Една изискана поредица от енциклопедии, които определено си заслужава да се прочетат. Уникалният дизайн на книжките, интересните картинки са само малка част от магията на колекцията. Всяка една от тях е на определена тематика. Информацията е пълна и много достъпно предадена, включени са и много любопитни факти. Поредицата е подходяща за всяка възраст и би заинтригувала всеки, който се докосне до нея. Деца и родители могат заедно да се наслаждават на удоволствието от четенето на книжките и едновременно с това да научават нови неща.

Рекламно изречение: Една поредица от енциклопедии, побрала в себе си целия свят!

Турската писателка Пънар Кюр е родена в Бурса, живее в различни анадолски градове, по-късно и в САЩ и Париж. Утвърдена писателка, през 1984г. получава наградата на името  на Саит Фаик за сборника с разкази „Неподвижни води”. В момента преподава в университета „Билги” в Истанбул.

Кюр е едва на двадесет и една години, когато научава една трагична действителна история. Дълбоко разтърсена и разтревожена от нея, тя започва да работи върху романа „Жена за обесване”, който и коства петнайсет години труд.

Романът е публикуван за първи път през 1979г. от издателство „Билги”.

Авторовият замисъл да покаже недъзите на едно силно закостеняло и патриархално общество, тормоза налаган над по-слабите, тяхното безмълвие и в крайна сметка несправедливостта, е постигнат. Романът е изключително въздействащ, самата подредба на частите в него и техниката на подаване на историята сякаш постоянно ни нашепват    „Да, това е толкова истинско, то действително се е случило”. Информацията е поднесена умело, кара читателя да се чувства сякаш гледа случващото се отблизо.

Романът по истински случай разказва за младото момиче Мелек, обречено още от раждането си да бъде унижавано. Търпейки от малка побоищата от пастрока си, по-късно тя се превръща в безропотно създание, което само изпълнява всичко, което и казва нейният съпруг – доста по-възрастният от нея Хюсрев бей. Мелек е принудена да задоволява желанията на различни мъже всяка вечер и то в неговото присъствие. Младият Ялчън, който е влюбен в Мелек, се опитва да я спаси от този ад, като убива Хюсрев бей. За жалост, това не довежда до спасение,а до тежки присъди. Никой не защитава Мелек и никой от съдиите не иска да повярва, че тя е била принуждавана да изпълнява това, което и се каже.

Пънар Кюр ни разкрива шокиращия факт, че това момиче, обречено да страда, не знае смисъла на думата свобода. Тя дори не си и помисля да се възпротиви, да избяга от това положение, защото от малка живее така и съзнанието и не познава друг начин на живот.

Романът е много интересно конструиран. Състои се от пет части. Започва с присъдата за Мелек и Ялчън. Следващите три части представляват монолози,съответно: „Среднощните размисли на съдията”, „Посетителите в килията на Мелек” , „Записките на Ялчън”. Всеки един от монолозите представя характера на съответния герой, случилото се през призмата на собствения му мироглед. Чрез разказите на Мелек и „Записките на Ялчън” ние разбираме какво всъщност се е случило и как! А „Среднощните размисли на съдията” ни разкриват същността на една личност, произлязла от най-нисшите слоеве на обществото, с изключително размити представи за нещата. Твърдо убеден, че е прав, съдията разкрива своите криворазбрани представи за справедливост.

Романът е забраняван и многократно обвиняван, че подтиква към порнография, ето защо последната част представлява „ Защитата на Пънар Кюр”.

Цялото  действие се развива във вила край Босфора – вилата на Хюсрев бей. Той заедно с Мелек и Ялчън представляват главните герои в романа. Съдията, слугинята на Хюсрев бей (майката на Ялчън) и още няколко персонажи са второстепенни.

Силното въздействие и чувството за истинност  идват и от циничния език, както и от някои шокиращи и разстройващи сцени.

Самата Пънар Кюр споменава за техниката, която използва, известна в литературата като поток на съзнанието. Част от тази техника е и минималното използване на пунктуация или липсата на такава.

Това, че романът е по действителен случай определено би събудило интереса както на младите, така и на възрастните читатели, защото всяка една история по действителен случай ни дава ценна информация за реалния живот, от който все пак сме част. Именно поради тази причина романът „Жена за обесване” на Пънар Кюр е актуален и силно увлича читателя в случващото се.

Уил Грейсън се бе събудил малко след пет, светлината се процеждаше през завесите като развалено мляко. Преди час, може би повече, Джейк се бе разплакал по средата на един сън и въпреки че Лорейн се размърда до него, Уил беше този, който дръпна завивките и, необут, отиде в съседната стая. Пижамата на четиригодишното бе просмукана от пот, кожата му бе гладка на допир; Уил усещаше киселия дъх докато го държеше близко. Сън с вълци. Сигурно е виновен някой анимационен филм, помисли си Уил, с вълци, дебнещи и сиви, плъзгащи се измежду високи, сребристи дървета.

–          Няма нищо – прошепна Уил, – всичко е наред. Те не са истински.

