– Добър вечер, без много уводи продължаваме с “Кючук Париж” и с бай Дeян Начев, бивш футболист, съдия, сега спортен историк и да не забравим директор на Халите в онези времена, когато в халите нямаше бутици и не знам си какво, а миришеше на топли кремвирши….
– Точно така.
– …леберкез, скумрии, паламуди…така беше.
– Точно така, паламуди, така беше.
– Да, така.
– Мили спомени.
– А сега какво продават? Гащи!
– Мили спомени… сега просто не влизам там, защото ми е мъчно, господин Тодоров.
– И аз не влизам.
– Ние стинахме по „Даме Груев” като тръгнахме, стигнахме до църквата.
– За „Кючук Париж” вече говорихме тогава и за църквата „Св. Георги”.
– Не, „Св. Троица”, „Св. Георги” е в „Мараша”.
– А грешка, извинявам се.
– „Св. Илия” в „Кършияка”.
– В „Кючука” колко църкви имаше?
– Една църква.
– Само?
– И след това католическата църква, която почва от „Тодор Александров”, тя е много хубава.
– Добре, започваме с църквата, до която стигнахме.
– Искам да кажа за църквата, тази църква преди времето е строена 25-та година, там е имало параклис. И този параклис през 25-та година построяват църквата. През 28-ма година, когато става земетресението, едната част, западната част на църквата пада и се разтурва и след 25-та година, 26-та година е след земетресението, 28-ма година след земетресението почнаха да я възстановяват с помощта на дарители, където дарител става една Дора, моя братовчедка и тя дарява и църквата се възстановява. Имам неприятен спомен с тази църква, искам направо да кажа, когато бяха бомбандировките 44-та година, през месец април на баш Великден, тогава хвърляха бомби в Пловдив, и една бомба падна на „Пандукляшев” и „Гоце Делчев” имаше бункер, и точно как се случи на единия вход на бункера бомбата пада и убива между 32 ли 35 души, където едно семейство – бащата, съпругата и дъщерята. Много жалка работа, бяха ги поставили в църквата, където ходеха хората да опознаят труповете – кой на кого е и тъй нататък. Но искам друго да си припомнят, на пловдивчани да припомня, че тази дата като хвърляха бомби, то изглежда е бил един самолет, понеже първата бомба хвърля в Захарната фабрика в двора. Втората бомба на „Иван Вазов” имаше една млекарница преди 30 години може би, пада другата бомба там, и третата бомба пада на Сточна гара, където имаше кантар, тютюневия склад „Реколта” и булевард „Христо Ботев”, точно на ъгъла, и четвъртата бомба за голямо нещастие пада на бункера, и може би този пилот съзнанието го е прогризало много, и продължава нататък и десет ли, единадесет, дванадесет бомби ги изсипва в момента там е КЦМ-то, бяха поляни, там изсипва останалия товар и излита си откъдето е дошъл.
– Значи той е видял, че е равно поле и ре рекъл дай да отбия номера.
– Тва е мрачната работа за „Кючук Париж”.
– „Гоце Делчев” улицата и това, имаше малка градинка, тогава ние в „Кючук Париж” почти през две три къщи си правихме във двора бункери. Тоест бункера какво представлява – изкопано на два метра навътре във земята, след това слагаш някакви греди и дъски, върху тях слагаш пръст, като засвирят тревога по стълбичките влизаш в бункера и очакваш шрапнелите, които хвърчат да не те ударят, а това става в бункерите. И затова тази църква за мен е свята, още един път казвам, когато след като я възстановиха след 25-та, 26-та, 27-ма година почнаха да я възстановяват. Аз съм кръстен, видях свидетелството си, там от някой си доктор, тва, доктор, отец Петко, и за голямо щастие 52-ра година съм се венчал пак там. Това са мили спомени от тази църква.
И да продължим нататък, по една улица, където ще говорим за Събота пазара. Тя се казва „Архимандрит Евлоги”. Почва от „Даме Груев”, дето за аптеката казахме, продължава покрай Събота пазара, и свършва на „Тодор Александров”. Тази улица носи името на „Даме Груев”…”Архимандрит Евлоги”. Този Архимандрит Евлоги е роден във Враца през 1890 година. Завършва духовна семинария и богословски факултет в Австрия. Става архимандрит 1921 година, ректор в духовната семинария в Пловдив от 31-ва до 36-та година и почива през 1947 година. Това е за улицата „Архимандрит”…
– Чакай сега, някой звъни, може би поправка ще прави.
– Ало, да.
– Ало, може ли един въпрос към колегата ви, който води там?
– Кажете.
– Нека да каже колко футболни отбора имаше в „Кючук Париж”.
– Добре, хайде сега, разбрахме се, с футбола свършихме миналата седмица, но кратко, колко футболни отбора и казваме, че няма да…
– Футболни отбори не знам, любезни зрител, какво ме пита. Имаше в Пловдив 100 футболни клуба, това, отбора.
– Дай да оставим това…
– Футболни отбори имаше, аз оня път го казах, „Кючук Париж” „Шипка”, тука беше „Ботев”.
– За „Кючука” само.
– Само за „Кючука”? Ооо имаше много, аз ще припомня на любезния зрител.
– Много, много, свършихме.
– Много…
– Уважаеми зрители, за футбола, айде да кажем в края, към осем и пет може да отделим пак малко време за футбола, но нека сега да не изместваме темата.
– Тръгнахме по „Архимандрит Евлоги” и вече казахме, че тя почва от „Даме Груев” и свършва на „Тодор Александров”. Тази улица точно там е пазарът. Този пазар започва да…
– Събота пазара.
