Уил Грейсън се бе събудил малко след пет, светлината се процеждаше през завесите като развалено мляко. Преди час, може би повече, Джейк се бе разплакал по средата на един сън и въпреки че Лорейн се размърда до него, Уил беше този, който дръпна завивките и, необут, отиде в съседната стая. Пижамата на четиригодишното бе просмукана от пот, кожата му бе гладка на допир; Уил усещаше киселия дъх докато го държеше близко. Сън с вълци. Сигурно е виновен някой анимационен филм, помисли си Уил, с вълци, дебнещи и сиви, плъзгащи се измежду високи, сребристи дървета.

–          Няма нищо – прошепна Уил, – всичко е наред. Те не са истински.

Очите на момчето за момент се фокусираха върху Уил, за да възприемат казаното, и той целуна влажното му чело и го спусна обратно надолу.

–          Рано е. Заспивай.

Той остана там и гледаше, докато момчето не промени дишането си.

Удобно настанен до топлия гръб на Лорейн, той заспа почти мигновено, само за да го събуди бебето, което бе започнало да плаче. Лорейн, още сънена, я вдигна от кошарката и я сложи на тяхното легло, като развързваше нощницата и.

–          Аз ще отида. – каза Уил. – Направи чай.

5:09

Дърпайки пердетата, той видя не вълк, а размазания силует на лисица, с вдигната опашка, вирната глава, да си проправя покрай ръба на откритото поле в края на градината.

Докато Уил да се изкъпе, обръсне, да направи пресен чай и препечени филийки, Лорейн бе слязла. Тя носеше пуловер и дънки и косата и бе захваната на плитка.

–          Отново заспа.

–          А Джейк?

–          Все още спи.

Уил наля чай.

–          Видях лисица. – каза той.

–          Същата като последния път?

–          Мисля, че да. Трудно е да се каже.

Лорейн разсеяно кимна.

–          Говорих с Пени Травис. В селото. Знаеш ли, тя е бавачка. Споменавала съм я и преди.

Уил я погледна и остави ножа настрана.

–          Каза, че може да излезе във ваканция по-късно тази година; заради Сузи. Веднага щом Джейк започне училище.

–          Вече сме го обсъждали това. – каза Уил.

–          Знам. Но все пак мисля, че…

–          Мисля, че се разбрахме.

–          Ти се разбра.

Уил въздъхна.

–          Мисля, че трябва да останеш с нея още малко, това е всичко.

–          Колко още?

–          Повече, отколкото с Джейк.

–          Нищо му няма на Джейк. Яслата му се отрази добре, ти сам го каза.

–          Не е това идеята.

–          Каква е тя тогава?

–          Не мисля, че Сузи трябва да е с някого другиго, рано е. Не ми изглежда правилно.

–          Добре. Тогава ти остани с нея.

–          И как да го направя?

–          Вземи си отпуск.

–          Не мога.

–          Тогава си намери друга работа.

–          Държиш се глупаво.

–          Така ли?

–          Да.

–          Добре тогава. Глупава съм.

Лорейн тръшна вратата зад себе си и закрачи тежко по стълбите. Уил изля остатъка от чая в мивката. Няколо минути по-късно беше в колата си и караше на юг, радиото му бе усилено без да знае какво слушаше и защо. Когато Лорейн забременя с Джейк, решиха да се преместят в провинцията – по-голяма къща, повече зеленина, по-добра обстановка за отглеждане на деца. За Уил това означаваше и удължаване на ежедневното му пътуване, по-точно 40 минути когато трафика бе на негова страна, често и повече. Отначало не му се нравеше, но си струваше стреса.

Синия фолцваген на Хелън Уокър вече бе паркиран, но тя не бе на бюрото си. Сигурно пушеше отвън, помисли си Уил. Самият той ги бе отказал преди две години и миризмата на дъха и не можеше да се прикрие и от стотици ментови бонбончета.

От 3 години двамата с Хелън работеха в главния екип по разследвания и през по-голямата част от тях бяха разположени в Хистън, на няколко мили северно то Кеймбридж. Там полицейското управление бе сравнително ново, двуетажна тухлена сграда с прекалено малък за нуждите и паркинг и стълбище, широко, колкото зала за футбол – от вида с петима в отбор.  Сега обаче бяха близо до центъра на Кеймбридж, в една сграда, която беше чиста проба завещание от грозотата на по-голямата част от архитектурата от средата на 60-те като цяло, апък и от сегашната такава.

Уил, бидейки инспектор-детектив, беше с по-високия ранг, но през повечето време това нямаше значение – с Хелън бяха по-скоро партньори: веднъж единия води, друг път – другия.

–          Изглеждаш уморен. – каза Хелън. Тя балансираше две чаши кафе една върху друга.

–          Нищо ми няма. – отвърна Уил.