Очите на момчето за момент се фокусираха върху Уил, за да възприемат казаното, и той целуна влажното му чело и го спусна обратно надолу.

–          Рано е. Заспивай.

Той остана там и гледаше, докато момчето не промени дишането си.

Удобно настанен до топлия гръб на Лорейн, той заспа почти мигновено, само за да го събуди бебето, което бе започнало да плаче. Лорейн, още сънена, я вдигна от кошарката и я сложи на тяхното легло, като развързваше нощницата и.

–          Аз ще отида. – каза Уил. – Направи чай.

5:09

Дърпайки пердетата, той видя не вълк, а размазания силует на лисица, с вдигната опашка, вирната глава, да си проправя покрай ръба на откритото поле в края на градината.

Докато Уил да се изкъпе, обръсне, да направи пресен чай и препечени филийки, Лорейн бе слязла. Тя носеше пуловер и дънки и косата и бе захваната на плитка.

–          Отново заспа.

–          А Джейк?

–          Все още спи.

Уил наля чай.

–          Видях лисица. – каза той.

–          Същата като последния път?

–          Мисля, че да. Трудно е да се каже.

Лорейн разсеяно кимна.

–          Говорих с Пени Травис. В селото. Знаеш ли, тя е бавачка. Споменавала съм я и преди.

Уил я погледна и остави ножа настрана.

–          Каза, че може да излезе във ваканция по-късно тази година; заради Сузи. Веднага щом Джейк започне училище.

–          Вече сме го обсъждали това. – каза Уил.

–          Знам. Но все пак мисля, че…

–          Мисля, че се разбрахме.

–          Ти се разбра.

Уил въздъхна.

–          Мисля, че трябва да останеш с нея още малко, това е всичко.

–          Колко още?

–          Повече, отколкото с Джейк.

–          Нищо му няма на Джейк. Яслата му се отрази добре, ти сам го каза.

–          Не е това идеята.

–          Каква е тя тогава?

–          Не мисля, че Сузи трябва да е с някого другиго, рано е. Не ми изглежда правилно.

–          Добре. Тогава ти остани с нея.

–          И как да го направя?

–          Вземи си отпуск.

–          Не мога.

–          Тогава си намери друга работа.

–          Държиш се глупаво.

–          Така ли?

–          Да.

–          Добре тогава. Глупава съм.

Лорейн тръшна вратата зад себе си и закрачи тежко по стълбите. Уил изля остатъка от чая в мивката. Няколо минути по-късно беше в колата си и караше на юг, радиото му бе усилено без да знае какво слушаше и защо. Когато Лорейн забременя с Джейк, решиха да се преместят в провинцията – по-голяма къща, повече зеленина, по-добра обстановка за отглеждане на деца. За Уил това означаваше и удължаване на ежедневното му пътуване, по-точно 40 минути когато трафика бе на негова страна, често и повече. Отначало не му се нравеше, но си струваше стреса.

Синия фолцваген на Хелън Уокър вече бе паркиран, но тя не бе на бюрото си. Сигурно пушеше отвън, помисли си Уил. Самият той ги бе отказал преди две години и миризмата на дъха и не можеше да се прикрие и от стотици ментови бонбончета.

От 3 години двамата с Хелън работеха в главния екип по разследвания и през по-голямата част от тях бяха разположени в Хистън, на няколко мили северно то Кеймбридж. Там полицейското управление бе сравнително ново, двуетажна тухлена сграда с прекалено малък за нуждите и паркинг и стълбище, широко, колкото зала за футбол – от вида с петима в отбор.  Сега обаче бяха близо до центъра на Кеймбридж, в една сграда, която беше чиста проба завещание от грозотата на по-голямата част от архитектурата от средата на 60-те като цяло, апък и от сегашната такава.

Уил, бидейки инспектор-детектив, беше с по-високия ранг, но през повечето време това нямаше значение – с Хелън бяха по-скоро партньори: веднъж единия води, друг път – другия.

–          Изглеждаш уморен. – каза Хелън. Тя балансираше две чаши кафе една върху друга.

–          Нищо ми няма. – отвърна Уил.

–          Не можеш да спиш заради бебето ли?

–          Казах, че нищо ми няма. – остро отвърна той.

Хелън остави едното кафе на бюрото му и разгледа лицето му.

–          Скарали сте се с Лорейн?

–          О, Боже! – възкликна Уил.

–          Добре де – каза Хелън през зъби, – искаш да си гледам работата нали?

–          Да, гледай си шибаната работа.

Хелън се засмя. Телефона на бюрото звънна и тя го вдигна. След няколко минути тя се пресегна, взе писалка и напиша някакво име и адрес на опакото на китката си.

– Добре, – каза тя, оставяйки телефона – Искаш нещо да те откъсне от проблемите? Е, това може да свърши работа.

Първото нещо, за което се сети Уил, когато видя лицето на мъжа, бе за преобърната ръкавица.

Горната част на лицето, в частност, бе пребито до неузнаваемост.

