Авторът Даниел Мейсън е роден през 1976 г. и е завършил биология в Харвард. Той прекарва една година на границата между Тайланд и Мианмар (където е написана и се развива действието на по-голямата част от книгата) изучавайки маларията. Дебютния роман „Акордьорът на пиана” на Мейсън е издаден през 2002 година от издателство „Кнопф”. Досега тя е издадена от над двадесет различни издателства.
Авторът описва и разказва за традициите и начина на живот на населението в колониална Бирма, медицина, музика и акордирането на пиана, политика и история. Всичките факти са добре съчетани с художествената измислица и понякога се питаш кое точно е дело на авторовото въображение и кое истина. Самият автор споменава за източниците си на информация, като това ни дава още по малко причини да се съмняваме в автентичността на романа.
Като класически, романът е разделен на отделни глави, които можем да групираме в три части – отпътуването на героя от Англия и пристигането му в Бирма, времето прекарано в бирманските градове и времето прекарано при доктор Каръл. Всичко се случва в точно определен период и човек не може да се загуби и да не може да разбере точно колко време е минало, като пример мога да посоча постоянните писма на акордьора към жена му в които описва  пътуването си и колко време трае то. Това разбира се е и задължително заради историческата достоверност, която се опитва да пресъздаде авторът. Въпреки прекрасно предадените факти и майсторски разказаните случки, въпросните са прекалени редки и липсва динамичност и напрежение в историята, като изключение правят последните страници от романа когато е неочакваната и напрегната развръзка. Цялото действие е разказано от гледната точка на главния протагонист Едгар Дрейк. То се развива по време на колониалните войни в Бирма през 80-те години на XIX век. Акордьорът на пиана от Лондон – Едгар Дрейк получава писмо от английското военно министерство с искането да отпътува към Бирма за да поправи едно пиано Ерар, което е било поръчано от тамошния командващ Антъни Каръл, военен хирург за да постигне мирни отношения с принцовете на щатите Шан. По време на пътуването си Едгар среща различни образи – войници, местни жители, разбойници и една жена, с която той има противоречиви отношения.
Героите, били те и многочислени, не са много добре развити с изключение може би на дузина от тях. Това се дължи на краткия престой на протагониста на едно място и времето нужно за да се изгради един пресонаж не е достатъчно. Разбира се това не важи за главния герой Едгар, който има прекрасно изграден собствен характер заедно с вярната му и любяща съпруга. Самият доктор Антъни Каръл е един от колоритните и добре описани персонажи, но той се появява след първата половина на книгата, като преди това бива развиван чрез други, второстепенни герои.
Въпреки политическите и военните нотки в книгата няма сложни термини, което можем да приемем за плюс. Проблемите и въпросите с медицината, музиката и акордирането на пиана са предадени по един прост и лесно разбираем начин. Термините свързани с културата и езикът на местните в Бирма и Индия са добре обяснени и човек не може да се обърка за какво става въпрос дори за миг.
Книгата е препоръчана от американския вестник „Deseret News”, списание  „The Nation” и други.
Разказа за една измислена история съгласувана с исторически факти те кара да четеш без да се замисляш. Стилът и начинът на предаденото е подходящ както за читателите на сериозна литература, така и за тези на развлекателната. Самото място където се развива действието е вероятно, място което малко българи ще посетят през живота си и това прави книгата още по интересна за прочитане. Тя е начин да научиш и да се потопиш повече за джунглите и културата на Бирма, така че все едно си там.
Поради техническите подробности около акордирането на пиана и термините свързани с местната култура би трябвало да се потърси помощна литература за превода.
Моята препоръка за книгата, че книгата трябва да се издаде.

Д-р Хенри изражда двете си деца през една снежна нощ на 1964г. Момченцето е съвършено, но момиченцето се ражда със синдрома на Даун. Докторът веднага взима решение. Казва на съпругата си, че детето е починало, и запазва тежката тайна.

Може ли човек да бъде щастлив, когато пази такава тайна? Може ли да избяга от себе си?

Слоган: Може ли човек да направи така, че другите да бъдат щастливи?

Ким Едуардс е завършила магистратура по литература и лингвистика. След завършването си тя заминава заедно със съпруга си за Азия, където двамата прекарват следващите пет години. По време на престоя си в Азия, Ким започва да издава кратки разкази. През 1990г. печели наградата Нелсън Олгрин.

