Поредицата „Какво? Как? Къде?” е написана по лесно достъпен начин за да може да бъде четена от всички възрастови групи. Юноши или потънали в ежедневието зрeли хора – това няма значение, когато целта е знанието.

Поредицата обхваща широк подбор от теми, всяка отделена в самостоятелно издание. От „Рицарите” до „Дивия Запад”, всичко най-важно и интересно, което бихте искали да знаете е вътре, готово и чакащо своите читатели. От издаването си поредицата се е утвърдила като основна движеща сила в юношеската литература и енциклопедичната като цяло.

Установено е, че хора от всички възрасти харесват поредицата, което помага за разширяване на обхвата на знанията предлагащи се в нея.

Да се научим или не – това е въпросът?

Рекламно изречение: „Да се научим или не – това е въпросът.”

Основните теми на романа са потисничеството като цяло, сексуалното такова в частност, неспособността на хората да се разбират и различните лица, които всички имаме за пред хората и вътре в нас.

Романът цели да пресъздаде по реалистичен начин потисничеството и сексуалното насилие като не спестява подтикващи към визуализиране подробности (първото изнасилване на Мелек, облеклото и, което си слага, когато Хюсрев бей я кара). От началото на читателите им става ясно, че се сблъскват с мръсотията в човешкия живот, изобразена чрез образа на съдията, който намира нещо общо межу себе си и подсъдимата. Свързва я с „вонята”, която е излъчвал самият той като малък.

Първите две части на романа използват похвата „поток от мисъл” за да разкрие отделеност от света или по-животинска мисъл у героите. Специално за Мелек се казва към края, че тя „не може да мисли.Защото беше дресирана да не се съпротивлява срещу насилието.Не знаеше, че може да се разбунтува срещу него..”. И от трите гледни точки се забелязва специфичен подбор на диалектни думи и индивидуален речник. Това цели да се направи ясна разлика между тях и по този начин те да бъдат по-реалистични. От първата гледна точка  („Присъда за убийците от вилата край брега”) се показва само външната страна на случката – тази виждана от пресата. Във втората част съдията също вижда по свой собствен начин нещата и в главата си вече е решил какво да отсъди. Мелек, което на турски значи ангел, е разделена на няколко различни образа – този на чистото създание в очите на Ялчън, този на „мръсницата” в очите на съдията и последният от нейната гледна точка, на едно момиче, което приема живота си и не се противи срещу него.

В последната част умишлено е избрана гледната точка на един младеж в романтични наклонности, който в крайна сметка успява да прозре, че всяко нещо има повече от видните страни. В периода на романтизма се наблюдават подобни тенденции на идеология над реалното, но в този случай те биват разсеяни и отстъпват място на реалността.

За Ялчън къщата е символ на потисничеството, той от малък първо мечтае да е вътре, а по-късно да се махне колкото може по-надалече. След това се превръща в очите му в затвора на Мелек, от който той иска да я спаси. От нейната гледна точка разбираме, че когато тя влиза в затвора, смята че там е по-зле отколкото в имението, въпреки всичко, на което е била подложена.

От налалото на ромата ни е ясно как ще завърши историята. Сюжетът е нелинеен, изобразен от гледната точка на героите след убийството.
Като цяло романът е постигнал целите си: успява да създаде индивидуална атмосфера и сюжет, която не се препокрива с нищо на пазара. Изобразява точно начините, по които може да бъде репресирана една жена, което може да въздейства на женската аудитория. Но начинът, по който е написана няма да се хареса на масата от читатели, а изборът на теми може да се стори непривлекателен на повечето мъже. Продажбите най-вероятно ще са слаби.

До Издателство „Летера”

ДОКЛАД НА РЕДАКТОРА

НА ПРЕВОД НА ТЕКСТА НА ДЖОН ХАРВИ

В превода има известно количество грешки.

Има сгрешени (неправилно транскрибирани имена): „Ирвинг”

Преводачът не познава правилата на правописа и пунктуацията:

неправилно изписване на дълго тире в пряката реч; грешки в пунктуацията при подчинени изречения и вметнати части; грешки при изписването на някои думи: „четирсет”.

На няколко места се вижда, че преводачът не е бил напълно на ясно какво гласи текстът.

Понеже броят на тези и други грешки не е малък, нe би следвало преводът на романа да се издаде в този му вид. Преводачът следва да се запознае с предложените поправки, за да ги приеме или предложи варианти. Имам готовност да се срещна с преводача, за да обсъдим възраженията му.