По ръбестата основа на душкабината се бе съсирала кръв, образувайки чернеещи се ивици по стените. Сифона бе задръстен с нещо, което Уил сметна че е коса, кожа и тъкани. Завеската бе изтръгната от перваза и се бе увила около голото тяло на мъжа, вплетена между краката му и провиснала по тялото му като пластмасова наметка. ___________.

Хелън стоеше на врата и говореше с координатора, докато други офицери от екипа приготвяха видеокамера в съседната стая. Фотографа, поставил трипода си близо до тялото, бе отстъпил назад, когато Уил пристигна, и сега търпеливо чакаше момента да продължи с работата си. Други полицаи, покрити от глава до пети в бели костюми и ръкавици, започваха да претърсват останалата част от къщата.

Прислужницата тъкмо започвала работа тази сутрин, когато открила тялото, и сега седеше в една от съседските къщи. Един полицай я наглеждаше докато тя си сърбаше чая. Беше и едва втория ден на този адрес, за първи път използвала ключа. За нищо на света нямаше да се върне там.

Хелън застана до Уил, като погледа и бе прикрепен върху тялото.

–          Свада между любовници? – каза тя.

Несигурен, той я погледна.

–          Възможно е. – отвърна той.

Сигурен или не, думите изплуваха в ума му: „Ако направиш това, никога повече няма да те погледна. Никога.”

Беше двуетажна къща с тераса, намираше се на малко разстояние от центъра на града, път, пълен с подобни къщи, боядисани в най-различни цветове, като тази бе бледосива. Буржоазните агент биха я описали като колибка, придаваща това уютно, почти селско усещане, помисли си Уил. На всичкото отгоре достатъчно близо до повечето колежи – младите лектори можеха спокойно да обикалят из всички, дори пеш. Не бе евтина, не че имаше нещо евтино в Кеймбридж.

Вътре беше доста по-буржоазно: широка кухня, изпълнена от двуметров хладилник марка „Смег”, снежнобяла мивка, прибори покрити с лъскав алуминий и касапски комплект, достатъчно голям, за да може спокойно да обезкости половин говедо.

Мебелировката във всекидневната на долния етаж му напомняше за нещата, които родителите му бяха наследили и изхвърлили, все с шперплатови облегалки и метални крачета. Удобство, така ли се наричаше? Вероятно сега струваше цяло състояние.

Стаята горе бе превърната във виртуална библиотека, с лавици, високи до тавана, на трите стени. Едната бе препълнена, но не с книги, а с видеокасети и DVD-та. По пода имаше купчини списания – Cineaste, Film Comment, Sight and Sound. Копие от Shepperton Babylon бе отворено и оставено върху облегалката на едно кресло, с лицето надолу, а на корицата беше младият Дирк Богарде, облечен в лъскав черен панталон и неправдоподобна черна шапка и се взираше напред. Най-вероятно жертвата е чела списанието в момента, когато са я обезпокоили; в момента, когато някой се е обадил.

В единия ъгъл на стаята имаше телевизор с плосък екран, грамофон и друго снаряжение. В гостната и покрай стълбите имаше плакати на филми, сложени в рамки.

Средната стая, с гледка към пътеката за градината, служеше за офис. Уил се съмняваше, че обикновено е в такъв безпорядък. Най-долния рафт на триетажно шкафче за документи бе отворено и няколко досието лежаха на пода. Две от шкафчетата на бюрото бяха преобърнати и съдържанието им бе разпиляно навсякъде; навсякъде имаше разхвърляна хартия.

Може би някой е търсил нещо стойностно, за да го открадне? Или пък пък бе просто неудържимо желание за разрушение?

Имаше лазерен принтер на Hewlett-Packard отляво на бюрото и празно място, където вероятно е имало компютър. _____________ . Имаше няколко упътвания за компютър, облегнати на стената до бюрото, начело с User’s Guide to an Apple iBook G4 laptop.

Определено си струваше да го откраднеш.

Но да убиеш някого заради него?

Спалнята, леко встрани, бе __________ . Имаше и малка съблекалня, водеща към банята, където бе намерено тялото. И тук, както навсякъде, цареше безпорядък. Кремавите чаршафи бяха изтръгнати от леглото; каквото е имало в гардероба и в шкафовете бе наслуки разхвърляно из стаята. Ризи, якета, шорти, дънки. Някои от ризите бяха почти разполовени. Една малка снимка, вероятно стояла на нощното шкафче, бе измъкната от рамката си, стъклото бе потрошено, а самата снимка бе скъсана на четири.

Уил грижливо събра парчетата и ги нагласи както са били преди.

Двама мъже по ризи, всеки с ръка на раменете на другия, се усмихваха. Гледаха малко накриво заради слънцето. Единият, по-възрастният, но не толкова много – средата на 30-те си години, не повече, – бе по-набит и тъмнокос; по-младият бе и по-висок, мършав; светлата му коса падаше върху лицето му и напомняше на Уил за един от плакатите по стените: Монтгомъри Клифт или Джеймс Дийн – той така и не знаеше кой кой е. Майка му веднъж му призна, че си е падала по единия, когато била млада; гледала негови филми по телевизия следобед през почивните дни. Реши, че може да е бил Монтгомъри Клифт.

