Лучия беше едва четиринадесетгодишна, когато се запознава с Джакомо Казанова. Но поради трагични обстоятелства тя се разделя с него. Оттам нататък животът й се обръща в друга посока. Разказът разрива изпитанията на Лучия от слънчевото Пазиано през Венеция и Париж до мъгливия Амстердам. По пътя към съзряването тя се сблъсква с действителността, наречена живот, за да може да се изправи смело срещу онези, които я карат да се чувства отритната. Научава се да бъде обичана и уважавана. И след години тя е готова отново да види своя любим. Но дали е готова да се изправи срещу миналото?  Има ли сили Лучия да се разкрие, да разкрие истинските си чувства към Джакомо?

 Слоган: Една случайна или не среща може да остави белег за цял живот.

Артюр Жапен е съвременен автор. Той е един от най-обичаните и продавани холандски писатели. Много от неговите книги са превеждани на други езици. Ощe пpи излизaнeтo им нa пaзapa иcтopичecкитe му poмaни ce пpeвpъщaт в бecтceлъpи. Спечелил е  почти всички холандски награди за литература. Като утвърден писател той е получавал и  много други :  

1990 – Gorcumse Literatuurprijs за De klap van Ediep Koning

1995 – LIRA-prijs за De roering van het kielzog

1995 – Literaire prijs van de provincie Gelderland за De draden van Anansi

1998 – Lucy B. en C.W. van der Hoogtprijs за De zwarte met het witte hart

1998 – Halewijn-literatuurprijs van de stad Roermond за the body of his work

1999 – ECI-prijs voor Schrijvers van Nu за De zwarte met het witte hart

2004 – Libris literatuurprijs за Een schitterend gebrek

2005 – De Inktaap за Een schitterend gebrek

2008 – NS Publieksprijs for De overgave

Освен книгите, които е създал, Жапен е писал също така няколко сценарии за филми, текстове за песни и театрални пиеси.

Поредицата „Избрани романи” на издателство “Летера” започва с една от най-заинтригуващите му и награждавани книги – „Един прекрасен недостатък”, отличена с нидерландската награда за роман на годината „Либрис” за 2003. В романа историята на прочутия Джакомо Казанова е поднесена от съвсем неочаквана гледна точка: през очите на една жена. „Всяко вдишване и издишване, всеки сън, всяко раждане, всяка смърт минават покрай нас, без да успеем да ги осъзнаем” – пише Артюр Жапен. Той ни представя героиня, която ни разказва за осезаемото и неосезаемото, очевидното и скритото от хорските очи, за тайната на лицето, заживяло под плътен воал и за времената и силите на духа. За всички човешки чувства и преживелици, които обитават историята и на нашите сърца.

Разказът се води от името на Лучия. Млада, едва четиринадесетгодишна тя се влюбва в Джакомо Казанова. Но се разделя с него поради трагични обстоятелства. Разказът ни пренася от слънчевото италианско имение Пазиано, през Венеция и Париж до мъгливия и недружелюбен Амстерадам, където тя не може да намери работа дори с доброто си образование или дори никой да не забелязва белезите й. Там, след толкова години, животът на Лучия отново се преплита с Джакомо Казанова. Може би, за да й покаже какво е загубила по пътя? Всичко завършва в Америка – един нов свят, убежище за всички авантюристи. Предполага се, че там са останали наследници на Казанова.

Романът е написан с психологическа проникновеност. В него личи стилистичното майсторство на автора. Проследява се не само изпълненият с премеждия живот на Лучия, но се описват и исторически детайли от епохата – от бляскава и суетна Венеция през Просвещението, до бордеите и наказателните институциите за морално прегрешилите в Амстердам. Представени са много подробно уличният живот и моряшките кръчми край пристанището в Амстердам. Споменати са причудливите „научни опити” на прогресивните френските съсловия, не е пропуснато и изкуството на венецианските майстори на огледала, но основно са описани вълненията на младите хора, възпитанието през тази епоха, сексът и битът.

