, Мелек случайно попада на своя спасител, който неочаквано се превръща в палач. Загубвайки връзка с действителността извън стените на вилата, героинята се оказва затворена в един свят на чужди желания и фантазии, където да мисли е опасно, а да направи нещо непокорно – болезнено като страха. Така Мелек търпи унижения, става марионетка и обект на обиди, а също така се превръща и в срам за всеки, узнал съдбата й, за всеки, самозалъгващ се с уверения, че това не е негова работа и че няма какво да направи. Героинята не разбира не само своите мъчители, които нараняват, защото могат, защото имат всичко, тя не може да проумее и своя спасител – как и защо е решил той, че е различен от другите, щом е постъпил като тях, защо говори за любов и как ще я спаси убийството на един човек, бил той и мъчителят й Хюсрев бей. Сричковото произнасяне на думите „роб-ство“ и „о-сво-бож-де-ние“ и на куршумния изстрел „па-а-т!“ бележат главните точки в жизнената линия на Мелек. Тя сякаш ги опипва на върха на езика си без да ги осъзнава – „роб-ство“-то е нещо ежедневно и толкова истинско, че тя не си дава сметка за него, не роптае, не се бори срещу му; „о-сво-бож-де-ние“-то е нещо ново и неразбираемо, нещо чуждо и непонятно, докато „па-а-т!“ е краят – рязък и силен, окончателен, но той не е освобождение.

А накрая е ред на защитата.

В „Записките на Ялчън” отсъства онази повествователна техника от първите два монолога, известна като „поток на съзнанието“. Трудоемка и изискваща внимание и познания за детайлите и тяхното подреждане, тя проследява преминаващите в съзнанието мисли, чувства, спомени и представи, които пораждат други като тях, и спомага те да бъдат смислово оформени, без прекъсване, без липса на парче от нишката. Така Пънар Кюр постига онази убедителност, която й е нужна, за да открие в читателя човек и в човека – сърце и съзнание. Последната част, монологът на Ялчън, не упражнява тази техника, тъй като героят е млад, 17-годишен с още идеализирани възгледи за света и отношенията в него, затова и монологът звучи по-емоционално, като представя една по-обширна гледна точка – разкрива причините за извършването на престъплението, доразвива образите на самия Ялчън, на стария и извратен тиранин Хюсрев бей, на обвиняващата прислужница Емсал и показва как околните възприемат цялата тази лудост, как мълчат и се правят на слепи, как си измиват ръцете и приспиват съвестта си. Тази финална част е от голямо значение за цялостното възприемане на романа, тъй като помага за осъзнаването на предходните глави, тя е като управляващата част в края на лодката, с която писателката е сигурна, че дори да сме повели въображението и разума си в грешна посока, ще стигнем до кормилото и бързо ще влезем в пътя.

Пънар Кюр признава, че в романа има някои шокиращи сцени, но както тя отбелязва, не е ли именно това задачата и целта на изкуството и на литературата като такова – да разтърсва, да разбужда спящите и ослепелите, за да отворят очите и сърцата си, за да проследят мислите си и да стигнат до разума. За да бъдат хора.

„Жена за обесване“ е роман-пътеводител, създаден с ясната цел да покаже и назове нещата такива, каквито са, да посочи пътя от едно явление към друго до самия край. Да отвори очите на безразличното общество, да разбие закостенелите повели и да посочи напред към живота, а не към погубването.

Романът е предназначен за по-масова аудитория и е подходящ за българския читател, тъй като описаното общество не се различава много от нашето – макар и в по-различни аспекти днес в България също преобладава деленето на слаби и силни, на хищници и жертви. Мястото на действието е ясно обособено – вила край Босфора, Истанбул, но конкретно време не е посочено и все пак то може да бъде припознато, както с минали времена, така и с настоящето. Персонажите са добре развити – главните герои са описани чрез мислите и действията им, а второстепенните – чрез главните. Романът е построен по определен начин – уводна част и три монолога -, с което писателката доизпипва сюжета така, че да го разработи напълно в посоката, която си е определила. Книгата е написана на достъпен, на места циничен, език, включващ чуждици и диалектни произношения, които правят усещането за средата, в която се развива действието, по-реално и правдоподобно. Ретроспективните моменти показват началото на историите, които после се сливат, създавайки поредната набъбваща нишка, която накрая се заплита в себе си. Авторката влиза в съзнанието на героите и повествованието се води от първо лице – по този начин Пънар Кюр ни сближава с персонажите, прави така, че да изпитаме техните желания, беди, недоволство и безпомощност.

Романът „Жена за обесване“ е автобиографична история на едно общество, в което различните събития – малки и големи, лични и чужди – се случват по един и същ начин, следват един и същ принцип – в тях слабите стават жертва на силните. Именно в това е стойността на романа – в неговото откровение, в неговата неподправеност, в шокиращата му прямота, която разтърсва така силно, че унесът отстъпва пред отвращението, то пред вцепенението, а последното – пред желанието за промяна.