Мисля, че грешките са породени главно от неправилно организиране на графика и недоглеждане от страна на преводача. Неточностите не са критични, но в настоящия си вид преводът на този роман не може да се издаде. Преводът трябва да се обсъди с преводача и да се изяснят грешките.

17.07.2010 г.                                                                                            Редактор:

Пловдив                                                                                                   Ненко Цъцаров

Левтерис Мавропулос е роден през 1962г. в Солун. През 1984г. завършва специалността новогръцка филология във Философския факултет на Солунския университет „Аристотел”. От 1987г. живее в град Серес и работи като филолог. До момента има издадени четири романа.

Романът „Танатонавтис” излиза през месец април 2004г. от издателство „Индиктос”.

Авторовият замисъл е да покаже неправилния начин на функциониране на една институция, която работи антихуманно и е забравила основната ценност в живота – зачитане на човека. Мавропулос успява да осъществи своята идея, въпреки че заплетеният сюжет може да отведе читателя и в много други посоки. Четейки романа, човек се замисля над живота и над най-важните неща, а именно: грешките, които допускаме и последствията от тях; отношенията със семейство, приятели, колеги и т.н.; и в крайна сметка стойността на един човешки живот.

Основният персонаж в романа (Бабис) е чувствителен човек в личния си живот и много способен на работното си място. Той работи в отдела по криминология и при решаването на един заплетен случай е повлечен от потеглящ влак и изпада в кома. По време на комата той се среща с жертвата от случая, която е и убийца. Именно тя му помага да разбере какво всъщност се е случило, за да се стигне до тези убийства. Когато се събужда от комата Бабис помни всичко, което му се е случило в „задгробния живот” – срещата с мъртвата Амалия. Това движение от живота към смъртта и отново към реалността е много въздействащо.

Името на романа е дума, която не съществува нито в гръцкия, нито в българския език. Но авторът обяснява значението, което е вложил в нея – „танатонавтис” (ο θανατοναύτης) е човекът, който изпада за кратко в кома и след събуждането си помни всичко, което е видял и преживял по време на комата.

Действието се развива в Омония (Северна Гърция). Романът започва с вътрешен монолог от страна на главния герой. Бабис разсъждава над живота си и това, което в момента най-много го вълнува е неразбирателството и раздялата с Талия – неговата съпруга. Той я обича и при тези обстоятелства се чувства нещастен.

Книгата е много увлекателна, би представлявала интерес за по-интелигентна читателска аудитория.

До Издателство „Летера”

Доклад на редактора

на превода на текста на Джон Харви

Преводът не е направен професионално, поради следните причини:

Сгрешени (неправилно транскрибирани) имена.

Преводачът не познава правилата на правописа и пунктуацията: неправилно изписване на дълго тире в пряката реч.

По отношение на форматирането всичко е направено според правилата.

Срещат се сериозни езикови неточности, на места текста е абсолютно неразбираем, а на други звучи смешно, което не съвпада с тона на самата книга.

Спазени са правилата на българската морфология и синтаксис.

Смятам, че преводът трябва да се започне от самото начало като този път преводачът положи повече усилия.

Преводът не е готов за издаване, наложително е преводачът да промени изцяло превода си.

Самият роман обаче е интересен и би заинтригувал българските читатели.

02.07.2010                                                                                            Редактор:

Пловдив                                                                                                   Милена Иванова

Шан Са е френска писателка от китайски произход. Родена е през 1972 година в Пекин. Детството си прекарва в Китай. На 12 години получава награда за първо място в национален конкурс за детска поезия. Пише на китайски и френски език. Получила е различни награди за френските си творби:

„Вратата към небесния мир” – Награда „Гонкур” за първи роман, литературна награда за призвание, 1998

„Четирите живота на върбата” – Награда „Каз” (Prix Cazes), 1999

„Състезателката по го” – (го – японска игра) Награда „Гонкур” за средношколци, 2001

„Императрица” – читателска награда от издателство „Ливрьо дьо пош”, 2005

Настоящият й роман е все още нов. Премиерата му е средата на юни 2010 година.

С „Голата цитра” Шан Са ни въвежда в един съвсем непознат за нас свят. Времето на войните между племената в Китай през V и VI век след Христа. Историята от този период ни е представена през очите на едно младо момиче и едно младо момче от различни векове. Но романът не ни разказва за войни, нямаме никъде обрисувана бойна картина. Романът ни разказва за културния живот през този период и най-вече развитието на музиката.