Разказът е представен в два времеви параметъра и в два повествователни пласта. Лучия разказва, от една страна, положението си в момента вече като пораснала жена, изкараваща прехраната си като проститутка, а от друга страна, описва живота си преди тази голяма нейна метаморфоза. Сюжетът се развива едновременно и в минало, и в сегашно време, за да ни разкрие напълно животът на жена, която не се отказва да се бори на каквато и да е цена.  Хората, които са били в близост  до обезобразената Лучия, са се сменяли толкова бързо, колкото и местата, през които тя е минала, за да оцелее.  Малцина са хората, които се трогват от нейната богата душевност и образованост, и не забелязват само и единствено нейното лице. 

Образите в  романа са много, но някои се появяват за кратко, колкото да причинят душевна болка на обезобразената Лучия и след това да изчезнат в забвение. Но те й служат като урок, който по-късно ще й бъде от полза. По време на детството си Лучия е заобиколена с любов както от своите родители, така и от графинията, на която те служат. Графинята я обича като своя собствена дъщеря и дава мило и драго за нея. След като решава да се омъжи за своя любим, Лучия започва да се учи на благородническо възпитание от бившия възпитател на Адриана – дъщерята на графинята.

Персонажите, които са най-пълно и точно  описани, са Лучия и Джакомо Казанова. Тя – като малко невинно дете до зряла жена, преминала през ада на това да бъдеш различен в едно общество, където външността изгражда връзки, а грозотата прогонва и най-плахите опити да се впишеш в него. Била е жертва на  миналото; ден след ден се е молила за чуждото одобрение.  А когато слага воала на лицето, осъзнава, че може сама да дърпа конците на живота си.  Той – кавалерът Дьо Сейнгалт, показан в този роман  не толкова като съблазнител, известен с еротичните си похождения, а по-скоро като освободена личност с авангардни за времето си идеи, всъщност е надарен с изключителен интелект и богата чувствителност. Ценностите, които е имал като млад той нарича илюзии. Джакомо преминава от фазата на млад, незрял още напълно за красотата и тайните на женската душа мъж до изкусен познавач на жените и техните желания. Твърди, че няма жена, прелъстена и изоставена после от него, която да е разочарована от това негово странно поведение. Двата образа са убедителни и напълно развити. Разкриват се емоционалните и нравствените търсения на двамата и уроците, които получават по пътя на своето развитие като индивиди. Те се научават да бъдат ценени и да бъдат над всичко онова, което се опитва да ги смаже или потисне.

 Романът е забавен, интригуващ, трогващ и поучителен. Езикът, използван в него, е ясен и точен и не е усложнен допълнително от сложни думи и изрази. Епохата, в която се развива романът, предполага по-висок стил на мислене и говорене, но не и труден за разбиране. От философска гледна точка тук са залегнали много ценности, които човек напоследък е позагубил или пък е забравил като например уроците на любовта: „честността не е най-силната страна на любовта”; начинът, по който виждаме нещата първо като лоши, а после като добри: „Осезаемото позволява да се оформи само от неосезаемото… Няма нужда да докосваш нещата, за да ги превърнеш в други, трябва просто да ги видиш от друг ъгъл”; несигурността, която се поражда в някакъв етап от живота: „Можеш цял живот да ядеш сладкиши, без да знаеш какво има в тях, само че винаги ще чакаш да ти ги изпече някой друг. Дадеш ли си веднъж труда да разбереш от какви съставки са замесени, ще можеш да се храниш сам до края на дните си”.

Книгата е увлекателна по свой неповторим начин. Тя разкрива уроците на живота, начина да оцелееш, въпреки че си различен, ценностите, които се губят в опита да се спасиш от това бедствие.  Ако се вгледаме по-детайлно в книгата, ще се види, че образите описват много добре хора от реалния свят. Мнозина биха преоткрили себе си тук, може би биха се поучили от житейските несгоди на Лучия или пък биха направили опит да мислят като жените, за да ги спечелят.

