Списъкът с имена, който Марк МакКъсик бе изготвил за полицията, не беше особено дълъг. Общо около дузина. Хелън не беше сигурна дали това отличаваше Стивън Брайън като общителен или като затворен. Зависи не само от характера, помисли си тя, но и от изискванията на работата, с която се изхранваш, социалните среди, в които се движиш. Тя самата би намерила за трудно да изреди имената на дванадесет приятели, които да може да каже, че са и́ близки. Мамка му, помисли си тя, дори на шестима.
От споменатите от МакКъсик, трима бяха с адреси в района на „Кларендън Парк”, в Лестър, където Брайън бе живял преди, а на един в близкия Стоунигейт. Четирима от тях бяха негови академични колеги от годините му на преподаване в „Де Монфор Юнивърсити”, само един от новата му работа в „Англия Ръскин”. До две от имената, едното с адрес в Уаруик, другото в Норуич, МакКъсик беше добавил и бележка, която поясняваше, че са филмови писатели/историци. Последното име, също с пояснителна бележка, а и единственото женско, беше на Сайобан Банъм – както изглежда, стара приятелка от училищните години, която сега живееше в Лондон.
Хелън беше говорила с повечето от тези хора или лице в лице или по телефона. Детективи бяха взели показания от всички освен от трима. До този момент никой не беше предоставил каквото и да е, което да може да разклати образа на Стивън Брайън като работлив и ентусиазиран човек, отдаден на работата си и щедър към приятелите си, с добро чувство за хумор и общо взето харесван от всички. Нито пък някой, било то гей или хетеросексуален, беше подкрепил идеята, че Брайън е водил сексуално безразборен живот. Всички бяха оприличили връзката му с Марк МакКъсик като уютна и спокойна. Разбира се, че имало несъгласия от време на време, но като цяло изглеждали доволни един от друг. Малко като стара двойка, беше отбелязал някой. Ушите на Хелън се бяха наострили при това – от опит знаеше, че повечето щастливи двойки не са толкова щастливи, колкото изглеждат на пръв поглед.
Лекторът от „Англия Ръскин” беше попитал дали е говорила с Джак Рауз, който също преподаваше там и изглежда е човек, който е познавал Брайън доста добре.
Хелън не беше говорила с него. Името му не беше в началния списък.
Тя се бе опитала да се свърже с Рауз няколко пъти през последните дни, но от номерът, който ѝ дадоха така и не дойде отговор, а университетът не бе успял да го намери. Без големи очаквания, тя набра номера отново и този път вдигнаха почти веднага.
– Ало, моля?
– Джак Рауз? Бих искала да говоря с Джак Рауз.
– На телефона е – гласът бе много дълбок и равен.
– Обажда се З.Ш. Уокър от полицията на окръг Кемдбридж.
– Да? Как мога да ви помогна? – Намек за акцент. Може би американски?
– До колкото ми е известно, сте познавали Стивън Брайън?
– А, да.
– И сте били приятели?
– Бих казал, че да. Най-малкото започвахме да бъдем. Това, което се случи с него е чудовищно. Харесвах го много.
– Чудя се, можем ли да поговорим?
– За Стивън ли?
– Да.
– Разбира се, само че ще трябва да е скоро. В другиден заминавам за Чикаго.
– Кога ще ви е най-удобно? Свободна съм по почти всяко време.
– Тогава днес. Какво ще кажете за днес?
– Добре.
– Знаете ли къде е „Фицуилям”?
– Разбира се – Музеят беше на не повече от десет минути пеша от „Паркърс Пийс”. Дори по-малко, ако минеше напряко през двора на „Драунинг Колидж”.
– В почивката за обяд днес има музикален рецитал. Ще свирят на Клавесин. Привършват около два. Какво ще кажете да се срещнем след това?
– Как да ви намеря?
– Рециталът е на първия етаж, в дългата стая, свързваща двете части на сградата. От северната страна ще видите галерии посветени на френски и британски картини. Аз ще бъда в номер пет, тази за деветнадесети и двадесети век. В ъгъла точно зад вратата, ще гледам картините на Вюяр.
_