–          Не можеш да спиш заради бебето ли?

–          Казах, че нищо ми няма. – остро отвърна той.

Хелън остави едното кафе на бюрото му и разгледа лицето му.

–          Скарали сте се с Лорейн?

–          О, Боже! – възкликна Уил.

–          Добре де – каза Хелън през зъби, – искаш да си гледам работата нали?

–          Да, гледай си шибаната работа.

Хелън се засмя. Телефона на бюрото звънна и тя го вдигна. След няколко минути тя се пресегна, взе писалка и напиша някакво име и адрес на опакото на китката си.

– Добре, – каза тя, оставяйки телефона – Искаш нещо да те откъсне от проблемите? Е, това може да свърши работа.

Първото нещо, за което се сети Уил, когато видя лицето на мъжа, бе за преобърната ръкавица.

Горната част на лицето, в частност, бе пребито до неузнаваемост.

По ръбестата основа на душкабината се бе съсирала кръв, образувайки чернеещи се ивици по стените. Сифона бе задръстен с нещо, което Уил сметна че е коса, кожа и тъкани. Завеската бе изтръгната от перваза и се бе увила около голото тяло на мъжа, вплетена между краката му и провиснала по тялото му като пластмасова наметка. ___________.

Хелън стоеше на врата и говореше с координатора, докато други офицери от екипа приготвяха видеокамера в съседната стая. Фотографа, поставил трипода си близо до тялото, бе отстъпил назад, когато Уил пристигна, и сега търпеливо чакаше момента да продължи с работата си. Други полицаи, покрити от глава до пети в бели костюми и ръкавици, започваха да претърсват останалата част от къщата.

Прислужницата тъкмо започвала работа тази сутрин, когато открила тялото, и сега седеше в една от съседските къщи. Един полицай я наглеждаше докато тя си сърбаше чая. Беше и едва втория ден на този адрес, за първи път използвала ключа. За нищо на света нямаше да се върне там.

Хелън застана до Уил, като погледа и бе прикрепен върху тялото.

–          Свада между любовници? – каза тя.

Несигурен, той я погледна.

–          Възможно е. – отвърна той.

Сигурен или не, думите изплуваха в ума му: „Ако направиш това, никога повече няма да те погледна. Никога.”

Беше двуетажна къща с тераса, намираше се на малко разстояние от центъра на града, път, пълен с подобни къщи, боядисани в най-различни цветове, като тази бе бледосива. Буржоазните агент биха я описали като колибка, придаваща това уютно, почти селско усещане, помисли си Уил. На всичкото отгоре достатъчно близо до повечето колежи – младите лектори можеха спокойно да обикалят из всички, дори пеш. Не бе евтина, не че имаше нещо евтино в Кеймбридж.

Вътре беше доста по-буржоазно: широка кухня, изпълнена от двуметров хладилник марка „Смег”, снежнобяла мивка, прибори покрити с лъскав алуминий и касапски комплект, достатъчно голям, за да може спокойно да обезкости половин говедо.

Мебелировката във всекидневната на долния етаж му напомняше за нещата, които родителите му бяха наследили и изхвърлили, все с шперплатови облегалки и метални крачета. Удобство, така ли се наричаше? Вероятно сега струваше цяло състояние.

Стаята горе бе превърната във виртуална библиотека, с лавици, високи до тавана, на трите стени. Едната бе препълнена, но не с книги, а с видеокасети и DVD-та. По пода имаше купчини списания – Cineaste, Film Comment, Sight and Sound. Копие от Shepperton Babylon бе отворено и оставено върху облегалката на едно кресло, с лицето надолу, а на корицата беше младият Дирк Богарде, облечен в лъскав черен панталон и неправдоподобна черна шапка и се взираше напред. Най-вероятно жертвата е чела списанието в момента, когато са я обезпокоили; в момента, когато някой се е обадил.

В единия ъгъл на стаята имаше телевизор с плосък екран, грамофон и друго снаряжение. В гостната и покрай стълбите имаше плакати на филми, сложени в рамки.

Средната стая, с гледка към пътеката за градината, служеше за офис. Уил се съмняваше, че обикновено е в такъв безпорядък. Най-долния рафт на триетажно шкафче за документи бе отворено и няколко досието лежаха на пода. Две от шкафчетата на бюрото бяха преобърнати и съдържанието им бе разпиляно навсякъде; навсякъде имаше разхвърляна хартия.

Може би някой е търсил нещо стойностно, за да го открадне? Или пък пък бе просто неудържимо желание за разрушение?

Имаше лазерен принтер на Hewlett-Packard отляво на бюрото и празно място, където вероятно е имало компютър. _____________ . Имаше няколко упътвания за компютър, облегнати на стената до бюрото, начело с User’s Guide to an Apple iBook G4 laptop.

Определено си струваше да го откраднеш.