Бих препоръчала книгата на широката публика, колкото и общо да звучи това. На първо място тя е за  всеки, които се интересува от увлекателни и заедно с това неангажиращи романи. Но от гледна точка на ценностите, на морала, които съдържа, тя би била идеално четиво за интeлигентната публика, която търси в книгите някаква поука и иска да извлече максимално полезните идеи от тях. Романът би представлявал интерес за българския читател, защото в него се разкрива нов, малко познат за него свят. Просвещението е епоха, основана на разума, на равенството между хората. Тази книга дава художествен поглед към нея. Съдбата на героинята е преплетена и пречупена през призмата на ценностите на Просвещението. Колкото и да ни се струва, че познаваме тази епоха, колкото и страници да са изписани за нея, винаги е любопитно да се потърси нов поглед и тази книга прави точно това. В този смисъл тя може да се препоръча на българските читатели като един нов поглед от 21. век към ценностите на 18. век.

Книгата би могла да се преведе от човек, който е живял в Холандия, познава страната, ценностите там и съответно езика в детайли. Практикуването и познаването на даден език в реални условия, би спомогнало за по-добрия превод на български език.  

Петнадесетгодишната Тамара е най-голямата дъщеря на странстващо американско семейство. Изпълнена със съпротива към скитническия живот, на поредното ново място тя преживява преломни събития – болестта на майка си, първата си любов, решаващи запознанства, сблъсък с проблема за вярата и смъртта. Няколкото месеца я променят и формират ценностната й система.

 Слоган:  Книга за болката и възторга на съзряването, за „нещата, които остават”.

„Нещата, които остават” представя съдбата на едно странстващо американско семейство. Всяка година „още щом пукне първа пролет” то сменя местожителството си заради бащата – художник на средна възраст, който непрекъснато търси нови пейзажи като вдъхновение за платната си. Семейството е петчленно – родителите и трите им деца. 15-годишната Тамара, която е най-голяма, е главната героиня на романа; брат й е Робърт е типичноот американско дете, за което най-голяма ценност са комиксите, а най-малка е сестричката Мегън.

Действието се развива през 1954 г. – момент, все още близък до края на Втората световна война и белязан от атмосферата на Студената война. Авторката разкрива живота на героите при поредното им преместване в Мейвил. Разказът се води в първо лице, през погледа и с думите на Тамара. Редом с баща си, тя е тази, която за няколкото месеца на новото място преживява най-мащабно развитие. Сюжетът е организиран около две травмични обстоятелства –  собствениците на къщата, г-н и г-жа Бърнс, която семейството наема, са я напуснали след смъртта на малолетния си син, а майката на Тамара се оказва болна от туберкулоза и е настанена в болница в друг град. Като дъщеря на майка атеистка момичето също не вярва в Бог, но запознанството й със съседите, семейство Мърфи и сприятеляването с техните деца – Хелън, Ръсти и Бренда, променят цялостното й усещане за света и събуждат потребността й от вяра. Както семейството, така и къщата им отначало й се струват странни. Впоследствие обаче тя се сближава с тях и дори се влюбва в Ръсти, червенокосия син на съседите. Докато се опитва да замести майка си в грижите за своето семейство, Тамара открива нови измерения на света, в които егоцентризмът постепенно отстъпва на съпричастието и грижата за другите.  А заедно с тях се появява и търсенето на Бог.

Ударът е тежък за цялото семейство, когато разбират, че майката е болна от туберкулоза. Като най-голяма Тамара е принудена да поеме грижата за по-малките се брат и сестра, но и да изучава самата себе си и света наоколо. Вярата й в Бог се оказва единственото й спасение, но въпреки това тя докрай не е напълно убедена в неговото съществуване. Все още е дете и именно затова вярва по-силно в нещата, които вижда и може да усети. Религията, чувството, че над всички има друга сила, за нея са още твърде абстрактни неща. Затова тя неколкократно се обръща към Бог с молбата той да й се покаже под някаква физическа форма, която ще я убеди в съществуването му. Тя дори го изпитва и оценява – подход, типичен за още незрелия юноша.