Кариерата й на писател започва с публикуването на разкази и есета, за които печели множество награди, сред които награда „Пушкарт“, както и включване на нейни произведения в антологията „Най-добрите американски разкази“. Сборникът й с разкази „Тайните на огнения крал“ е номиниран за награда „ПЕН/Хемингуей“ за 1998г. Романът й „Дъщерята на пазителя на спомени“ е отличен като „Откритие на годината“ от Барнс & Ноубъл и е удостоен с „Литеуратурна награда Кентъки“ за 2005г. В продължение на три месеца романът е бестселър № 1 на „Ню Йорк Таймс“, преведен е на 16 езика.

Романът „Дъщерята на пазителя на спомени” проследява в 455 страници последствията от една снежна нощ, в която д-р Дейвид Хенри изражда собствените си деца – момче и момиче. Момиченцето се ражда със синдрома на Даун и докторът взима тежко решение – да я остави в дом и да премълчи, за да предпази съпругата си Нора. Поверява малката Фиби в ръцете на медицинската сестра Каролайн Гил, а на съпругата си казва, че момиченцето е умряло. Но Каролайн не оставя детето в дома, където я изпраща д-р Хенри; видяла условията в дома и животът на децата като Фиби, Каролайн решава, че ще дари това дете с цялата любов, на която е способна.

Романът проследява историята на семейната трагедия през годините – 1964, 1965, 1970, 1977, 1982, 1988, 1989. Нора Хенри дарява цялата си обич на сина си Пол, но не престава да скърби за загубената си без време дъщеря. През годините тази загуба и пропастта, която се отваря между нея и съпругът й, не изчезват. Опитва се да бъде съвършената съпруга, съвършената майка; в последствие решава, че ще се спаси като работи като туристически агент, че ще намери топлина в прегръдките на друг мъж.

Пред погледа на читателя Пол пораства, преминава през бунтарските си тийнейджърски години. Става музикант, въпреки неодобрението на баща си. Дейвид Хенри се бори със страшната си тайна, че малката Фиби е жива. Живее със спомените за собствената си болнава сестричка. Той се дистанцира от семейството, за което е направил огромната жертва да пази тайната на един живот. Отвън семейството е като всички други, но отвътре всеки изживява по своему последствията от онази снежна съдбовна нощ през 1964г.

Паралелно се проследява и животът на малката Фиби. Каролайн заминава и я взима със себе си с надеждите за нов живот и за двете. Каролайн я гледа как расте, но неизменният страх, че детето няма да живее дълго, е като надвиснала сянка. Въпреки очакванията Фиби пораства и става мило и обичливо момиче, което се радва на музиката и на простичките неща в ежедневието. През всичките години Каролайн изпраща снимки на д-р Хенри. Той изпраща пари, които Каролайн заделя за Фиби.

След смъртта на Дейвид възелът се разплита.

Няма драматизиране, няма преескпонирани чувства. Стилът не натоварва с излишни елементи. Всичко е толкова човешко и реално. Всеки човек взима решения, които засягат и хората, около него; всеки греши; всеки има тайни.

Финалът е някак неопределен и неубедителен. След смъртта на д-р Хенри нещата някак губят смисъл и в края на романа се случват твърде хаотично, като придобиват отенък на безсмислие.

Романът се чете лесно. Отделя се внимание на определени важни моменти за развитието на сюжета в точно определени години. Така са и разпределени частите и главите – години и дати. Разказана с достойнство и съпричастност, в тази история няма укор, няма съдник. Интересното са връзките между персонажите, взаимоотношенията им в отделните периоди. Романът не натоварва читателя с негативни усещания, а му дава поле за разсъждения.

Шокиращ, отричан и осъждан, романът „Жена за обесване” е една от най-тъжните и трагични истории в турската литература. В него се разказва за нещастията и безизходицата на млада жена. Затворена в болния свят на един сексуален маниак, тя е изолирана от действителността и е превъртана в простодушна, мълчалива кукла. Безпомощността й поражда срам у околните и бунт в сърцето на 17-годишен младеж, готов на убийство.

Докъде се простира малодушието в едно изкривено общество? Отговорът е в края на въжето.

Слоган: Когато си роден с примка на врата, въпрос на време е тя да се затегне.

