– Добър вечер. Трета серия, „Кючука”. Трета серия с бай Деян Начев – съдия, спортен историк, директор на халите в онова минало, с който в две минали предавания обикаляхме улица по улица и сега ще видим докъде бяхме стигнали. Докъде бяхме стигнали, окъде започваме?

– Господин Тодоров, сега ще започнем от ул. „Македония”, която започва от „Кукуш”, ще завием по „Скопие”, за да затворим квадрата на центъра на „Кючук Париж” и това ще бъде и последното предаване. Бул. „Македония” почва от ул. „Кукуш”. Това име носи името Македония през 1912-1913 г., населено с компактно българско население. След 1913 г. тази страна е разделена на три части – Сърбия, Вардарска Македония, Гърция, Егейска Македония, в България – Пиринска Македония. След тази година много изселници македонци от Пиринска Македония се преселват в България и по-точно населяват именно „Кючук Париж”. За да тръгнем сега към „Кючук Париж”, искам нещо да въведа сега на хората, да знаят. Градинката по „Македония”, която продължава и стига чак до „Вапцаров”, тази градинка 36, 38 г. не е съществувала, тогава е било ж.п. линия, която зад квартални хали имаше една железопътна стрелка, която се обръщаше и тази ж.п. линия отиваше до завода, където произвеждаха тухли „Калпакчиев” и керемиди. След като натоварят вагоните по обратния път, връщаха се отзад където са халите, между стената на стадион Спартак и халите. Натоварените вагони, които са изработени, за седмица или за месец идват на Сточна гара или на триажна, разпределят ги в цяла България и там беше една железопътна линия, сега където върви тролея по булеварда там е голяма градинка и продължава нататък. Не мога да не спомена точно откъдето тръгваме по „Македония”, не мога да не спомена един голям футболист, а именно той се казваше Антон Кикиманов. Живее на „България”, точно до ъгъла, сега до неговата къща, където е живял, където е роден, там има някакво магазинче за продаване на технически части. С него сме били добри прители, заедно сме играли в спортен клуб „Шипка”  при юношите, но той израсна и отиде да играе след като порасна 16, 17,18 годишен той отиде да играе в Ботев. Моля ви, ако обичате да покажете една снимка, ценна снимка, вратаря на Ботев 1947 г.

– Кой е той сега?

– Това е вратарят на „Ботев” – Кикиманов, там в средата, треньор в средата Кольо Фурнаджията.

– Сега почваме да нагласяме, той в средата, нали?

– Точно така, той е в средата, а най в лявата страна е Кольо, а втория подред в бялата фанелка е Очи Чьорнийе, дето живееше на „Иван Вазов”, четвъртия е Васко Куцара, който дойде от Варна, от Варна и беше тука треньор на „Ботев” същата година, ето Кикимана в средата, като вратар това става 40, 47 г. И много се спореше, много ви моля да не спорят гражданите, някой спори и казва, че никога Тодор Бичиров, Бичито международен съдия по футбол е играл само в Локомотив, аз искам да покажете тази снимка, ето я, ето я, да, тя е цветна, ето я, заповядайте, тя е цветна, но искам да кажа на зрителите, че тази снимка ми е подарък от моя баща 34 г. ето, първия е на Ванчо Зъбчето брат и третия бай Сандо, това се казваше вратаря Радко, играеше в „Шипка” и след това спомина се, няма го човека, та тая „Шипка” много е ценна, действително, понеже любя  и обичам футбола. В къщи на компютърна обработка, тогава е нямало такива цветни снимки, на компютърна обработка съм я обработил, обработил съм я да стане имено такава снимка каквато е била на отбора на „Шипка”. Продължаваме нататък по „Скопие” – имаше един голям футболист, който се казва Фильо, този футболист Филип Арнаудов дълги години игра в „Шипка”, след това почна да играе в „Спартак”, по-нататъка в лявата страна имаше една много хубава кръчмичка, казваше се „Тихият кът”. На „Тихият кът” собственик е, Трайчо се казва, беше собственика. Там се събирахме от квартала младежите, действително тих кът, в двора беше пристроено, направено много хубаво, абсолютно хубави пресни мезета, шкембета, чревца, пълнени агнешки главички и така, така там се събирахме и там продължавахме. След това продължаваме нататъка по „Скопие” и стигаме вече на кръстовището на „Райко Жензифов”, където на ъгъла, точно на ъгъла имах един приятел, Васил се казваше, викахме му Шильо, това е неговият магазин. Продължаваме, малко нататък имаше една фурна на бай Христо. Бай Христо беше фурнаджия, а неговия син, големия Димитър Казански 45, 46, 47 година беше директор на спортно техническо училище, което тогава беше училището, което е сега семинарията на Пловдив. Там беше училището за физическа култура и спорт, другият му син беше по-малък, Жекито му казвахме ние и продаваха хляб, а повече се занимаваха с печерме, да печат, да правят, да струват. Искам да се върна в миналото, нашият живот какво е било, само за 2, 3, 5 минутки ще се отделя. Когато дойдеше празникът, големият празник, тогава го наричахме Бойния праник на армията и сега е същото, „Гергьовден”. Отиваха, пазаряваха една конска каруца до Белащица, „Свети Георги” да ни закарат, цялото семейство, дядо ми, баба ми, техните деца, ние, качим се на колата, постелем шарените черги, идем при бай Христо, вземем печеното агне, сложим го в колата, качим се горе на „Свети Георги”, на манастира. Ей такива, хубави дни, мигове и живота беше много хубав. След като минем бай Христо, имаше един Наско Мастагарков, беше един голям футболист на „Шипка”, Начито му казваха, Машината, много голям футболист беше и изпъкна, обаче почина отдавна човека и сега го няма между живите. Държа да кажа, че срещу тази фурна, 48, 49, 59, 63 г започна да се строи ресторанта „Белите Брези”.

