„Оракулът на Дионис” е роман, който се откроява от цялостното творчество на съвременния популярен български писател и сценарист Александър Томов, познат на публиката като скандален или по-скоро като „възлюбен в Скандала” изобразител на политически, социални, исторически и нравствени деформации, деградации и провокиращи ситуации. Новаторството се отразява както на тематично, така и на стилово ниво – текстът носи поетичните маркери на сказанието, пресъздадено с добре премерена литературност, което дава възможност на реципиента сам да си изгради представа за дистанцията между фабулата, реалистичните и фикционалните й мотиви. В този смисъл определям художествения език на творбата като майсторски „аргументиран”, но в контекстов план.

Това допълнително обстоятелство, разбира се, би могло да затрудни или дори да разочарова и масовия читател, и ценителя, тъй като повествованието е представено в Аз-форма, а героят разказвач принадлежи на време, което най-вероятно има понятие за малко от нещата, засегнати в книгата. Несъответствието обаче присъства само на пръв поглед, тъй като в конкретния случай става дума за метафизичен герой, една от характеристиките на когото е независимостта от времето.

Сюжетът интерпретира винаги актуалната и добре позната легенда за живота на Орфей – земния мъж с неземна музикална дарба, която предизвиква възхита у хора и богове и му донася безсмъртие. Формално и смислово книгата се разделя на четири части и един епилог, които се обособяват от хронотопичните особености на произведението, а се обединяват от общия му тон и последователност на действието.

Първата част разказва за въвеждането на 7-годишния Орфеус, избран за Оракул на бог Дионис, в тайнствата на жизнеутвърждаващата тракийска религия. Тук именно авторът реализира и своя характерен почерк, акцентирайки върху сензационните за съвременния ни морал практики. Детайлните описания на вакханалията и кръвосмешението въвеждат в окултната атмосфера на онова далечно минало, когато на хората не им е било достатъчно да бъдат просто хора, а са търсели и създавали свръхестественото навсякъде около себе си. Скандализират постъпките на персонажите, както и това, че действието е ситуирано в „нашите земи” – щом книгата е написана на български език, тя е ориентирана главно към българския читател, а добре известна е връзката на българина с родната земя – с нейната географска определеност и историческо минало, тази връзка е почти сакрална, ето защо няма как културата на древните траки с всички нейни крайности да се опише констативно и да се приеме информативно от етническия българин, научил в трети клас урока за „траки, славяни и прабългари”. Обрисуваното ритуално ежедневие предизвиква подозрения в преувеличение и недостоверност, те обаче са контрирани от въздействието на пълнокръвните образи, привлекателни точно с разкрепостения си манталитет.

Втората част на романа е всъщност историята на любовта между вече Посветения Орфеус и прекрасната нимфа Дика, обречена да се влюби в този полуБОГ и да умре заради омразата на неговата властна майка. Орфеус слиза в Подземното царство и с облагородяващата сила на своята магична музика успява да измоли любимата си от мрачния властелин Хадес. На път за Горната земя обаче полуЧОВЕКЪТ е завладян от неконтролируемото съмнение в лоялността на боговете, което се оказва фатално, защото единственото условие – да не се обръща назад по пътя, е нарушено и той отново е сам. В тази романтична рамка легендарната постановка си взаимодейства по многократно проверен успешен начин с психологическото описание на дълбоко личния, интимен свят на героя, който изживява красивата любов и трагичната раздяла, жестока в своята предопределеност и безвъзвратна в повтореността си. Способът на самоанализирането се вписва в паралелите на автобиографичния наратив и кореспондира с очакванията на съвременния читател. Този „роман в романа” и негова най-обаятелно поетична част е всъщност центърът на концентричните кръгове на повествованието, финалът му е „малкият финал” на творбата, органически свързан с всичките й части и смислови аспекти.

В първата част на „Оракулът на Дионис” преобладава мистиката на древните вярвания, във втората – чувствеността на силната любов. Третата въвежда ново измерение – разумът на хуманиста, прозрял същността на собствената си религия, съпоставяйки я с друга. Мястото на действието вече е Египет, описанията са все така натуралистични, предизвикващи опита на всичките ни сетива. По интелигентен начин е презентиран спектър от философски въпроси с екзистенциална стойност, а отговорите се търсят в човешкото съзнание за теогоничните и космогоничните процеси. Този дял от романа рефлектира в съвременността също провокативно – предоставя голям набор от знания и съмнения, а това се предпочита в днешния контакт с изкуството.

Романът завършва с въвеждането на новосътвореното от Орфеус учение, породено от взаимодействалите си във въображението му тракийски и египетски компоненти – една логически обоснована концепция, която е последният щрих в градацията на образа. Новопостигнатата мъдрост издига духа му неимоверно и той трябва да бъде освободен от тленното тяло – предсказанието на Майката се сбъдва и Орфеус е разкъсан от Менадите.

Посланията на творбата са закодирани както в широкия обхват от конфликти, така и в самия ритъм на текста. Стихийността на събитията извиква представата за един нов тип мислене, подчинен на абсолютната вяра във връзката между всички неща – основен принцип в слънчевата култура, в чийто плен всеки от нас може да попадне много лесно, тъй като смятаме, че ни е генетично заложена. На паратекстово ниво особено въздействащо е посвещението на романа: „В памет на сина ми Роман – единственото, което мога да му дам в Отвъдното.” Тази пряко афиширана лична трагедия борави случайно или не с някои от реалиите на сюжета.

При внимателно вглеждане в Орфеус, в лутанията и търсенията му ще открием романтическия тип герой, добре познат на българския читател. Пътуването му до Египет е необходимо главно заради неговото завръщане, а „мотивът за връщането” е не просто традиционен за нашата литература, той е определящ за естетическия ни катарзис.

Забелязах няколко неща в книгата обаче, за които не намирам обяснеие:

  1. Заглавието на романа, както и подзаглавието на „Част четвърта” са в трето лице, а самият текст на романа – в първо. Само по себе си заглавието определям като добро, но не подкрепям това несъответствие.
  2. Повествованието е пречупено през речта на героя, и то през писмената му реч. Но по думите му чак в Египет се е научил да чете и пише, т.е. няма как да разполага с „предишни” записки, подробностите от самото начало обаче предизвикват противоположен логически извод.
  3. След акцентът върху свещеното Оплождане в няколко глави на „Част първа”, само още веднъж се споменава, че то е довело до зачатие. Развитието на характера на Орфеус изисква продължение на тази сюжетна нишка.
  4. Действието се развива в Осми век преди Новата ера – противоестествено е един обожествен езичник да си служи с понятие като „Новата ера”, то принадлежи на християнската доктрина. Същото се отнася и до кабалистичните числа 7 и 33 (двете споменати възрасти на героя).

В заключение, „Оракулът на Дионис” е нов разказ за минали събития. Един вид хармония на парадоксите. Докосването до нея е също полюсно, защото предизвиква мистични и реалистични асоциации, но няма значение, че са разнопосочни, те лежат на една права.