Коригиране

Христиана Димитрова и Милена Иванова

Мария Янакиева и Василена Панчарова

Ненко Цъцаров, Стефан Садаков и Елеонора Чепишева

Среща с трета група студенти по проект „Студенти по пътя на книгата“

Място: Издателство „Летера“ – гр. Пловдив

Дата: 14.05.2010 г.

I. Маркетингова стратегия за представяне на образователната поредицата Какво? Как? Къде?

1.      Дискусия за проведената викторина с учениците от 5. клас на ОУ „Алеко Константинов”

Лектори: Деана Миткова и г-жа Пилева

2. Представяне и обсъждане на подготвени от студентите PowerPoint презентации за поредицата Какво? Как? Къде?,

Лектори: Деана Миткова и Димитър Димитров

II. Изработване на издателски план. Рецензиране.

1.      Обсъждане на рецензии, подготвени от студентите за романа „Жена за обесване“; анотация и слоган върху книжка от поредицата Какво? Как? Къде?

2.      Насоки и препоръки за извършената работа

Лектор: Младен Влашки

Практическа задача:

Направете пробен превод от 10 стр. на посочен от издателството роман.

Иван Лафчиев – коригиране на текст

Запомнете Пловдив

Хаджи Хасан махала

Евгени Тодоров: Добър вечер, продължаваме с Хаджи Хасан махала по периферията, по центъра, защото се оказа, че тя е една много сериозна махала, въпреки че не е Главната, не е Иван Вазов или Руски така по-аристократичните квартали. Обаче и там си има интересни хора, интересни събития. Да не говорим, че и аз съм израснал там и там е живяла дълги години г-жа Радка Ненчева, която е имала рядкото щастие в една и съща махала да живее и да работи.  От вас до работата колко минути беше? Пет минути?

Радка Ненчева: Да, пет минути.

Евгени Тодоров: Нямаше транспорт. Радка Ненчева е живяла на „Филип Славов 1” , която сега се казва Ламартин и е работила като учителка в училище „Любен Каравелов”. Колко години след това сте били директор?

Радка Ненчева: Седем години бях заместник и пет години директор. До 1994 година.

Евгени Тодоров: Тя след това ще разкаже за училището. Между другото миналото предаване доста неща се казаха за училището,  това е повода да поканим г-жа Ненчева. Но сега да почнем с вашата къща. „Филип Славов 1”, това е…сега какво има там? Нищо? Блокове?

Радка Ненчева: Там сега е шахтата на централния парнопровод, точно на нашата къща. Там точно на ъгъла на номер 1 беше къщата, обаче пред къщата беше хранителния магазин, големият, който някога е бил кръчма на моя свекър и се е казвала ‘’Пилето’’.

Евгени Тодоров: Кричма ‘’Пилето’’, това беше един мрачен магазин…

Р. Ненчева: Не, напратив. Голям магазин точно срещу блока, в който вие живеехте.

Е. Тодоров: И това беше първият магазин, в който направиха самообслужване. До тогава не бяхме виждали. Минаваш през магазина и си вземаш, отиваш и си плащаш.

Р. Ненчева: Това беше в края, малко преди да ни бутнат. Оттам е и неговия прякор ‘’пиле’’. В квартала и в тая махала така го знаеха, а също така го знаят и моя съпруг Апостол Пилече и брат му. Между другото те бяха в квартала стари пловдивчани, кореняци и много добри рибари. И тримата- свекър ми, съпруга ми и девер ми. Аз помня свекър си с това че той с каик както стана миналия път нали въпрос за тея каици за Марица. 1961-1962 година, когато бях студентка, той ме возеше с каика на острова, той ловеше риба, а аз четях за изпити. И беше просто чудесно. Сетих се за каика, когато говорихте миналия път, че аз съм се качвала на такъв каик.

Е. Тодоров: Сега за младите зрители: Каик, това е пловдивската гондола.

Р. Ненчева: Който е виждал гондола във Венеция…

Е. Тодоров: А то се кара между другото горе долу като гондола. Не е толкова украсено и не се пеят песни, но меже би някои са пели.

Р. Ненчева: В Пловдив съм от 1958 г. . Дойдох като студентка в Учителския институт. И така стана, че останахме в Пловдив.

Е. Тодоров: Намерихте се с Пилеча?

Р. Ненчева: Да, с Пилеча пеехме в един младежки хор. Хорът ни събра, така стана и той така докрая си беше по хоровете. Докрая си пя. Аз тогава завърших института. Обаче е много интересно, че съм студентка в института, бях на практика в училище „Георги Сава Раковски” , за което ще стане въпрос след малко. И тези значи учителки, които тогава бяха и които аз сега ще спомена непременно, защото това са наистина истирията на училището. И след това в ‘’Любен Каравелов’’ те ми слагаха оценка за учителка на практически държавен изпит. Така че моя живот в училище ‘’Любен Каравелов ‘’ е свързан от много отдавна.

Е. Тодоров: Сега кажете нещо за вашата къща. Аз така смътно си спомням, че навътре имаше като проход. Много хора влизаха и излизаха.

Р. Ненчева: Защото живеехме 21 човека. Имаше една стара къща- туската къща още, керпичена. В нея живееха Саркиз Майрян. Той беше обущар, бай Саркиз. Двамата му сина, вие ги познавате вече Бедо и Арто. На долния етаж живееха Козбунарови, за които стана въпрос в миналото предаване. Тя даже съпругата му много време живя с нас, много обичаше моята дъщеря. Между другото те нямаха деца и тя почина скоро, преди няколко години на 86 години. Той има двама братя бате Янко се казваше, Янко живя у нас, а другите двама- Кольо и Дичо, ако не се лъжа беше, живееха, единия в Мараша, пък Кольо живееше на улица ‘’Консомолска”. Познавам и двамата им сина и на единия и на другия, Коко е единия и другия пак е Коко. И сигурно са живи и здрави още са долу горе мои набори. Новата къща представляваше два етажа. На горния етаж живеехме заедно, всичките-цялото семейство. Долу живееха Саркиз. На долния етаж живееха Козбунарови. Долу между магазина и къщата имаше дърводелска работилница. Ето там миналия пъ пак стана въпрос за нея. Бай Акоп, той беше. Навътре беше двора, много голям 500 квадрата.

Е. Тодоров: Онази улица съм я запомнил, защото имах там един съученик, лека му пръст, Даньо. С хубавите дворове, вътре имаше череши, вишни, смокини. По другите дворове, не знам дали във вашия е имало.

Р. Ненчева: Смокини имаше в на бай Деян къщата. А точно където беше до банята имаше една сива къща, голяма, ако си спомняте, на Томан Чапарев. И навътре имаше още една стара и до нея там имаше много смокини, в техните дворове. А срещу нашата къща, на ъгъла, имаше зеленчуков магазин на бай Петър Кюрпанов. Между другото съпругата му е още жива, а до тях имаше пак една такава керпичена къща, стара от турско време. Гопе Джаника там живееха. Джаника не може да не го знаете, беше часовникар, и сега е часовникар на булевард ‘’Дунав’’.

Е. Тодоров: Сега за вашия магазин, за бакалията. Някой зрител, ако се сеща в началото на 60-те години имаше един арменец, магазинер. Беше стар ерген , а отсреща в месарницата на бай Иван Чернев се събираха бащите ни и се чудеха какъв майтап да направят и бяха намерили отнякъде една снимка на някаква киноартистка и отишли при арменеца отсреща и единия вика „това е моя братовчедка, ще ми идва на гости, да те запозная ли с нея?’’ и той веднага „Запознай ме,  запознай ме! ‘’ Ей такива бяха майтапите.