– Коя година?

– Някъде 61-63г.

– Сравнително нов.

– Брезите са, „Белите брези”, ние правихме там разходка и много важно, всички от   квартала, всяка неделя от 8 – 10 часа се събираха там на разна раздумка и тъй нататъка. 36, 38 г. имаше един бай Георги, на гайда свиреше, като се съберат възрастните хора, нашите родители, в градинката, съберат се всичките и почват хоро да си правят хората, там беше развлечението. По нататъка след бай Христо имаше Георги  Гъглето му казвахме, така по прякор ние се  наричахме и имаше един брат Димо, и другият е Димитър, по прякор пак му казвахме и на сина, те бяха едни колоритни личности, много добри, той беше шофьор големия, а с Димо бяхме в един клас, добри приятели бяхме с него. И продължаваме нататъка, на ъгъла беше бакалницата на бай Андон, той имаше трима сина, бай Андон, най големия син му беше Стойчо, беше военен шофьор и тогава армията, „Ботев” беше към армията и той беше шофьор на футболния клуб „Ботев”. И имаше и друг син, Дончо, работеше в бирената фабрика, като началник склад. Продължавам нататъка, срещу, нататъка живееха двамата братя, където единия беше голям футболист, казваха му Нешо Прахара, а брат му беше големия футболист Прахара, по-големия играеше в „Динамото”, а Нешо Прахара беше мой съученик в прогимназията, едно добро момче, обаче офицер стана, майор стигна и стана нещо, какво стана заболя и два три месеца почина, а срещу тях имаше една фурна, където почти хляб не продаваше, беше, чеверме правиха, казваше се бай Ламбо. Много хубава фурна и печеше, правеше, струваше, отиваш при него, нямаше грешка в нищо. Подължаваме нататъка, имаше един Празаров, Димитър Празаров, беше хубав футболист, играеше в „Динамото” и не можа много да израсне, играеше в „Динамото”. И продължаваме пак нататъка и стигаме до ъгъла на „Дяман Груев”, „Дамян Груев” и „Скопие”, точно на ъгъла, на ъгъла, беше един много добър приятел, по митинги по сборове, по разни вечеринки, по разни забави, казваше се Васко, Васко се казваше и този Васко биеше барабаните, едно много хубаво момче, беше прекрасно момче, но и той си отиде. Продължаваме по-нататъка, на ъгъла, на ъгъла, Тошко беше и сега си е може би скулптор, на моста на Панаира дето има две скулптурни фигури направени, или три бяха не си спомням  точно колко, тези фигури той ги е правил скулптура Тошко. Срещу Тошко, точно срещу на ъгъла, искам да кажа лека им пръст, там живееше моя дядо Деян и моя вуйчо да се каже Начо и леля ми Дочка, която тя се ожени и отиде да живее в Швеция и сега е горе долу жива и здрава е, обажда се. Срещу тях, срещу тях имаше една бакалничка, много хубава, бакалницата на бай Илия и неговата съпруга се казваше кака Надежда, спомням си я много добре, имаха три прекрасни сина, където най-големия се казваше Лазо, викахме му така на галено Лазки, след това другия син се казваше Кирил Лазаров и другия Дончо. Искам да кажа, че Кирил Лазаров беше член на бюрото на спортния клуб „Ботев” дълги години, заедно с Кирчо, Кирчето Аспарухов, айде да му кажа, нека ме извини, викахме му Киро Кижуто, но по каква причина не зная. Дълги години те бяха в ръководството на „Ботев” и много допринесоха в ония бурни години футболния клуб да израсне и да добие тези неща където, може би стана първенец на България, стана носител два три пъти на Купата на Съветската Армия, помогнаха много за направата на стадиона, където го откриха 61г. министърът на отбраната дойде да го открие, много допринесе и за стадиона генерал-лейтенант Величко Георгиев, който играеше едно време в „Шипка” като халф и той допринесе много, и сега оставиха един хубав спомен. Деян живееше един който беше, имаше будка, продаваше вестници, куцаше човека, беше, един син имаше – Йордан се казваше и една дъщеря, и след това продължаваме нататъка, където на ъгъла сега е техникума. В двора на техникума имаше две колоритни личности такива, казваха им Киро Хъмпата и Колито Твърдочката. Е такива имена,такива жаргони бяха и тъй нататъка. И те двамата си живееха там с бащата, майката, бяха много добри хора, от другата страна на ъгъла не мога да не спомена, имаха овчарник, един Григор имаше брат – Васил, той работеше в електроснабдяването, а Григор беше в един завод нещо работеше. Какво стана с тях? И продължаваме нататъка, сега където е голям супермаркет, на мястото на този супермаркет там бяха боклука, там хвърляха от „Кючук Париж” боклука, сега голям блок, всичко се промени. Вървим по „Скопие” 40-50 метра от тротоара навътре е една зелена площ, всички къщи ги избутаха, дадоха им тези панелни жилища и живеят си хората, заключват се вътре, останаха мили спомени от тогава, комшулука и така полека лека животът си върви. Продължаваме нататък, за да стигнем  до Кукленско шосе. Кукленско шосе от лявата страна, където е сега ДП „България”. ДП „България”, фабриката сега се казва „Брилянт”. На това място беше зеленчуковата градина на военните в Пловдивския гарнизон, там произвеждаха зеленчуци и там ги раздаваха на инженерния полк на Трети артелерийски полк, на трудовите повинности, всичко що беше военно там се произвеждаше. Тръгваме към „Коматево”, към Белащица, нататък по пътя. „Асинхронни двигатели”, където завода имаше една голяма къща, където там съхраняваха химическите вещества на гарнизона, на военния гарнизон на Пловдив съхраняваха химическите вещества. По-нататък, където е сега завода, обувния, „Петър Ченгелов” се казваше по-рано, там беше другата сграда, която и тя се пазеше от военните, там имаше оръжие, но нямаше снаряди, нямаше нищо. Имаше пистолети, картечници, ей такива оръжия на гарнизона. Тия трите, единия беше склад-зеленчук, другия беше склад на химическите вещества и третия беше там. И след това искам да кажа нещо много интересно, гражданите и съкварталците да го знаят, преди 3-4 години имаше едно, казваше се срещу „Асинхроните двигатели”,там дето е игрището на работническия център, имаше една огромна височина 60 метра, колко ли беше, високо, казвахме му „съчмената фабрика”, а „съчмената фабрика” правеше сачми, понеже се качваше на братя Маналови, на Иван Манолов, големия, след това на Начето Манолов, на Наско Манолов брат му, този Митко и той играеше футбол в „Шипка”, той работеше горе. Сутринта  отива по стълбичките и качи се горе, имаше една като къщичка горе, с ограда, лееха сачмите и от височина ги пускат надолу. Долу имаше една яма с вода и докато стигнат сачмите отгоре до долу сачмите 60-70 метра те изстиваха, каква техника е било едно време, те изстиваха и падаха в тези води и така се произвеждаха, може би в целия окръг сачмите се разнасяха от тази сачмена, „съчмената фабрика” и след нея искам да преминем игрището където беше, то е и сега, казваме му „работническия център”. Това игрище бяха зеленчукови градини, на частници, на хора, които живееха изключително в „Кючук Париж”. Където е Втора градска болница в момента има още стар спомен може би от 30 г., една изоставена къщичка на собственика на, където той е бил бахчията му, двора му там и къщата му, и всичко. Сега е там двора на Втора градска болница, където е там бяха бахчии, зеленчуци оглеждаха хората и когато станаха големите бомбандировки в Пловдив като ставаха, ние малките деца нямахме средства да бъдем евакуирани някъде и тъй нататъка и като стане 6 часа взимахме си черджица, пътувахме нататъка до полето, до крайния квартал, където е „Кючук Париж”, лягахме си лятно време и сутринта по обратен път се връщахме, разбираш ли, да се върнем в града. Родителите бяха, работеха, работници 6 часа дойдат и тръгнат си по складовете, по работа и така нататък. Та до тука това беше нашия квартал.