Спасение тя търси и на тавана на къщата, където открива кашоните със събраните вещи на Тимъти, починалия син на собствениците. Разравяйки ги, тя осъзнава, че всяка една от тях има своя стойност, свое лице и история. Те са съхранили в себе си по една малка частица от притежателя си, запазили са неговата миризма и излъчване. Тамара чувства това и решава да вземе част от тях, когато накрая отпътуват от къщата. Тя отнася със себе си праче от историята на това семейство, на къщата, в която е прекарала четири месеца от живота си.

Но не само Тамара преживява промяна. Всеки по различен начин понася скръбта. Най-малкото дете – Мегън, също се променя. Когато научава за страшната болест на майка си, за дълъг период от време тя се затваря в стаята си и не говори с никого, не се храни, потъва в своя собствен свят, откъсната от всичко и всички.  Братчето Робърт става по-чувствителен, плаче и търси закрила при съседското момче Ръсти. Опитва се да подражава на по-големия си приятел, защото се чувства по-сигурен. Бащата бяга също в свой свят, изпълнен с цветовете на картините му, но в същото време бяга и от децата си, от  нещата на ежедневието. Дори ги оставя за няколко дни, за да представи платната си в Ню Йорк. Картините му са начин да затъпи болката от нещастието, да се опита да избяга от безизходната ситуация, да се спаси от съдбата си – на не напълно признат художник.

Всички в романа са хора, уплашени от непознатото, макар и свкнали с дългите пътувания и срещите с чужди, първоначално безлични места, които са принудени да наричат свой „дом”.  Може би в крайна сметка единствено Тамара е способна да открие истинското значение на тази дума, по свой начин осъзнава какво е домът и защо той е толкова необходим на човека.

„Всеки от нас сам за себе си определя ценностите в живота, но като част от едно цяло, човекът никога няма да забрави истински вечните неща, тези, които наистина остават – любовта, увереността и вярата в Бог и  самия себе си”

Действието се развива в Париж през лятото, в рамките на една,изпълнена с премеждия и съвпадения, седмица. Заради една сватба и едно погребение, героите се срещат, разминават се – именно това е любопитното – похвата, чрез който е написан романът. Поле успешно реализира намерението си, защото всеки един образ е изцяло представен и успява да ни разкрие доброто и злото в себе си. Чрез майсторството на перото си, обрисува качествата на героите, прониква до най-нежните струни на техните сърца. Читателят навлиза в артистичните кръгове на Франция, за да ги опознае, благодарение на авторовия талант.

Колкото и голям да е мегаполисът, той се оказва достатъчно тесен за тях, за да може пътищата на жителите му да се пресичат. Всички тези противоположни личности характеризират различни черти на човешката душевност.

„Бляскав живот” представя съвременното натоварено ежедневие на модерен Париж. Представя в кое се състои фалшивия и истинския блясък в техните очи. „Бляскав живот” е наниз от отделни картини и моменти в битието на своите герои. Този изключителен похват реализира успешно експеримента на Поле и гарантира успех на романа.

Въпреки, че е млад писател, Грегоар Поле, се превръща в един от гигантите на съвременната литература. Притежава литературни отличия като „Жан Мюно”, „Виктор Росел”, номиниран е за награда „Гонкур”. Една от творбите му, наречена „Бляскав живот”, се откроява със своя многообразен и модерен стил.

Книгата е разделена на шест глави, именувани според дните на седмицата, които от своя страна се делят на по-малки епизоди.

Намерението на автора е да представи света на парижката интелигенция, или по-точно – артистичните кръгове, техните интереси и живот.