Пънар Кюр е турска писателка, родена в Бурса, чието детство преминава в различни анадолски градове. През по-късните периоди на живота си Кюр посещава различни места по света, сред които Англия и САЩ, завършва колеж в Истанбул, а в Сорбоната, Париж, защитава докторат в Катедрата по сравнително литературознание. През 1984 г. тя получава наградата на името на Саит Фаик за сборника с разкази “Неподвижни води”, а в момента е преподавател в университета “Билги” в Истанбул.

През 1979 г. за пръв път издателство „Билги“ публикува романа й „Жена за обесване“, преиздаван няколко пъти и превърнал се в тема на филм през 1986 г. Базиран на действителна история, която дълбоко разтърсва писателката и оставя трайна следа в съзнанието й, романът, дело на 15-годишен труд, не само е бил забраняван и обвиняван, че подтиква читателите към порнография, но дори е предизвикал съдебен процес. Пънар Кюр сама представя своята защита, твърдейки, че романът й е протест срещу всички явления и събития, близки до описаните в него, и че той е един от най-тъжните и трагични разкази в турската литература, а написването му е водено от морални подбуди.

Днес този роман е един от най-силните текстове на Кюр.

В него се разказва за една изпаднала в безизходица жена, която, затворена в болния свят на един сексуален маниак, е изолирана от действителността. Писателката внушава, че историята на нейната героиня Мелек („ангел“) е предопределена от раждането й без никаква възможност да се защити, тъй като в съзнанието й това е установеният ред – правилата, които управляват, са тези на джунглата – по-силният оцелява, а единственото деление в света е това на силни и слаби, на насилници и жертви.

Историята, залегнала в основата на романа, е истинска. Това подсказва не само замисъла на Кюр, но и един от начините, по които тя възнамерява да го осъществи. Разказвайки каква присъда са получили обвиняемите по едно състояло се дело и за реакцията на обществеността, писателката излага на показ история от ежедневието на хората, разголва нещо толкова близко до тях, че да не могат да извърнат очи, да не могат да запушат ушите и сърцата си. Обвързването на художествения разказ с реалността е силно оръжие в ръцете на авторката, така тя разчита не само на онази читателска „слабост“, която често допуска забравянето, че художественият текст не е непременно и изцяло истина, но и на човешкото у хората, което при акцента върху връзката с близката и неотречима действителност сигнализира на разума и сърцето.

Романът е изграден от кратък увод, представящ крайната точка от развоя на делото по случая с убийството във вилата край Босфора – присъдите на обвинените -, и три монолога, които предлагат погледи от различни страни върху историята. Насочен е към унесените в незаинтересованост читатели и представители на сляпото общество, а главните му герои са представени в монолозите – с всеки следващ по-подробно, което доказва и че оформлението на текста не е случайно. Газейки през психологическото, авторката води читателя право към осъзнаването.

Всичко започва с обвинението.

Първият монолог „Среднощните размисли на съдията“ представя мнението и същността на човек, родил се бедняк и живял с единствената цел да се издигне, без значение от жертвите и без никакви угризения на съвестта за тях. Изправен пред въпроса за невинността на обвиняемата и в действителност потърпевшата, съдията не допуска в себе си съмнението, че тя може да бъде оправдана. Пречупвайки чутото от свидетелите през призмата на разбиранията, които грубата сила на отминалите му години са изградили у него, съдията не само осъжда бързо и крайно Мелек, но и става неспособен да спре асоциациите и породените спомени, които очернят представата му за света и невинността, за чувствата и действията на жените, за техните способности и жертви. Ядът на осъждащия от мълчанието на обвиняемата нараства и прелива в ярост – под нейно въздействие той започва да не разграничава женските образи от живота си, в съзнанието му те се размиват и добиват формата ту на Мелек, ту на жена му Нихал, която го мрази, ту на майка му, неуспяла да му осигури необходимото. Към това оеднаквяване прибавя и спомените си за майката на приятеля си от детството, когото е мразил, защото е имал повече, към сестрите му и накрая се връща отново на обвиняемата. В потока на мислите съдията си спомня свои малки и не толкова маловажни престъпления и лъжи, без да се срамува от тях и запълва дупки от миналото с настоящи съмнения и вярвания – че както жена му има любовник, така и майката на приятеля му е имала, а може би дори и собствената му майка. Този е съдникът на Мелек. Този е трезвият разум и безгрешната ръка, която хвърля не един камък, този е представителят на обществото и пазителят му – израснал сред беднотия, но и с бедност в душата си, мотивиран от егоизъм, но и осакатен от него. Възклицателните знаци, преобладаващи в края на много от частиците мисли, се превръщат в голяма и сигнализираща стрелка, която сочи право в лицето, право в сърцето на съдията и огрява неговата ядност, готовността му да раздаде своето правосъдие и на онези, които сам е набелязал.