– Какво, да не свършихме?

– И….почти и ако може.

– Имаме още време, колеги, пуснете телефона, сега някой пак ще пита.

– Аз, нека питат, с удоволствие.

– Така значи, уважаеми зрители, привършваме трета серия…

– Ето тука един голям футболист имам.

– Чакай сега, добре, дай да го видим тука, през това време ще пуснем зрител.

– Ало?

– Добър вечер.

– Добър вечер.

– Митко се обажда.

– Кажи, Митко.

– Сега, искам да кажа, че от бетонния мост, като се спуснеш, лявата страна беше на братя Калпакчиеви, а дясната страна на дето срещу училището, сега там дето „Васил Коларов” беше гимназията, всичко това, местността „Терзиите”…

– Бавно развиващите дето са?

– Това беше на братя Стойкови.

– Това да не е твоята, такова?

– Амии..

– Да нямаш имот там?

– Имам, имам там, имам.

– И какво правихте?

– Другото сега.

– Да?

– Фильо, дето аз го помня от Спартак и по късно той беше…

– Фильо?

– Да, Фильо футболиста.

– Филю, да.

– Така, той прякора му беше Фильо Моторетката.

– Ние му казвахме Фильо.

– Да де, в Спартак Филю Моторетката му викаха.

– Така,така.

– Публиката така го наричаше, те заедно с Чинчина имаше един.

– Точно така, бяха големи футболисти за времето си.

– Беше като крило,той играеше за „Спартак”, а другото което искам да кажа е в „Ухото”, това, което искам да кажа е много важно.

– Там не съм говорил.

– Живееше Кольо Топала, НиколаТопазов, той е най-добрият степист, не само в България, но и в Европа.

– Мога ли да го поправя?

– Чакай сега, какво?

– Колето, дето играеше степ живееше на „Райко Жензифов” и на „Даме Гуев”, на ъгъла точно, аз живеех на 500 метра от тях, точно на ъгъла, където беше клуба на „Шипка” и там се събличаха шипканлии, те на „Райко Жензифов” на ъгъла.

– Аз съм бил там, бяхме му на гости.

– Вярно, може, може.

– В „Ухото”, в някаква малка къщичка,схлупена.

– Да, вярно е това, там в него беше негов вуйчо.

– Но сега тези работи не са важни, важното е, че той беше като степист най-добрият.

– Най-големият степ.

– Не в България само, но и в цяла Европа, той си кореспондираше с Фред Астер.

– Имаше, помня, един филм Джули Гарланд и Фред Астер „Ще танцуваме ли?”

– Да да.

– Така ли беше филмът?

– За Кольо Топала говорим.