Р. Ненчева: То и  в сладкарницата като стана на въпрос, бай Борис и там така ставаше. Той много години там беше бай Борис

Е. Тодоров: В месарницата имаше плочки така и имаше къде да се сяда като е студено. Вънка се събираха, майтапи много могат да се разказват сега.

Р. Ненчева: Моят съпруг много играеше на домино  с арменците в арменското кафене. То беше пред фериван. След това беше там точно срещу трафопоста , дето сега е новият хотел. Ето там в онова магазинче беше кафенето, а последните години там играеха на домино и на карти. Тох все с тях си беше заедно, ако накъде можехме да го потърсим, да го намерим, винаги го намирахме там.

Е. Тодоров: А сега в ‘’Seven hills’’ къде домино и карти ще играеш?! Трябва да си облечен…

Р. Ненчева: И още нещо друго искам да кажа, че сградата, където сега е родилния дом, така се коментираше предния път каква е била, тя беше стол. Даже ние така си взимахме дето се казва така храна понякога от тоя стол на английската гимназия. А самата английска гимназия по това време се намираше в семинарията. Като се разтуриха малко там дето се казва старите къщи по улица ‘’Весела’’, значи към булеварда се построи нова детска градина. Една от хубавите градини на времето в нашия квартал. С плувен басейн и сега си го има. Първата директорка беше Дживилекова. Много добре беше обзаведена, обурудвана. Сега мисля, че ще честват 35 годишнина. Всъщност квартала имаше вече и детска градина. Там до учулище Раковски пак има декста градина. Тя се казва ‘’Перуника’’. Там за оная част на квартала,а в тази част беше тази детска градина, целодневна детска градина.

Е. Тодоров: Значи вие най-напред попадате в мойто любимо училище ‘’ Георги Сава Раковски”.

Р. Ненчева: Да, аз попадам да, най-напред като студентка, като стажант-студентка, практикант. Нищо чудно да съм ви преподавала.

Е. Тодоров: Сега, аз да кажа че съм патриот на това училище на Хаджи Хасан махала, защото …

Р. Ненчева: Това е строено между другото през 1915 година.

Е. Тодоров: Завъвшвам 4 клас в така нареченото 28 или какво беше в мъжката гимназия беше начално училище. И се оказва, че след това минаваме нашия квартал към ‘’ Георги Сава Раковски’’. Обаче в същата година ликвидират там турско или циганско училище и почват за пръв път смесени паралелки.

Р. Ненчева: Турското училище беше точно на моста. Там сега мебели  продават.

Е. Тодоров: И сега някой по-така майки и бащи… изискани, почнаха да търсят връзки, за да преместят децата си и няколко от моите съученици отидоха в образцовата.

Р. Ненчева: Моят съпруг също е учил в образцовата.

Е. Тодоров: Образцовата беше елитно училище и къде е ‘’ Георги Сава Раковски’’ с циганите.

Р. Ненчева:  А начално училище е карал в мойто училище, в ‘’ Любен Каравелов’’. Ще кажа след малко.

Е. Тодоров: Обаче, даже мойта класна и тя беше намерила връзки вика „Отивай в образцовата’’. Аз обаче ‘’ Не’’, там където са приятелите, гаджетата нали. И така съдбата ме обвърза с ‘’ Георги Сава Раковски’’, а не с образцовата, защото те ходиха с едно фурашки грозни, червени и това ми беше също… Така, и казвайте сега…

Р. Ненчева:  И то си беше квартал и в този квартал наистина има и две училища, още тогава знаех, че е било 15-та година тази сграда на Раковски, а за нея по-малко подробности знам, даже почти нищо. А за другата сграда на Любен Каравелов, тя просто е построена през 35-та година и учебната 35, 36 година започна. Първият учебен ден на сегашното СОУ ‘’ Любен Каравелов’’ е на 15 септември 1935 година.

Е. Тодоров: И сега септември ще празнуваме годишнина и там може би ще поканим така ваши наследнички.

Р. Ненчева: Аз точно предлагам така да бъде, така че периода, в който аз бях в училище , а СОУ-то вече 10-те години…

Е. Тодоров: А сега тук го показаха, ама го изпуснахме училището новото…

Р. Ненчева: Да вто го училището, а ние сега можем да покажем старата снимка… Това е новата сграда на училището и вече с емблемата нали с надписа СОУ ‘’ Любен Каравелов’’, но СОУ с профил народна музика. Това е. Ще стигнем и до нея.

Е. Тодоров: Сега да споменем и някой от онези учителки…

Р. Ненчева: Да разбира се, сега даже една кратка справка за цялото училище. Ето това е сградата, била е вече открита 35, 36 учебна година. Имала е 4 класни стаи, на два етажа и 4 учителис 110 ученика в тях. Това е било всичко. Някъде 41-44 година нали периода , тогава временно там са настанени немски военни части…

Е. Тодоров: Стнало е нещо като казарма, така ли?

Р. Ненчева: Да, нещо като казарма, не знам колко време само че. След това 45 година стаите са ползвани пък за хотел на Международния панаир. И след 50 година нататък вече започва така усилено да бъде начално училище ‘’ Любен Каравелов’’ отново с 4 паралелки и с 4 класни стаи. И там учителите така много известни така които след това продължават и в ‘’ Раковски’’- Дима Маринова, Славка Краустова, Пенка Бочукова, те работят още от 58 година още в това училище. Аз педи  да кажа така за това как се слива, веднъж се слива после пак се разделят двете сгради нали по две имена, заедно…

Е. Тодоров: Това като едно време радито и телевизията, все се сливаха и се разделяха.

Р. Ненчева: Просто да кажа една справка да направя. От 35 година до сега до 2005 година. Значи 35 година се открива училището, 50- 64 година е филиал на училище ‘’Георги Сава Раковски’’. 64-65 година се строи новата сграда и става основно училище ‘’ Любен Каравелов’’, отделно. И отделно си остава начално училище ‘’ Георги Сава Раковски’’. Контингента след 5 клас идва в това училище . След това 89 – 97 година се сливат двете училища, обаче вече под едно име училище ‘’ Любен Каравелов’’ с едно ръководство с две учебни сгради, на което аз имах щастието да бъда избрана за директор. А от 97 година вече нали със заповед на министъра на образованието училището става средно с профил народна музика, каквото е и сега. И за което ще говорите следващия път. И така, мисля че тези години, първите години на училището, когато беше филиал точно на ‘’Георги Сава Раковски’’ наистина там е имало и вече група на детската градина  там на учителката Перислиева. И всички съвещания, всичко беше в училище Раковски. За първи главен учител на училището е бил избран Борис Даов. От 50 година е директор на това училище е бил Черногорски, а в Раковски първият директор е бил Нанко Арабаджиев и вие сигурно сте били при него със заместник вече заместник-директор г-жа  тогава другарката г-жа Иванка Кедева и нея вече я познавате. И тук значи учителите в Раковски , които и аз вече знам като студентка и вие сигурно при тях сте учили. Това е Ана Цветкова – математика . Това е Райчева по биология …

Е. Тодоров: Райчева ми писа една двойка , аз имам две двойки в живота. Едната ми беше при Райчева.

Р. Ненчева: Това е Пенка Янева по литература, Янкова по география . Малко по-късно вече може би 61 година аз като бях – Бончев по физическо , по музика не мога да се сетя. Петров по химия.