Уил погледна отново снимката и забеляза как усмивките им излъчваха щастие.

Какво бе казала Хелън? Свада между любовници?

Когато излезе навън, махайки ръкавиците си и изваждайки ментово бонбонче от джоба си, Хелън стоеше на паважа и пушеше цигара. Беше студено, достатъчно студено да види дъха и.

–          Моите дробове за твоите зъби. – каза тя като видя как лапа бонбончето.

–          Можеш да живееш и без зъби. – отвърна Уил.

–          Умен човек/мръсник. – каза Хелън и се изплези.

–          Какво стана с идентифицирането? – попита Уил.

–          ____________

–          Портфейл? Шофьорска книжка? Паспорт, забравен в някое чекмедже?

Хелън поклати глава.

–          Засега не. Няма и следа от портфейл.

–          А съседите?

–          Казва се Стефан – или поне така мислят. Живее тук от по-малко от година. Доста затворен човек. Дори и прислужницата го знае така, г-н Стефан.

–          Само това? Няма презиме?

–          Само това.

Уил без да иска прегриза бонбочето в устата си.

–          Как ще го процедираме? Ще останеш ли да говориш с патолога или аз да го направя?

–          Дейнбъри ли е?

–          Дейнбъри.

–          Мога да остана. – сви тя рамене.

Едгър Дейнбъри веднъж направи една забележка, кимайки към Хелън, относно полицай, надарени с, както той се изрази, прекрасно изобилие. Веднага щом и се отдаде възможност, Хелън премаза върха на крака му с ботуша си достатъчно усилено, че да накара очите му да се насълзят – оттогава забележките на Дейнбъри си остават за него.

Вече на бюрото си, Уил включи компютъра си и отвори първо избирателния списък, а после и записите с таксите, запаметени в _______: стопанина се казваше Стефан Брайън. Стефан Мейкпийс Брайън, ако трябва да сме точни.

След около 45 минути, полицай от местопрестъплението намери розова карта за библиотека на името на Брайън, г-н С М, оставена в една от книгите в стаята на горния етаж и Хелън я прати до офиса на Уил. Лицето на малката квадратна снимка беше като на тъмнокосия мъж от снимката, която Уил намери на парчета в спалнята. Но да определят дали това е убития нямаше да е лесно. Особено без разпознаване от роднина и при положение, че нямаше никакви отличителни знаци – рожденни петна, белези или татуировки – не можеха да са напълно сигурни, че този Брайън и жертвата са един и същ човек.

Едно съпоставяне на ДНК с майката на мъртвия или поне с роднини би им осигурил желания резултат, въпреки че според Уил най-бързия и най-добър метод бе да го идентифицират по зъбите – все пак долната челюст не бе пострадала толкова зле, колкото останалата част от лицето. Но първоначалната проверка на зъболекарите в района показа, че Брайън не е регистриран никъде, т.е. трябваше да разширят диапазона.

Всички тези книги на видео, списанията, DVD-тата – хоби ли бяха или нещо повече? Една бърза проверка в Google показа на Уил, че в района има повече курсове, изучаващи филмите, отколкото е очаквал. Той си записа номерата на няколко от тях и започна да звъни наред. На петото обаждане стъпи на плодородна почва.

Стефан Брайън бил разпределен в отдела за Комуникативни Науки в университета Англиа Рускин през есента миналата година. В момента преподавал на курсове по Британско кино, Класа и култура и Сексуалност, пол и идентичност.

Но не, нямал е часове през този ден.

Уил си помисли как всички тези студенти изпускат важни часове – за тях бе просто шанс да се излежават повече време в леглата си. Горките копеленца.

Той отново звънна на администратора на отдела и научи, че преди да заеме този пост, Брайън е преподавал в университета Де Монтфорт в Лейчестър. Жената потвърди, с приятно северняшки акцент, без нито следа от източно-английския такъв, и каза още, че и се струва, че г-н Брайън преди е живял именно в Лейчестър. Колкото до предишен адрес, това, естествено, не е в политиката на университета, но при тези обстоятелства, ако може да почака да му се обади малко по-късно….

След около 10 минути, Уил се бе сдобил със стария адрес на Брайън, зоната на парк Клеърдън в Лейчестър и скоро след това и с името на зъболекар, на когото е бил пациент. Дали все още му беше клиент? Нямаше значение. Копие от картона на Брайън щеше да му бъде пратено по пощата и щеше да го получи до 9 часа на следващия ден.

Уил се изправи, изпъна ръцете си, почуди се дали да си вземе кафе от машината, но размисли, седна и вдигна слушалката.

–          Г-н Брайън – попита той администраторката – случайно да знаете дали е бил женен или нещо от сорта?

–          А, не – отвърна жената с мек, засмян глас – Не мисля, че е имало нещо такова.

–          Тоест, той е гей. – каза Хелън. – Така ли мислиш?

Бяха в паркинга на полицията, близо до фолцвагена на Хелън. Края на един дълъг ден. Фаровете на минаващите коли си личаха ясно. Луната светеше в небето, бледа, почти като отпечатък.

–          Ами ти?