– Да, ама този филм беше „Ще танцуваме ли?” с Джуди Гарланд и Фред Астер.

– Добре, а Кольо Топала получи от Фред Астер специални обувки за степ с подметки от слонова кост.

– Еееее.

– Игра в бар „Астория”, играл е де, защото той е доста по-голям от мене с оркестъра на Асен Овчаров и той е играл, докато закриват бар „Астория” в София и забраниха му да играе степ.

– Защото е буржоазен танц, нали?

– Точно така, и Кольо Топала стана певец, работихме и заедно и  песента „Blue canari”, дето сега той я пее зедно с операта. „Blue canari” и ние с хармониките пригласяме.

– Да.

– И Асен Овчаров на пианото.

– Даже да ви напомня,  пееше на „Пещерско шосе” на 6-ти километър, когато отиваш за…

– На много места е пеел.

– Точно така.

– Много пееше в градината на езерото.

– Точно така.

– На партита е пял, но Кольо Топала най-много там е пял.

– Абсолютно сте точен.

– И бяхме добри приятели, неговата мечта беше да се срещне с Фред Астер, да отиде в Америка, той отиде, но Фред Астер беше починал вече, това след 10 ноември стана, но отиде до Чикаго, това му беше мечтата, оттам си дойде с един голям златен пръстен  и много радостен, и само след месец или година почина Кольо Топалов.Това е.

– Добре. Така, Кольо Топала с обувките от слонова кост, ако някой нещо знае за тези обувки, кой знае къде се намират те, като купата на Тримонциум”, сигурно някъде са скрити. Ало!

– Ало?

– Да.

– АЛО!

– Да, слушам.

– Гоно се обажда.

– Кой?

– Гоно се обажда от „Кючук Париж”.

– Кажи?

– Барабанист, барабанист, сега, Евгени?

– Да.

– Аз ти се обаждм много често, много често се обаждам, обаче Деян Начев,той е гола вода във връзка с нашия квартал.

– Да?

-Той е гола вода, виж какво ти казвам.

– Ти кой набор си?

– 42-ри.

– Еми той говори за едно по-минало време.

– Чакай сега, няма значение.

– Има значение, как да няма!

– За Кольо Топала, Деян няма нищо общо с Кольо Топала.

– Ама не, той не говори…

– Той бърка, аз…

– Той говори където е Културният дом, нищо общо няма, Кольо е навътре,   Кольо е навътре.

– Хубаво.

– Добре.

– Малко по-нататъка, чакайте, още сега ще ти кажа нещо друго.

– Добре.

– Сега, Деяне…

– Кажи?

– Слушай ме сега, какво ще ти кажа.

– Слушам те.

– Ще говориш сега за бай Крум. Нали за нашата махала говорим сега?

– Да, аз говорих.

– Сега ще говорим за бай Крум.

– Да?

– За бай Христо шопа.

– Да.

– За бай Стоян дето правеше единствените батали дето ставаха за фурни

– Може ли?

– Аз знаеш ли къде живея аз,срещу..

– Може ли да го попиташ той защо не е слушал, защо не е слушал предишното, нали говорихме за „Даме Груев” ?

– Добре, само че…

– Той не е слушал!

– Това е трета серия, значи ние предишните…

– Ние говорихме за „Даме Груев”, говорихме за Кольо Американеца, за бай Крум говорихме, за бай Ради, за бай Киро, за Кокината говорихме…

– Аз знам,че…, виж сега, вие сте говорили в предишните предавания, аз не съм бил тогава.

– Ааааа…

– Еееееееее, тогава…

– Темата, понеже сега включвам, гледам мача и се включих.

– Сега говорим само за „Македония” и „Скопие”.

– Сега говорим само за улица, булевард „Македония” и улица „Скопие”, ние минахме Събота пазара, минахме „Даме Груев”.

– Добре.

– Минахме „Тодор Александров”.

– Добре, аз къде живея, да не живея на…, знаеш ли къде живея аз?

– Де да знам!

– Живея срещу бай Кольо Американеца, фурната.

– Добре.

– Нашата къща е еврейската, беше единствената еврейска къща в „Кичюк Париж”, аз понякога на Евгени му казвам, не, аз не искам да участвам в неговото предаване, въпреки че неговият там човек, той ме познава много добре и ме е канил много пъти, ама аз не искам да участвам.

– Е добре, добре.

– Сега ние отиваме към „Скопие”, кажи точно темата днеска каква е.

– „Скопие” и „Македония”.

– Е добре,темата каква е, „Скопие” и „Македония”, какво имаше там на „Скопие”, нищо нямаше!

– Хахаха.

– Само имаше едни пустош…

– Добре, добре айде.

– Пустош беше там.

– Добре.

– Той е пийнал малко…

– Така е, нещо.Така! Какви са тези, тоя кой е на снимката?

– Това е един от големите футболисти на „Ботев Пловдив” в близкото минало,Динко Дерменджиев.

– Я да го видим.

– Ааа…

– Ама това е едно време, нали?

– Това е, като се връшат от Световното първенство.

– Къде, в Чили?

– Мексико беше.

– Мексико? Чакай,чакай. Ало?

– Това е старата снимка на „Спартак”.

– Добър вечер.

– Господин Тодоров?

– Да.

– „Кючук Париж” не е само кравари, бакали, футболисти и други такива, които се изреждаха досега за трети път.

– Хубаво.

– В „Кючук Париж”  имаше и интелигенция.

– Добре, кажи сега.