Е. Тодоров: По музика дойде един възрастен учител така висок, достолепен, направи хор.

Р. Ненчева: Вие коя година там сте завършили Раковски?

Е. Тодоров: Осма, девета…60-та, значи 61 година съм излязъл, а не не 61 дойдох . 61 -62-63…

Р. Ненчева: Е значи там , значи същите… Това в този период. Вече от истинския живот така както се казва аз се върнах в училище ‘’ Любен Каравелов’’ 67 година вече в основно училище, в новата сграда. Оттогава съм там. И кое беше характерно отначало като се е построила сградата … В това училище много хубави, много цветя имаше, а докато в малката сграда, тогава съвсем първата е било оградено с жив плет. И значи аз, така на север са били зеленчукови градини, а на юг-на изток парка Адата. Даже 3-4 дървета има от парка още в училището, ония две липи са си още от Адата. А после така в интериора на училището много залегна това озеленяване. И тогава 70 година се топлофицира училището. Парна инсталация се прекара към тогава локалната топлоцентрала Адата в тоя квартал и той беше придобивка тея години на квартала. Проблем на училището беше и при новата сграда и на мен ми е било много интересно, защото това беше голям проблем и задача на училищното ръководство от много години дори и до сега – постояването на физкултурен салон. И до сега няма физкултурен салон. Много проекти се правиха, одобряваха, неодобряваха, тук да бъде, там да бъде, да е хванато за сградата, да не е, да бъде заедно стол и физкултурен салон. Така и не успя да стане, но през 93 година, Данчо Радев, знаете го. Той беше директор на ученически столове. И тогава той предложи да направим административна сграда до училището и да направим и стол и се хванахме с него с беше голям, беше много трудно, защото беше 89 година. 90-92-93 година го отрихме. Успяхме обаче,сградата която сега виждате там със стол е правена тая година тогава. А преди това за стол се ползваше в училището една такава барака беше, която беше останала от работниците, които са стоили блоковете на улица ‘’ Весела’’ , арменските както им казваме, там има много арменци в тея блокове. И в тия блокове дадоха на училището и помещения за занималня, защото училището беше на целодневна организация на работа е начален курс. После даже и две класни стаи и този стол бяхме построили това помещение за стол, след това като посторихме сега има и такава придобивка училището. Остава сега и физкултурния салон. Вече стана средно, сано успеят и средното да направят и това.

Е. Тодоров: Уважаеми зрители, с г-жа Радка Ненчева, дългогодишен учител, заместник-директор на ‘’Любен Каравелов’’, говорим  за училище ‘’ Любен Каравелов’’ в Хаджи Хасан махала и по-малко за училище Раковски и изобщо за живота в онзи район, който още оттогава имаше проблем с интеграцията. Кажете сега нещо за този наболял проблем.

Р. Ненчева: Този наболял проблем, нали много години в училище ‘’Любен Каравелов’’ сме повдигали въпроса и аз смело казвам тук сега мали от трибуната на Пловдивска обществена телевизия, че тези деца от този контингент, както ги наричахме тук, как ли не ги наричахме между другото. Сега са си роми. Роми и турци от махалата. Децата, които бяха на игрище Кубрат особено. Те бяха наши съученици, ние сме почти нямали така само ученици от тях. Те бяха вечно с българските деца и бяхме все заедно и паралелките бяха големи-по 34-5 човека в паралелка и от тях 13-14 бяха от тях. Но мотото на целия тоя колектив в това училище беше ‘’борба за всеки ученик’’. Всеки ученик да бъде прибран в училище. Това което аз когато чуя сега че има небрибрани ученици, значи страшно много ме боли. Защото за мен това са учениците, които след това са бъдещите ни грамотни граждани, неприбраните ученици.

Е. Тодоров: Значи викате тогава нещата вървяха?

Р. Ненчева:  Да, просто децата бяха, ние ги прибирахме, ние ги обикаляхме ежегодно, ежечасно, денонощно и ги прибирахме в училище. После когато завършваха 8 клас, специално и в училище и тук, в Пловдив се направи много за тях. Пенчо Славейков училището беше изцяло, Найден Геров училището беше изцяло професионално, а в Пеньо Пенев се построи за всички деца, които са завършили основно образование. Ние в действителност ги обикаляхме. Кои учат и кои не работят и отиваха да учат или да работят.

Е. Тодоров: Значи аз пак се връщам към мойто детсво ли да кажа в… пак повтарям че бях в първия випуск на Георги Сава Раковски, където бяха смесените паралелки. 7 или 8 имаше така от малцинството, сега не мога да ги индитифицирам роми или турци. И бяха будни момичета така и нямаше никакво напрежение, сега разбира се като си правя някаква равносметка по-рано съзряха момичетата, изпожениха се още някои седми осми клас.

Р. Ненчева:  Имаше и такива.

Е. Тодоров: Имаше някои, които си бяха прородно интелигентни, ако бяха продължили да учат…

Р. Ненчева:  Но аз искам още нещо да кажа само… Те станаха повод например, аз като 89 година като се събрахме двете сгради, на мен ми дойдоха …89 година всъщност аз бях избрана за директор. И тогава ми дойде идеята, защото във всяко, особено в начален курс имаше деца, които бавно възприемаха с много забавени умствени реакции. И така при тях психиатърката ни казва на граничен вариант, тоест умствена недостатъчност. На мен ми дойде идеята след като излезе новия закон на народна просвета тогава позволяваше в общо образователно учулище да се създадат паралелки за такива деца. Едната задача, която исках да направя като станах директор беше за тея деца. Да направя такива паралелки, защото в първи клас те не можеха да оставят ученици ако не са освидетелствани. И така тръгнахме да обикаляме родителите, да видим кои са тея деца, събрахме от квартала само. Значи нормативния документ беше, паралелката да може да бъде от 5 до 10 човека максимум. За което и индивидуална работа и условието беше да бъдат дефектолози учителите. И така свързахме се, издирихме, наоравихме първата паралелка, така наречената помощна паралелка. Вместо да са в Стефан Караджа, те да учат в общообразователно училище. И тгава в действителност събрахме и такива деца, помогнахме и на такива деца. Учителите бяха дефектолози, завършили в Благоевград, начални учители и направихме и логопедичен кабинет.

Е. Тодоров: А другаде имаше ли в пловдивските училища?

Р. Ненчева:  Не , това беше в пловдивското училище за пръв път в Пловдив. Те обаче не знам защо ги закриха. Аз ги оставих в 5 клас, даже и деца…учители вишистите в прогимназията се преквалифицираха в дефектолози. Сега в педагогоческия факултет има такива специалности- специална педагогика, социална педагогика. Аз съм дългогодишен преподавател между другото, хонорован в Пловдивския университет с педагогика и се занимаван точно с тях.