– …да, Събота пазара започва от малко по-късните години от ХХ век. Тогва хората от близките села идваха само събота. И затова се казваше Събота пазара. Там излагаха си зарзавати, стока, имаше малки магазинчета, гащенца, обувки, това било, онова било. Събота пазара. И от тогава тръгна и стана Събота пазара. Там едно време на Събота пазара бай Велко, който живее на „Тодор Александров”, там построяваха люлките. Там имаше стрелбища, а аз като още по-малък, помня 34-та, 35-та, 33-та година там ставаше един гьол и ние малките деца, не знам дали знаят сега зрителите, „казаци” им викаха едно време, с шипове карахме казак там и това беше развлечението на Събота пазара. Нямаше много работи.
– Имаше ли нещо, наклон?
– Нищо нямаше, то нямаше наклон. Замръзне времето, замръзне, то беше за сгур, замръзне и някакви локви и там децата карахме. И друго искам да въведа зрителите в знание, 34-та, 35-та година за пръв път се пуска транспорт за „Кючук Париж”. Той тръгваше от площада, минаваше по „Иван Вазов”, по „Авксентий Велешки”, тогава прелез имаше, бяха пуснали прелез, и отива на събота пазара и се обръщаше обратно. Това беше превоза. А през голямите събития, когато войната стана, нямаше тогава бензини, нямаше това, други горива и имаше газ генератори, върви омнибуса, оня, шьофьора отива с газ генератора с дървото, намушва дървата, и такъв беше живота.
– Надлеза там кога го правиха, моста?
– Този мост си съществуваше, говоря за прелеза, където е Сточна гара, там имаше прелез, обаче го махнаха, след като махнаха прелеза, направиха със железа гражданите да се качват по стълбичките нагоре един въздушен мост железен, махнаха и него, и сега махнаха и прелеза, завиваш наляво, надясно и направо по улица „Гевгели” се казваше тя и направо влизаш на Събота пазара. Няма да забравя на Събота пазара само в събота ставаше пазара. Нашите родители от там купуваха за децата обувчици, фанелки и тъй нататъка. На Събота пазара искам да припомня, че там живееше и продължава да живее един от добрите футболисти на „Спартак”, казва се Иван Барбов. Неговия баща беше един много добър бай Колю машинист. И искам да подчертая че в „Кючук Париж” изключително много имаше служители на БДЖ. Едни ръководител движение, други вагоноописвачи, трети спирачи, четвърти влакови надзорници, огняри и тъй нататък. Почти много хора имаше в нашата улица четири-пет железничари. Та имаше такъв живот. И на пазара, срещу пазара, прогимназията „Иван Вазов”. Тя се казваше така. Имахме в „Кючук Париж” две основни училища. Едното се казва сега „Братя Миладинови”, а другото, което е на „Пере Тошев” казва се „Св. Климент Охридски”.
– Айде пак да чуем зрител. Ало?
– Добър вечер.
– Добър вечер.
– Значи тука за обучението слушам, че говорите нещо. Аз сега имам едно детенце, което сега ще тръгва на училище.
– Ама ние говорим за едно време за „Кючук Париж”.
– Ами аз горе долу това почнах, в това училище ще тръгва моето дете. Ама искам да взема отношение по един друг въпрос в един днешен вестник.
– А, не, не. Няма да се отклоняваме.
– Какво иска, за футбол ли пак?
– Не, не, той за образованието сега.
– И там, тогава тези основни училища, искам зрителите любезни да чуят, тогава бяхме отделения. От първо, второ, трето, четвърто отделение учихме в първоначални училища, и след като завършиш в основното училище, отиваш в прогимназията, и тогава казвахме първи клас, втори клас, трети клас. След като завършиш трети клас прогимназия, тогава учениците тръгваха по Пловдив, кой в Търговската гимназия, кой в Първа мъжка гимназия, кой в Смесената гимназия, кой в Девическата гимназия, и така нататък образоваха се хората.
– Къде имаше най-голям интерес, към коя гимназия?
– Най голям интерес тогава проявяваха към Търговската гимназия. Тя беше най-реномирана, авторитетна, хубава гимназия, и след това Първа мъжка гимназия. А Девическата гимназия беше горе на високото, знаете, „Антим Първи”, там пък беше гимназията, където се учат за шивачки, едно друго и тъй нататък. Имаше много гимназии смесени и хората отиваха нататъка. И това до срещу прогимназията 34-та, 35-та година построиха банята. Ние тогава „Кючук Париж” бяхме един беден, работнически квартал, почти тръбопроводи нямаше, чешма, до църквата имаше една чешма, другата беше на „Тодор Александров” на улицата и ходехме с кофички, с дамаджанки, стомнички тогава беше, наливахме вода и там беше банята. Идеш в събота на баня, къпеш се, зад банята пък беше, казахме амбулаторията тогва, не поликлиниката, амбулаторията, сега където е съвета, общината, районния съвет, отзад имаше въглищата слагаха огнярите да топлят водата. И това беше на Събота пазара. Едни хубави спомени, имаше приятелчета, имаше хора, другарувахме си, живеехме си и тъй нататък. Това беше за Събота пазара.
Сега предлагам да продължим по „Даме Груев”. Тръгваме от аптеката, ние казахме за апреката, казахме за църквата, тръгваме по „Даме Груев”.
– Чакай да видим някой за спорта ли е, или не. Ало?
– Не е за спорта, не.
– Айде кажи сега.
– Много здраве на бай Деян от неговите приятели от „Рибарника”.
– Оу благодаря, благодаря. Много сте любезни, благодаря ви.
– Бай Деяне, слушай сега, аз те познавах чак като управител на халите.Обаче искам сега да те питам един въпрос за „Кючук Париж”, защото мен ме интересува целия Пловдив, защото аз се опитвам да пиша няк’ва книга за тоя Пловдив. Искам да знам нещо да ми кажете за „Клош Мер”.
