Емил Тонев е роден през 1964 г. Завършва българска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Автор е на стихосбирката „Цветовете на вълчия сън“ (1993), сборника с новели „Граница“ (1993), както и на сценария за едноименния филм. Публикува в сп. „Ах, Мария“, „Витамин Б“ и във в. „Капитал“. Сценарист на „Сомбреро Блус” (тв новела), „Имам една идея“ и „Молитва за Байкал“ (документални филми). Работи като журналист във в. „Сега”.
Това, което е написано и което можем да открием от Емил Тонев не е толкова много като количество, но за сметка на това е качествено. Това доказва и третата му книга „Омбре”. „Омбре” е роман, предизвикващ сериозно читателско внимание. Силата и стихията на Емил Тонев, обаче, са в един междинен литературен вид, застанал на кръстопът между пространния разказ и кратката повест – новелата. Но книгите му „Граница” и „Омбре” са по-скоро обемни новели, отколкото романи, затова доказват безспорния талант на писателя и получават заслуженото читателско внимание.
Романът „Омбре” е издаден у нас през 2001г. от издателство „Летера”, което доказва, че въпреки опасенията за замирането на българската литература, когато на хоризонта изгрее нова обещаваща литературна звезда, най-известните и престижни издателства у нас са готови да и подадат ръка. „Омбре” е преведен и на италиански и се радва на голям успех. И нещо повече – романът на Емил Тонев е номиниран за наградата за сценарии на Берлинале.
Главният герой в романа е неговият разказвач. Ангел – по професия журналист, на 11 август 1999 година се намира в Париж и разказва събитията, случили му се в рамките на един месец само няколко години по-рано, през 1997 година, на едно съвсем различно място, наречено България.
„Омбре” от испански означава „човек”. Точно като такъв може да бъде определен най-запомнящият се образ от романа – този на седемнадесетгодишното момче Георги, неслучайно наричащ себе си Омбре. Няма нищо случайно. И лицата и действията тук също съвсем не са случайни. Авторът проследява живота на група хора с различен балкански етнически произход – няколко българи, помак, циганин, сърбин, македонец и една красива рускиня, които се опитват да живеят извън балканските правила на границата между второто и третото хилядолетие. А запознатите със събитията през този период ще разберат, че това съвсем не е било лесно. Не може да бъде лесно да се опитваш да живееш хармонично, докато цялата държава е един пълен хаос.
Освен разказвайки ни символично за отношенията между балканските народи и съвместното им съжителство на Балканите на едно битово равнище, Емил Тонев успява да въведе и всички други ключови теми за размирния балкански регион в края на 20-ти век, а именно емиграция, дрога, самота, безверие, корупция, насилие, манипулиран печат, безразлична Европа.
На фона на описаната история от бита, се появява и една любовна история – раждането на любовта между главния герой Ангел и красивата рускиня Надя и трагичната им раздяла. Авторовата идея да вплете любовна история измежду мъжкарските спорове и народностни дразги е съвсем логична и много добре осъществена. Любов има навсякъде, дори и там, където най-малко очакваме. Защото без любов, без нещо, което обичаме и желаем – дали жена, дали земя, дали история – няма как да бъдем готови да спорим и да се борим за него.
Персонажите в текста са напълно различни един от друг и изключително характерни , всеки със своите особености – личностни и народностни. Всеки от тях изпъква по някакъв начин и е убедителен в своя образ. Но въпреки това дълги години наред те съумяват да живеят съвместно и задружно. И накрая пак се появява нещо, което да нажежи атмосферата и да ги размири – и това нещо е познатият ни вече Ангел. Това, което е характерното при неговото придвижване във времето и събитията, е че той за по-малко от ден прави скок от света на хаоса и безредието към един съвсем различен и непознат за него и за цяла България по това време свят – светът на реда и хармонията. Неговият скок, обаче, е толкова бърз и внезапен, че само за месец разтърсва устои и правила, градени с години. А най-лошото, което донася на това малко общество е загубата на негов член – на малкия и същевременно голям човек Георги, или Омбре. Той е малък само защото е на седемнайсет (въпреки че по душа изглежда още по-малък), но е голям човек, защото като един истински каубой се жертва, за да спаси живота на майка си Надя и нейния приятел Ангел от бандата на Брадясалия (бандата, която има неразчистени сметки с Ангел и държи те да не останат такива).
Срещи, напрежение, любов, трагедия, страдание, раздяла – романът си има всичко. Това, което му липсва е хепи енд. Но действителността наистина е такава. В реалния живот не винаги има хепи енд, дори в повечето случаи го няма. А Емил Тонев е автор, който съобразява творчеството си с реалността. Творбите му са сурови, но земни, описващи тежки преживелици и поразяващи с модерно светоусещане, добър темпоритъм и великолепна образност, майсторски поднесени ни на един жив съвременен език, понякога дори леко циничен, но най-вече реален.
Тонев е от авторите с модерно критично мислене и болезнено-нестандартен манталитет, а това би допаднало на всеки модерен човек, докоснал се до суровата действителност в края на 20-ти век. Стилът на Емил Тонев може да бъде сравнен с този на Владо Даверов и особено с интимно-съкровената, но и горчиво-иронична изповедност на Стефан Кисьов, където жестоките стълкновения на суровото ни всекидневие се превръщат в благодатна почва за създаване на превъзходни и разтърсващи четива.
Творчеството на Емил Тонев – блясък, към който просто няма какво да се добави, говори, че пред нас израства разказвач с чувство за отговорност и с мисия в литературата. Той ни представя животът преди, и след “голямата промяна”, поднесен в своя истински лик, без маска и без грим. Този писател не се страхува, че може да бъде обвинен в песимистично черногледство и предпочита обичайния си брутално-кървав реализъм пред тезисния и неубедителен съзидателен патос на добре познатите ни соцреалистични трикове. А това е сериозен коз, с който той печели вниманието и уважението на придирчивия днес български читател, който има нужда да чува нещата такива, каквито действително са, а не каквито свикнаха да ни ги представят политиците и жадните за власт и пари – такива, каквито на тях им е изгодно.
Историята в романа „Омбре” е изобразена кинематографично, с динамичен сюжет и натрапчиви, запомнящи се образи. Книгата е доста увлекателна, в духа на майсторското писане. Написана от реалист, осъзнаващ читателския интерес, нейната тематика е изключително подходящо четиво за съвременния български читател. Тя не е предназначена за една определена аудитория. „Омбре” е леко и приятно четиво, способно с малко думи и много внушения и символи, да накара всеки да се замисли ако не за световния мир или отношенията между народите или в обществото, то поне за отношенията в неговото лично малко общество, изградено от него самият и хората, с които живее, които обича и тези, които го обичат. Всеки е малко или много замесен в тази човешка история. Всеки може да се види в някой от образите в „Омбре”. Затова издаването на именно този роман в именно това време на именно този пазар би било най-уместното нещо, което може да се направи в случая.
_