Е. Тодоров: И ето сега подсеща ни режисьора, че трябва да говорим за музикалните предавания…

Р. Ненчева:  Същата година 89 година в действителност открихме и първите музикални паралелки. Което пак беше първото и не само в Пловдив, ами и в България. Нашите ето тези деца 89 година бяха на 6-7 години. Ние започнахме да ги обучаваме от първи клас. Имаше в България други от 4 клас от 9 клас имаше в Ямбол, в Бургас, в Добрич. Обаче нямаше от първи клас и ние започнахме от първи клас. Идеята дойде от един млад учител, музикант от 85-86 година още като дойде. След това прерасна идеята в музикални паралелки и с инспекторката тогава по музика Маджарова успяхме да извоюваме от министерството да съзададем тези паралелки. И аз наистина искам след малко да акцентувам върху тяхната дейност  и техните изяви, защото те преобразиха облика на училището. Просто насоката беше вече по-друга. Голямата задача беше да накараме деца от Пловдив, малките нашите, да слушат музика, изпълнявана от деца. Това беше голямата ни цел и да се превърне след това в средно училище, което успя колежката след това да направи на базата на това, което ние постигнахме. Такаче музикалните паралелки получиме така благословията бързо на министерството. Много трудно беше с материалната база, с двете сгради,с колектива, със специалистите-музиканти. Първият учител по музика… Ето ги , ето това момченце Балдаранов, пълничкото сега е трета година. Ето го Иво, който е също студент в Академията трета година. Балдарамов е уникален музикант, тамбурист. Даже тук бях показала една такава…негово произведение. Това е седми клас, четворно хоро… Да, ето го Николай Балдарамов. А може след това да покажем целия ансамбъл. Ансамбъл Росна китка, така се казваше тогава, сега е Тракийска младост с големите вече. Това е 94 година, когато тръгнахме за Гърция, направихме този плакат. Значи тук са в 3-4 клас. Наистина искам да се спра малко на тези паралелки, зашото началото беше много трудно… малките деца и да ги изкараш на сцената, това също беше изключително трудно и да направиш големи изяви. Хубавото беше, че имахме много голям стимул и още по-хубаво имаше- голямото желание на родителите , ние без родителите нищо нямаше да можем да направим. Първата паралелка беше наистина 25 човека мого музикални деца, които сега в челните редици музиканти. Това е хора, който беше с диригент г-жа Найденова, която и до сега е там. Това е в Гърция, това е концерта в Гърция.

Е. Тодоров: В кои други страни сте ходили?

Р. Ненчева:  В други страни, които ходихме беше Франция, а след това ходихме на много други места. Обаче в Гърция и във Франция ходихме на турне. Живяхме с гръцките деца , с френските деца десетина дена. Обиколихме дето се казва Европа. Тези две турнети аз искам да спомена, да почета паметта моя съпруг и на г-жа Спасова , диригентката на Гео Милев. И във Франция как да ви кажа…ставаха на крака …това е голямата работа. И децата се чудят защо е така. В Гърция бяха нучили няколко, както казват сега-парчета на гръцки, и на гръцката граница ни карат да сваляме багажа. Обаче в това време децата почват да свирят, гръка влиза в автобуса, вдига ръцете и почва да танцува сертаки. Николай Балдармов ме пита: ’’Г-жо, ако додат в България и те засвирят нашата ръченица и наш митничар ще ги пусне ли? ’’. Аз му отговорих ‘’ Аз не знам дали те първо ще научат ръченица, както не успяха да я научат ръченицата, защото е много трудно за тях. ‘’. И те се възхищават на тях, че те учат, свирят много музикално. Защото те имаха два часа солфеж, имаха 4 часа хор, имаха 8 часа ансамбъл…

Е. Тодоров: А с другите науки не изоставаха ли?

Р. Ненчева:  Никак не изоставаха даже това ги стимулираше и учиха и за другите науки.

Е. Тодоров: Значи тогава из Европа, България беше известна с децата…

Р. Ненчева:  Да, беше известна с фолклора. В Лион и в Сен Шамон градовете бяхме и в двата бяхме приети от кметове на градовете. Ходихме до Париж, има и специален албум също и за това турне. Така че те просто бяха невероятни. Във Франция ни казаха: ‘’ Те просто ни изнесоха урок по музика. ‘’

Е. Тодоров: Момент да обявим и телефона, мисля че 640-419… Ако някой иска да добави. Така покажете сега тука снимки.

Р. Ненчева:  Да, ето го целия ансамбъл в Гърция. Това са заедно с грицкия…духова музика имаха там те. Заедно с кмета на града, цялата градка управа. Това са вече отделен ансамбъл, отделно хора… Изявите на тея деца аз искам да кажа… значи самостоятелни концерти като се започне от 91 и като се свърши до 96 година и след това в СОУ-то, всяка година. Великденски, Коледни концерти. Концерт съвместен с  музикалното училище в град Котел. След това участие в национални конкурси в Смолян, в Казънлък, в Стара Загора, във Варна в конкурса ние бяхме едни от първите участници. Даже във Варна от 91 до 96 година почти редовни бяхме и вече се говореше за школата на  Пловдив. Ние имаме изключително много базова работа с Музикалната академия. Ако не беше професор Спасов, проф. Стойков, проф Василев, преподавателите от целия фолклор, нищо не можехме да направим без тях. Те сега са базови паралелки към Академията , защото те са музикална педагогика с такива преподаватели.

Е. Тодоров: Сега да видим кой ни търси, да не е проф. Стойков примерно. А само, че той се отказа.

Р. Ненчева:  Също така базова работа имахме и с института за осъвършенстване на учителите. Обучавахме учители нали, как се работи със специализирани паралелки по фолклор, една много разностранна дейност беше.

Е. Тодоров: А само българчета ли бяха, или имаше и други?

Р. Ненчева:  Имаше и сега има една туркиня, която се казваше Надя Недет. Много красива. Тука даже в хора можем да  я видим. Ето я… тя е туркинче.

Е. Тодоров: Да, ето я тук в края… А какво стана с нея?

Р. Ненчева:  Ами тя си пееше, ама завърши някаква професионална гимназия и сега учи икономика.

Е. Тодоров: Не е станала поп певица примерно? Някой не стана ли попър?

Р. Ненчева:  Не, не. Поп певици не са станали още.

Е. Тодоров: Защото те там са парите…

Р. Ненчева:  Да де, ама все още са се запазили децата от първите… Дай Боже да се пазят по-дълко време, на първо място да не бъдат парите. Да имат и други такива ценности. Но аз лично, понеже много съм ходила с тях по концерти и сега си следя и цяла видеотека имам… И вярвам, че нашият фолклор ще се запази. Вярвам, че това национално богатство ще се запази.

Е. Тодоров: То сега си продължава?

Р. Ненчева:  Да, сега е СОУ. Съвсем големи и чудесни изяви има. Това е основата ни, това оставихме, което ви показвам сега върху което се игради средното училище.

Е. Тодоров: Имаше ли пари за инструменти, за отопление на залите?

Р. Ненчева:  Много трудно беше, но имаше. И пиана се купиха и интрументи се купиха и носии се направиха. Аз след като излязох както се казва така, продължих да работя с тях. Направих фондация „ Децата и фолклора’’, моя лична. И с нея просто поддържахме така дето се казва , с нея проведохме турнето във Франция, 20 национални костюма подарихме, цяла видеотека направихме на училището от всички изяви на децата. И сега има хора, които помагат на училището в това отношение. Там един страхотен екип от ръководството и от музиканти. Първият музкант беше тамбурист. След това семейство Найденови, които още са там- гъдулар и певица. След това Тошко Тодоров, кавалджия, гайдар… хоеа, които още са там, които да основата на това. Тези колеги са минали през…първо са били ученици в Широка Лъка, след това са били студенти в Академията. След това са били преподаватели в Широка Лъка, след това бяха в съставите на Академията и ансамбъл Тракия и дойдоха в екип в мойто училище. С голямо желание именно, че децата са тези, които ще продължат, които ще за пазят българския фолклор. Затова сега името на училището като се каже това, знаят музикалното учлище вече в Пловдив. Там се свири и пее непрекъснато в квартала отдавна си вървят с тамбурите на шията и си свирят от стола до това и така продължават и до днес.