– В „Кючук Париж” от 75 години живее професор Стефан Иванов Сиромашки. Неговата съпруга е  доцент и живее на ул. „Тодор Александров”. Неговата съпруга – доцент Здравка Иванова, техният син, доктор Иванов, там  живееше един от най-способните професори Спартак Хаджиев.

– Срещу „Белите брези”.

– Точно така, Спартак има сестра.

– Бог да я прости и тя почина,  и той почина.

– Да, точно.

– Ваня.

– Бяха евакуирани в Марково.

– Да ама се върнаха след войната.

– Да, много добре го познавам Спартак.

– Така, има една учителка, която се казва госпожа Драмчева ,тя е запозната с основно със състава на „Кючук Париж” от времето, когато е основан. Поканете господин Стефан Иванов – професора, покането госпожа Драмчева, да кажат това, което представлява интерес за всички – широката публика, която…

– Драмчева е много млада и няма да знае тези неща, които ги казах аз.

– Сигурно е така, но…

– Няма да знае тези неща, кажи му, че тези неща ги говорим стари!

– Така е, извинявам се.

– Моля.

–  Но ми се струва, че нивото на това предаване…

– Имаме още да говорим за „Кючука”, сега може в по-късни времена да потърсим някой.

– Така, става въпрос за това защото тези хора представляваха есенцията както му казваха на „Кючук Париж” и както казах, той не се състоеше само от футболисти и бакали и…

– Да но, добре.

– …кравари.

– Но тези пък хора няма пък да знаят за футболистите, нали пък, ако поканим някой от учителите, той няма да знае за футболистите, примерно, нали сега…

– Напротив, те знаят много повече от нас.

– За капитан Райчо говорихме тогава, много говориха за Парчевич,нали? Така беше!

– Добре, добре.

– Той затвори ,Тошо е.

– Тошо е това.

– Зная го.

– Така, сега.

– Тази снимка е много ценна.

– Я да видим сега.

– Тази е „Спартак” много е, много!

– Това „Спартак” коя година?

– „Спартак”, отзад пише 50-та.

– Май влиза в 51-ва.

– 51-ва „Спартак”.

– Ало?

– Да.

– Добър вечер, господин Тодоров, на вас и вашия гост, който възкреси в мен много от моите младежки и детски спомени, това е част от мен. Най-хубавите години. Имаше по онова време една незабравима атракция в нашия квартал, около 48-ма, 49-та година на миналия век, а именно от къщата, където  беше  „Нармаг”, млекарницата на вуйчо ми Генчо на ул. „Тодор Александров”, по опънато въже от двете къщи, един много смел човек няколко вечери подред ходеше по въжето.

– Да, ходеше по въже.

– Правеше гимнастика горе, а веднъж си пържи яйца на поставен мангал.

– Това е същият, дето там на… в началото на „Съборна” дето е ходил.

– Може би това е същият човек…

– Да.

– …дето е ходил по въже близо до градинката на Джумаята…

– Да.

– …за което стана въпрос в едно от вашите предавания за центъра на града.

– Да.

– Всичко, което каза господин Начев е вярно, така беше, но беше хубаво, защото тук хората бяха много искрени и добри. Благодаря ви за хубавото предаване. Всичко добро на вас и вашия гост и Гоно дето се обади  каза много истини и той трябваше да участва според мен. Казвам се Росица Миланова, благодаря ви.

– Добре, значи ние не сме затворили вратата пред никого, всеки човек си има различна гледна точка, за различни времена говорим.

– Да, да.

– И някой път недоразуменията  идват от това…

– Ето това е големия отбор на „Спартак”…

– …това, когато…

– …с купата.

– Аааааа.

– В лявата страна е треньора. Там Барбов кукнал, Диев до него, Душев до него, Соньо до него, отдалече не мога да ги видя..

– Ало?

– Евгени, пак съм аз, защото момичето каза, че аз съм казал много истини.

– Да..

– Сега, чуй ме какво ще ти кажа, за първи път, когато дойде Киро в „Кючука”, даваха „Калин Орела”, 1946-та, 47-ма година…

– Сега малко…

– …на банята беше опънат…

– …малко по-късничко е, малко по-късничко, „Калин Орела” е, мисля че е 48-ма година, значи…

– 1948-ма, 49-та…

– …ааа, и аз помня нещо…

– 1948-ма, 49-та, аз бях дете, сега бабата каза за въжето горе, аз съм участвал там, аз съм гледал този човек.

– А кой беше този човек, кой беше този човек?

– Но, но, казах одеве за Стефан, виж сега, Стефан – доктора, сега, Тошо, дай ми някой път на Тошо да му кажа. Той  е малко, мога ли да кажа нещо, малко ще ми се обиди, виж сега, омръзна ми от комунистически такива, така, за доктора говорим, говорим за Стефан, говорим за Спартак, ами той си беше комунист…

– Ятак беше, ятак!

– Какъв Спартак е професор бил, професор ама комунист.

– Добре сега.

– Виж сега, ние говорим за онези стари хора, от нашия квартал, стари ние не им казваме, старите чисти хора, които не бяха комунисти, за това говорим. Стига с това, завъртаме така играта и едва ли не и айде пак към комунизма.

– Нали сте квартал „Въстанически”?

– А бе няма сега квартал, вие сега квартал „Въстанически”. Има, моят брат е убит от комунистите, няма да говорим. Темата няма да я отваряме пак.

– Добре, добре, защото квартал „Въстанически” бяха само борци. Така, сега тук какво казахме, това е 1958 г. „Спартак”. Видяхме ли го? Видяхме го. Така, това си ти тук с музея и чакаме, имаме още малко време, да видим кой ще ни критикува. Ало?

