Archive for January, 2010

Манник Хачикян – Рецензия за „Бляскав живот” от Грегоар Поле

Въпреки, че е млад писател, Грегоар Поле, се превръща в един от гигантите на съвременната литература. Притежава литературни отличия като „Жан Мюно”, „Виктор Росел”, номиниран е за награда „Гонкур”. Една от творбите му, наречена „Бляскав живот”, се откроява със своя многообразен и модерен стил.

Книгата е разделена на шест глави, именувани според дните на седмицата, които от своя страна се делят на по-малки епизоди.

Намерението на автора е да представи света на парижката интелигенция, или по-точно – артистичните кръгове, техните интереси и живот.

Действието се развива в Париж през лятото, в рамките на една, изпълнена с премеждия и съвпадения, седмица. Заради една сватба и едно погребение, героите се срещат, разминават се – именно това е любопитното – похвата, чрез който е написан романът. Поле успешно реализира намерението си, защото всеки един образ е изцяло представен и успява да ни разкрие доброто и злото в себе си. Чрез майсторството на перото си, обрисува качествата на героите, прониква до най-нежните струни на техните сърца.

Романът впечатлява със своята житейска мъдрост, чрез съдбите на коренно различни личности, срещащи и разминаващи се в космополитния Париж. Колкото и голям да е мегаполисът, той се оказва достатъчно тесен за тях, за да може пътищата на жителите му да се пресичат. Всички тези противоположни личности характеризират различни черти на човешката душевност.

„Бляскав живот” представя съвременното натоварено ежедневие на модерен Париж. Представя в кое се състои фалшивия и истинския блясък в техните очи. Бляскав е градът, но дали животът им блести със същата яркост. Понякога именно блясъкът може да заслепи очите за истинските неща. Романът е реализиран правилно, защото успява да ни потопи в света на героите, да ни накара да съпреживеем техните радости и тревоги, любов и разочарования. Читателят навлиза в артистичните кръгове на Франция, за да ги опознае, благодарение на авторовия талант.

Трудно е да се определи кой точно  е главният герой на произведението. Всеки читател сам открива своя ,според себе си. Може би, главният герои е самият повествовател, самият събирателен образ на артистичната душа.

Ден понеделник започва с описание на черквата „Сен Сюлпис”, която се оказва центъра, около който ще се завърти и преплете сюжетът. Маша – „момичето с всякакви таланти”, прави двете фотографии, които ще се окажат върховното постижение на кариерата и. Фотографиите на смъртта – момента, в който Анри почива. Едната е със светнат лампион – символ на живота, другата е с загасен – символ на смъртта. Маша е една противоречива личност, дълбоката трагедия на живота и , е представена от разказа на търговеца на предмети на изкуството – Виниес. Тя унищожава творбите си шест месеца след създаването им, както синът и е починал, едва на шест месеца. „Предмета на изкуството е пространството”. Виниес се оказва и неин спасител, при опита да се самоубие. Кариерата и потръгва, благодарение на него – той я учи, помага и. В часа на смъртта на Анри, тя освобождава ателието си в едната кула на „Сен Сюлпис”, за да отпътува за Рим, където е изпратена от фондация „Жаше”. Там открива голямата си любов Амбоджо.

Анри, който умира още в Първа глава, има четири дъщери – Силви, Зое, Франсоаз и Едит. Скръб и алчност се преплитат в едно, докато сестрите чакат затварянето на ковчега. Въпреки че са тъжни, успяват да се скарат за вече изгубения апартамент, предписан на медицинска фондация.

Едит е имала силна духовна връзка с баща си. Авторът я представя с думите „жената, която никога не си е удома”. Тя бяга от тъжната история на голямата си любов Жозеф Конар – професор, който се оказва изпитващ нейния племенник Арно. Те се срещат отново, любовта им не е угаснала. Пламва с нов огън, за да изпепели остатъците от семейството на Жозеф, те се събират отново, за да са щастливи, в последната глава на романа.