– „Клош Мер”?
– Да.
– Аз ви моля, аз ви моля в другото предаване ще бъде улица „Пере Тошев”. Точно тази улица минава през „Клош Мер”. А да ви помогна защо носи името на „Клош Мер” – защото имаше пред градинката на ъгъла срещу „Климент Охридски” училището един ресторант, и в ресторанта нямаше тоалетна, а браво, точно така.
– А другите два въпроса от кой?
– Искам другите къде се е намирало т’ва, къде се е намирало сиропиталището къде се е намирало?
– Сиропиталището и..?
– Стопанство имало там, към Въча някъде било ама не знам точно къде е било.
– Добре. Някакво сиропиталище и стопанство.
– Няма, аз не зная да е имало сиропиталище. И на тези отговорихме изчерпателно дето ни пита човека.
– Няма да отваряме повече.
– И продължавам, да, благодаря ви, и продължавам сега по „Даме Груев”. Точно на ъгъла където започва, срещу аптеката, това е много интересно моите съграждани да го знаят и пловдивчани, там живееше един бай Драган. На ъгъла. А бай Драган имаше градина, където са гробищата „Кючук Париж”. И пожелал човека като почине, да го закопаят в собствената си градина. Не щял гробища. И там изпълняват желанието му, закопават ги, и от там носи имато „Драгановите гробища”. Вижте, от там носи името „Драгановите гробища”. Преди да навлезнем в „Даме Груев”, 34-та година там нямаше паваж, нямаше нищо, имаше голям калдаръм с големи камъни изградено и младежите, момичетата, бях малък тогава, някъде на 5-6 годинки, 7 ходехме там да гледаме как правеха движение. Почваха от аптеката, където е, бяха, стигаха до „Тодор Александров” улицата и обратно се връщаха пак, правеха разходки и така нататък.
– Вместо да бият път от тука до стъргалото?
– Не. Там си имахме специална.
– Местно движение.
– Местно движение, само от квартала хора ходиха. И продължаваме сега нататъка. Вървим от дясната страна, мога да го покажа, една снимка, за „Кючук Париж”. Ако обичате, е този първия, първия, жена му и той, т’ва са казва се Бошеви. Имаха двама сина – Георги и Христо. Тогава хората ходеха на разходка, шест семейства ходеха на разходка, ходеха на разходка на „Бунарджика”. И продължаваме нататъка. Не е удобно много да кажеш тука е живял този, тука е живяла тая, к’ви спомени, живяли са хората, живяли са. Продължаваме нататъка и вече по улицата, която почва от пазара, нататъка, пресича, ние живеехме на улица „Дебър”, продължаваме нататъка, на ъгъла живееше едно много хубаво момче – Стефчо, в момента е часовникар, баща му беше един от добрите обущари в квартала. Продължаваме по-нататъка на гърба на този имот, на който живееше Стефчо, на гърба живееше Тодор Сеизов.
– Добре, запомни си думата, но сега по повод разходката на „Бунарджика” кажи как се живееше.
– Сега искам на зрителите да кажа, ето, най-малкото момченце, което е долу, това е моят брат, който сега е на 72 години. А средният, със каскета, дето така до стомаха, това е моят татко, до него със шапката и с бялата огърлица е майка ми. А в лявата страна тези живееха на „Даме Груев”, на номер 20, близо там беше. И след това тези деца са на всички тези хора, които са там на екскурзия. И искам да покажа, че това са правили развлечението. Парк, събрали се със шест семейства. Шест жени и шест бащи и са земали дечицата си и са отишли на „Бунарджика” на разходка.
– Какви други развлечения имаше? Кино откога има?
– Нямаше.Нямаше такова нещо.
– Кръчми?
– Нямаше. Е т’ва им е развлечението. Вечер като си дойдат уморени от работа от тютюневия склад, идат така от махалата от улицата родителите, бащите, съберат се, пийнат по едно малко шишенце ракийка, едно друго, майката сготви, „иди викай татко ти от кръчмата да вечеряме”, „лягаш” и т’ва беше. Така. И продължаваме до къщата на Стефчо на гърба, точно на нея, на „Даме Груев” живееше Тодор Сеизов. Той беше един от личните център нападатели на „Шипка”.След това се издигна, стана тука председатл на спорта в Пловдив, отиде в София и почина. Срещу него живееше един известен голям футболист, казваше му Георги Кокинов – Кокината. Един изключително много добър бранител, играеше, винаги играеше със „Шипка”, с кърпа на главата. До тях имаше една кръчма, казваше се „Двете католичета”. Там изключително продаваха жаби и жалви. Продължаваме нататъка, на ъгъла, бай Генчо казвам, беше бакалница и държеше в лявата страна кръчма. От дясната страна беше бай Ради, кръчмарина. И до него беше касапницата на бай Киро – касапин беше. Продължаваме пак нататъка.
– Припомняй по коя улица, че зрителите ще забравят.
– По „Даме Груев” говорим само.
– Вървим по „Даме Груев”.
– Само вървим по „Даме Груев” към Кукленско шосе отиваме вече, да, по „Даме Груев”. Пресичаме „Тодор Александров”, от лявата страна живееше един много добър мой приятел, баща му беше обущарин, Атанас мисля се казваше, Киряка. Тий беше изключително голям боксьор. С Венко Пулев един път направиха голям мач, където беше партийния дом там имаше лятно кино. На лятното кино Бенко Пулев е и Кирил Киряков. Имаше и брат – Никола Киряков, ама страшен бой, голям боксьр беше, лека му пръст. Продължаваме нататък, в лявата страна имаше един фурнаджия, бай Колю, казвахме му Американеца. Да си призная не зная защо му казваха Американеца, може да е бил в Америка, имаше два прекрасни сина, едно силно впечатление ми е направило като дете какъв морал са имали хората, отиваш с тефтерчето цяла седмица си взимал хляб, и хляба тогава не си спомням, 35 лева сме направили покупка за хляб, и татко ми даде 30 лева и казвам „бай Кольо, татко каза 5 лева да ги презапишеш за другата седмица”. Наплюнчи молива, удари един кръст и каза „ще кажеш на татко ти пак от мен да взимат”. Така беше.
