„Нещата, които остават” представя съдбата на едно странстващо американско семейство. Всяка година „още щом пукне първа пролет” то сменя местожителството си заради бащата – художник на средна възраст, който непрекъснато търси нови пейзажи като вдъхновение за платната си. Семейството е петчленно – родителите и трите им деца. 15-годишната Тамара, която е най-голяма, е главната героиня на романа; брат й е Робърт е типичноот американско дете, за което най-голяма ценност са комиксите, а най-малка е сестричката Мегън.
Действието се развива през 1954 г. – момент, все още близък до края на Втората световна война и белязан от атмосферата на Студената война. Авторката разкрива живота на героите при поредното им преместване в Мейвил. Разказът се води в първо лице, през погледа и с думите на Тамара. Редом с баща си, тя е тази, която за няколкото месеца на новото място преживява най-мащабно развитие. Сюжетът е организиран около две травмични обстоятелства – собствениците на къщата, г-н и г-жа Бърнс, която семейството наема, са я напуснали след смъртта на малолетния си син, а майката на Тамара се оказва болна от туберкулоза и е настанена в болница в друг град. Като дъщеря на майка атеистка момичето също не вярва в Бог, но запознанството й със съседите, семейство Мърфи и сприятеляването с техните деца – Хелън, Ръсти и Бренда, променят цялостното й усещане за света и събуждат потребността й от вяра. Както семейството, така и къщата им отначало й се струват странни. Впоследствие обаче тя се сближава с тях и дори се влюбва в Ръсти, червенокосия син на съседите. Докато се опитва да замести майка си в грижите за своето семейство, Тамара открива нови измерения на света, в които егоцентризмът постепенно отстъпва на съпричастието и грижата за другите. А заедно с тях се появява и търсенето на Бог.
Ударът е тежък за цялото семейство, когато разбират, че майката е болна от туберкулоза. Като най-голяма Тамара е принудена да поеме грижата за по-малките се брат и сестра, но и да изучава самата себе си и света наоколо. Вярата й в Бог се оказва единственото й спасение, но въпреки това тя докрай не е напълно убедена в неговото съществуване. Все още е дете и именно затова вярва по-силно в нещата, които вижда и може да усети. Религията, чувството, че над всички има друга сила, за нея са още твърде абстрактни неща. Затова тя неколкократно се обръща към Бог с молбата той да й се покаже под някаква физическа форма, която ще я убеди в съществуването му. Тя дори го изпитва и оценява – подход, типичен за още незрелия юноша.
Спасение тя търси и на тавана на къщата, където открива кашоните със събраните вещи на Тимъти, починалия син на собствениците. Разравяйки ги, тя осъзнава, че всяка една от тях има своя стойност, свое лице и история. Те са съхранили в себе си по една малка частица от притежателя си, запазили са неговата миризма и излъчване. Тамара чувства това и решава да вземе част от тях, когато накрая отпътуват от къщата. Тя отнася със себе си праче от историята на това семейство, на къщата, в която е прекарала четири месеца от живота си.
Но не само Тамара преживява промяна. Всеки по различен начин понася скръбта. Най-малкото дете – Мегън, също се променя. Когато научава за страшната болест на майка си, за дълъг период от време тя се затваря в стаята си и не говори с никого, не се храни, потъва в своя собствен свят, откъсната от всичко и всички. Братчето Робърт става по-чувствителен, плаче и търси закрила при съседското момче Ръсти. Опитва се да подражава на по-големия си приятел, защото се чувства по-сигурен. Бащата бяга също в свой свят, изпълнен с цветовете на картините му, но в същото време бяга и от децата си, от нещата на ежедневието. Дори ги оставя за няколко дни, за да представи платната си в Ню Йорк. Картините му са начин да затъпи болката от нещастието, да се опита да избяга от безизходната ситуация, да се спаси от съдбата си – на не напълно признат художник.
Всички в романа са хора, уплашени от непознатото, макар и свкнали с дългите пътувания и срещите с чужди, първоначално безлични места, които са принудени да наричат свой „дом”. Може би в крайна сметка единствено Тамара е способна да открие истинското значение на тази дума, по свой начин осъзнава какво е домът и защо той е толкова необходим на човека.
„Всеки от нас сам за себе си определя ценностите в живота, но като част от едно цяло, човекът никога няма да забрави истински вечните неща, тези, които наистина остават – любовта, увереността и вярата в Бог и самия себе си”
_