bookproject

Пънар Кюр е турска писателка, родена в Бурса, чието детство преминава в различни анадолски градове. През по-късните периоди на живота си Кюр посещава различни места по света, сред които Англия и САЩ, завършва колеж в Истанбул, а в Сорбоната, Париж, защитава докторат в Катедрата по сравнително литературознание. През 1984 г. тя получава наградата на името на Саит Фаик за сборника с разкази “Неподвижни води”, а в момента е преподавател в университета “Билги” в Истанбул.

През 1979 г. за пръв път издателство „Билги“ публикува романа й „Жена за обесване“, преиздаван няколко пъти и превърнал се в тема на филм през 1986 г. Базиран на действителна история, която дълбоко разтърсва писателката и оставя трайна следа в съзнанието й, романът, дело на 15-годишен труд, не само е бил забраняван и обвиняван, че подтиква читателите към порнография, но дори е предизвикал съдебен процес. Пънар Кюр сама представя своята защита, твърдейки, че романът й е протест срещу всички явления и събития, близки до описаните в него, и че той е един от най-тъжните и трагични разкази в турската литература, а написването му е водено от морални подбуди.

Днес този роман е един от най-силните текстове на Кюр.

В него се разказва за една изпаднала в безизходица жена, която, затворена в болния свят на един сексуален маниак, е изолирана от действителността. Писателката внушава, че историята на нейната героиня Мелек („ангел“) е предопределена от раждането й без никаква възможност да се защити, тъй като в съзнанието й това е установеният ред – правилата, които управляват, са тези на джунглата – по-силният оцелява, а единственото деление в света е това на силни и слаби, на насилници и жертви.

Историята, залегнала в основата на романа, е истинска. Това подсказва не само замисъла на Кюр, но и един от начините, по които тя възнамерява да го осъществи. Разказвайки каква присъда са получили обвиняемите по едно състояло се дело и за реакцията на обществеността, писателката излага на показ история от ежедневието на хората, разголва нещо толкова близко до тях, че да не могат да извърнат очи, да не могат да запушат ушите и сърцата си. Обвързването на художествения разказ с реалността е силно оръжие в ръцете на авторката, така тя разчита не само на онази читателска „слабост“, която често допуска забравянето, че художественият текст не е непременно и изцяло истина, но и на човешкото у хората, което при акцента върху връзката с близката и неотречима действителност сигнализира на разума и сърцето.

Романът е изграден от кратък увод, представящ крайната точка от развоя на делото по случая с убийството във вилата край Босфора – присъдите на обвинените -, и три монолога, които предлагат погледи от различни страни върху историята. Насочен е към унесените в незаинтересованост читатели и представители на сляпото общество, а главните му герои са представени в монолозите – с всеки следващ по-подробно, което доказва и че оформлението на текста не е случайно. Газейки през психологическото, авторката води читателя право към осъзнаването.

Всичко започва с обвинението.

Първият монолог „Среднощните размисли на съдията“ представя мнението и същността на човек, родил се бедняк и живял с единствената цел да се издигне, без значение от жертвите и без никакви угризения на съвестта за тях. Изправен пред въпроса за невинността на обвиняемата и в действителност потърпевшата, съдията не допуска в себе си съмнението, че тя може да бъде оправдана. Пречупвайки чутото от свидетелите през призмата на разбиранията, които грубата сила на отминалите му години са изградили у него, съдията не само осъжда бързо и крайно Мелек, но и става неспособен да спре асоциациите и породените спомени, които очернят представата му за света и невинността, за чувствата и действията на жените, за техните способности и жертви. Ядът на осъждащия от мълчанието на обвиняемата нараства и прелива в ярост – под нейно въздействие той започва да не разграничава женските образи от живота си, в съзнанието му те се размиват и добиват формата ту на Мелек, ту на жена му Нихал, която го мрази, ту на майка му, неуспяла да му осигури необходимото. Към това оеднаквяване прибавя и спомените си за майката на приятеля си от детството, когото е мразил, защото е имал повече, към сестрите му и накрая се връща отново на обвиняемата. В потока на мислите съдията си спомня свои малки и не толкова маловажни престъпления и лъжи, без да се срамува от тях и запълва дупки от миналото с настоящи съмнения и вярвания – че както жена му има любовник, така и майката на приятеля му е имала, а може би дори и собствената му майка. Този е съдникът на Мелек. Този е трезвият разум и безгрешната ръка, която хвърля не един камък, този е представителят на обществото и пазителят му – израснал сред беднотия, но и с бедност в душата си, мотивиран от егоизъм, но и осакатен от него. Възклицателните знаци, преобладаващи в края на много от частиците мисли, се превръщат в голяма и сигнализираща стрелка, която сочи право в лицето, право в сърцето на съдията и огрява неговата ядност, готовността му да раздаде своето правосъдие и на онези, които сам е набелязал.

След обвинението се изслушва свидетелят – разказ от първа ръка.