След обвинението се изслушва свидетелят – разказ от първа ръка.

Вторият монолог „Посетителите в килията на Мелек“е на главната героиня. Почти пълната липса на главни букви и каквито и да е препинателни знаци подсказва простотата на героинята – нейната семпла мисъл и по неволя раболепна философия – да се подчинява безусловно. Пунктуационната особеност и подбраните думи в речника на Мелек допълват и доизграждат представата за нея. Подсказват мислите, с които тя проследява нишката на живота си – нищетата на детството, липсата на защита и обич, предаването й да слугува, съпътстващия бой и последвалото го послушание. Героинята на Кюр е проста селянка, загубила баща си и дядо си, отгледана от майка и пастрок в мизерия и без особени грижи, после изпратена да слугува и да тича по задачи, а сетне принудена да се превърне в играчка на извратения си мъж господар и мълчащите съучастници съседи. Търсейки утеха под дървото, което й напомня за по-сигурното детство, Мелек случайно попада на своя спасител, който неочаквано се превръща в палач. Загубвайки връзка с действителността извън стените на вилата, героинята се оказва затворена в един свят на чужди желания и фантазии, където да мисли е опасно, а да направи нещо непокорно – болезнено като страха. Така Мелек търпи унижения, става марионетка и обект на обиди, а също така се превръща и в срам за всеки, узнал съдбата й, за всеки, самозалъгващ се с уверения, че това не е негова работа и че няма какво да направи. Героинята не разбира не само своите мъчители, които нараняват, защото могат, защото имат всичко, тя не може да проумее и своя спасител – как и защо е решил той, че е различен от другите, щом е постъпил като тях, защо говори за любов и как ще я спаси убийството на един човек, бил той и мъчителят й Хюсрев бей. Сричковото произнасяне на думите „роб-ство“ и „о-сво-бож-де-ние“ и на куршумния изстрел „па-а-т!“ бележат главните точки в жизнената линия на Мелек. Тя сякаш ги опипва на върха на езика си без да ги осъзнава – „роб-ство“-то е нещо ежедневно и толкова истинско, че тя не си дава сметка за него, не роптае, не се бори срещу му; „о-сво-бож-де-ние“-то е нещо ново и неразбираемо, нещо чуждо и непонятно, докато „па-а-т!“ е краят – рязък и силен, окончателен, но той не е освобождение.

А накрая е ред на защитата.

В „Записките на Ялчън” отсъства онази повествователна техника от първите два монолога, известна като „поток на съзнанието“. Трудоемка и изискваща внимание и познания за детайлите и тяхното подреждане, тя проследява преминаващите в съзнанието мисли, чувства, спомени и представи, които пораждат други като тях, и спомага те да бъдат смислово оформени, без прекъсване, без липса на парче от нишката. Така Пънар Кюр постига онази убедителност, която й е нужна, за да открие в читателя човек и в човека – сърце и съзнание. Последната част, монологът на Ялчън, не упражнява тази техника, тъй като героят е млад, 17-годишен с още идеализирани възгледи за света и отношенията в него, затова и монологът звучи по-емоционално, като представя една по-обширна гледна точка – разкрива причините за извършването на престъплението, доразвива образите на самия Ялчън, на стария и извратен тиранин Хюсрев бей, на обвиняващата прислужница Емсал и показва как околните възприемат цялата тази лудост, как мълчат и се правят на слепи, как си измиват ръцете и приспиват съвестта си. Тази финална част е от голямо значение за цялостното възприемане на романа, тъй като помага за осъзнаването на предходните глави, тя е като управляващата част в края на лодката, с която писателката е сигурна, че дори да сме повели въображението и разума си в грешна посока, ще стигнем до кормилото и бързо ще влезем в пътя.