Е. Тодоров: Една история, не знам дали и друг път съм я разказвал. Казахте, че сте направили фондация, попадна ми един проект не знам от кой град. Подобен проект да се създаде оркестър гъдулари от различните етноси , за да могат децата  заедно да заздравят връзките и така да реализират своите таланти и към проекта бюджет и пише: ‘’ За струни за гъдулките, 10 струни по 80 стотинки- 8 лева. За учител гъдулар 10 часа по 2 лева-20 лева.’’ И накрая пише  ‘’Семинар по правата на човека’’. От София по 80 лева, хонорари, щото без семинар за правата на човека няма да мине. А всъщност каква по-голяма интеграция и какво по-голямо потвърждаване на човешките права от това да засвирят различните момчета и момичета, да пеят в един глас, ритъм и така някой смятат, че семинар за правата на човека е много важен.

Р. Ненчева:  Не, те се преобразиха просто тези деца. Музиката си е голямо вълшебство, апък нашият фолклор наистина е голямо вълшебство. Когато ни слушат във Франция например ни питаха ’’ колко платиха родителите, за да научат всичко това?’’. Защото те изнасяха час и половина концерт на 10-12 години. И аз им казвам ‘’нищо, това е държавно училище’’. Това са 8 учители, преподаватели само по това. ‘’ Еми как така сте бедна държава?’’ ме питат те…

Е. Тодоров: Да, аз съм чувал и други подобни истории за спорт и за такива… Там си плащат родителите.

Р. Ненчева:  Да, там за всичко си плащат родителите. Е то сега горе долу взе да става така. Но наистина тук все още е така и се надяваме, че ще се поддържа този дух. Не знам просто аз вечно не само, че съм запалена по фолклора, ,много съм дала на децата и на него. Била съм много дълги години танцьорка, народни танци и смятам, че това ни е миналото, настоящето и наистина ни е бъдещето. Това ни е визитната картичка в действителност.

Е. Тодоров: А като казвате фолклор, от кои региони… ?

Р. Ненчева:  Ами във всички региони. Тези деца изпълняват песни от всички региони. Тя е толкова боката фолклорната ни палитра, че просто каквото да запееш това е България. Даже само тъпана като забие е достатъчно и предостатъчно да се знае, че това е.

Е. Тодоров: А идваха ли ви на гости от други страни?

Р. Ненчева:  Гърците идваха, французите не успяха да дойдат. Гърците идваха, едни ги водихме в Родопите. Тогава в Лъки имаше един празник с обичаи с ритуали. Беше просто разкошно, много бяха доволни. Съвместни концерти изнасяхме. Ние сме изнасяли съвместни концерти със средното училище в Бургас, тук и в Бургас. И в Котел по същия начин. Така че после знаете ли като … с фондацията аз правих нещо много интересно. Спах с тези деца, организирахме концерти в Пловдив с ученици от пловдивските училища, които да слушат изпълнения на техните връстници. И си спомням в училище ‘’Райна Княгиня’’ в зрителната зала правихме концерт и аз там водих студенти на практика. И срещат ме по коридора и ме питат ‘’кога ще дойдат пак да пеят и да свирят?’’ .  Значи искат нашите деца… Правихме в Кочо Честименски в салона, в Гео Милев в киното В Профсъюзния дом на културата сме правили големи концерти, които са били с деца от всички училища.

Е. Тодоров: А освен фолклор, нещо китарни състави?

Р. Ненчева:  Тамбурашки оркестър има, нали ви казах.

Е. Тодоров: Не не, говорим за модерна музика.

Р. Ненчева:  Не, там няма. Срга големите в СОУ-то … вярвам, че абсолютно има.

Е. Тодоров: Защото помня там на Филип Славов беше Минаса… Помните ли го?

Р. Ненчева:  Да, моя съпруг беше голям китарист също. Имаме китара. Имаме мандолина.

Е. Тодоров: Помня тогава на улицата седеше тама Минаса и правеше… с шкурката прави китарата.

Р. Ненчева:  Еми да те си правеха и много серенади тогава из Хаджи Хасан махала… Много китаристи имаше.

Е. Тодоров: Чакайте да видим кой звъни… Ало?

Зрител: Здравейте, сега аз искам да кажа нещо, което няма е толкова приятно, но все пак това е от историята на Пловдив. Досега се говореше за каици… чак до гондолести работи.

Е. Тодоров: Да, моя е заслугата… Кажи сега какво?

Зрител: Сега… от 1949 година до 1959 и края на 62 година с тези каици също работиха хора, които имаха висше образование, завършили колеж, офицери. Всички те, съдени от Народния съд и не им се даваше…

Е. Тодоров: Неблагонадеждни, се наричаше.

Зрител: Никаква друга работа не им се даваше и бяха срещу минимално заплащане. Правеха в пределите на град Пловдив, окрепяването на брега. Сега като го видим брега в пределите на Пловдив са красиво подредени камъните, нали? Това е минало през ръцете на тези хора и това не трябва да се повтаря. Просто трябва да се запомни. Част от черната история на Пловдив, но е част.

Е. Тодоров: Миналата седмица Митко се обади една зрителна нещо искаше да ме ругае и вика ‘’ Да затворим завинаги тези срамни страници.’’ Според мен не трябва да ги затваряме.

Зрител: Не трябва. То това е част от историята. Ето го брега, какъв е красив сега, подредени камъни.

Е. Тодоров: Добре, ето го сега какво има… няма вода за каици.

Зрител: Това е труд на тези хора.

Е. Тодоров: Да ето го, това са всъщност…

Зрител: Първата година бяха пуснати първата партида от Народния съд, които бяха осъдени на 10 години и 49 година им намериха тази работа…

Е. Тодоров: И окрепиха бреговете на Марица…

Р. Ненчева:  Аз пък помня, че после бяха дюзи бяха сложили, когато новия мост там на…

Е. Тодоров: Да, опитваха да създават плавателна, ама нещо…

Р. Ненчева:  И едно кейче имаше там, което още стои.

Е. Тодоров: Ама нещо не се получи, поради… не беше доизмислено. Марица явно трудно ще се преработи в друг формат. Така имаме още мъничко, ако има някой да се обажда…

Р. Ненчева:  Аз искам само, искам да кажа кои бяха ръководствата на цялата история на училището, защото това не е лесно 70 години едно училище… Значи първият казахме, че това е г-н Даов, след това от 44 година Генчо Черногорски. От 50 до 64 година Данко Арабаджиев откакто е филиала вече. От 64 до 68 година Иванка Келева и заместник Браниска, вече тук започват заместник-директорите.

Е. Тодоров: Моята класна.

Р. Ненчева:  Класна ли ви е била? Така от 68 до 76 година става Брадиска директор на  ‘’Любен Каравелов’’, а заместник Тодорка Ангелова. От 76 до 89 година е Дима Маринова, която е била 36 години в училище със заместник-директор Тодор Николов. След това няколко години беше Николай Куктев, който след това стана заместник-директор на ‘’Матевски’’.

Е. Тодоров: Имаме зрител и както се казва  зрителя има предимство. Ало?

Зрител: Добър вечер. Искам да поздравя моята бивша директорка първо.

Е. Тодоров: А вие кой сте?

Зрител: Значи, аз съм бивш възпитаник, гъдулар. Тя може би не ме помни. Казвам се Христо Рахман.

Р. Ненчева: Помня те Христо, къде си сега?

Зрител: В момента уча 3-та година медицина в Пловдив.

Р. Ненчева:  Сериозно?

Е. Тодоров:  инструмента пазиш ли го?