Повествованието е класическо – третолично. По интересни са времевите пластове. Романът е разделен на 9 части като се редуват 2 времеви пласта. Първа, трета, пета и седма част ни разказават за V век, а втора, четвърта, шеста и осма част – за VI век. Последната част ни пренася в съвременен Пекин, показавайки какво е отношението към цитрата – този така уважаван от аристокрацията музикален инструмент. Интересното е, че писателката смесва времевите пластове в последните си части.

Младото момиче (или още Младата Майка) е от семейство с аристократичен произход, които не общуват  с буржоазията, а само със своите роднини. Те живее през V век.

Шен Фенг е млад лютиер, с обикновен произход. Живее самотен в планината заедно със своя учител – VI век.

Сюжета на романа ни е представен чрез тези два основни персонажа. Историята започва през 400 година с Младата Майка. В първата част се разказва за детството й, за начина, по който са възпитавали момичетата от нейното семейство. При окупация на селището, в което живеят тя е пленена от капитана на войската. След като я вижда, той решава да се ожени за нея и да не разрушава дома им. От тогава тя броди по пътищата с войските. Втората част ни пренася век по-късно и ни описва Шен Фенг и неговия живот. Той е лютиер, но за нещастие тази професия вече не е много доходна. Поради войните все по-малко хора имат време за музика, а и дървото, от което се прави цитрата се среща все по-рядко. Един продавач му предлага да фалшифицира цитра от изминалия век и му обещава, че ще стане богат, но той първоначално отказва. В последствие се съгласява, но не за да бъде той самият богат, а за да помогне на неговия приятел Зу Бао. Приятелят му има връзка с монахиня, която е бременна от него и двамата трябва да избягат, за да не бъдат заловени. Една вечер отиват до манастира „Гранд компасион” („Голямо съчувствие”), за да оберат една гробница. Оказва се, че в гробницата няма никакви скъпоценности и приятелят му е отчаян. Тук се появява и първият фантастичен момент в романа. Отваряйки саркофага, Шен Фенг вижда покойната жена сякаш вчера е била погребана, млада и красива, достойна за императрица, но миг по-късно вижда само пепел и останки. Изплашени да не ги хванат, младежите бързат да излязат. Шен Фенг взима капака на саркофага, защото от него би могъл да направи перфектен фалшификат и със спечелените пари ще помигне на Зу Бао. Третата част отново ни връща в V век и ни разказва за живота на Младата Майка. Деветте части са ни представени като накъсан пъзел на живота на двамата герой, който бавно и постепенно се подрежда и придобива единен смисъл. Животът на Младата Майка от начало е изключително труден и тежък, но постепенно мъжът й се издига. Той става адмирал, превръща град Жинг Ко в своя крепост. Докато той воюва, Майката възпитава дъщеря си и се грижи за дома си. Възпитана от аритократично семейство, тя подрежда дома си, а и устройва града по своите възгледи. Мъжът й продължава да се издига и вече често остава в столицата, за да е в близост до императора. След падането на императора, той самият става император. Тя отказва да бъде неговата императрица, тъй като е втора съпруга, а първата му съпруга е вече починала. След смъртта му синът й става император и тогава тя приема титлата Императрица, но за кратко. След множество заговори успяват да свалят от трона сина й. Той бива убит, а тя решава да стане монахиня, като дъщеря си. Отива в манастира „Гранд компасион”. В частите, в които се говори за Шен Фенг научаваме повече за изкуството да правиш цитра. Разказан ни е животът и на неговия учител, който е бил от варварско племе, капитан на войската. При една обсада той вижда как един мъртвец силно е притиснал един пергамент. Решава да провери и вижда написани ноти. При друга обсада се запознава с един лютиер и го моли да му изсвири написаните ноти и остава пленен. Моли този човек да го научи да свири и да прави цитри. А след това предава този занаят и на Шен Фенг, който е намерил в планината сред загиналите му роднини. Шен Фенг е добро и наивно момче, никога не е бил с жена и се пита какво ли е чувството. Една вечер, докато изработва фалшвата цитра му се явява като привидение една красива жена, жената от гробницата. На следващия ден отново се явява, но този път той може и да я докосва. Решава, че тя е реално и тя ще е неговата съпруга. А Майката вече е прекарала 20 години в манастира и е на 60 години. Доволна е от живота си там, но страшно много й липсва музиката на цитрата. Една вечер, докато е дежурна, тя вижда двама младежи да нахлуват в манастира. Идват към нея, разкъсват дрехите й и единият я понася съвсем гола. Тя не може нито да каже нещо, нито да помръдне. Тя е като вцепенена. Той я оставя в дома си и я показва на учителя си преди той да го напусне завинаги, а после се явява пред него, докато свири на цитра, така, както е изглеждала на 20 години. Това момче се оказва Шен Фенг. И се оказва, че духът на Майката е в дървото от капака на саркофага. И като го понадят, те всъщност понасят нея, тя е голата цитра. Тя се отравя в манастира по настояване на настоящия император и двамата с Шен Фенг се пренасят във вечността. В последната част романът ни отвежда в модерен Пекин, в живота на едно момиче, което учи да свири на цитра в Националната консерватория. Една вечер, докато свири в стаята й се появяват два силуета, които танцуват на музиката й. Тези два силуета са Шен Фенг и Майката.