Но да убиеш някого заради него?

Спалнята, леко встрани, бе __________ . Имаше и малка съблекалня, водеща към банята, където бе намерено тялото. И тук, както навсякъде, цареше безпорядък. Кремавите чаршафи бяха изтръгнати от леглото; каквото е имало в гардероба и в шкафовете бе наслуки разхвърляно из стаята. Ризи, якета, шорти, дънки. Някои от ризите бяха почти разполовени. Една малка снимка, вероятно стояла на нощното шкафче, бе измъкната от рамката си, стъклото бе потрошено, а самата снимка бе скъсана на четири.

Уил грижливо събра парчетата и ги нагласи както са били преди.

Двама мъже по ризи, всеки с ръка на раменете на другия, се усмихваха. Гледаха малко накриво заради слънцето. Единият, по-възрастният, но не толкова много – средата на 30-те си години, не повече, – бе по-набит и тъмнокос; по-младият бе и по-висок, мършав; светлата му коса падаше върху лицето му и напомняше на Уил за един от плакатите по стените: Монтгомъри Клифт или Джеймс Дийн – той така и не знаеше кой кой е. Майка му веднъж му призна, че си е падала по единия, когато била млада; гледала негови филми по телевизия следобед през почивните дни. Реши, че може да е бил Монтгомъри Клифт.

Уил погледна отново снимката и забеляза как усмивките им излъчваха щастие.

Какво бе казала Хелън? Свада между любовници?

Когато излезе навън, махайки ръкавиците си и изваждайки ментово бонбонче от джоба си, Хелън стоеше на паважа и пушеше цигара. Беше студено, достатъчно студено да види дъха и.

–          Моите дробове за твоите зъби. – каза тя като видя как лапа бонбончето.

–          Можеш да живееш и без зъби. – отвърна Уил.

–          Умен човек/мръсник. – каза Хелън и се изплези.

–          Какво стана с идентифицирането? – попита Уил.

–          ____________

–          Портфейл? Шофьорска книжка? Паспорт, забравен в някое чекмедже?

Хелън поклати глава.

–          Засега не. Няма и следа от портфейл.

–          А съседите?

–          Казва се Стефан – или поне така мислят. Живее тук от по-малко от година. Доста затворен човек. Дори и прислужницата го знае така, г-н Стефан.

–          Само това? Няма презиме?

–          Само това.

Уил без да иска прегриза бонбочето в устата си.

–          Как ще го процедираме? Ще останеш ли да говориш с патолога или аз да го направя?

–          Дейнбъри ли е?

–          Дейнбъри.

–          Мога да остана. – сви тя рамене.

Едгър Дейнбъри веднъж направи една забележка, кимайки към Хелън, относно полицай, надарени с, както той се изрази, прекрасно изобилие. Веднага щом и се отдаде възможност, Хелън премаза върха на крака му с ботуша си достатъчно усилено, че да накара очите му да се насълзят – оттогава забележките на Дейнбъри си остават за него.

Вече на бюрото си, Уил включи компютъра си и отвори първо избирателния списък, а после и записите с таксите, запаметени в _______: стопанина се казваше Стефан Брайън. Стефан Мейкпийс Брайън, ако трябва да сме точни.

След около 45 минути, полицай от местопрестъплението намери розова карта за библиотека на името на Брайън, г-н С М, оставена в една от книгите в стаята на горния етаж и Хелън я прати до офиса на Уил. Лицето на малката квадратна снимка беше като на тъмнокосия мъж от снимката, която Уил намери на парчета в спалнята. Но да определят дали това е убития нямаше да е лесно. Особено без разпознаване от роднина и при положение, че нямаше никакви отличителни знаци – рожденни петна, белези или татуировки – не можеха да са напълно сигурни, че този Брайън и жертвата са един и същ човек.

Едно съпоставяне на ДНК с майката на мъртвия или поне с роднини би им осигурил желания резултат, въпреки че според Уил най-бързия и най-добър метод бе да го идентифицират по зъбите – все пак долната челюст не бе пострадала толкова зле, колкото останалата част от лицето. Но първоначалната проверка на зъболекарите в района показа, че Брайън не е регистриран никъде, т.е. трябваше да разширят диапазона.

Всички тези книги на видео, списанията, DVD-тата – хоби ли бяха или нещо повече? Една бърза проверка в Google показа на Уил, че в района има повече курсове, изучаващи филмите, отколкото е очаквал. Той си записа номерата на няколко от тях и започна да звъни наред. На петото обаждане стъпи на плодородна почва.

Стефан Брайън бил разпределен в отдела за Комуникативни Науки в университета Англиа Рускин през есента миналата година. В момента преподавал на курсове по Британско кино, Класа и култура и Сексуалност, пол и идентичност.

Но не, нямал е часове през този ден.