Р. Ненчева: Можеш ли да си дадеш кординатите тук в ефира на г-н Тодоров да се свържем с теб.

Зрител: Да да, разбира се.

Е. Тодоров:  Казвайте.

Р. Ненчева: Аз сега ще те покажа тука. Помниш Гърция?

Зрител: 96-10-29. Да да, помня всичко.

Р. Ненчева: Ами ето, свирихте преди малко и ти беше на екрана.

Е. Тодоров:  Я да видим къде е , дай една снимка.

Р. Ненчева: Сега ще го видим на снимка. Ето го, много трудно се вижда.

Е. Тодоров:  Той ще се сети къде е…

Р. Ненчева: Баща му е индиец, майка му е българка, детска лекарка, той дойде при нас, беше свирил в школата в Профсъюзния дом на културата и в трети клас дойде при нас. Разкошен гъдулар.

Е. Тодоров:  Христо, поддържате и бръзка със старите музиканти?

Зрител: Ами да ви кажа честно, откакто на пуснах училището това беше след 7 клас …

Р. Ненчева: Ти къде отиде след 7 клас?

Зрител: След 7 клас отидох в ЕГ ‘’ Иван Вазов’’.

Р. Ненчева: А сега знаеш ли, че Петко, Николай, Иво, Христо са в Академията 3 курс студенти?

Зрител: Значи да ви кажа честно, засичал съм ги из Пловдив, разговаря ли сме…

Р. Ненчева: Хайде, ние ще се срещнем с теб и аз ще те срещтна с тях, искаш ли?

Зрител: Да, ще се радвам.

Р. Ненчева: И аз много.

Е. Тодоров:  Може да направим един възспоменателен концерт тука. Че толкова години…

Р. Ненчева: След толкова години, да… От тези първите, от първия випуск, ще направим един концерт. Мерси… Ето чудесно, това беше много интересно момченце, страхотен гъдулар. Има го на друг запис, но колегата ви не пусна другото изпълнение на оркестъра. В касетата го има като солист.

Е. Тодоров:  Колегата може да потърси, ако се сети.

Р. Ненчева: Да, ако се сети може да потърси. Та стигнахме до 76-89 година Дима Маринова. И от последните 7  години от нейното директорство аз и бях заместник-директор вече. Бяхме страхотен екип с нея, такова съчетание на как дакажа, на всичко…

Е. Тодоров:  Има ли го тука?

Р. Ненчева: Още малко трябва… Като върви записа, аз ще гледам. Това  е Веско сега.

Е. Тодоров:  Само че телефона звъни. Ало?

Зрител: Ало, добър вечер.

Р. Ненчева: Ето го!

Е. Тодоров:  Момент, това в средата така ли? Христо Рахан.

Р. Ненчева: Да, ето това.

Зрител: Чудесно предаване за училището. Аз искам да кажа нещо. Хубаво е направите едно предаване за онези училища, на които са сменили иманета и то по-специално говоря за това училище ‘’Елин Пелин’’. Когато аз учех в него преди много много години, то се казваше ‘’Тодор Яма Поливи’’. Едни хора, които са го построили това училище и в което се учеха всички деца от Сарайкъра и от ‘’Христо Ботев’’ квартала. Защо беше сменено името не знам. Просто ме провокира това обаждане на господина. Предполагам, че има още много много учлища, които ей така са сменили имената, а тези хора са доколкото аз знам не са имали деца, имали са малко пари. Благодаря ви.

Е. Тодоров:  И аз се чудя някой път защо сменят имената. Улицата там, за която говорим беше ‘’Чирпан’’, ‘’Блатислав Велишки’’ след това ‘’Шести септември’’. Стигнахме до страхотен екип.

Р. Ненчева: За страхотен екип, да. И наистина от тези години, този учителски екип, които бяха вече стабилни професионалисти с много изяви на ученици-на олимпиади, конкурси, художествена гимнастика, волейбол, футбол, борба даже. Стефка Марковка също учителка по физическо, която по художествена гимнастика бяха републикантски първенци и какво ли не беше през тези хубави години. А от 89 година, след това вече казах, че бях избрана за директор и тогава като се сляха двете училища трябваше да бъдат двама  заместници. А другите вече двама ми ги пратиха. Едната колежка беше от ‘’ Паисий Хилендарски’’ Чолакова, а другата беше Роза Балтова, тя досега си е учител по литература в училището. Минаха пбаче две три години и в промените след 89 година, съкратиха заместник-директори в училищата и тогава останах отновно с един директор. Обаче вече разрешиха да има административен директор. Това беше най-хубавото, което се направи непосредствено след 89 година за училищата, за директорите специално, защото просто административната работа губеше истинските функции на директора на училището. Защото той е преди всичко педагогически ръководител, а не администратор. И с него бяхме също страхотен екип, той пое цялата административна работа. Тогава обагатихме много материалната база, той помогна в много неща. И след пък съкратиха, тоест смениха ги, не заместници, а помощник-директори. Разбира се има разлика във функциите на заместника и сега например помощника не може, ако го няма директора да го замества. Трябва да назначи със заповед някой да го замества. Тогава след това дойде при нас заместник-директор г-жа Друмева, която е и още заместник в училището. От 1 година временно изпълняваше директор, тя беше временно изпълняващ директор, а заместник беше г-н Цветилов, който е инициатора на паралелките. И от 95 година с конкурс вече първия директор с конкурс Саша Щерева, амбициозен човек, която пое и продължи тази идея и направи всичко възможно да стане СОУ с двама помощници. Една учебна година с Аврора Костова и Вера Друмева. И от следващата учебна година досега г-жа Панайотова, Друмева и Саша Щерева са екипа на сегашното средно училище, което съм сигурна, че ще направите с юбилейната година предаване с тях и с изяви, особено на децата.

Е. Тодоров:  Значи какво казвате, 15 септември, 70 години така ли?

Р. Ненчева: 70 години на 15 септември тази учебна година. Аз много се радвам, че Христо се обади.

Е. Тодоров:  А спомняш ли си някои други деца, които така от по-ранните години вече са станали някакви известни хора да кажем?

Р. Ненчева: Да, спомням си например Николай Станев, художник, който завърши Художествената академия в Прага. Г-жа Станева, майка му, която беше учителка, за съжаление почина вечна й памет. Нейния син завърши Художествената академия в Прага и е много известен художник в Чехия. Художници имаме също… Милена, само че й забравих второто име, пловдивска художничка много известна. На Пенка Илиева дъщерята също е художничка. Завърши в Полша и също е много известна художничка. Музиканти… Музиканти имаме много, самоче не на всички им помня имената. Но откровено казано имаме много… една учителка Чакалова, беше учител на годината в ‘’Ана Май’’. Да, по литература наш учител, даже ние тук имаме едно стихотворение по случай 60-годишния юбилей. Военни летци имаме, но вече съм ги позабравила.

Е. Тодоров:  Д-р Тодоров , брат ми. Брат ми е доктор, известен. Той там в ‘’ Любен Каравелов’’ учеше.

Р. Ненчева: Знаете ли, аз много често казвам на студентите, че най-голамата награда за един учител е когато след много години, както сега ето Христо ме развълнува наистина, да срещне и да ви каже „Г-жо как сте, познахте ли ме?’’. И даже сега мога да ви кажа, като казахте че не само известни личности, ами и другите ученици, които са били, както казваме понякога ‘’черните овце’’, пък то не е така. Аз много често да не казват на студентите, че имат лошо дете, няма такова лошо дете, има дете с проблеми. Трябва да знаем проблемите и да му помогнем и да ги решим.