Действието се развива в Париж през лятото, в рамките на една, изпълнена с премеждия и съвпадения, седмица. Заради една сватба и едно погребение, героите се срещат, разминават се – именно това е любопитното – похвата, чрез който е написан романът. Поле успешно реализира намерението си, защото всеки един образ е изцяло представен и успява да ни разкрие доброто и злото в себе си. Чрез майсторството на перото си, обрисува качествата на героите, прониква до най-нежните струни на техните сърца.

Романът впечатлява със своята житейска мъдрост, чрез съдбите на коренно различни личности, срещащи и разминаващи се в космополитния Париж. Колкото и голям да е мегаполисът, той се оказва достатъчно тесен за тях, за да може пътищата на жителите му да се пресичат. Всички тези противоположни личности характеризират различни черти на човешката душевност.

„Бляскав живот” представя съвременното натоварено ежедневие на модерен Париж. Представя в кое се състои фалшивия и истинския блясък в техните очи. Бляскав е градът, но дали животът им блести със същата яркост. Понякога именно блясъкът може да заслепи очите за истинските неща. Романът е реализиран правилно, защото успява да ни потопи в света на героите, да ни накара да съпреживеем техните радости и тревоги, любов и разочарования. Читателят навлиза в артистичните кръгове на Франция, за да ги опознае, благодарение на авторовия талант.

Трудно е да се определи кой точно  е главният герой на произведението. Всеки читател сам открива своя ,според себе си. Може би, главният герои е самият повествовател, самият събирателен образ на артистичната душа.

Ден понеделник започва с описание на черквата „Сен Сюлпис”, която се оказва центъра, около който ще се завърти и преплете сюжетът. Маша – „момичето с всякакви таланти”, прави двете фотографии, които ще се окажат върховното постижение на кариерата и. Фотографиите на смъртта – момента, в който Анри почива. Едната е със светнат лампион – символ на живота, другата е с загасен – символ на смъртта. Маша е една противоречива личност, дълбоката трагедия на живота и , е представена от разказа на търговеца на предмети на изкуството – Виниес. Тя унищожава творбите си шест месеца след създаването им, както синът и е починал, едва на шест месеца. „Предмета на изкуството е пространството”. Виниес се оказва и неин спасител, при опита да се самоубие. Кариерата и потръгва, благодарение на него – той я учи, помага и. В часа на смъртта на Анри, тя освобождава ателието си в едната кула на „Сен Сюлпис”, за да отпътува за Рим, където е изпратена от фондация „Жаше”. Там открива голямата си любов Амбоджо.

Анри, който умира още в Първа глава, има четири дъщери – Силви, Зое, Франсоаз и Едит. Скръб и алчност се преплитат в едно, докато сестрите чакат затварянето на ковчега. Въпреки че са тъжни, успяват да се скарат за вече изгубения апартамент, предписан на медицинска фондация.

Едит е имала силна духовна връзка с баща си. Авторът я представя с думите „жената, която никога не си е удома”. Тя бяга от тъжната история на голямата си любов Жозеф Конар – професор, който се оказва изпитващ нейния племенник Арно. Те се срещат отново, любовта им не е угаснала. Пламва с нов огън, за да изпепели остатъците от семейството на Жозеф, те се събират отново, за да са щастливи, в последната глава на романа.

Арно е събирателен образ на младия човек днес. Той е обграден от артистичната  компания на Мод, приятелката му – пианистка, Нур- музикантка, Франс- дъщеря на посланник, Филип Кувръор – млад писател. Задоволени във всичко, на моменти те губят своята душевност, което проличава от отегчението им при една от най- красивите гледки – Пантеонът, Сакре Къор, Айфеловата кула и Гран Пале. Мод е завършила консерваторията, но кариерата и не върви. Тя завижда на Изабел – дъщеря на фалшификатора на картини Силвен, която има голям концерт и е под протекцията на Казуши – влиятелна личност в музикалните кръгове.