Арно е събирателен образ на младия човек днес. Той е обграден от артистичната  компания на Мод, приятелката му – пианистка, Нур- музикантка, Франс- дъщеря на посланник, Филип Кувръор – млад писател. Задоволени във всичко, на моменти те губят своята душевност, което проличава от отегчението им при една от най- красивите гледки – Пантеонът, Сакре Къор, Айфеловата кула и Гран Пале. Мод е завършила консерваторията, но кариерата и не върви. Тя завижда на Изабел – дъщеря на фалшификатора на картини Силвен, която има голям концерт и е под протекцията на Казуши – влиятелна личност в музикалните кръгове.

Авторът проследява,в един и същ момент, героите и показва приликите и разликите в действията и принципите им.

Жозеф Конар е баща на Елоиз, чиято сватба с Жером предстои в събота, в „Сен Сюлпис”, където е и погребението на Анри. Сватбата се проваля, защото още преди нея, те не са духовно обвързани и връзката им е обречена. Елоиз е привлечена от бляскавия живот в имението на Сир Дюсак, а Жером предпочита да гледа мач, пред разговора с нея. По-късно Виниес се влюбва в  младата Елоиз.

Думите на Виниес- „Една голяма творба съдържа тайнство, един фалшификат съдържа тайна.” – показват как животът на героите се е превърнал във фалшификат, от тайните и неизречените думи помежду им. „Това е един бляскав град, но си остава града на порока.”- така е характеризиран Париж, градът, който много дава, но и много взима от жителите си.

 „Голямото изкуство е да оставиш яснотата да блесне.”- с тези думи, повествователят поучава нас – читателите , че истината , това е голямото изкуство на живота.

При разговора между Изабела и баща й Силвен, той разказва, че пише есе за истината. Есе за истината, написано от фалшификатор – авторът иронизира морала на артистичните кръгове, чрез тези взаимоизключващи се понятия.

На много места срещаме психологически разсъждения относно човека, желанията му и живота като цяло. Действията са преплетени в безкраен водовъртеж, който прави сюжета изключително увлекателен.

Друга противоречива личност е Анабел – пълното момиче, потърсило помощ от доктор Шандъобле, защото е прогонено от майката баронеса. Нейният образ отблъсква читателя, поради липсата на майчино чувство и окултните ритуали, които върши е дома си. Анабел става наследница на доктора, който пробужда притъпения й усет към всичко красиво и я връща към живота.

„Бляскав живот” е наниз от отделни картини и моменти в битието на своите герои. Този изключителен похват реализира успешно експеримента на Поле и гарантира успех на романа.

Част шеста – „Събота”, последен абзац – шлеп минава по черните води на Сена и не оставя следа, освен за тези, които са го видели. Чрез описанието на реката, авторът представя всичко, което се е случило през последната седмица. Точно както никой не знае какво се е случило с героите – малка частица от големия град – освен самите те, защото са го преживели. Сполучлив завършек, оставящ следа у читателя за един бляскав роман, интригуващ със своята многопластовост и симфоничност, сполучлив експеримент на младия автор.

Елизабет Марчовска – Рецензия за романа „Омбре” от Емил Тонев

Емил Тонев е роден през 1964 г. Завършва българска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Автор е на стихосбирката „Цветовете на вълчия сън“ (1993), сборника с новели „Граница“ (1993), както и на сценария за едноименния филм. Публикува в сп. „Ах, Мария“, „Витамин Б“ и във в. „Капитал“. Сценарист на „Сомбреро Блус” (тв новела), „Имам една идея“ и „Молитва за Байкал“ (документални филми). Работи като журналист във в. „Сега”.

Това, което е написано и което можем да открием от Емил Тонев не е толкова много като количество, но за сметка на това е качествено. Това доказва и третата му книга „Омбре”. „Омбре” е роман, предизвикващ сериозно читателско внимание. Силата и стихията на Емил Тонев, обаче, са в един междинен литературен вид, застанал на кръстопът между пространния разказ и кратката повест – новелата. Но книгите му „Граница” и „Омбре” са по-скоро обемни новели, отколкото романи, затова доказват безспорния талант на писателя и получават заслуженото читателско внимание.

Романът „Омбре” е издаден у нас през 2001г. от издателство „Летера”, което доказва, че въпреки опасенията за замирането на българската литература, когато на хоризонта изгрее нова обещаваща литературна звезда, най-известните и престижни издателства у нас са готови да и подадат ръка. „Омбре” е преведен и на италиански и се радва на голям успех. И нещо повече – романът на Емил Тонев е номиниран за наградата за сценарии на Берлинале.