Пънар Кюр признава, че в романа има някои шокиращи сцени, но както тя отбелязва, не е ли именно това задачата и целта на изкуството и на литературата като такова – да разтърсва, да разбужда спящите и ослепелите, за да отворят очите и сърцата си, за да проследят мислите си и да стигнат до разума. За да бъдат хора.

„Жена за обесване“ е роман-пътеводител, създаден с ясната цел да покаже и назове нещата такива, каквито са, да посочи пътя от едно явление към друго до самия край. Да отвори очите на безразличното общество, да разбие закостенелите повели и да посочи напред към живота, а не към погубването.

Романът е предназначен за по-масова аудитория и е подходящ за българския читател, тъй като описаното общество не се различава много от нашето – макар и в по-различни аспекти днес в България също преобладава деленето на слаби и силни, на хищници и жертви. Мястото на действието е ясно обособено – вила край Босфора, Истанбул, но конкретно време не е посочено и все пак то може да бъде припознато, както с минали времена, така и с настоящето. Персонажите са добре развити – главните герои са описани чрез мислите и действията им, а второстепенните – чрез главните. Романът е построен по определен начин – уводна част и три монолога -, с което писателката доизпипва сюжета така, че да го разработи напълно в посоката, която си е определила. Книгата е написана на достъпен, на места циничен, език, включващ чуждици и диалектни произношения, които правят усещането за средата, в която се развива действието, по-реално и правдоподобно. Ретроспективните моменти показват началото на историите, които после се сливат, създавайки поредната набъбваща нишка, която накрая се заплита в себе си. Авторката влиза в съзнанието на героите и повествованието се води от първо лице – по този начин Пънар Кюр ни сближава с персонажите, прави така, че да изпитаме техните желания, беди, недоволство и безпомощност.

Романът „Жена за обесване“ е автобиографична история на едно общество, в което различните събития – малки и големи, лични и чужди – се случват по един и същ начин, следват един и същ принцип – в тях слабите стават жертва на силните. Именно в това е стойността на романа – в неговото откровение, в неговата неподправеност, в шокиращата му прямота, която разтърсва така силно, че унесът отстъпва пред отвращението, то пред вцепенението, а последното – пред желанието за промяна.

Лучия беше едва четиринадесетгодишна, когато се запознава с Джакомо Казанова. Но поради трагични обстоятелства тя се разделя с него. Оттам нататък животът й се обръща в друга посока. Разказът разрива изпитанията на Лучия от слънчевото Пазиано през Венеция и Париж до мъгливия Амстердам. По пътя към съзряването тя се сблъсква с действителността, наречена живот, за да може да се изправи смело срещу онези, които я карат да се чувства отритната. Научава се да бъде обичана и уважавана. И след години тя е готова отново да види своя любим. Но дали е готова да се изправи срещу миналото?  Има ли сили Лучия да се разкрие, да разкрие истинските си чувства към Джакомо?

 Слоган: Една случайна или не среща може да остави белег за цял живот.

Артюр Жапен е съвременен автор. Той е един от най-обичаните и продавани холандски писатели. Много от неговите книги са превеждани на други езици. Ощe пpи излизaнeтo им нa пaзapa иcтopичecкитe му poмaни ce пpeвpъщaт в бecтceлъpи. Спечелил е  почти всички холандски награди за литература. Като утвърден писател той е получавал и  много други :  

1990 – Gorcumse Literatuurprijs за De klap van Ediep Koning

1995 – LIRA-prijs за De roering van het kielzog

1995 – Literaire prijs van de provincie Gelderland за De draden van Anansi

1998 – Lucy B. en C.W. van der Hoogtprijs за De zwarte met het witte hart

1998 – Halewijn-literatuurprijs van de stad Roermond за the body of his work

1999 – ECI-prijs voor Schrijvers van Nu за De zwarte met het witte hart

2004 – Libris literatuurprijs за Een schitterend gebrek

2005 – De Inktaap за Een schitterend gebrek

2008 – NS Publieksprijs for De overgave

Освен книгите, които е създал, Жапен е писал също така няколко сценарии за филми, текстове за песни и театрални пиеси.