– Аз съм  Кършакалия.

– А…

– Да, Кършакалия, искам да кажа, че „Кючука”  носи името на кулата, която беше сачмената фабрика, защото кулата е макет на „Айфеловата кула”.

– Да, да.

– Разказахме за нея, да. Добре, само че нямаме снимка на..

– И в „Кючук Париж” не живеят само комунисти.

– Айде сега да не намесваме политиката, както аз преди години…

– Досега избягвахме.

– …както преди години, даже мисля, че има написани книги за „Кичука”, където всичко със снимки, само революционери, сега пък искат да…

– Господин Тодоров, вие ме поканихте за да говоря за неща от 32-ра, 34-та, 36-та, 40-та година, аз не казах нищо за, когато на 1-ви, 1939-та година Германия нападна малките държави, унищожи ги, 40-та година, когато нападна Полша…

– Стига, стига. Ало?

– Ало.

– Да слушам.

– Обаждам се от „Скопие”, специално Фирльо, който беше каза господина

– Кой?

-Фирльо, Фирльо.

– Да.

– Фирльо, да.

– Та, малко по-насам към „Сава Кълвачев”.

– Да.

– Там имаше една фурна, до фурната имаше един магазин  за хранителен на „Димитър Янчев”, викаха му дядо Мицо.

– Коя година е това?

– Ми точно да ви казвам , някъде е било, аз специално за мене е, някъде около 58-ма година някъде.

– Това е по-късно, добре, и кажете сега.

– На този магазин имаше два сина.

– Да.

– Синовете му бяха, единия Костадин, другия беше Иван .

– Да.

– Единият, този Костадин се занимаваше с гълъби и продаде двата гълъба за една крава и теле навремето.

– Ама те са били специални гълъби?

– Дали господина си спомня това нещо?

– Ма той, това за него е късно, ти 58-ма не си бил тогава в „Кючука”?

– Не, не не съм бил.

– Значи тези гълъби ти не ги помниш?

– Не, не, не не съм бил.

– Добре, вие кажете сега, какви са тези, че гълъби толкова?

– Бяха два бели гълъба и той ги даде за крава и теле на Агоп, търговеца на едър добитък.

– Ааа, ама те след това да не са се върнали обратно?

– Не са се върнали обратно, защото те си останаха на чифлика.

– На „Скопие”.

– 1958-ма година, да, добре.

– Имаше такива личности.

– Ето  какви  гълъбари, значи не са били само в католическата махала.

– Ама интересно беше,  да.

– В католишката махала гълъбари, явно и в „Кючука” са били и то какви гълъби, бели, за теле и цял такова, сега тука кажи какво има на снимката това е твоят музей, нали?

– Тази снимка е част от моя музей, в момента показвам топка, която ми е подарена от лично от Балъков, когато Динко Дерменджиев беше треньор на младежкия национален отбор. Той повика Балъков 17, 16 годишен да играе с младежкия национален отбор на Франция, аз бях на мача и тогава Балъков ми подари тази топка, която я пазя в моя музей.

– Добре, значи в тоя твой музей гледам има три топки. Я кажи, кои са другите три, две топки.

– Едната топка, която е, тя ми е подарена лично от Христо Бонев, когато той „бенфидния” мач игра тука и тогава гостуваха ааа, Яшин дойде, Боби Мур беше тука, Томашевски беше тука, Найденов,  Динко Дерменджиев, Бонев игра, всички играха бенфидния му мач, когато беше 84-та година и той ми подари тази топка в музея, и я пазя още и ми е много ценна, от него е подарък. Другата ми топка, горе която е, когато свирих финала за Балканската купа най-горната топка. Балканската купа „Забрашов” – Румъния, „Панониус”- Гърция. Тази топка ми е подарена от Румънския отбор и я пазя също и нея. И другата ми топка е подарена от „Слован” – Братислава като бях и съм я събрал. А имах топка подарена от Гунди, аз я подарих на музея на „Левски” и сега доколкото седи, а Жан Мари Пфаф, кога играха тука „Байерн” Мюнхен с „Ботев” Пловдив. Жан Мари Пфаф ми подари топка, която я пазих и след това, като дойде Франц Бекембауер в София, тогава му подарих една картина на стария град на Пловдив и топката и за голяма моя изненада един шофьор е бил в музея на „Байерн” Мюнхен, и така ми стана много приятно, като прочел, че топката е подарена от Деян Начев от Пловдив.

– И на мен, тука беше Пенев, стратега от Мировяне ми подари една топка с автограф и някой ми я открадна.

– Ето на.

– Можеше да ти я дам в музея.

– Една част.

– Я да видим сега тука има много медали.

– Да.

– Тези медали сега откъде са? Я да видим.

– Много от зрителите не знаят, че аз между другото бях съзтезател по мотоциклетизъм.

– А за това не сме говорили,  ама задръж малко сега, че някой звъни. Ало?

– Добър вечер.

–  Добър вечер.

–  Искам специално да поздравя колегата Деян Начев.

–  А вие сте?

–  Аз съм Кунчо Лалов.

–  Ммм! Мой колега беше.

–  И Деянка Лалова, специално искаме да ви поздравим.

–  Благодаря Кунчо, благодаря. Много си любезен.

–  Той е един колега, с който сме работили дълги години в Централни хали и за който имаме много добри спомени.

– Аха.

– Благодаря.

– В ония времена дето….