–          На какво основание? Една снимка? Бегъл намек по телефона?

–          Когато за първи път го видя…тялото…тогава мислеше така.

–          Да.

–          Защо?

Тя сви рамене.

–          Гледката. Силата, с която е бил смачкан.

–          Смачкан? – Уил повдигна вежда. – Ето ти една добра, старомодна дума.

–          Познаваш ме, Уил. Аз съм едно старомодно момиче.

Той се ухили.

–          Прибираш се преди 8, __________, и си лягаш рано.

–          Нещо такова.

–          Аз чух друго.

–          О, Уил – те изпърха с клепачите си, – никога няма да разбереш.

–          Може ли да се върнем на въпроса?

Хелън се ухили.

–          Може, да.

–          Свада между любовници, това предложи ти.

–          Или очевидното.

–          Което е?

–          Лош късмет. Брайън тръгва да обикаля улиците, намира си един младеж и го води вкъщи. Нещата стават грозни някъде на 4-то действие.

–          И не мислеш, че това е доста клиширано?

–          Има си причина клишетата да са клишета.

Уил кимна. Сексуалност, пол и идентичност – може би имаше още какво да се научи.

–          Портфейла появи ли се? – попита той.

–          Все още не.

–          Кредитни карти?

Тя поклати глава.

–          А на лаптопа не можем и да се надяваме даже.

–          Дали?

–          Тогава мотива е грабеж, така ли? – каза Уил. – Или просто малка добавка след като са се объркали нещата?

Хелън посочи задната седалка.

–          Може да разберем повече след като прегледам тези писма и тефтери от къщата.

–          Да взема ли половината?

–          Няма нужда. Прибирай се вкъщи и бъди мил с Лорейн и децата.

На половината път към колата си, Уил се обърна.

–          Ако данните от картоните не съвпадат, ще трябва да издирим семейството.

–          Зная.

Докато търсеше пролука в трафика, той я виждаше как пали цигара зад волана на фолцвагена си.

Уил прекара колата бавно по чакъла, заключи я и се запъти към къщата; пердетата на долния етаж бяха спуснати. Лорейн седеше в полумрака, от уредбата се разнасяше мелодията на Cowboy Junkies, приспиваща и малко не на място. Джейк се беше свил на канапето до нея, отпуснал глава в скута и. Тя държеше спящото бебето високо, до раменете и.

За момент Уил помисли, че сърцето му е спряло.

Лорейн се обърна изненадана към него и докато се пресягаше да поеме бебето от ръцете и, пръстите му леко докоснаха тила и; тогава лицето на бебето бе срещу неговото, заедно с мускусния аромат на дъха и и смущаващо малките и кокалчета.

Лорейн вдигна Джейк, който едвам ходеше, и заедно заведоха децата да си легнат.

–          Знаеш ли откога – започна Уил, докато развързваше колана отзад на блузата и, – не сме правили любов?

–          Отдавна?

Уил се засмя.

–          Освен ако не броим няколко ________.

Тя закопа лакътя си в ребрата му и той простена по-силно, отколкото бе необходимо; търкулна се на леглото, повличайки я със себе си; когато устните им се срещнаха, черната и коса се спускаше по лицата им.

Пънар Кюр е родена в Бурса. Детството й преминава в различни анадолски градове, както и в Лондон. На тринадесет години заминава за САЩ. По-късно завършва „Робърт колеж“ в Истанбул, а в Сорбоната, Париж, защитава докторат в Катедрата по сравнително литературознание. След завръщането си в родината започва работа в Държавния театър. Пише театрална критика за различни вестници и списания. През 1984 г. получава наградата на името на Саит Фаик за сборника с разкази „Неподвижни води“. Преподава в университета „Билги“ в Истанбул.

„Жена за обесване” е роман по действителен случай.  С него авторката цели да ни разкрие трагедията в живота на едно невинно момиче, закостенелите предразсъдъци в турското общество и начинът му на мислене. Този роман ни представя турския тип мислене от различни гледни точки.

Романът е разделен на три части. Първата част „Среднощните размисли на съдията” и втората част „Посетителите в килията на Мелек” са написани с техниката „поток на съзнанието”, а третата част „Записките на Ялчън” е написана точно под формата на записки. И в трите части повествованието се води от 1л. ед.ч. А информация за времето и пространството на романа можем да извлечем само от „Записките на Ялчън”, където той посочва следното: декемви 1976 – април 1978, Истанбул. Самият текст от записките на Ялчън ни разказва за около 4 години от неговия живот. С оглед на другите части можем да направим различни изводи. За „Среднощните размисли на съдията” можем да кажем, че са наистина среднощни размисли на съдията, който се връща назад към миналото си. А от втората част не можем да придобием реална представа за времето. Представен е потокът от мисли на Мелек, която си припомня живота си. Можем да обобщим, че действието (или по-точно казано основното събитие) се развива в една вила на брега на Босфора в Инстанбул през 70те години на XX век.

Не може да се каже, че романът има точен сюжет.  Тъй като е писан по действителен случай, авторката трябва строго да се придържа към истинността на думите си. Трите части на романа ни разказват едно трагично събитие от 3 различни гледни точки.

