Пънар Кюр е турска авторка, родена в Бурса. Детството и преминава в различни анадолски градове, а след това тя посещава различни места по света, включително Англия и САЩ. Завършва колеж в Истанбул; в Сорбоната в Париж защитава доктората си по литературознание. Получава награда на името на Саит Фаик за сборника с разкази „Неподвижни води”, а понастоящем е преподавателка в университета „Билги” в Истанбул. Романът и „Жена за обесване” е издаден първо от издателство „Билги” и е неколкократно преиздаван след това. През 1986 става тема за игрален филм. Базиран на истинска история, 15-годишния труд на писателката среща неодобрението на много инстанции, считащи, че съдържанието е порнографско, и дори се стига до съдебен процес. В романа си Пънар Кюр сама представя своята защита, твърдейки, че няма нищо порнографско, а моралните и подбуди, свързани със създаването на романа, са протест срещу всички събития, близки по някакъв начин до описаните в него – тя определя произведението си като едно от най-значимите в турската литература. Този роман е най-силния текст на турската писателка.
В него се разказва за една жена, поставена в безизходица, хваната в капана на един сексуален маниак, отделена от всичко и от всички. Героинята е принудена да се примирява с издевателствата на този маниак, понасяйки насилието и прищявките му, неспособна да се защити, отчасти защото е жена и това я прави по-слаба, отчасти и защото никого не го е грижа за нея.
Романът започва с кратко въведение, информиращо ни за присъдата, т.е. за финала на делото за убийството във вилата край Босфора. Следват три монолога, които ни представят цялостната история от различни ъгли. Чрез тях, освен всичко друго, се запознаваме и с героите, с техния характер и разбирания. Завършека е защитата на Пънар Кюр, обръщението и към всички, които обвиняват и осъждат произведението и.
Същността започва с обвинението. „Среднощните размисли на съдията” представя гледната точка на човек, родил се беден и успял да се издигне самичък в обществото. За него изцяло важи философията „целта оправдава средствата”. Той е натоварен със задачата да е съдник на обвиняемата Мелек. За този човечец, мачкан от всички преди и неведнъж разочарован от нежния пол – неговата представа за действията и подбудите на жените е бил осакатен още в ранните му години, още тогава е загубил всякакво доверие в когото и да било, особено в жените – за него всички са еднакви, всички са „мръсници”, целят единствено да те изцедят до последната капка и после да те захвърлят като носна кърпичка. Той е поставил присъдата още като я е видял, но все пак допуска, че може да бъде оправдана. Съзнателно или не, образът на Мелек предизвиква спомени и асоциации у него, засягащи по-значимите жени в живота му, тези, които са оставили трайни следи в съзнанието му. Но всички те са под общ знаменател, на всички тях той гледа като на „мръсници” и използвачки. Омразата, породена тогава, сега му оказва значително влияние. Раздразнението от мълчанието на обвиняемата, от упорството на една от заседателките – единствената, усъмнила се във виновността на Мелек –, допълнително разпалва тези чувства, замъглява погледа му и афектира преценката му. Всичките удивителни знаци, използвани като индикатори на гнева и раздразнението му, ни насочват право към сърцето му. Сърце, което с готовност би раздало правосъдие собственоръчно на всички, които по негова преценка заслужават, дори собствената му съпруга, бидейки жена, и заради факта, че наистина му изневерява, заслужава правосъдие. Въпреки всичко той е съдията, той е здравият разум, който трябва да даде справедливо решение по делото с Мелек.
След като ни запознава със съдника, Пънар Кюр се спира на основния персонаж – обвиняемата Мелек. „Посетителите в килията на Мелек” е може би най-трудоемката част от романа, тъй като за да представи Мелек в правилната светлина – простовато, злочесто и необразовано момиче – авторката се отървава от пунктуацията и правилата за подреждане на текст. Разбира се, не в целия монолог, но достатъчно, за да стане по-трудно да се определи кога свършва една линия на размисъл и започва друга. От друга страна, употребата на чужди думи и дори на цинизми спомага за изграждането на ясна представа за живота, за преживяванията на Мелек – нещастието на детството и, липсата на обич и закрила, обричането и да бъде слугиня, побоите, които следват, и окончателното подчинение. Героинята е отделена от света, отцепена от хората около нея. Единствената и утеха е в градината на господаря и, там тя се отдава на спомените за обичния и дядо, за нещастието, сполетяло баща и; често самата тя желае някой да прекрати мъките като вземе живота и. Тя търпи болката, страха, унижението, които и поднася всеки един изминал ден. За нея живота започва да губи смисъл; страх я е дори да мисли, прави всичко механично. За пръв път в градината среща спасителя си, който, по ирония на съдбата, се превръща в неин палач. По-късно самият той става част от мъченията на Мелек и за нея е непонятно как може той да и говори за любов и за „о-сво-бож-де-ние”, като по нищо не се различава от останалите нехаещи съучастници на господаря и, Хюсрев бей. Ключовите моменти в жизнената линия на Мелек, ключовите думи, са произнесени накъсано, на срички, за да се подчертаят и да им се обърне специално внимание – „роб-ство”, показващо ежедневието на героинята, нещо толкова обикновено и незабележимо, с него е свикнала и не смее да възроптава; „о-сво-бож-де-ние”, новото в живота и, неразбираемото; и накрая изстрела – „па-а-т!” – завършек, но не и освобождение.
Тези два монолога са написани чрез похват, наречен поток на съзнанието, който, макар и трудоемък, оформя и изгражда съзнанието на героите. В третия монолог, „Записките на Ялчън”, тази техника липсва. Там се запознаваме с едно 17-годишно хлапе, идеалист, романтик, неговото световъзприятие е много по-емоционално отколкото другите две. Чрез този монолог се доизграждат образите и на маниака Хюсрев бей, и на самия Ялчън, и дори на околните – как те възприемат тази лудост и какво правят в отговор. Този монолог е ключов, чрез него се осъзнават предходните два и се осмисля целия роман. Заради него, дори и да сме изградили грешна представа за нещо, веднага насочваме съзнанието си в правилната посока, посоката, която е в замисъла на авторката.
Романът е подходящ за масовата аудитория – достатъчно увлекателен и задълбочен е за да обхване различни категории читатели. Пънар Кюр признава, че в произведението и присъстват някои доста жестоки и шокиращи сцени, но твърди, че именно това е целта на литературата – да разтърсва, да грабва вниманието. Мястото на действие е ясно посочено – Истанбул, в една вила край Босфора. Времето, от друга страна, не е посочено, което остава възможност да се правят асоциации както с минали времена, така и с настоящето, което е и една от основните идеи на авторката – романът е протест срещу всички подобни ситуации, случващи се и до ден днешен. Персонажите са добре развити; читателят бива заинтригуван от различните нива на образование, различните нива на мислене на героите, чрез които те биват представяни. Второстепенните герои са представени чрез главните, било като спомени или като асоциации. Честата ретроспекция и разказът в първо лице спомагат за съпреживяването на събитията, сполетили героите.
„Жена за обесване” е автобиографичен роман за едно общество, където във всеки един аспект важи закона на джунглата – „по-силният оцелява”. Именно искреността, шокиращата истина правят романа толкова значим.
_