Е. Тодоров:  Сега се сетих аз, като казахте ‘’черните овце’’, имах един съученик макарона му беше прякора, който беше чешита на махалата. И като завършва 7 клас, той пълно с двойки завърши, обаче казва, че отива там в някакво СПТУ , не знам какво, да учи занаят и те му написали тройки, четворки да се отърве от училището, обаче той на 15 септември се явява и не помня коя беше класна и като го видя и се разплака ‘’ Пак ли при нас бе, пак ли се върна’’ .

Р. Ненчева: Така, един любопитен факт от мои ученицим, които попадат в моя група като студенти. Един  от тях е гайдар, той беше в този оркестър- Стоян. И учи ако не се лъла български и английски или български и история, това не мога да си спомня преди 3-4 години. Един забавен, все си влиза и излиза, когато си иска така бавно… И в един момент след занимания седнахме на кафе и ток вика: ‘’Ще заминавам на бригада в Англия, г-жо знаете ли, че трябва да ми подпишете книжката, че аз заминавам за Англия, бие толкова време не ме познахте.’’ И аз вече се сещам… ‘’ Кой си?’’- ‘’ Ами Стоян  с гайдата’’. Той като дойде както там беше, същия, чакаме го на концерт, чакаме го на това…

Един ден стоя на спирката да чакам рейс, вали дъжд и питам шофьора на 44 дали ще тръгва и той ми казва ‘’ Да, г-жоНенчева.’’ И си викам, ‘’ясно, мой ученик’’. Качвам се и почва да ми разправя, обаче не успях това дете да го попитам и ако случайно ме вижда и чува сега, може да се обади да си каже името, забравила съм му името. И ми казва: ‘’ Бях от онези ученици, които са били чести гости в дирекцията. Като дойдех, сядахме на дивана и си говорихме и пак ме заплашвате с нещо, пак си трагна и пак се бърна на дивана. И аз почнах да правя така че да ме пратят, за да си говоря с директора.’’

Е. Тодоров:  То е имало нужда момчето с някого да поговори.

Р. Ненчева: А тези случаи още повече развълнуват учителя…

Е. Тодоров:  Добре, дават ми знак, че време изтича. Тука за това вестниче нищо не казахме… Какво пише в него?

Р. Ненчева: Пише за посещението ни във Франция, а това е едно фото от училището, на което бяхме на посещение. Това са изявите тука на децата през цялата година, концертите, които аз споменах. Ето тази снимка я показахме, това е във Франция с кмета. Аз искам така да завърша с именно отзивите нали във Франция особено. На кмета на Сен-Шамон, който след като ги слуша, свирихме му даже му играхме ръченица и включително и аз. И си завърши така с думите, че е спокоен за Европа, щом в нея живеят такива талантливи деца. И ние бяхме щастливи, че това са българските деца.

Е. Тодоров: Това е един хубав финал, уважаеми зрители. Значи Европа може да бъде спокойна, когато гледа нашите деца от училище ‘’Любен Каравелов’’. ‘’Любен Каравелов’’ е  едно добро лице на нашата страна, но дали всички лица на България са добри…

Р. Ненчева: Да, навсякъде представяха България, Пловдив и се гордея, че съм от Пловдив.

Е. Тодоров: Добре, да завършваме. През последния час мой гост беше г-жа Радка Ненчева, дългогодишен учител, заместник-директор, директор на 94 година на ‘’ Любен Каравелов’’ и се оказа, че това училище се обедихте, на края на града в махалите, обаче има добри учители, достойни деца и представя България пред Европа. Последен зрител. Ало? Той се отказа… Довиждане, до следващия четвъртък.

Христиана Димитрова и Милена Иванова

Александър Христов, Ива Йорданова и Мая Ташева

Мария Янакиева и Василена Панчарова

Ненко Цъцаров и Стефан Садаков

Eлеонора Чепишева

Пънар Кюр е турска авторка, родена в Бурса. Детството и преминава в различни анадолски градове, а след това тя посещава различни места по света, включително Англия и САЩ. Завършва колеж в Истанбул; в Сорбоната в Париж защитава доктората си по литературознание. Получава награда на името на Саит Фаик за сборника с разкази „Неподвижни води”, а понастоящем е преподавателка в университета „Билги” в Истанбул. Романът и „Жена за обесване” е издаден първо от издателство „Билги” и е неколкократно преиздаван след това. През 1986 става тема за игрален филм. Базиран на истинска история, 15-годишния труд на писателката среща неодобрението на много инстанции, считащи, че съдържанието е порнографско, и дори се стига до съдебен процес. В романа си Пънар Кюр сама представя своята защита, твърдейки, че няма нищо порнографско, а моралните и подбуди, свързани със създаването на романа, са протест срещу всички събития, близки по някакъв начин до описаните в него – тя определя произведението си като едно от най-значимите в турската литература. Този роман е най-силния текст на турската писателка.

В него се разказва за една жена, поставена в безизходица, хваната в капана на един сексуален маниак, отделена от всичко и от всички. Героинята е принудена да се примирява с издевателствата на този маниак, понасяйки насилието и прищявките му, неспособна да се защити, отчасти защото е жена и това я прави по-слаба, отчасти и защото никого не го е грижа за нея.

Романът започва с кратко въведение, информиращо ни за присъдата, т.е. за финала на делото за убийството във вилата край Босфора. Следват три монолога, които ни представят цялостната история от различни ъгли. Чрез тях, освен всичко друго, се запознаваме и с героите, с техния характер и разбирания. Завършека е защитата на Пънар Кюр, обръщението и към всички, които обвиняват и осъждат произведението и.

Същността започва с обвинението. „Среднощните размисли на съдията” представя гледната точка на човек, родил се беден и успял да се издигне самичък в обществото. За него изцяло важи философията „целта оправдава средствата”. Той е натоварен със задачата да е съдник на обвиняемата Мелек. За този човечец, мачкан от всички преди и неведнъж разочарован от нежния пол – неговата представа за действията и подбудите на жените е бил осакатен още в ранните му години, още тогава е загубил всякакво доверие в когото и да било, особено в жените – за него всички са еднакви, всички са „мръсници”, целят единствено да те изцедят до последната капка и после да те захвърлят като носна кърпичка. Той е поставил присъдата още като я е видял, но все пак допуска, че може да бъде оправдана. Съзнателно или не, образът на Мелек предизвиква спомени и асоциации у него, засягащи по-значимите жени в живота му, тези, които са оставили трайни следи в съзнанието му. Но всички те са под общ знаменател, на всички тях той гледа като на „мръсници” и използвачки. Омразата, породена тогава, сега му оказва значително влияние. Раздразнението от мълчанието на обвиняемата, от упорството на една от заседателките – единствената, усъмнила се във виновността на Мелек –, допълнително разпалва тези чувства, замъглява погледа му и афектира преценката му. Всичките удивителни знаци, използвани като индикатори на гнева и раздразнението му, ни насочват право към сърцето му. Сърце, което с готовност би раздало правосъдие собственоръчно на всички, които по негова преценка заслужават, дори собствената му съпруга, бидейки жена, и заради факта, че наистина му изневерява, заслужава правосъдие. Въпреки всичко той е съдията, той е здравият разум, който трябва да даде справедливо решение по делото с Мелек.