– Ония времена бяха много добри …

– …дето имаше скара нали отзад  за персонала.

– …не много добри за  някои неща, но така бяха.

– Добре, добре.

– Сега  понеже Деян говори за „Кючук Париж”. Нали?

– Да.

–  Ами чакай да се разберем сега, ти не живееш сега в „Кючук Париж” бе, приятел.

– Ама спомените ми са тука.

– Ха ха ха!

– Младоста, младоста…

–  Младоста, спомените ми са тука.

– Младоста действително ти е минала в  „Кючук Париж”.

– Да, да.

– Деянчо.

– Вие живеехте на „Скопие”.

– Да.

– Да.

– Бъди жив и здрав.

– Благодаря.

– Много се радвам, че те виждам…

– Благодаря Кунчо, благодаря за вниманието.

– Бъди жив и здрав.

– Добре.

– Ти знаеш ли кой е Кунчо?

– Кой.

– Срещу панаира му правеше реклама на магазина.

– Ааа, добре.

– Ахахаха.

– Той е стар професионалист.

– Да, да.

– Щом е бил в халите…

– Ето тези.

– Значи стигнахме до там, че си бил по мотоциклетизъм състезател.

– Да.

– С какъв мотор караше, колко кубика?

– Карах малка „Ифичка”, пускаха на 50 км, точно 50 км. По стария път за София. Лозен.

– Да, да.

– Казваше се Лозен, до Пловдив тука до площада – 50 км. И който вземе първо място, даваха му медал, второ място и така нататъка.

– За колко време го взимаше?

– Моля?

– За колко време го взимахте 50-те км?

– А, 50 км тогава го взимахме за, разбираш ли, някъде да беше, да беше 35-40 мин. С малка такова, обаче пътя беше не много хубав.

– Не беше асфалт?

– Не, пускаха ни в 9 часа, тогава състезанията по мотоциклетизъм, да въведа зрителите от площада правеха състезания градски, като си спомням от „Кършияка” бай Стоян Бакърджията беше мотоциклетист, Каратабана беше мотоциклетист, още други не искам да им казвам имената, минало. И след това пускаха от площада,  минаваха по „Иван Вазов”, оттам минаваха по бул. „Руски”, отиваха в „Кършияка”, от „Кършияка” минаваха покрай моста  дето сега направиха магазинчета, минаваха покрай главната улица, от главната улица пак по „Иван Вазов” и правиха 10 обиколки.

– Добре. Ало?

– Ало.

– Да.

– Деян?

– Ето го.

– Деяне, да си  жив и здрав. Обажда се Гочето, Продавача на рекламните спортни материали и значките.

– Ейй, Коцето, да! Благодаря.

– Радвам се, че показа колекцията с флагчетата.

– Да, да.

– Да си жив и здрав.

– Благодаря. Какво да правят хората?!?

– Ами да, и той от бранша, нали?

– Футболът, живота ми е, господин Тодоров, живота ми е отишъл във футбола.  51-ва  година на 1 септември съм станал съдия.

– Аха.

– 51-ва. От 51-ва до 75-та двадесет години съм бил футболен съдия.

– А бой ял ли си?

– Никога!

– Никога, никога, ако може да ме попитате, вчера, вижте какво стана „Левски” и „ЦСКА”!

– Я кажи сега!

– Гледахте ли го, какво стана?

– Гледах го.

– Бой.

– А имаше ли такива фенове?

– Само на любителите на футбола искам да ги въведа,  на 26 август 70-та година, като се върна националният отбор от Мексико и Динко Дерменджиев беше  и там, като се върнаха след 20 дена ми повериха да свиря финала ”ЦСКА”  и „Левски”, Купата на България сега се казва, а се казваше Купата на Съветската Армия.

– На  Съветската Армия.

– Нямаше такова чудо. Нямаше, пак повтарям, един гражданин вика на стария стадион нямало, 60000 души имаше мача, мога да донеса от вестника, че тогава толкова е събирал, толкова.

– Еми да.

– Каква чест за един съдия да дойде Гунди в съблекалнята и да каже „господин Начев, в знак на уважение, заповядайте топката дето играхме с автографите”. Идва Пенев, „заповядайте флагче и кортик”. Ето на, кортика сега дали се гледа незнам, не зная.

– Сега ако беше, кой знае какъв бой щеше да ядеш.

– Ето, ето кортика.

– Чакай да чуем един  такова, ало? Дай да видим.

– Ето кортика от Пенев.

– Да. Ало? Ало слушам.

– Ало.

– Да.

– Куюмджиев.

– Кажи, Куй… бай?

– Понеже Деян Начев е капацитет в нашия клуб Локомотив.

– Само дето е по-млад от тебе, нали?

– Да. Искам да го запитам само едно. Каква беше корупцията 50-та година, 52-ра година и каква е корупцията в старшия футбол? Сега, като има предвид, че 1952 година „Ботев” стана „ДЕ2”, „СДЕ2” беше Софийският отбор и 52-ра година СДРВ изпадаше от групата и закриха „Ботев”, за да стане ЦДРВ в „А” група. Помни ли го този случай той?

– Ъхъ.

– И как ще го коментира, като спортист с интелект, който има претенции за обективност и за виждане на нещата  в тяхната реална…

– Сега ще разберем.Добре.

– …визия.

– Не  мога да коментирам. Аз станах 51-ва година съдия, не мога да коментирам нещо, което тогава ръководеше футбола Партията. Да.

– Партията, каквото кажеше…

– Повече какво да говоря. Гяуров каза да се обединят, оп, тръгнаха да се обединяват.