Уил си помисли как всички тези студенти изпускат важни часове – за тях бе просто шанс да се излежават повече време в леглата си. Горките копеленца.

Той отново звънна на администратора на отдела и научи, че преди да заеме този пост, Брайън е преподавал в университета Де Монтфорт в Лейчестър. Жената потвърди, с приятно северняшки акцент, без нито следа от източно-английския такъв, и каза още, че и се струва, че г-н Брайън преди е живял именно в Лейчестър. Колкото до предишен адрес, това, естествено, не е в политиката на университета, но при тези обстоятелства, ако може да почака да му се обади малко по-късно….

След около 10 минути, Уил се бе сдобил със стария адрес на Брайън, зоната на парк Клеърдън в Лейчестър и скоро след това и с името на зъболекар, на когото е бил пациент. Дали все още му беше клиент? Нямаше значение. Копие от картона на Брайън щеше да му бъде пратено по пощата и щеше да го получи до 9 часа на следващия ден.

Уил се изправи, изпъна ръцете си, почуди се дали да си вземе кафе от машината, но размисли, седна и вдигна слушалката.

–          Г-н Брайън – попита той администраторката – случайно да знаете дали е бил женен или нещо от сорта?

–          А, не – отвърна жената с мек, засмян глас – Не мисля, че е имало нещо такова.

–          Тоест, той е гей. – каза Хелън. – Така ли мислиш?

Бяха в паркинга на полицията, близо до фолцвагена на Хелън. Края на един дълъг ден. Фаровете на минаващите коли си личаха ясно. Луната светеше в небето, бледа, почти като отпечатък.

–          Ами ти?

–          На какво основание? Една снимка? Бегъл намек по телефона?

–          Когато за първи път го видя…тялото…тогава мислеше така.

–          Да.

–          Защо?

Тя сви рамене.

–          Гледката. Силата, с която е бил смачкан.

–          Смачкан? – Уил повдигна вежда. – Ето ти една добра, старомодна дума.

–          Познаваш ме, Уил. Аз съм едно старомодно момиче.

Той се ухили.

–          Прибираш се преди 8, __________, и си лягаш рано.

–          Нещо такова.

–          Аз чух друго.

–          О, Уил – те изпърха с клепачите си, – никога няма да разбереш.

–          Може ли да се върнем на въпроса?

Хелън се ухили.

–          Може, да.

–          Свада между любовници, това предложи ти.

–          Или очевидното.

–          Което е?

–          Лош късмет. Брайън тръгва да обикаля улиците, намира си един младеж и го води вкъщи. Нещата стават грозни някъде на 4-то действие.

–          И не мислеш, че това е доста клиширано?

–          Има си причина клишетата да са клишета.

Уил кимна. Сексуалност, пол и идентичност – може би имаше още какво да се научи.

–          Портфейла появи ли се? – попита той.

–          Все още не.

–          Кредитни карти?

Тя поклати глава.

–          А на лаптопа не можем и да се надяваме даже.

–          Дали?

–          Тогава мотива е грабеж, така ли? – каза Уил. – Или просто малка добавка след като са се объркали нещата?

Хелън посочи задната седалка.

–          Може да разберем повече след като прегледам тези писма и тефтери от къщата.

–          Да взема ли половината?

–          Няма нужда. Прибирай се вкъщи и бъди мил с Лорейн и децата.

На половината път към колата си, Уил се обърна.

–          Ако данните от картоните не съвпадат, ще трябва да издирим семейството.

–          Зная.

Докато търсеше пролука в трафика, той я виждаше как пали цигара зад волана на фолцвагена си.

Уил прекара колата бавно по чакъла, заключи я и се запъти към къщата; пердетата на долния етаж бяха спуснати. Лорейн седеше в полумрака, от уредбата се разнасяше мелодията на Cowboy Junkies, приспиваща и малко не на място. Джейк се беше свил на канапето до нея, отпуснал глава в скута и. Тя държеше спящото бебето високо, до раменете и.

За момент Уил помисли, че сърцето му е спряло.

Лорейн се обърна изненадана към него и докато се пресягаше да поеме бебето от ръцете и, пръстите му леко докоснаха тила и; тогава лицето на бебето бе срещу неговото, заедно с мускусния аромат на дъха и и смущаващо малките и кокалчета.

Лорейн вдигна Джейк, който едвам ходеше, и заедно заведоха децата да си легнат.

–          Знаеш ли откога – започна Уил, докато развързваше колана отзад на блузата и, – не сме правили любов?

–          Отдавна?

Уил се засмя.

–          Освен ако не броим няколко ________.

Тя закопа лакътя си в ребрата му и той простена по-силно, отколкото бе необходимо; търкулна се на леглото, повличайки я със себе си; когато устните им се срещнаха, черната и коса се спускаше по лицата им.