Авторът проследява,в един и същ момент, героите и показва приликите и разликите в действията и принципите им.

Жозеф Конар е баща на Елоиз, чиято сватба с Жером предстои в събота, в „Сен Сюлпис”, където е и погребението на Анри. Сватбата се проваля, защото още преди нея, те не са духовно обвързани и връзката им е обречена. Елоиз е привлечена от бляскавия живот в имението на Сир Дюсак, а Жером предпочита да гледа мач, пред разговора с нея. По-късно Виниес се влюбва в  младата Елоиз.

Думите на Виниес- „Една голяма творба съдържа тайнство, един фалшификат съдържа тайна.” – показват как животът на героите се е превърнал във фалшификат, от тайните и неизречените думи помежду им. „Това е един бляскав град, но си остава града на порока.”- така е характеризиран Париж, градът, който много дава, но и много взима от жителите си.

 „Голямото изкуство е да оставиш яснотата да блесне.”- с тези думи, повествователят поучава нас – читателите , че истината , това е голямото изкуство на живота.

При разговора между Изабела и баща й Силвен, той разказва, че пише есе за истината. Есе за истината, написано от фалшификатор – авторът иронизира морала на артистичните кръгове, чрез тези взаимоизключващи се понятия.

На много места срещаме психологически разсъждения относно човека, желанията му и живота като цяло. Действията са преплетени в безкраен водовъртеж, който прави сюжета изключително увлекателен.

Друга противоречива личност е Анабел – пълното момиче, потърсило помощ от доктор Шандъобле, защото е прогонено от майката баронеса. Нейният образ отблъсква читателя, поради липсата на майчино чувство и окултните ритуали, които върши е дома си. Анабел става наследница на доктора, който пробужда притъпения й усет към всичко красиво и я връща към живота.

„Бляскав живот” е наниз от отделни картини и моменти в битието на своите герои. Този изключителен похват реализира успешно експеримента на Поле и гарантира успех на романа.

Част шеста – „Събота”, последен абзац – шлеп минава по черните води на Сена и не оставя следа, освен за тези, които са го видели. Чрез описанието на реката, авторът представя всичко, което се е случило през последната седмица. Точно както никой не знае какво се е случило с героите – малка частица от големия град – освен самите те, защото са го преживели. Сполучлив завършек, оставящ следа у читателя за един бляскав роман, интригуващ със своята многопластовост и симфоничност, сполучлив експеримент на младия автор.

Емил Тонев е роден през 1964 г. Завършва българска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Автор е на стихосбирката „Цветовете на вълчия сън“ (1993), сборника с новели „Граница“ (1993), както и на сценария за едноименния филм. Публикува в сп. „Ах, Мария“, „Витамин Б“ и във в. „Капитал“. Сценарист на „Сомбреро Блус” (тв новела), „Имам една идея“ и „Молитва за Байкал“ (документални филми). Работи като журналист във в. „Сега”.

Това, което е написано и което можем да открием от Емил Тонев не е толкова много като количество, но за сметка на това е качествено. Това доказва и третата му книга „Омбре”. „Омбре” е роман, предизвикващ сериозно читателско внимание. Силата и стихията на Емил Тонев, обаче, са в един междинен литературен вид, застанал на кръстопът между пространния разказ и кратката повест – новелата. Но книгите му „Граница” и „Омбре” са по-скоро обемни новели, отколкото романи, затова доказват безспорния талант на писателя и получават заслуженото читателско внимание.

Романът „Омбре” е издаден у нас през 2001г. от издателство „Летера”, което доказва, че въпреки опасенията за замирането на българската литература, когато на хоризонта изгрее нова обещаваща литературна звезда, най-известните и престижни издателства у нас са готови да и подадат ръка. „Омбре” е преведен и на италиански и се радва на голям успех. И нещо повече – романът на Емил Тонев е номиниран за наградата за сценарии на Берлинале.