– По-късно беше.

– Да, по-късно. Много добре знаеш, да се обединят.

– „Спартак” да се обедини. Имаше един Викентий, на една годишна отчетна конференция в бившето Немско училище се събрахме и никой. Мълчи. Дали ще се върне „Спартак”, дали няма да се върне. Имаше един много добър, Викентий, запален в „Шипка” и тъй нататъка, стана и каза  „А бе, Тодоре, те се приятели, заедно за израснали тука в „Кючук Париж”, Тодоре, кажи ми, „Шипка” ще стане, или няма да стане?”. „Трай си” – вика – „долу на стола и повече нама да говориш!” И работата заспа…

– „Демокрация” …

– „Демокрация”. Така беше. Какво да говорим сега, обединението. Как беше обединението, 45-та? Закриха тоя отбор, направиха „Торпедо”, направиха „СП-45”, направиха „Червено знаме”, направиха, какво беше другото? И кръстиха ги така, а „Червено знаме” на умствените работници, „Динамото” на текстилните работници, „Торпедо” на машиностроенето в Пловдив, еди къде си и така беше. Няма какво да говорим.

– Сега, само че тогава пак да си припомним, че хората не се биеха по трибуните, защото Партията гледаше и никой не смееше, а сега демокрация…

– Нямаше, нямаше възможност. Аз онзи път го казах, господин Тодоров. Сега може да купиш съдията, може всичко, никой, тогава за да вземеш 200-300 или 500 лева, трябваше да знае председателя на дружеството, трябваше да знае счетоводителя, трябваше да знае касиера, трябваше да знае председателя на футболната секция и петия трябваше да знае, който ти ги дава.

– Е поне почерпки така имаше.

– А, почерпки, почепки ли, какво е една бира? Аз нали ти разправях за, за това, за Свищов като свирих мача.

– Добре. Ето го сега кортика, ето го кортика от Пенев, нали?

– Да. Кортика лично ми е подарък, лично ми е подарък от Пенев, а тези медали и купите там дето ги видяха уважаемите зрители…

– Да.

– …50- та, 56-та година бях награден от „Окръжният съвет за физическа култура и спорт”, като най-добър съдия от Пловдивси окръг и тази купа и тези медали е един много ценен медал, ей този големият, ценният медал, ей този ценният, този медал ми е подарък, когато свирих, от септемврийчетата нали играха мач между Северна и Южна България, когато правеха „Радецки”.

– Да.

– Радецки.

– Към камерата.

– Тогава, този мач, средата, големият медал в средата, този мач, когато свирих този мач финала между Северна и Южна България и хора от Футболния съюз, от  Окръжния съвет  на Плевен ми подариха тези медали, този медал и сега си го пазя в моя музей. Вижте какво.

– Така. Имаме последни 2 минути.

– Последни 2 минути.

– Кажи сега на хората, какво ще им кажеш?

– Последно в тези 2 минути ще им вкарам две неща.

– Кажи.

– Аз знам едно. Един път човек да отиде, човешкият живот е миг, смъртта е вечност. Вторият случай, един път човек да отиде в болницата, да види мъките човешки, как страда, как охка, как това е, и третият път, човек трябва да остане сам със себе си, макар и за 5 минути, за 10 минути да остане сам със себе си. И има случаи, когато не е срамота, слезна си долу, голяма стая, механа и снимки с медали с това, в музей идват хората, заповядайте, вижте. Ние в Пловдив сега нашият кмет, никой не се грижи да направи музей на спортиста, на футболиста. Аз например не зная  какво представлява олимпийски медал, така и вие не знаете. Какво представлява световен медал, а имаме олимпийски, имаме световни, имаме европейски и тъй нататък. Колко малко се иска да направиш, да направят един музей на спортиста, не говоря на футболиста, на футбола, на спортиста.

– И ти това всичкото го даряваш.

– Разбира се, разбира се, много хора ще дарят, за какво им е вкъщи? Да направят едни, едно шкафове с джамлъци и тъй нататък, хората да минават, да виждат какво е било. Искам друго да ви кажа, 70-та,62-ра, 63-та година Пловдив го наричаха столица на футбола, когато стана „Ботев” пръв 62-ра, 63-та,сгреших. „Спартак” стана пръв, „Ботев” втори. 70-ра, 72-та година казваха „столица на футболното съдийство” Пловдив.Четири души имахме в „А” група. Тодор Бичиров международен съдия, обикаляше човека, правеше, струваше и тъй нататък. Сега няма с какво да се похвалим. Няма с какво да се похвалим.

– Добре, последен зрител за секунда. Ало? Той, така, приключихме, добре бай Деяне, благодаря ти.

– Моля ти се.

– Жив и здрав да си!

– Само искам…

– Пожелавам ти да доживееш музей!

– …само искам нещо в заключение…

– Казвай.

– …ако ми позволиш.

–  Казвай, една минута имаш.

– 30 минути…

– …30 секунди.

– 30 секунди!

– Казвай.

– Хората от „Кючук Париж” бяха работливи, от нищо не се срамуваха, бяха работливи, бяха търпеливи, изчакваха всичко и бяха милостиви. Тези три неща аз съм си ги запомнил от моите родители.

– Добре.

– Така беше нашият квартал.

– Ето, в 30 секунди обобщихме трите часа, които посветихме на „Кючук Париж”. Предполагам, че още ще говорим, тъй като 50-те, 60-те години може да има още да се каже. Довиждане, до следващия четвъртък.