Поредицата „Избрани романи” на издателство “Летера” започва с една от най-заинтригуващите му и награждавани книги – „Един прекрасен недостатък”, отличена с нидерландската награда за роман на годината „Либрис” за 2003. В романа историята на прочутия Джакомо Казанова е поднесена от съвсем неочаквана гледна точка: през очите на една жена. „Всяко вдишване и издишване, всеки сън, всяко раждане, всяка смърт минават покрай нас, без да успеем да ги осъзнаем” – пише Артюр Жапен. Той ни представя героиня, която ни разказва за осезаемото и неосезаемото, очевидното и скритото от хорските очи, за тайната на лицето, заживяло под плътен воал и за времената и силите на духа. За всички човешки чувства и преживелици, които обитават историята и на нашите сърца.

Разказът се води от името на Лучия. Млада, едва четиринадесетгодишна тя се влюбва в Джакомо Казанова. Но се разделя с него поради трагични обстоятелства. Разказът ни пренася от слънчевото италианско имение Пазиано, през Венеция и Париж до мъгливия и недружелюбен Амстерадам, където тя не може да намери работа дори с доброто си образование или дори никой да не забелязва белезите й. Там, след толкова години, животът на Лучия отново се преплита с Джакомо Казанова. Може би, за да й покаже какво е загубила по пътя? Всичко завършва в Америка – един нов свят, убежище за всички авантюристи. Предполага се, че там са останали наследници на Казанова.

Романът е написан с психологическа проникновеност. В него личи стилистичното майсторство на автора. Проследява се не само изпълненият с премеждия живот на Лучия, но се описват и исторически детайли от епохата – от бляскава и суетна Венеция през Просвещението, до бордеите и наказателните институциите за морално прегрешилите в Амстердам. Представени са много подробно уличният живот и моряшките кръчми край пристанището в Амстердам. Споменати са причудливите „научни опити” на прогресивните френските съсловия, не е пропуснато и изкуството на венецианските майстори на огледала, но основно са описани вълненията на младите хора, възпитанието през тази епоха, сексът и битът.

Разказът е представен в два времеви параметъра и в два повествователни пласта. Лучия разказва, от една страна, положението си в момента вече като пораснала жена, изкараваща прехраната си като проститутка, а от друга страна, описва живота си преди тази голяма нейна метаморфоза. Сюжетът се развива едновременно и в минало, и в сегашно време, за да ни разкрие напълно животът на жена, която не се отказва да се бори на каквато и да е цена.  Хората, които са били в близост  до обезобразената Лучия, са се сменяли толкова бързо, колкото и местата, през които тя е минала, за да оцелее.  Малцина са хората, които се трогват от нейната богата душевност и образованост, и не забелязват само и единствено нейното лице. 

Образите в  романа са много, но някои се появяват за кратко, колкото да причинят душевна болка на обезобразената Лучия и след това да изчезнат в забвение. Но те й служат като урок, който по-късно ще й бъде от полза. По време на детството си Лучия е заобиколена с любов както от своите родители, така и от графинията, на която те служат. Графинята я обича като своя собствена дъщеря и дава мило и драго за нея. След като решава да се омъжи за своя любим, Лучия започва да се учи на благородническо възпитание от бившия възпитател на Адриана – дъщерята на графинята.

Персонажите, които са най-пълно и точно  описани, са Лучия и Джакомо Казанова. Тя – като малко невинно дете до зряла жена, преминала през ада на това да бъдеш различен в едно общество, където външността изгражда връзки, а грозотата прогонва и най-плахите опити да се впишеш в него. Била е жертва на  миналото; ден след ден се е молила за чуждото одобрение.  А когато слага воала на лицето, осъзнава, че може сама да дърпа конците на живота си.  Той – кавалерът Дьо Сейнгалт, показан в този роман  не толкова като съблазнител, известен с еротичните си похождения, а по-скоро като освободена личност с авангардни за времето си идеи, всъщност е надарен с изключителен интелект и богата чувствителност. Ценностите, които е имал като млад той нарича илюзии. Джакомо преминава от фазата на млад, незрял още напълно за красотата и тайните на женската душа мъж до изкусен познавач на жените и техните желания. Твърди, че няма жена, прелъстена и изоставена после от него, която да е разочарована от това негово странно поведение. Двата образа са убедителни и напълно развити. Разкриват се емоционалните и нравствените търсения на двамата и уроците, които получават по пътя на своето развитие като индивиди. Те се научават да бъдат ценени и да бъдат над всичко онова, което се опитва да ги смаже или потисне.