– Чакай да видим сега някой, дали минаха 5 минути. Ало?
– Ало, Диян Георгиев Начев да се обади.
– Ето го, тука е.
– Кажи му, слушай сега, искам да ми донесеш гумения чук.
– Кое, кое?
– Гумения чук да ми донесе в работилницата, гумения чук!
– Добре.
– Какво?
– Да му донесеш гумения чук.
– К’ъв гумен чук ся?
– Ми не знам.
– Тоя не е добре нещо. Не знам.
– Добре. Пет минути пак няма да отваряме пак. Айде да видим.
– Да.
– То някой от махалата сигурно.
– Много ви моля, не знам кой е. Да му донеса гумения чук? И продължаваме нататък, и след като продължаваме нататъка, стигаме до „Братя Миладинови” училището, това училище е построено късно и там се учиха от първо до четвърто отделение, пак от махалата. И продължаваме пак нататъка, много важно искам да кажа, да знаят, по нататък, на гърба на училището на „Братя Миладинови” по „Даме Груев” имаше един отдел се казваше „чистителния отдел”. Не Отдел чистота, „чистителния отдел”. Там имаше към сто гальотки и сто коня, където сутрин в пет часа отидоха, впрягаха колите и един керван излизаше от там и тръгваха из целия град да събират боклука. Със звънеца звънят, и майка казва „боклукчията минава, иди хвърли боклука”. Боклукчията минава и така беше, сто каруци излизаха сутрин рано, в пет часа и половина, шест часа, събираха в целия град боклуци. Както казах, че имахме много железничари, имахме и много хора от „Кючук Париж”, които бяха метачи по улицата. Бедни хора, нямаха прехрана, нямаха, помня много добре на нашата улица имаше един бай Димитър, метеше улиците от „Гюро Михайлов” дето почва, по „Отец Паисий” до върха на Джумаята. И тези каручки след като съберат боклука от града, минаваха по „Пере Тошев”, където е Въча, ние казвахме тогава, има блокове сега там, направено, всичко модерно, асфалта, градините, и тъй нататъка, там хвърляха боклука и им казвахме „дупките”. На гърба на Въча. И по нататък, след като минем „чистителния отдел”, като минем „чистителния отдел”, по нататък на Кукленско шосе имаше една фабрика за дограма, правеха врати, прозорци и тъй нататък, след това се преобразова и земаха да правят китари, мандарини, еи тъй нататък, т’ва беше. Няма да забравя, лека му пръст, точно срещу тях живееше един голям футболист на „Локомотив” – Пандишина. Той много отдавна почина, много отдавна почина, и там свършваме в „Кючук Париж” където се разбрахме да не казваме той живееше тука, той тука, не е много удобно да говорим тези неща. Сега да се прехвърлим ли в „Пере Тошев”?
– Айде, давай!
– Да. От църквата, от църквата почва улица „Пере Тошев”. Тя беше една хубава улица, голяма, тръгваме нататък точно на ъгъла имаше едно време касапница на бай Димитър Касапина, на бай Христо Касапина, сгреших. Имаше един син – Митко и две дъщери, заедно учихме, заедно. От дясната страна имаше кафене. Държеше го едим много заразен от „Шипка”. Той водеше всички малки деца на мачове, той организираше всичко. Стамен се казваше. Стамен. Продължаваме нататък в дясно имаше една фурна на Дингйели, Дингила, по натък една малка къщичка, още седи, тя е срутена, там живееше Иван Сотиров, големия футболист на „Ботев”, Албанеца. Точно там.
– Номер осем.
– Да, да. Там живееше той, на тази. А срещу тях имаше бай Петър Джемджията, най голямата къща почти на „Пере Тошев” беше тя. Имаше трима четири сина, най-големия син беше Георги, след това Кольо, след това илия и след това Мито. Четири сина имаха, имаха бакалница, и няма да забравя много хубави мили спомени, там имаха едни големи бъчви, събираха по пет тона грозде, и тогава му казвахме ние, католиците от долните села караха, шарпана. В едни такива шарпани гроздето и бъчунки оп, сипват ги вътре и крадяхме грозде като деца, да се занимаваме. Правеше си вино там, правеше си ракия, голяма бакалница и кръчма имаше. Продължаваме нататък от дясната страна беше читлището на „Кючук Париж” – „Христо Ботев” читалище имаше, раздаваха книги за прочит, там имаше и разни масички, хората четяха, и по нататък Парликови, фурна имаше. Голям футболист, Кольо Фурната му казваха. Играеше от „Шипка”, след това в „Ботев” отиде помошник треньор ли, какво беше, Кольо Фурната държеше тази фурна. И продължаваме пак нататък на ъгъла имаше един Георги Гърбучев. Баща му беше железничар. Точно под надлеза, под моста тука казваше стрелка коя да се обърне, как да се обърне, и тъй нататък. Там беше. И бай Божин срещу тях имаше и млекарница, искам да кажа на зрителите когато млякото се продаваше в гювечи, или един голям гювеч с лопатка, и като отиваш с канчето, слагат ти канчето на едната страна, на другата страна слагат камъни, везната да се уравновеси, и след това казваш „едно кило мляко”, сложи ти едно кило кисело мляко и ‘зимаш си млякото, отиваш си и тъй нататък. Продължаваме нататъка, и стигаме до „Ботевото ханче”. „Ботевата механа”. На Кишилови, те бяха двама братя. Бай Петко се казваше този, имаше „Ботевата механа”, кръчма, малка къщичка, обаче мезелъци, дроб сърма, имаше всичко, пържен дроб, бъбреци, и най-важното, тогава имаше мезеджии. Хора, които жена му направи далак, направи плетени агнешки чревца, свари шкембе, всичко хубаво седи пред кръчмат и излиза вънка с една книжка – „дай ми за един лев”. Одреже му за един лев. Нямаше чинии, минии, оп – със шарена сол, приятна работа. Може би не е било културно.