Главният герой в романа е неговият разказвач. Ангел – по професия журналист, на 11 август 1999 година се намира в Париж и разказва събитията, случили му се в рамките на един месец само няколко години по-рано, през 1997 година, на едно съвсем различно място, наречено България.

„Омбре” от испански означава „човек”. Точно като такъв може да бъде определен най-запомнящият се образ от романа – този на седемнадесетгодишното момче Георги, неслучайно наричащ себе си Омбре. Няма нищо случайно. И лицата и действията тук също съвсем не са случайни. Авторът проследява живота на група хора с различен балкански етнически произход – няколко българи, помак, циганин, сърбин, македонец и една красива рускиня, които се опитват да живеят извън балканските правила на границата между второто и третото хилядолетие. А запознатите със събитията през този период ще разберат, че това съвсем не е било лесно. Не може да бъде лесно да се опитваш да живееш хармонично, докато цялата държава е един пълен хаос.

Освен разказвайки ни символично за отношенията между балканските народи и съвместното им съжителство на Балканите на едно битово равнище, Емил Тонев успява да въведе и всички други ключови теми за размирния балкански регион в края на 20-ти век, а именно емиграция, дрога, самота, безверие, корупция, насилие, манипулиран печат, безразлична Европа.

На фона на описаната история от бита, се появява и една любовна история – раждането на любовта между главния герой Ангел и красивата рускиня Надя и трагичната им раздяла. Авторовата идея да вплете любовна история измежду мъжкарските спорове и народностни дразги е съвсем логична и много добре осъществена. Любов има навсякъде, дори и там, където най-малко очакваме. Защото без любов, без  нещо, което обичаме и желаем – дали жена, дали земя, дали история – няма как да бъдем готови да спорим и да се борим за него.

Персонажите в текста са напълно различни един от друг и изключително характерни , всеки със своите особености – личностни и народностни. Всеки от тях изпъква по някакъв начин и е убедителен в своя образ. Но въпреки това дълги години наред те съумяват да живеят съвместно и задружно. И накрая пак се появява нещо, което да нажежи атмосферата и да ги размири – и това нещо е познатият ни вече Ангел. Това, което е характерното при неговото придвижване във времето и събитията, е че той за по-малко от ден прави скок от света на хаоса и безредието към един съвсем различен и непознат за него и за цяла България по това време свят – светът на реда и хармонията. Неговият скок, обаче, е толкова бърз и внезапен, че само за месец разтърсва устои и правила, градени с години. А най-лошото, което донася на това малко общество е загубата на негов член – на малкия и същевременно голям човек Георги, или Омбре. Той е малък само защото е на седемнайсет (въпреки че по душа изглежда още по-малък), но е голям човек, защото като един истински каубой се жертва, за да спаси живота на майка си Надя и нейния приятел Ангел от бандата на Брадясалия (бандата, която има неразчистени сметки с Ангел и държи те да не останат такива).

Срещи, напрежение, любов, трагедия, страдание, раздяла – романът си има всичко. Това, което му липсва е хепи енд. Но действителността наистина е такава. В реалния живот не винаги има хепи енд, дори в повечето случаи го няма. А Емил Тонев е автор, който съобразява творчеството си с реалността. Творбите му са сурови, но земни, описващи тежки преживелици и поразяващи с модерно светоусещане, добър темпоритъм и великолепна образност, майсторски поднесени ни на един жив съвременен език, понякога дори леко циничен, но най-вече реален.

Тонев е от авторите с модерно критично мислене и болезнено-нестандартен манталитет, а това би допаднало на всеки модерен човек, докоснал се до суровата действителност в края на 20-ти век. Стилът на Емил Тонев може да бъде сравнен с този на Владо Даверов и особено с интимно-съкровената, но и горчиво-иронична изповедност на Стефан Кисьов, където жестоките стълкновения на суровото ни всекидневие се превръщат в благодатна почва за създаване на превъзходни и разтърсващи четива.