След като ни запознава със съдника, Пънар Кюр се спира на основния персонаж – обвиняемата Мелек. „Посетителите в килията на Мелек” е може би най-трудоемката част от романа, тъй като за да представи Мелек в правилната светлина – простовато, злочесто и необразовано момиче – авторката се отървава от пунктуацията и правилата за подреждане на текст. Разбира се, не в целия монолог, но достатъчно, за да стане по-трудно да се определи кога свършва една линия на размисъл и започва друга. От друга страна, употребата на чужди думи и дори на цинизми спомага за изграждането на ясна представа за живота, за преживяванията на Мелек – нещастието на детството и, липсата на обич и закрила, обричането и да бъде слугиня, побоите, които следват, и окончателното подчинение. Героинята е отделена от света, отцепена от хората около нея. Единствената и утеха е в градината на господаря и, там тя се отдава на спомените за обичния и дядо, за нещастието, сполетяло баща и; често самата тя желае някой да прекрати мъките като вземе живота и. Тя търпи болката, страха, унижението, които и поднася всеки един изминал ден. За нея живота започва да губи смисъл; страх я е дори да мисли, прави всичко механично. За пръв път в градината среща спасителя си, който, по ирония на съдбата, се превръща в неин палач. По-късно самият той става част от мъченията на Мелек и за нея е непонятно как може той да и говори за любов и за „о-сво-бож-де-ние”, като по нищо не се различава от останалите нехаещи съучастници на господаря и, Хюсрев бей. Ключовите моменти в жизнената линия на Мелек, ключовите думи, са произнесени накъсано, на срички, за да се подчертаят и да им се обърне специално внимание – „роб-ство”, показващо ежедневието на героинята, нещо толкова обикновено и незабележимо, с него е свикнала и не смее да възроптава; „о-сво-бож-де-ние”, новото в живота и, неразбираемото; и накрая изстрела – „па-а-т!” – завършек, но не и освобождение.

Тези два монолога са написани чрез похват, наречен поток на съзнанието, който, макар и трудоемък, оформя и изгражда съзнанието на героите. В третия монолог, „Записките на Ялчън”, тази техника липсва. Там се запознаваме с едно 17-годишно хлапе, идеалист, романтик, неговото световъзприятие е много по-емоционално отколкото другите две. Чрез този монолог се доизграждат образите и на маниака Хюсрев бей, и на самия Ялчън, и дори на околните – как те възприемат тази лудост и какво правят в отговор. Този монолог е ключов, чрез него се осъзнават предходните два и се осмисля целия роман. Заради него, дори и да сме изградили грешна представа за нещо, веднага насочваме съзнанието си в правилната посока, посоката, която е в замисъла на авторката.

Романът е подходящ за масовата аудитория – достатъчно увлекателен и задълбочен е за да обхване различни категории читатели. Пънар Кюр признава, че в произведението и присъстват някои доста жестоки и шокиращи сцени, но твърди, че именно това е целта на литературата – да разтърсва, да грабва вниманието. Мястото на действие е ясно посочено – Истанбул, в една вила край Босфора. Времето, от друга страна, не е посочено, което остава възможност да се правят асоциации както с минали времена, така и с настоящето, което е и една от основните идеи на авторката – романът е протест срещу всички подобни ситуации, случващи се и до ден днешен. Персонажите са добре развити; читателят бива заинтригуван от различните нива на образование, различните нива на мислене на героите, чрез които те биват представяни. Второстепенните герои са представени чрез главните, било като спомени или като асоциации. Честата ретроспекция и разказът в първо лице спомагат за съпреживяването на събитията, сполетили героите.

„Жена за обесване” е автобиографичен роман за едно общество, където във всеки един аспект важи закона на джунглата – „по-силният оцелява”. Именно искреността, шокиращата истина правят романа толкова значим.

Рецарий, сцисор, мирмилон…Сложни непознати думи? Вероятно си мислите, че са някакви научни термини? Зад тях обаче се крият истински хора, които са влизали във фатален танц със смъртта всеки ден през целия си живот. Това са били гладиаторите. Неизменна част от ежедневието на древния римлянин, спектакъл, очакван с нетърпение от всички хора. Арени, побирали хиляди зрители. „Хляб и зрелища” са казвали римските императори преди много векове – под „зрелища” са имали предвид точно гладиаторските борби. Какви са били гладиаторите? Как са се сражавали за живота си? Какво е означавало да си гладиатор? Това са само част от въпросите, на които историкът и археолог д-р Маркус Юнкелман отговаря в тази част от поредицата на „Какво? Как? Къде?”. Неговото проучване е базирано не само на находки и документи, останали от времето на Римската империя, но и на проведените от него експерименти, пресъздаващи истинските гладиаторски борби.

Слоган: Гладиаторските борби – развлечение или присъда?

Анотация:

Поредицата енклопедични книжки „Какво? Как? Къде?” ни представя актуална информация по много и най-различни теми. Като се започне от древността, та и до днес. Не само история, не само технологии, не само животни, а всичко. За всекиго по нещо! Поредицата е предназначена за възрастовата група от 9 до 99, т. е. за всички! Информацията е поднесена по много интересен и атрактивен начин, а самата енциклопедия е луксозна и качествена! Ако сте любознателен, ако искате детето ви да научи повече за рицарите, гладиаторите и още много други теми, тогава поредицата „Какво? Как? Къде?” е точно за Вас!

Рекламно изречение:

Какво, как и къде се е случило? Бъди в час!

Какво? Как? Къде? Бъди в час!

Защо да станеш млад предприемач?

ЯКОлело

Идеята на Иван Григоров

Събуждаш се една сутрин и си решаваш, че е дошло идеалното време да започнеш бизнес… До тук си прав, но от там нататък следват безброй компромиси към личния живот, към приятелите и най-вече към това, което наричаш свободно време. Добрата новина в случая е, че една хубава идея е по-ценна от всичко. Ако си измислил нещо стойностно, качествено, луксозно и след много проучвания разбереш, че има пазар за твоя продукт, трябва да се вслушаш във вътрешния си глас, който вика „ДЕЙСТВАЙ!!!”.

Иван Григоров, който е студент в ТУ София по подобен начин се сдобива с идеята да накара Пловдив да се движи на колела. ЯКОлело е един амбициозен и много скъп проект, целящ стимулирането на хора от всички възрасти да превърнат напрежението от пътуването с автомобили и автобуси в едно активно, свежо и здравословно занимание. Той е човек, който твърди, че обожава да кара колело и обожава този град. С ЯКОлело той успява да съчетае най-любимите си неща в едно. Решава, че ще инвестира ужасно много усилия в една благородна цел, а именно да направи Пловдив едно по-хубаво място.

Скромност, позитивност и амбициозност са качествата, които са го довели толкова близо до изпълнението на проекта, а това което му помага да го придвижи е това, че в момента той е абсолютно необходим. Жителите на българските градове са на едно от първите места по брой моторни превозни средства на глава от населението. Около дупките има прекалено малко улици и постоянните им ремонти парализират редовно различни части от града. Вярно е, че има и далеч по-прости решения на тези проблеми, но ако имаше повече хора като Иван те вече щяха да са реалност. Той е намерил това, което ще го направи щастлив и действа по реализирането му. Уви, за сега само той прави нещо по въпроса.

С написаното до тук можеш да разбереш колко е важно да чувстваш близо до сърцето това, което правиш. Няма по-голяма емоция от тази да видиш как мечтите ти се сбъдват. А за да се случи това е нужно да вложиш доза риск, желание, любов и упоритост. Пътят към успеха е в 99-те процента старание и усърдна работа, а за осталия един процент можеш да разчиташ изцяло на себе си и на късмета.