– ХЕИ-то няма да го допусне днес. Това все едно тука пред Тримона да застанат със чревцата.
– ХЕИ-то няма да го допусне.Изключено. И там до бай Петко имаше трима братя. Бяха бакали. Тяхната бакалница беше една от най-големите на баща им бай Стефан. Те дълги години работиха в хранителни стоки, заедно работихме. И продължаваме нататъка, точно на ъгъла имаше една кръчма „Чурлина”. А срещу него, срещу него имаше сладкарница, а на тая сладкарница от улицата „Даме Груев” движението се премести на тази сладкарница и от там ходехме младежите да правим там движението. Въртехме се до края на училището „Климент Охридски” и обратно. И искам да кажа, че „Климент Охридски”, на мястото на „Климент Охридски” 34-та година там беха катунски конак. Там беха цигани. Не цигани със къщички, а цигани направени от платна, черги и тъй натък. Разтуриха ги и направиха училището. И след това дето каза господина за „Клош Мер”, на ъгъла, където започва градината на „Белите брези”, на ъгъла точно имаше, нямаше още не беше построен ресторанта, който е на „Белите брези”, там имаше едно като лятна градина, там хората отсядаха и семейно с баща ми сме ходили даже, но нямаше тоалетна едно друго и от там се кръсти „Клош Мер”, където в Америка ли къде нямаше тези неща.
– Във Франция, Франция, където са пикаели по дуварите.
„Клош Мери”, да и тогава казаха т’ва е било „Клош Мер”. Училището няма да забравя, първо отделение, там отидох да уча, в „Климент Охридски” – първо, второ, трето и четвърто отделение. Беше ми класен Чучев, той живееше в „Кючук Париж”, имаше една жена и тя учителка, Радка Чучева се казва. Един син имаше Недко Чучев се казваше. И по нататък още един по-друг син имаше. И срещу беше градината. От тази улица дето ви казвам станахме малко по културни, и се преместихме от улицата правехме движение в градината. И най важното, което искам да споделя с моите съкварталци, 44-та година след 9 септември може би е било, на 20 септември, ние правехме движение в градината и из един път се чу тревога и пуснаха една бомба, която се казваше „майка”. Ако вие сте били тогава и помните тази беше разрязана и в моле беше сложена в главната какво представлява. Бомба „майка” – имаше вътре 52 малки бомбички. След като експлоадира долу на земята, тези малки бомбички се разпръскваха и за голямо нещастие, абсолютно за голямо нещастие Колето – едно момченце приятел беше от „Борислав”, където правехме движение, и след тревогата се разделихме, аз се прибрах, той тръгна да си отива, обаче за голямо съжаление бомбичката го стигнала някъде и го утрепа, това става 44-та година. Продължаваме нататъка, по „Пере Тошев”, пресичаме „Скопие”, улицата „Скопие”, от лявата страна на „Пере Тошев” имаше една кръчма, махленска кръчма, много хубава, а от дясната страна имаше бакалин един, там живееше един мой съученик – Дончо. Баща му беше бакалин, държеше кръчмата. И продължаваме малко нататък още, бай Коста, бакалина, изключително беше най-голямата бакалница негова в квартала, голяма бакалница негова, всичко имаше тъй да се каже и нямаше проблеми, на вересия, с тефтера отиваш, взимаш, правиш, струваш и така нататъка. И след това вървиш още някому и там беше Въча. Тази Въча даваше ток почти на целия Пловдив. На гърба на Въча където сега е улица „Вапцаров” вървят тролеите, там имаше един голям гьол вода,ето тая вода охладяваше машините на Въча. Ама беше жабуняк и тъй нататък, а срещу Въча, срещу Въча нека да ме извиняват зрителите, аз ги въвеждам в това, което е било, там пък хвърляха боклука. Дето сега водят борби в София „не искаме боклука”, т’ва да стане, „не искаме да го балират”, ето хората живееха там и боклука хвърляха там. Така беше. Нямаше места, къде , какво, що и тъй нататъка. И вече ,,Пере Тошев” продължаваше нататъка, където вече свършваше, където свършва, там е онкологичният диспансер, доколкото си спомням сега, ако не ме лъже мисълта. Имаше два пътя, тръгваш по пътя, вляво се разделяше, наляво отиваше се в „Беломорския квартал”, сега дето пак съществува, отиваше се в „Беломорския”. В дясно минаваш и като минеш един километър, бай Петър Рашков имаше, сега сина му има бензиностанция, там, до затвора имаха бензиностанция на ,,Лиляна Димитрова” , бяха много добре със приятелите, с баща ми и това беше стопанството на Петър Рашков. Имаше около трийсетина крави и говеда, имаше един пазач, дето кравите да ги пази, имаше един кабриолет с две колелета, с два гюма…
– Т’ва, Рашко на Хаджията бащата?
– Ха, точно така, браво, помогна ми, бащата – бай Петър. И със баща ми бяха много добри приятели, даже у дома е спал по някакъв повод, не помня какво. И минава бозаджията, разбираш ли, минава и оставяш купичката на вратата отгоре, сипе ти боза, на събота дойде, дадеш му парите. Бай Петър Рашков също, мине млекаря, сипе ти мляко, остави мляко, на събота мине, даваш му парите, на събота. Всяка събота работниците си взимаха парите.