 Романът е забавен, интригуващ, трогващ и поучителен. Езикът, използван в него, е ясен и точен и не е усложнен допълнително от сложни думи и изрази. Епохата, в която се развива романът, предполага по-висок стил на мислене и говорене, но не и труден за разбиране. От философска гледна точка тук са залегнали много ценности, които човек напоследък е позагубил или пък е забравил като например уроците на любовта: „честността не е най-силната страна на любовта”; начинът, по който виждаме нещата първо като лоши, а после като добри: „Осезаемото позволява да се оформи само от неосезаемото… Няма нужда да докосваш нещата, за да ги превърнеш в други, трябва просто да ги видиш от друг ъгъл”; несигурността, която се поражда в някакъв етап от живота: „Можеш цял живот да ядеш сладкиши, без да знаеш какво има в тях, само че винаги ще чакаш да ти ги изпече някой друг. Дадеш ли си веднъж труда да разбереш от какви съставки са замесени, ще можеш да се храниш сам до края на дните си”.

Книгата е увлекателна по свой неповторим начин. Тя разкрива уроците на живота, начина да оцелееш, въпреки че си различен, ценностите, които се губят в опита да се спасиш от това бедствие.  Ако се вгледаме по-детайлно в книгата, ще се види, че образите описват много добре хора от реалния свят. Мнозина биха преоткрили себе си тук, може би биха се поучили от житейските несгоди на Лучия или пък биха направили опит да мислят като жените, за да ги спечелят.

Бих препоръчала книгата на широката публика, колкото и общо да звучи това. На първо място тя е за  всеки, които се интересува от увлекателни и заедно с това неангажиращи романи. Но от гледна точка на ценностите, на морала, които съдържа, тя би била идеално четиво за интeлигентната публика, която търси в книгите някаква поука и иска да извлече максимално полезните идеи от тях. Романът би представлявал интерес за българския читател, защото в него се разкрива нов, малко познат за него свят. Просвещението е епоха, основана на разума, на равенството между хората. Тази книга дава художествен поглед към нея. Съдбата на героинята е преплетена и пречупена през призмата на ценностите на Просвещението. Колкото и да ни се струва, че познаваме тази епоха, колкото и страници да са изписани за нея, винаги е любопитно да се потърси нов поглед и тази книга прави точно това. В този смисъл тя може да се препоръча на българските читатели като един нов поглед от 21. век към ценностите на 18. век.

Книгата би могла да се преведе от човек, който е живял в Холандия, познава страната, ценностите там и съответно езика в детайли. Практикуването и познаването на даден език в реални условия, би спомогнало за по-добрия превод на български език.  

Петнадесетгодишната Тамара е най-голямата дъщеря на странстващо американско семейство. Изпълнена със съпротива към скитническия живот, на поредното ново място тя преживява преломни събития – болестта на майка си, първата си любов, решаващи запознанства, сблъсък с проблема за вярата и смъртта. Няколкото месеца я променят и формират ценностната й система.

 Слоган:  Книга за болката и възторга на съзряването, за „нещата, които остават”.

„Нещата, които остават” представя съдбата на едно странстващо американско семейство. Всяка година „още щом пукне първа пролет” то сменя местожителството си заради бащата – художник на средна възраст, който непрекъснато търси нови пейзажи като вдъхновение за платната си. Семейството е петчленно – родителите и трите им деца. 15-годишната Тамара, която е най-голяма, е главната героиня на романа; брат й е Робърт е типичноот американско дете, за което най-голяма ценност са комиксите, а най-малка е сестричката Мегън.

Действието се развива през 1954 г. – момент, все още близък до края на Втората световна война и белязан от атмосферата на Студената война. Авторката разкрива живота на героите при поредното им преместване в Мейвил. Разказът се води в първо лице, през погледа и с думите на Тамара. Редом с баща си, тя е тази, която за няколкото месеца на новото място преживява най-мащабно развитие. Сюжетът е организиран около две травмични обстоятелства –  собствениците на къщата, г-н и г-жа Бърнс, която семейството наема, са я напуснали след смъртта на малолетния си син, а майката на Тамара се оказва болна от туберкулоза и е настанена в болница в друг град. Като дъщеря на майка атеистка момичето също не вярва в Бог, но запознанството й със съседите, семейство Мърфи и сприятеляването с техните деца – Хелън, Ръсти и Бренда, променят цялостното й усещане за света и събуждат потребността й от вяра. Както семейството, така и къщата им отначало й се струват странни. Впоследствие обаче тя се сближава с тях и дори се влюбва в Ръсти, червенокосия син на съседите. Докато се опитва да замести майка си в грижите за своето семейство, Тамара открива нови измерения на света, в които егоцентризмът постепенно отстъпва на съпричастието и грижата за другите.  А заедно с тях се появява и търсенето на Бог.