Вторият монолог „Посетителите в килията на Мелек“е на главната героиня. Почти пълната липса на главни букви и каквито и да е препинателни знаци подсказва простотата на героинята – нейната семпла мисъл и по неволя раболепна философия – да се подчинява безусловно. Пунктуационната особеност и подбраните думи в речника на Мелек допълват и доизграждат представата за нея. Подсказват мислите, с които тя проследява нишката на живота си – нищетата на детството, липсата на защита и обич, предаването й да слугува, съпътстващия бой и последвалото го послушание. Героинята на Кюр е проста селянка, загубила баща си и дядо си, отгледана от майка и пастрок в мизерия и без особени грижи, после изпратена да слугува и да тича по задачи, а сетне принудена да се превърне в играчка на извратения си мъж господар и мълчащите съучастници съседи. Търсейки утеха под дървото, което й напомня за по-сигурното детство, Мелек случайно попада на своя спасител, който неочаквано се превръща в палач. Загубвайки връзка с действителността извън стените на вилата, героинята се оказва затворена в един свят на чужди желания и фантазии, където да мисли е опасно, а да направи нещо непокорно – болезнено като страха. Така Мелек търпи унижения, става марионетка и обект на обиди, а също така се превръща и в срам за всеки, узнал съдбата й, за всеки, самозалъгващ се с уверения, че това не е негова работа и че няма какво да направи. Героинята не разбира не само своите мъчители, които нараняват, защото могат, защото имат всичко, тя не може да проумее и своя спасител – как и защо е решил той, че е различен от другите, щом е постъпил като тях, защо говори за любов и как ще я спаси убийството на един човек, бил той и мъчителят й Хюсрев бей. Сричковото произнасяне на думите „роб-ство“ и „о-сво-бож-де-ние“ и на куршумния изстрел „па-а-т!“ бележат главните точки в жизнената линия на Мелек. Тя сякаш ги опипва на върха на езика си без да ги осъзнава – „роб-ство“-то е нещо ежедневно и толкова истинско, че тя не си дава сметка за него, не роптае, не се бори срещу му; „о-сво-бож-де-ние“-то е нещо ново и неразбираемо, нещо чуждо и непонятно, докато „па-а-т!“ е краят – рязък и силен, окончателен, но той не е освобождение.

А накрая е ред на защитата.

В „Записките на Ялчън” отсъства онази повествователна техника от първите два монолога, известна като „поток на съзнанието“. Трудоемка и изискваща внимание и познания за детайлите и тяхното подреждане, тя проследява преминаващите в съзнанието мисли, чувства, спомени и представи, които пораждат други като тях, и спомага те да бъдат смислово оформени, без прекъсване, без липса на парче от нишката. Така Пънар Кюр постига онази убедителност, която й е нужна, за да открие в читателя човек и в човека – сърце и съзнание. Последната част, монологът на Ялчън, не упражнява тази техника, тъй като героят е млад, 17-годишен с още идеализирани възгледи за света и отношенията в него, затова и монологът звучи по-емоционално, като представя една по-обширна гледна точка – разкрива причините за извършването на престъплението, доразвива образите на самия Ялчън, на стария и извратен тиранин Хюсрев бей, на обвиняващата прислужница Емсал и показва как околните възприемат цялата тази лудост, как мълчат и се правят на слепи, как си измиват ръцете и приспиват съвестта си. Тази финална част е от голямо значение за цялостното възприемане на романа, тъй като помага за осъзнаването на предходните глави, тя е като управляващата част в края на лодката, с която писателката е сигурна, че дори да сме повели въображението и разума си в грешна посока, ще стигнем до кормилото и бързо ще влезем в пътя.

Пънар Кюр признава, че в романа има някои шокиращи сцени, но както тя отбелязва, не е ли именно това задачата и целта на изкуството и на литературата като такова – да разтърсва, да разбужда спящите и ослепелите, за да отворят очите и сърцата си, за да проследят мислите си и да стигнат до разума. За да бъдат хора.

„Жена за обесване“ е роман-пътеводител, създаден с ясната цел да покаже и назове нещата такива, каквито са, да посочи пътя от едно явление към друго до самия край. Да отвори очите на безразличното общество, да разбие закостенелите повели и да посочи напред към живота, а не към погубването.

Романът е предназначен за по-масова аудитория и е подходящ за българския читател, тъй като описаното общество не се различава много от нашето – макар и в по-различни аспекти днес в България също преобладава деленето на слаби и силни, на хищници и жертви. Мястото на действието е ясно обособено – вила край Босфора, Истанбул, но конкретно време не е посочено и все пак то може да бъде припознато, както с минали времена, така и с настоящето. Персонажите са добре развити – главните герои са описани чрез мислите и действията им, а второстепенните – чрез главните. Романът е построен по определен начин – уводна част и три монолога -, с което писателката доизпипва сюжета така, че да го разработи напълно в посоката, която си е определила. Книгата е написана на достъпен, на места циничен, език, включващ чуждици и диалектни произношения, които правят усещането за средата, в която се развива действието, по-реално и правдоподобно. Ретроспективните моменти показват началото на историите, които после се сливат, създавайки поредната набъбваща нишка, която накрая се заплита в себе си. Авторката влиза в съзнанието на героите и повествованието се води от първо лице – по този начин Пънар Кюр ни сближава с персонажите, прави така, че да изпитаме техните желания, беди, недоволство и безпомощност.

Романът „Жена за обесване“ е автобиографична история на едно общество, в което различните събития – малки и големи, лични и чужди – се случват по един и същ начин, следват един и същ принцип – в тях слабите стават жертва на силните. Именно в това е стойността на романа – в неговото откровение, в неговата неподправеност, в шокиращата му прямота, която разтърсва така силно, че унесът отстъпва пред отвращението, то пред вцепенението, а последното – пред желанието за промяна.