– Добре, 10 минути не съм те прекъсвал.
– Ало, мога ли да се включа?
– Може вече!
– Евгени, чета „Кючук Париж”. Това значи, че не се отнася само за ,,Пере Тошев” и ,,Даме Груев”. Отнася се за целия квартал.
– Полека-лека, не може всичко.
– Сега, точно на Великден, аз горе долу съм като него, сега бомба падна тук, вие сте на ,,Радецки”, а училището ,,Георги Димитров” тука падна бомба. Същата вечер падна и в ,,Търговската Гимназия”. Та не е само в „Съдийски квартал” и „Кючук Париж”, както той говори.
– Аз не казах само това…
– Сега специално за Събота пазара, срещаме на „Борбата”, където се събира Бекира и специално футболисти на „Локото”, по-нататък, ако вървим, се намира къщата на Дечката и тъй нататъка. Това вече ако говорим само за квартал „Кючук Париж”. Едно време имаше и канал, който минаваше пътя, дето ,,Ухото” се казваше.
– Ние го казахме т’ва.
– Ние израснахме много спортисти, аз понеже имах състезателки там и съм минавала, така че, не е само…
– Какви спортистки бяха?
– ….три четири улици, а се отнася за целия квартал!
– Така, ние тепърва…
– На Събота пазара така малко към гимназията, на Йорданка Николова музея. Така тука до нас на гарата, аз до гарата живея, е училището, бившето ,,Георги Димитров”. ,,Климент Охридски”, а това училище, което говори той там, ,,Климент Охридски”, където е учил, сега това училище съществува ли, искам да ми се отгвори?! Защото да не стане дублиране на две училища с едно и също име!
– Уважаема госпожо, искам да ви кажа, искам да ви кажа за Дечката, дето говорите, футболиста живее на улица ,,Дебър” през една къща. Ние се разбрахме с господин Тодоров за футбол да не говорим. За това дето говорите, че са израснали много футболисти, пределно ми е ясно.
– Спортистки е имало, тях ги пропусна.
– Спортистки е имаше, сега, една минутка.
– Ние говорим за ,,Ухото”, знам че имаше там спортистки. Сега, дето казва за Йорданка Чамова къщата и тъй нататък, брат им Величко добре помня, Колето помня, Ванката помня, другия му брат помня и тъй нататък, заедно сме израснали, но аз не мога да говоря, да се прехвърля от една улица в друга, ние имаме тука разбирателство с господин Тодоров да говорим за определени улици.
– Така, кажи сега, до къде бяхме стигнали?
– Стигнахме до бай Коста, и от там нататък вече продължаваше където хвърляха боклука, в лявата страна, заравяха го, нямаше трактори, нямаше нищо, заравяха го, и след това Въча произвеждаше електроенергия почти за Пловдив. И турбините, които бяха там, турбините, които бяха там охладяваха машините. А искам да кажа, че ,,Климент Охридски”, което говори госпожата, никога не е бил другаде освен на „Пере Тошев”, срещу градината ,,Белите брези”. Абсолютно никога! Там съм учил, там всичко е станало, изобщо училището съществува от първо до четвърто отделение съществува. И градината след време направиха този хубав ресторант, там направиха един паметник, малко се поукраси квартала, ама като идеш там – да ти е приятно, улиците дълги, павирани, направено. Бутнаха старите къщи, срутени и тъй нататъка, направиха блоковете, но това, което ние живяхме, господин Тодоров, любовта, обичта, искам да ми позволите нещо да кажа, възпитанието, майчиното, домашното възпитание. Спомням си моята майка, когато ме изпратеше на училище казваше „Деянчо, като видиш учителя, да свалиш шапката, да му кажеш ,,добър ден”, като видиш дядо поп, да изтичаш, да му целунеш ръката.Като влезнеш в магазина, да кажеш „чичо Стефане, мама даде тефтера, да ми дадеш т’ва и т’ва , т’ва и т’ва”. Де да знам какво беше, ниска култура ли, голяма култура ли, възпитание ли, какво ли, там сме израснали, в немотия, в работнически квартал, и сега какво казва жената, да не говориш само за една. Не може да се говори за всички улици, нали ние казахме, ще говорим за ,,Тодор Александров”, ще говорим за ,,Пере Тошев”, ще говорим и за ,,Скопие”, знам, много не мога да говоря сега за ,,Борислав”, който не го познавам, не съм живял и не го познавам. За „Христо Ботев” квартала, дето оцетената фабрика, на гърба на депото не мога да говоря. Мога да говоря за неща, както казах, че целия „Кючук Париж” почти много хора работеха в железниците. Искам да поясня, какво значи спирачи. Тогава парните вагони нямаха кранови спирачки, под вагоната бутаха, където калотките да се съберат и да стане спиране. Машинистът да свирне три пъти, значи да задържиш – той с ръката, будката, задържа, мръзне, не мръзне, държи. А влаков надзорник беше най-накрая. Най-накрая на вагона. Когато машиниста вози влака и с обръщтане на главата гледа да не се е скъсал влака, и със светване на червеното влака не се е скъсал.Така беше. Началник влака, след това спирачи, надзорник или който там отговаряше, и после влака тръгва от гара на гара при три вагона, на другата пет вагона, студено, като кучета, така беше.
– Значи на всеки вагон един спирач.
– Не на всеки вагон, през три вагона.
– През три вагона?