В „Среднощните размисли на съдията” ни дава гледната точка на съдията по случая. За него подсъдимата Мелек е виновна по обвинението в убийството на съпруга си. По време на процеса Мелек упорито мълчи, не поглежда никого, стои свела глава надолу, не се съпротивлява, нито отрича показанията срещу себе си. Нейното мълчание по време на процеса според съдията е знак за наглост и на това, че за нищо не съжалява. Съдията свързва мълчанието й още със своя произход. Според него тя надушва миризмата му, издайническата миризма, която разкрива неговия беден произход. Това го връща назад в спомените му. Спомня си за единствения си приятел от детските години – Ерджан. Дали обаче наистина го е считал за приятел след като страшно много му е завиждал за охолния живот, за хубавата и чиста къща… Майката на Ерджан гони от дома си бъдещият съдия поради лошата му миризма. Тогава детето се зарича, че един ден и той самият ще има голяма и хубава къща. Изглежда че по време на делото това вече е реалност. Съдията е успял да изпълни обещанието си пред себе си. Замисля се за съпругата си Нихал, дали и тя води любовници вкъщи. За него изглежда нормално всяка жена да си има любовник. Спомня си за първия любовник на жена си – Али, който е вкарал в затвора. В мислите си споменава и една съдийка, Марафет, която според него изпитва съпричастност към подсъдимата. Тази част представлява външен поглед върху случилото се в къщата на Мелек. Показва ни една прибързана и може би пристрастна преценка, която ще лиши от живот едно невинно същество.

„Посетителите в килията на Мелек” ни представя историята от гледната точка на Мелек, обвинената в убийство. Втората част ни показва начинът на мислене на Мелек, обеснява ни защо тя нищо не споменава по време на процеса и описва чувствата й. Мелек е едно момиче, което цял живот е понасяла обиди, укори и удари от близките си. От малка тя е малтретирана и експлоатирана. За нея това е вече нещо нормално. Те я наета в дома на Хюсрев бей, за да се грижи за старата му майка. След смъртта на майката на Хюсрев бей, тя остава в къщата. След известно време се омъжва за господаря си. А той от своя страна е жесток експлоататор. Предлага жена си на различни мъже и с удоволствие наблюдава сексуалните актове. Нарежда им как да се държат и какво да говорят. Мелек се  опитва да се противопостави на това положение, но това довежда до още по-сериозни последствия. Освен изнасилена, тя се оказва и пребита. От тогава тя решава просто да се подчинява, без да мисли и да се опита да не чувства. Но тайничко се надява някоя вечер на господаря да не му се излиза от вкъщи, за да може да се наспи. Не смее да каже на никого за случващото се, тъй като е убедена, че никой няма да й повярва.

„Записките на Ялчън” е третата част от книгата. Ялчън е „спасителят” на Мелек. Тук добиваме по-добра представа за случващото се, за самото убийство. Ялчън е един младеж, който се влюбва в Мелек едно лято, когато я среща в градината. В продължение на едно цяло лято той стои сред клоните на магнолията и я наблюдава, слуша песните, които си тананика. След като заминава да учи бързо забравя за нея. Три години по-късно разбира и сам вижда жестокостите, ня които я подлага Хюсрев бей. Решава, че ще я спаси. Според него убийството на Хюсрев бей е единственият начин да спаси Мелек. Той забелязва пасивното държание на общността. Хората дори не говорят за това. Преди махалата е била „клюкарница”, а сега се засичат само „многозначителни погледи”. Всички си мълчат и се преструват сякаш нищо нередно не се върши в тази вила. Той е твърдо решен да  бъде спасителят на Мелек и предприема крайни мерки. Взима Мелек със себе си и пред нея убива Хюсрев бей. Казва й, че вече е свободна и че ще заминат само двамата. Иска тя да бъде свидетел на погребението на Хюсрев бей, за да осъзнае свободата си. По-късно обаче разбира, че Мелек не може да го осъзнае и той се явява нейният палач, а не освободител. Никой не вярва на думите му, че идеята е изцяло негова и тя няма нищо общо с убийството. Всички са убедени, че тя е подла жена, която е оплела младежа в мрежите си и го е накарала да извърши убийството вместо нея. В крайна сметка Мелек бива осъдена на смърт, а той на затвор.

Персонажната система на романа ни предлага 3 цялостни персонажа:

1.   Съдията – името му никъде не се споменава. Той е просто страничен наблюдател.

2.   Мелек – потърпевшата в цялата история. Младо момиче, което чувства, че му е отредено да бъде малтретирана и експлоатирана.

3.   Ялчън – синът на слугинята в дома на Хюсрев бей – Емсал, и градинаря. „Освободителят” на Мелек

Хюсрев бей ни е представен само в мислите на Мелек и записките на Ялчън. Не можем да кажем, че е цялостен и завършен персонаж. Той ни е представен като жесток тиранин. Емсал, слугинята, също е нецялостен персонаж. Тя, както и съпругът й остават безучастни към нещастията на Мелек. Още един такъв образ е Нихал, съпругата на съдията.