Историята е увлекателна и интересно написана. Стилът на авторката е интересен. Фантастичното има различни реализации в различните литературни епохи. Обикновено още в самото начало ни се представят фантастични явления и самият читател постоянно се пита дали това наистина се случва или не. Но тук читателят съвсем се изгубва. При появата на Майката пред Шен Фенг читателят може да отсъди, че това е просто една илюзия. Съответно и че фантастичното в романа е илюзорно. Но, както е характерно за фантастичното, винаги краят е отворен и самият читател сам трябва да определи в какво да повярва. Тук краят също остава отворен. След като вижда силуетите на двамата, момичето се запознава с едно момче от консерваторията и си уговарят среща за след лекции. Но ние не разбираме какво става по-нататък.

Персонажи:

Майката

Шен Фенг

Зу Бао – приятел на Шен Фенг

Лиу – съпругът на Майката

Транкилите (Спокойствие) – монахинята

Съпругата Занг – първата съпруга на Лиу

Юийуанг – дъщерята на Майката

Юфу – синът на Майката

Гро Лиу – антиквар, той предлага на Шен Фенг да направи фалшивата цитра

Лу Си – търговец

Дуо Фенг – учителят на Шен Фенг

Шен Кенглен – китаецът, който учи Дуо Фенг на изкуството на цитрата

Занг Тгю – момичето от последната част

Романът е съвсем нов и все още няма критика към него, нито материали от пресата.

Не бих определила книгата за масовите читатели, тъй като малко от българите биха я довършили. Романът би могъл да заинтригува българския читател. Разказва ни за нещо съвсем непознато за нас. Научаваме малко за историята на Китай, а също и за културата на китайците. Самата авторка е много известна и обичана във Франция.

Доклад от редактора – Текст на Джон Харви

Превод: Ненко Цъцаров

Преводът не е направен добре, допуснати са много пунктоационни грешки. Преводачът не знае основни правила за пунктоация при пряка реч. Речта не е жива и не отговаря на оригиналния текст.

Грешките, които е допускал преводача са главно на стилистично и синтактично ниво. Не може да преминава в правилното време. Иска се много редактиране и коригиране и затова текста не е готов за печат.

Лексиката е преведена точно и вярно, спазени са правилата на българската морфология. Реалиите в текста са преведени добре, въпреки че остава недоизяснено за читателя незапознат с културната среда.

В настоящият си вид преводът на този роман не може да бъде издаден. Необходимо е преводът да се възложи на друт.

14.07.2010                                                                                   Редактор:

Пловдив                                                                                  Елеонора Чепишева

Списъкът с имена, който Марк МакКъсик бе изготвил за полицията, не беше особено дълъг. Общо около дузина. Хелън не беше сигурна дали това отличаваше Стивън Брайън като общителен или като затворен. Зависи не само от характера, помисли си тя, но и от изискванията на работата, с която се изхранваш, социалните среди, в които се движиш. Тя самата би намерила за трудно да изреди имената на дванадесет приятели, които да може да каже, че са и́ близки. Мамка му, помисли си тя, дори на шестима.

От споменатите от МакКъсик, трима бяха с адреси в района на „Кларендън Парк”, в Лестър, където Брайън бе живял преди, а на един в близкия Стоунигейт. Четирима от тях бяха негови академични колеги от годините му на преподаване в „Де Монфор Юнивърсити”, само един от новата му работа в „Англия Ръскин”. До две от имената, едното с адрес в Уаруик, другото в Норуич, МакКъсик беше добавил и бележка, която поясняваше, че са филмови писатели/историци. Последното име, също с пояснителна бележка, а и единственото женско, беше на Сайобан Банъм – както изглежда, стара приятелка от училищните години, която сега живееше в Лондон.