– През три вагона и доколкото си спомням, така съм слушал от хората, когато машинистът кара и вече навлезе в семафора, звъни три пъти. Изсвири три пъти, да задържат спирачките. Когато вече да отпусне, свири два пъти тогава, сега е много електронно, всичко става от тука до Бургас. По прякото нареждат този влак ще мине със 186 през едикоя си гара, през едикоя си транзит да мине, и тъй натаък. Тогава нямаше, под моста кой където мине, под моста будка разпределителна. Кой влак ще мине през гарата, кой влак ще дойде, и вътре стрелочник – една стрелка обръща, другата стрелка обръща. Да въведа в знание зрителите, че когато влиза, един локомотив има по един семафор, предупредителен, по-точно и входен. Когато свети две зелени, тогава влиза, когато дойде до входния семафор има пък червено и зелено в гарата, само че не в права линия, а в отклонение, и затова, но тези неща вече са от обща култура ти говоря.
– Дай нататък сега. Имаме още 10 минути.
– 10 минути? Щом имаме 10 минути, да се прехвърлим на ,,Тодор Александров”.
– ,,Тодор Александров”. Сега говорим за ,,Тодор Александров”.
– Да, улица ,,Тодор Александров”.
– А, чакай, още един зрител, ти няма да се сърдиш!
– Добре, пускайте.
– Те всички са от Кючука.
– Ало, добър вечер.
– Добър вечер. Аз съм живеела в ,,Кючука”, обаче съм особено изненадана от положението, в което заварвам кваркала. Той въобще не се поддържа и около блоковете особено съм очарована, и искам да поздравя всички хора живеещи в този квартал, които се грижат за тези градинки, които са сяли и поддържат тази чистота. Това е едно огледало на хората, мога да кажа, в центъра не е толкова чисто, колкото в „Белите брези”.
– Добре, поздравяваме всички от ,,Кючука”, дето пазят чистота, но не тези, дето хвърлят от прозорците.
– Точно така, има и такива.
– Сега ,,Пере Тошев”.
– ,,Пере Тошев”, свършихме с него. Сега ,,Тодор Александров”.
– ,,Тодор Алегсандров” почва точно до прогимназията, където беше католическата църква, знаете я, от там почва ,,Тодор Александров”. Вървим вече натам, към Втора градска болница, натам свършва чак, на Втора градска болница. „Тодор Александров” беше една от артериите на „Кючук Париж”. Една много голяма улица, не беше павирана, просто така беше от сгур, така на височини и на падинки, на височини, и вървиш по нея. Като вървиш по нея минаваш по „Тодор Александров”, казахме вече за прогимназията „Иван Вазов”, срещу него, срещу прогимназията имаше един книжарник , беше бай Мицо, от там излизахме, купувахме си тетрадки и там на тефтер, на бележка записваше човека, както и да е, продължаваме нататъка, казахме за амбулаторията, от дясната страна казахме за банята, където е тя на „Тодор Александров”. Продължаваме нататъка от лявата страна имаше двама атлета, бяха много големи и добри атлети, сега не мога да кажа, нека ме извинят зрителите и не мога да си ги спомня кои. И продължаваме пак нататък в лявата страна имаше бай Стоян, имаше тухларска работилница. Една от най-хубавите къщи беше там, на бай Стоян къщата, в лявата страна до Киряка дето казахме, точно до там беше. И продължаваме нататъка, казахме за бай Крум, той е на същата улица, на ъгъла и продължаваме пак нататъка, няма какво да говорим, в тази къща живял този, по нататъка, на ъгъла, на „Дебър” дето аз живеех, от там почва улица „Дебър”, свършваше на „Пере Тошев”, на ъгъла беше бай Борис бозаджията. Една малка къщичка, но спретната, имаше три дъщери, имаше и един син, който го убиха доколкото си спомням на фронта, на фронта, да, и срещу тях живееше дето казах бай Киро касапина, заедно сме работили със него. И бай Борис бозаджията вечер жена му работеше в магазинчето тъй да се каже, малко магазинче, той взимаше гюмовете, обикаляше квартала, бозаджията минава, изкараш купичката, сипе ти боза, пише в тефтера че ти е дал боза и така нататък. Продължаваме нататъка, от дясната страна имаше и сега мисля, че стои още къщата, не се е бутнала, блокове няма, там имаше може би 34-та година беше участък на полицията. Долу живееха хора пак, горе, имаше четири братя, пет ли бяха в тая къща, продължаваме нататък на ъгъла в лявата страна живееше Асен Киров. Дълги години беше директор на хранителни стоки на цялото предприятие. Що беше магазини, той беше ръководител. Аз бях само управител на централни хали. Асен Киров няма да ми се обиди ако слуша, даже му казваха Муната. По-нататък, в лявата страна до тях имаше братя Мустагаркови. Една от най-хубавата бакалница беше на Мастагаркови, в лявата страна. Там имаше и фурна. Неговият брат продаваше хляб във фурната, хляб, а неговият брат, бай Мустагарков продаваше в бакалията и тъй нататък. Продължаваме нататъка в лявата страна на ъгъла, живееше един Хубчо. Той стана офицер в летището, а брат му стана, значи доколкото си знам, канцеларията му беше „директор на кината”. Директор на кината беше. Хубчо. И продължаваме пак нататъка, до тях живееше един, който имаше зеленчукова градина, „Златна България” му казвахме, защото с една триколка, напълни зарзавата, домати, краставици, едикакво си, всичко натовари, синът му Гошо беше май, Юслито му викахме, натвари и обикаля „Кючук Париж” насам нататъка и продаваше. Имаше на гробищата, сега дето са гробищата имаше зеленчукова градина, и там беше. Продължаваме нататъка…
– Една минута почивка имаме. Една минута. Ало?
– Да?Добър вечер.
– Слушам ви. Добър вечер.