Стилът на писане е модерен и не много често срещан. Техниката „поток на мислите” е сложна и изисква силна концентрация при писането, за да изглежда всичко логично и достоверно. Срещаме някои цинизми. Напълно липсва пунктуация във втората част на книгите. Мисленето на Мелек напълно отговаря на стилът на писане. Тази част е написана с много диалектни думи, които отговарят на диалекта на Мелек.

В Турция тази книга предизвиква сериозен скандал и дори съдебен процес. Книгата бива обявена за скандална и че предизвиква развращение и порнографски мисли. Този роман бива забраняван. Налага се самата авторка да се намеси, за да се защити. „В днешния цивилизован свят унищожението на една книга е равно на убийство” пише тя. Цялата защита на Пънар Кюр е включена в книгата.

Този роман би предизвикал интерес у българския читател първо, защото е създаден по действителен случай, и второ – представя ни една история, наподобяваща схемата господар-робиня в обществото на XX век, във времето на модерността и съвремието. Този роман ни показва, че има още много да се работи върху изчистването на закостенели традиции и порядки. Самата случка поставя на читателя много философски въпроси, над които да се замисли. Всеки от нас би могъл да се намери в някой от споменатите лица, в подобна ситуация. Това е съвременнен текст представящ ни едно „отминало” време.

Превод на глава 5 от книгата на Джон Харви „В бърлогата”

И когато някой от тях се прибере вкъщи в ранните часове, кървящ, насилен, какво ще кажеш тогава? Отражението на Уил се бе втренчило в него от стъклото. След като бе нахранена малката не можа да се успокои, и като остави Лорен да спи, Уил я вдигна от кошарката, уви одеялото внимателно около нея и я настани там, където тя обичаше да бъде, облегната на ръката и гърдите му, точно над лакътя в меката част. Кожата на затворените и очи бе съвсем леко морава и тънка като хартия. Тогава какво ще кажеш? Той докосна с върха на пръстите си нейното чело, като отмести леко влажната и косичка настрани и без да се събужда, тя се раздвижи.

Сънят за Уил, както често се случваше, не бе лесно нещо,  да лежиш там, в опити да подредиш парченца и късове на мястото им, не даваше и капка почивка. Най-скорошната партида резултати от лабораторията бе пристигнала късно този следобед. Формата и размера на някои от вдлъбнатите фрактури по черепа на Стивън Браян- начупвания на костта и ожулване на кожата- предполагаха употребата на доста тесен и островръх инструмент- твърд по-скоро, отколкото остър- и дървен, а не метален както твърдяха те сега.

Няколко косъма, които не съвпадаха с тези на Браян, бяха намерени на канапето в  хола, някои в спалнята, един изпречил се на ръба на вратата в банята. Според ДНК анализа, повечето косми принадлежаха, не изненадващо, на МакКюзик.

Следи от семенна течност бяха намерени на една от кърпите, които бяха в коша за пране, чакащи да бъдат изпрани: малко от нея бе на Браян, но не цялата. Нито на МакКюзик. Пробата бе дадена да се изследва още, за да се проследи дали ДНК не съвпада с някои от останалите косми, които не бяха иначе взети под внимание. Във всеки случай, откриването на семенната течност даваше да се разбере, противно на това, което МакКюзик твърдеше, че през изминалата седмица Браян бе правил секс с някого, все още неизвестен.

Някой, който можеше да го е убил.

Ако, Маккюзик не го бе сторил.

Разбира се, нямаше начин все още да се знае дали човекът, с когото Браян бе правил секс и човекът, който го е убил са едно и също лице. Те биха могли лесно да бъдат двама различни мъже, мъже, чиято самоличност те още не бяха разкрили. И ако бяха двама мъже, се питаше Уил, можеше ли да бъдат свързани по някакъв начин? Може би чрез сексуалната ориентация на Браян? Или бяха непознати? Никога срещали се?

Сузи се размърда отново в ръката му и се намести. Уил забеляза, че има кондензация в ъглите на прозорците; самите прозорци бяха достатъчно широки, за да обхванат гледката. Широк отрязък от небе, изненадващо малко звезди, луната забулена в облак. Ливади, които се спускаха надолу към блатото.

През определено време в годината тези поля гъмжаха от мъже и жени, повече мъже, наведени да вършеят реколтата. Картофи, алабаш, зеле, цвекло. Поляци, литовци, словаци, латвийци, чехи. Понякога вървяха отзад и тракаха с машина, понякога жънеха на ръка. Без удръжките, най-много по 4.5 паунда на час. През нощта, през някои от месеците, той можеше да ги види, очертани като от прожектор на ярката светлина, наведени срещу часовника.

Сузи се обърна отново и издаде звук, малък и крехък, в съня си и Уил допря пръсти до върха на главата и до фонтанелата, до меката плът, където краниалните кости трябваше да се срещнат.

Черепът на Стивън Браян бе счупен на пет места.

На пет.

Той внимателно обърна Сузи, така че лицето и се допря навътре към гърдите му и с дъха си почти докосваше сърцето му. Първият слънчев лъч на ръба на хоризонта.