Хелън беше говорила с повечето от тези хора или лице в лице или по телефона. Детективи бяха взели показания от всички освен от трима. До този момент никой не беше предоставил каквото и да е, което да може да разклати образа на Стивън Брайън като работлив и ентусиазиран човек, отдаден на работата си и щедър към приятелите си, с добро чувство за хумор и общо взето харесван от всички. Нито пък някой, било то гей или хетеросексуален, беше подкрепил идеята, че Брайън е водил сексуално безразборен живот. Всички бяха оприличили връзката му с Марк МакКъсик като уютна и спокойна. Разбира се, че имало несъгласия от време на време, но като цяло изглеждали доволни един от друг. Малко като стара двойка, беше отбелязал някой. Ушите на Хелън се бяха наострили при това – от опит знаеше, че повечето щастливи двойки не са толкова щастливи, колкото изглеждат на пръв поглед.

Лекторът от „Англия Ръскин” беше попитал дали е говорила с Джак Рауз, който също преподаваше там и изглежда е човек, който е познавал Брайън доста добре.

Хелън не беше говорила с него. Името му не беше в началния списък.

Тя се бе опитала да се свърже с Рауз няколко пъти през последните дни, но от номерът, който ѝ дадоха така и не дойде отговор, а университетът не бе успял да го намери. Без големи очаквания, тя набра номера отново и този път вдигнаха почти веднага.

– Ало, моля?

– Джак Рауз? Бих искала да говоря с Джак Рауз.

– На телефона е – гласът бе много дълбок и равен.

– Обажда се З.Ш. Уокър от полицията на окръг Кемдбридж.

– Да? Как мога да ви помогна? – Намек за акцент. Може би американски?

– До колкото ми е известно, сте познавали Стивън Брайън?

– А, да.

– И сте били приятели?

– Бих казал, че да. Най-малкото започвахме да бъдем. Това, което се случи с него е чудовищно. Харесвах го много.

– Чудя се, можем ли да поговорим?

– За Стивън ли?

– Да.

– Разбира се, само че ще трябва да е скоро. В другиден заминавам за Чикаго.

– Кога ще ви е най-удобно? Свободна съм по почти всяко време.

– Тогава днес. Какво ще кажете за днес?

– Добре.

– Знаете ли къде е „Фицуилям”?

– Разбира се – Музеят беше на не повече от десет минути пеша от „Паркърс Пийс”. Дори по-малко, ако минеше напряко през двора на „Драунинг Колидж”.

– В почивката за обяд днес има музикален рецитал. Ще свирят на Клавесин. Привършват около два. Какво ще кажете да се срещнем след това?

– Как да ви намеря?

– Рециталът е на първия етаж, в дългата стая, свързваща двете части на сградата. От северната страна ще видите галерии посветени на френски и британски картини. Аз ще бъда в номер пет, тази за деветнадесети и двадесети век. В ъгъла точно зад вратата, ще гледам картините на Вюяр.

Доклад на редактора

на превода на текста на Вячеслав Ординцев „Осмият смъртен грях”.

Преводът е направен много компетентно и би могъл да се издаде в сегашният му вариант. Има много малко технически и стилистични грешки. Единственото, което трябва да се разглежда по-внимателно, е словоредът, който на моменти изглежда неестествен при превода от руски.

Самото произведение би представлявало интерес към не много широка аудитория – главно такива с по-специфичен вкус. Религията и паралелната вселена, като разглеждани теми, могат да се окажат пречка за масовите читатели да възприемат добре книгата.

До издателство Летера

ДОКЛАД НА РЕДАКТОРА

НА ПРЕВОДА НА ТЕКСТА НА ДЖОН ХАРВИ

Преводът е добре направен, като са допуснати някои неточности:

Леки пропуски  в правописа и пунктуацията: неправилно изписване на някои думи; непознаване на правилата за слято- полуслято писане; неправилно форматиране на новоредията.

Има леки езикови неточности:  някои думи са преведени неуместно в контекста; допуснати са грешки в синтаксиса на българския език, което води до двусмислици.

Броят  на тези и други езикови неточности е малък, така че те могат лесно да бъдат отстранени, както е отразено в ръкописа. Преводачът следва да се запознае с предложените поправки за да ги приеме или да предложи друго решение.