Ударът е тежък за цялото семейство, когато разбират, че майката е болна от туберкулоза. Като най-голяма Тамара е принудена да поеме грижата за по-малките се брат и сестра, но и да изучава самата себе си и света наоколо. Вярата й в Бог се оказва единственото й спасение, но въпреки това тя докрай не е напълно убедена в неговото съществуване. Все още е дете и именно затова вярва по-силно в нещата, които вижда и може да усети. Религията, чувството, че над всички има друга сила, за нея са още твърде абстрактни неща. Затова тя неколкократно се обръща към Бог с молбата той да й се покаже под някаква физическа форма, която ще я убеди в съществуването му. Тя дори го изпитва и оценява – подход, типичен за още незрелия юноша.

Спасение тя търси и на тавана на къщата, където открива кашоните със събраните вещи на Тимъти, починалия син на собствениците. Разравяйки ги, тя осъзнава, че всяка една от тях има своя стойност, свое лице и история. Те са съхранили в себе си по една малка частица от притежателя си, запазили са неговата миризма и излъчване. Тамара чувства това и решава да вземе част от тях, когато накрая отпътуват от къщата. Тя отнася със себе си праче от историята на това семейство, на къщата, в която е прекарала четири месеца от живота си.

Но не само Тамара преживява промяна. Всеки по различен начин понася скръбта. Най-малкото дете – Мегън, също се променя. Когато научава за страшната болест на майка си, за дълъг период от време тя се затваря в стаята си и не говори с никого, не се храни, потъва в своя собствен свят, откъсната от всичко и всички.  Братчето Робърт става по-чувствителен, плаче и търси закрила при съседското момче Ръсти. Опитва се да подражава на по-големия си приятел, защото се чувства по-сигурен. Бащата бяга също в свой свят, изпълнен с цветовете на картините му, но в същото време бяга и от децата си, от  нещата на ежедневието. Дори ги оставя за няколко дни, за да представи платната си в Ню Йорк. Картините му са начин да затъпи болката от нещастието, да се опита да избяга от безизходната ситуация, да се спаси от съдбата си – на не напълно признат художник.

Всички в романа са хора, уплашени от непознатото, макар и свкнали с дългите пътувания и срещите с чужди, първоначално безлични места, които са принудени да наричат свой „дом”.  Може би в крайна сметка единствено Тамара е способна да открие истинското значение на тази дума, по свой начин осъзнава какво е домът и защо той е толкова необходим на човека.

„Всеки от нас сам за себе си определя ценностите в живота, но като част от едно цяло, човекът никога няма да забрави истински вечните неща, тези, които наистина остават – любовта, увереността и вярата в Бог и  самия себе си”

Действието се развива в Париж през лятото, в рамките на една,изпълнена с премеждия и съвпадения, седмица. Заради една сватба и едно погребение, героите се срещат, разминават се – именно това е любопитното – похвата, чрез който е написан романът. Поле успешно реализира намерението си, защото всеки един образ е изцяло представен и успява да ни разкрие доброто и злото в себе си. Чрез майсторството на перото си, обрисува качествата на героите, прониква до най-нежните струни на техните сърца. Читателят навлиза в артистичните кръгове на Франция, за да ги опознае, благодарение на авторовия талант.

Колкото и голям да е мегаполисът, той се оказва достатъчно тесен за тях, за да може пътищата на жителите му да се пресичат. Всички тези противоположни личности характеризират различни черти на човешката душевност.

„Бляскав живот” представя съвременното натоварено ежедневие на модерен Париж. Представя в кое се състои фалшивия и истинския блясък в техните очи. „Бляскав живот” е наниз от отделни картини и моменти в битието на своите герои. Този изключителен похват реализира успешно експеримента на Поле и гарантира успех на романа.