– Искам да се включа, аз съм също кореняк пловдивчанин. Пловдивчанка де. Живеех в квартал „Каменица”. Там срещу бирената фабрика, сега е булевардът там и така нататък. Наложи ми се сега в момента да живея в „Кючук Париж”. Точно зад болницата, тая раковата, но когато първите години, понеже съм коренячка и ги знам кварталите какво представляват, това бяха най, младежта бяха най, понеже аз съм на 60 години. Значи аз като съм била тийнейджър, бяха най-големите лудории там, биеха се постоянно с други махали, това беше нещо ужасно. Като се наложи аз да живея там, две-три години ми трябваха и четири даже, само като се кача с тролея по моста горе, всичко ми се обръщаше. Толкова ми беше противен тоя пусти квартал. Обаче се наложи тук да живея. Най-нецивилизовани бяха тия македонци тука. В един двор две-три нащракани малки, едвам влизаха в тия къщурки. Ужас беше. И ние бяхме мизерни, обаче такова чудо като „Кючук Париж” не е било. Какво ми го хвали тоя дъртия тука! Какво ми го хвали, къде така са живяли, с боклуците, с гьоловете и къщичките. Мизерия до гуша е било. Благодаря ви.
– Добре. Мизерия ли беше?
– Аз казах. Нещо да съм отрекъл?
– А лудории имаше ли?
– Какви лудории, тя е шейсетгодишна, аз говоря за трийсет и пета, трийсет и шеста, и осма година. Тя не е била родена. Тя говори за сега. Ами сега ако говори тази госпожа да бъде почтена, тук се биеха, правеха, струваха. Айде не искам да говоря, ами как в центъра на София да те застрелят в колата.
– Пък после в „Кючука” били лошите нали?
– Да! Че някои деца пиели една ракийка, сбили се, скарали се и тъй нататък. Еми така реагират, така говорят хората. Аз говоря за неща петдесета година, четиресет и шеста, четиресет и осма година как сме живяли, тя живеела някъде и сега се преселила там да живее и някакви несгоди има от комшиите, от махалата, от блока, от блока и казват така и така, така и така. Всеки има право на глас.
– Давай, имаме четири минути имаме.
– За тези четири минути…
– „Тодор Александров” докъде стигнахме?
– „Тодор Александров”, стигнахме вече накрая на „Тодор Александров”. Там вече „Тодор Александров” къде свършваше, изключително бяха хора, които правеха тухли. Отиваш, правиш тухлите, по-малките деца плащаха им на сто тухли един лев ли беше колко, казвахме му ние „да хвърляш калъп”. След като на тезгяха да стане глината точно, глината, калта, слагате в калъпа, отгоре с едно желязо изтрий го, взимаш калъпа, хвърляш, връщаш се пак, пак наново и тъй нататък. След това ги събират тия калъпи, правят хамбар голям, вътре със пещ, нареждат тъхлите, запалват, седи три, четири, пет дена, опечат тухлите, имаше си хората каруци, ходеха и продаваха тухлите за стореж на хората. Та точно тази, тая махала и след време, където е болницата, където е болницата, там бяха частни зарзаватчийски парцели. Хората си сееха каквото имат нужда – доматки, краставици, имаше разпарцеловано всичко, и така живееха си хората скромничко, хубаво. За мене беше така хубаво, пък тази госпожа защо не й харесва, нейна работа. Всеки има право на лично мнение.
– Ти сега като живееш в онзи квартал, в „Каменица” близо?
– А болея за „Кючук Париж”.
– Да. По-хубав ли е онзи квартал?
– Не! Затворил си се вкъщи, сега в блоковете. Едно време аз казах – комшулук. Кръчмичката, ракийката, приятелството. Нямаше…
– Значи свършихме за „Тодор Александров”.
– Свършихме, да.
– Добре, чакай да чуем един зрител, защото май последният ще бъде. Ало? Е! Айде който има да звъни, бързо да звъни. А, ето го. Ало?
– Ало, добър вечер.
– Добър вечер.
– Господин Тодоров, възмутена съм от изказването на тази госпожа, която беше, която приказа. Такива прости жени поне да не се обаждат, да си мълчат! Що за възпитание и култура е? Да го нарича човека, толкова хубаво говори! Възмуена съм. Страшно съм възмутена! На такива въобще ще затваряте телефона!
– Добре. Ама как да ги позная?
– Ами как ще ги познаете? Тоя човек, седнал, говори културно и говори за възпитание и действително, на времето нашите родители така казваха „когато излезеш на улицата, ще срещнеш един човек, ще си свалиш шапката, когато срещнеш свещеник ще му целунеш ръката, когато трябва съседът ти да има нещо нужда от помощ, ще му помогнеш”, така ни възпитаваха нашите родители, а не, сега къде е възпитанието на младежта?
– Тя онази госпожа говори за по-късно време може би когато друго е било възпитанието…
– Ама каквото и да е, /??????????????/
– Добре, добре. Да си вземе поука госпожата. Ми хубаво значи, добър финал имаме. Сега, за другата седмица какво остана?
– Другата седмица ще говорим за „Скопие”. Тя е голяма улица „Скопие”.
– Другата седмица значи „Кючука”, „Скопие” и може би завършваме с бай Деян, ако може да се концентрира, и ще видим дали с „Кючука” ще продължим, или ще се върнем малко по-насевер, дето прескочихме там. Значи другата седмица… Аиде да видим последен зрител. Ало?
– Ало…
– Ало? Да! Бързо!
– Ало…
– Ало! Да! Има ли някой? Какво? Не чувам, край!
– Жив и здрав, бай Деяне!
– Всичко хубаво.
– Ще се видим другата седмица.
– Малко ни обиди тая, ама няма нищо.
– Е, то така става по-интересно.
_