Творчеството на Емил Тонев – блясък, към който просто няма какво да се добави, говори, че пред нас израства разказвач с чувство за отговорност и с мисия в литературата. Той ни представя животът преди, и след “голямата промяна”, поднесен в своя истински лик, без маска и без грим. Този писател не се страхува, че може да бъде обвинен в песимистично черногледство и предпочита обичайния си брутално-кървав реализъм пред тезисния и неубедителен съзидателен патос на добре познатите ни соцреалистични трикове. А това е сериозен коз, с който той печели вниманието и уважението на придирчивия днес български читател, който има нужда да чува нещата такива, каквито действително са, а не каквито свикнаха да ни ги представят политиците и жадните за власт и пари – такива, каквито на тях им е изгодно.

Историята в романа „Омбре” е изобразена кинематографично, с динамичен сюжет и натрапчиви, запомнящи се образи. Книгата е доста увлекателна, в духа на майсторското писане. Написана от реалист, осъзнаващ читателския интерес, нейната тематика е изключително подходящо четиво за съвременния български читател. Тя не е предназначена за една определена аудитория. „Омбре” е леко и приятно четиво, способно с малко думи и много внушения и символи, да накара всеки да се замисли ако не за световния мир или отношенията между народите или в обществото, то поне за отношенията в неговото лично малко общество, изградено от него самият и хората, с които живее, които обича и тези, които го обичат. Всеки е малко или много замесен в тази човешка история. Всеки може да се види в някой от образите в „Омбре”. Затова издаването на именно този роман в именно това време на именно този пазар би било най-уместното нещо, което може да се направи в случая.

Благовест Цветилов – Анотация на „Светци и демони на Балканите” от Рачко Попов

 В “ Светци  и демони на Балканите “ ще прочетете най-хубавите митове и легенди от Балканите разказани увлекателно и допълнени с нови факти. Ще научите много неща за древните балкански народи, ще се срещнете с ужасни демони.Книгата дава възможност да разберем мъдростта на миналото и да го пренесем в настоящето. Горещо я препоръчвам!

Благовест Цветилов – Рецензия за „Светци и демони на Балканите” от Рачко Попов

Заглавието на книгата „Светци и демони на Балканите” се припокрива с тематиката, която авторът описва в нея. Съдържа много исторически и фолклорни  материали, които помагат най-общо да се схване същността на светците и демоните. В нея  на доспътен език могат да се прочетат легенди съхранявани с векове за демоните и светците на Балканите. Опитсват се популярни, а също така и не толкова известни факти от живота на светците. Упоменат е всеизвестния факт, че деня на   Димитър Солунски е 26 октомври, популярен сред повечето хора като Димтровден, както и редица други всеизвестни и не всеизвестни празници посветени насветци. Разказва се и за обичаите, които имат съседни на нас държави, как се забавляват по празници, какви традиции имат.

Показани са съхранените от езическата епоха вярвания и представи за демоните на природата, на болестите, на опасния животински свят и на подземното царство на мъртвите и на прадедите продължават своя живот в една нова християнизирана форма, без да променят съществено своето съдържание и символика. На практика се променят само техните християнски застъпници или противници в лицето на светците. Вечната опозиция добро-зло, черно-бяло, демони-светци.

Всеки читател може да направи аналог с това  как  той празнува  и как съседът му от Балканите прави това.  Не е нужно човек да е специалист по фолклор за да изпита удоволствие от четенето на тази книга.  Езикът е достъпен за по-масово четене и може да служи като допълнение и обогатяване на хора интересуващи се от  история, фолклор и културата. Авторът не е насочил книгата си само към българския читател. В края на книгата е направено резюме на английски език, което е допълнителен бонус, защото тя би заинтригувала и чужденци.

Впечатляващ е броят на източниците, от които авторът е ползвал информация, които са изброени в края на книгата.

„Светци и демони на Балканите” е една страхотна книга, която бих препоръчал на всеки, който би искал да  научи още в сферата на фолклора.

Работни срещи на студентите-практиканти, 8.01.2010

08.01.2010 г.

Работни срещи с първа и втора група студенти-практиканти.

Първа група:

Лекция на Живко Иванов „Мултимедийна книга“ – поставена задача подготовка на трейлър към българска книга.

Обсъждане на написаните рецензии, анотации и слогани.

 

Втора група:

Запознаване на студентите с целите на проекта, начин на провеждане на практиката, указания как да водят дневник, подписване на договорите.

Лекция на Живко Иванов „Мултимедийна книга“