Главният герой в романа е неговият разказвач. Ангел – по професия журналист, на 11 август 1999 година се намира в Париж и разказва събитията, случили му се в рамките на един месец само няколко години по-рано, през 1997 година, на едно съвсем различно място, наречено България.

„Омбре” от испански означава „човек”. Точно като такъв може да бъде определен най-запомнящият се образ от романа – този на седемнадесетгодишното момче Георги, неслучайно наричащ себе си Омбре. Няма нищо случайно. И лицата и действията тук също съвсем не са случайни. Авторът проследява живота на група хора с различен балкански етнически произход – няколко българи, помак, циганин, сърбин, македонец и една красива рускиня, които се опитват да живеят извън балканските правила на границата между второто и третото хилядолетие. А запознатите със събитията през този период ще разберат, че това съвсем не е било лесно. Не може да бъде лесно да се опитваш да живееш хармонично, докато цялата държава е един пълен хаос.

Освен разказвайки ни символично за отношенията между балканските народи и съвместното им съжителство на Балканите на едно битово равнище, Емил Тонев успява да въведе и всички други ключови теми за размирния балкански регион в края на 20-ти век, а именно емиграция, дрога, самота, безверие, корупция, насилие, манипулиран печат, безразлична Европа.

На фона на описаната история от бита, се появява и една любовна история – раждането на любовта между главния герой Ангел и красивата рускиня Надя и трагичната им раздяла. Авторовата идея да вплете любовна история измежду мъжкарските спорове и народностни дразги е съвсем логична и много добре осъществена. Любов има навсякъде, дори и там, където най-малко очакваме. Защото без любов, без  нещо, което обичаме и желаем – дали жена, дали земя, дали история – няма как да бъдем готови да спорим и да се борим за него.

Персонажите в текста са напълно различни един от друг и изключително характерни , всеки със своите особености – личностни и народностни. Всеки от тях изпъква по някакъв начин и е убедителен в своя образ. Но въпреки това дълги години наред те съумяват да живеят съвместно и задружно. И накрая пак се появява нещо, което да нажежи атмосферата и да ги размири – и това нещо е познатият ни вече Ангел. Това, което е характерното при неговото придвижване във времето и събитията, е че той за по-малко от ден прави скок от света на хаоса и безредието към един съвсем различен и непознат за него и за цяла България по това време свят – светът на реда и хармонията. Неговият скок, обаче, е толкова бърз и внезапен, че само за месец разтърсва устои и правила, градени с години. А най-лошото, което донася на това малко общество е загубата на негов член – на малкия и същевременно голям човек Георги, или Омбре. Той е малък само защото е на седемнайсет (въпреки че по душа изглежда още по-малък), но е голям човек, защото като един истински каубой се жертва, за да спаси живота на майка си Надя и нейния приятел Ангел от бандата на Брадясалия (бандата, която има неразчистени сметки с Ангел и държи те да не останат такива).

Срещи, напрежение, любов, трагедия, страдание, раздяла – романът си има всичко. Това, което му липсва е хепи енд. Но действителността наистина е такава. В реалния живот не винаги има хепи енд, дори в повечето случаи го няма. А Емил Тонев е автор, който съобразява творчеството си с реалността. Творбите му са сурови, но земни, описващи тежки преживелици и поразяващи с модерно светоусещане, добър темпоритъм и великолепна образност, майсторски поднесени ни на един жив съвременен език, понякога дори леко циничен, но най-вече реален.

Тонев е от авторите с модерно критично мислене и болезнено-нестандартен манталитет, а това би допаднало на всеки модерен човек, докоснал се до суровата действителност в края на 20-ти век. Стилът на Емил Тонев може да бъде сравнен с този на Владо Даверов и особено с интимно-съкровената, но и горчиво-иронична изповедност на Стефан Кисьов, където жестоките стълкновения на суровото ни всекидневие се превръщат в благодатна почва за създаване на превъзходни и разтърсващи четива.