Какво ще кажеш тогава?

Той не знаеше.

Жълтата преса спазваше традицията. Официалните полицейски изявления бяха рядкост, проучванията все продължаваха, всеки с информация трябваше да се свърже с този номер, обичайната мълчалива предпазливост. Въпроси около сексуалната ориентация на Стивън Браян бяха недоглеждани и в повечето случаи пренебрегвани. Но това само послужи, за да разгори фабриката за слухове, вместо обратното; полицаите в длъжност, изплатиха своите немалки договори със смес от факт и цветущи клюки. По-ограничените от медията журналисти отговориха чрез смес от истински репортажи, догадки и инсинуации; тези, за които въздържание бе мръсна дума, публикуваха скандални истории за безжалостна търговия и за скрития свят пълен с хора, които обикалят за секс.” Разходка смъртоходка”- гласеше едно заглавие, бруталната смърт на един човек, изразена с  детинската шега на някой асистент редактор.

Истината, поне както Уил и Хелън я разбираха, бе по-скучна, ако и не, толкова ефективна. Странни лица в гей клубове и барове, обикновено се забелязваха, ала снимката на Браян досега бе предизвикала малко положителна реакция. Шепа възможности, няколко слаби „може би”, нищо повече. Както Ник Моилс се изрази, ако Браян бе станал по-общителен откакто се бе преместил в Кеймбридж, досега това не се беше проявило. Що се отнася до едничката любовна среща, за която имаше скорошно доказателство – ами, както Моли каза „Човек не трябва да отиде в гей бар, за да  срещне гейове”. Като добави с намигане „Уличката с готова храна в Сейнсбъри се води доста добра Уил, ако ме разбираш”.

Разследването бе заплашено от застой, краткият списък с имена, който МакКюзик бе направил, трябваше да бъде проверен, но Уил не гледаше на него с голяма надежда.

Той минаваше през паркинга, когато една жена слезе от едно старо „Пежо” и го пресрещна.

– Детектив-инспектор Грейсън? Може ли за момент?

Тя бе в началото на 30-те си години, помисли си Уил, с искрящо лице, средно висока, набита повече отколкото стройна, с червеникавокестенява коса, която стърчеше в краищата. Синьо палто; елегантна сиво-червена чанта с размер на лаптоп през рамо.

– Ако имате малко време?- гласът звучеше професионално, любезно, но твърдо – Лесли Скармон – тя бе протегнала ръката си напред.

Той не разпозна името и, само маниера.

– Вие сте репортер.

– ВВС радио Нотингам.

– Малко Ви остава да се преборите.

– Скармон е името на мъжа ми. Преди това бях Браян. Аз съм сестрата на Стивън.

Тогава той забеляза по лицето и достатъчно от фамилната прилика, нещо около очите и разположението на устата.

– Мислех, че сте в Нова Зеландия.

– Бях, върнах се преди няколко месеца.

Тя имаше акцент от източен Мидландс, помисли си Уил, омесен с още нещо.

– Исках да попитам за разследването.

– Какво по-точно.

– Как върви? Напредвате ли? Всъщност, каквото и да е. Каквото можете да ми кажете. Щях да дойда да Ви посетя вчера, след като видях тялото на Стивън. С родителите ми. Но те бяха в такова състояние после, че не исках да ги оставям.

Защо Ървинг не ми е казал? Чудеше се Уил. Може би му бяха пратили имейл или съобщение, които все още не беше видял.

– Не съм сигурен, че мога да Ви кажа повече от това, което Пол Ървинг Ви е казал вече.

– Наистина?

– Наистина.

Тя го улови с поглед.

– Вие ли сте началник на разследването?

– Точно така.- каза Уил притиснат до стената и ужасно сконфузен.

– Офицер за свръзка Ървинг — каза Лесли — той ни изброи основните факти, даде ни основната информация, но това беше всичко. Не ни каза нищо за потенциални заподозрени или за посоката, в която разследването върви и досега полицията сякаш не се справя отлично. Което означава, че повечето от това, което е в медиите, освен ако не е дошло отвътре, е само спекулации. Грабеж, това казват във вестниците. Някои от тях. Другите кръжат около сексуалния живот на Стивън и почти нищо друго.

Патрулка с двама униформени полицаи изскочи  близо до мястото, където седяха и те се преместиха на една страна, за да й направят път да мине.

– Виж — каза Лесли — може да си представиш състоянието, в което са родителите ми. Не мисля, че който и да е от тях може да възприеме случилото се, дори и сега. Ако мога да им кажа нещо сигурно, това ще им помогне.

Уил се чудеше, чувстваше се притиснат в ъгъла.

– Не искам да ми издавате държавни тайни, просто разговаряме — каза Лесли- и ако нещо, което искате да кажете Ви притеснява, то няма да няма да бъде разгласено. Това няма нищо общо с работата ми, ясно ли Ви е. Лично е. Имате думата ми.

– По-добре влезте вътре — каза Уил.

Коригиране

Коригиране

Коригиране

Коригиране

Коригиране