Творчеството на Емил Тонев – блясък, към който просто няма какво да се добави, говори, че пред нас израства разказвач с чувство за отговорност и с мисия в литературата. Той ни представя животът преди, и след “голямата промяна”, поднесен в своя истински лик, без маска и без грим. Този писател не се страхува, че може да бъде обвинен в песимистично черногледство и предпочита обичайния си брутално-кървав реализъм пред тезисния и неубедителен съзидателен патос на добре познатите ни соцреалистични трикове. А това е сериозен коз, с който той печели вниманието и уважението на придирчивия днес български читател, който има нужда да чува нещата такива, каквито действително са, а не каквито свикнаха да ни ги представят политиците и жадните за власт и пари – такива, каквито на тях им е изгодно.

Историята в романа „Омбре” е изобразена кинематографично, с динамичен сюжет и натрапчиви, запомнящи се образи. Книгата е доста увлекателна, в духа на майсторското писане. Написана от реалист, осъзнаващ читателския интерес, нейната тематика е изключително подходящо четиво за съвременния български читател. Тя не е предназначена за една определена аудитория. „Омбре” е леко и приятно четиво, способно с малко думи и много внушения и символи, да накара всеки да се замисли ако не за световния мир или отношенията между народите или в обществото, то поне за отношенията в неговото лично малко общество, изградено от него самият и хората, с които живее, които обича и тези, които го обичат. Всеки е малко или много замесен в тази човешка история. Всеки може да се види в някой от образите в „Омбре”. Затова издаването на именно този роман в именно това време на именно този пазар би било най-уместното нещо, което може да се направи в случая.

 В “ Светци  и демони на Балканите “ ще прочетете най-хубавите митове и легенди от Балканите разказани увлекателно и допълнени с нови факти. Ще научите много неща за древните балкански народи, ще се срещнете с ужасни демони.Книгата дава възможност да разберем мъдростта на миналото и да го пренесем в настоящето. Горещо я препоръчвам!

Заглавието на книгата „Светци и демони на Балканите” се припокрива с тематиката, която авторът описва в нея. Съдържа много исторически и фолклорни  материали, които помагат най-общо да се схване същността на светците и демоните. В нея  на доспътен език могат да се прочетат легенди съхранявани с векове за демоните и светците на Балканите. Опитсват се популярни, а също така и не толкова известни факти от живота на светците. Упоменат е всеизвестния факт, че деня на   Димитър Солунски е 26 октомври, популярен сред повечето хора като Димтровден, както и редица други всеизвестни и не всеизвестни празници посветени насветци. Разказва се и за обичаите, които имат съседни на нас държави, как се забавляват по празници, какви традиции имат.

Показани са съхранените от езическата епоха вярвания и представи за демоните на природата, на болестите, на опасния животински свят и на подземното царство на мъртвите и на прадедите продължават своя живот в една нова християнизирана форма, без да променят съществено своето съдържание и символика. На практика се променят само техните християнски застъпници или противници в лицето на светците. Вечната опозиция добро-зло, черно-бяло, демони-светци.

Всеки читател може да направи аналог с това  как  той празнува  и как съседът му от Балканите прави това.  Не е нужно човек да е специалист по фолклор за да изпита удоволствие от четенето на тази книга.  Езикът е достъпен за по-масово четене и може да служи като допълнение и обогатяване на хора интересуващи се от  история, фолклор и културата. Авторът не е насочил книгата си само към българския читател. В края на книгата е направено резюме на английски език, което е допълнителен бонус, защото тя би заинтригувала и чужденци.

Впечатляващ е броят на източниците, от които авторът е ползвал информация, които са изброени в края на книгата.

„Светци и демони на Балканите” е една страхотна книга, която бих препоръчал на всеки, който би искал да  научи още в сферата на фолклора.