Велин Станев е съвременен български автор. Завършил е Художествената гимназия в Пловдив и Българска филология в Пловдивски университет. Специализирал е Журналистика и преподава в университета. По професия е радиоводещ, журналист и преподавател.

През 90-те публикува социални и музикални материали в списание „Мелодия”, вестниците „Меридиан Рок Шоу”, „Провинция”, „Ролис” и други. От 1993г. до 1999г. списва авторска музикална страница във вестник „Марица” и вестник „Новинар”.

Работи като сътрудник на „Литературен вестник” и „Литературен глас”.

Първата му книга е посветена на първата му любов – твърдата музика. Носи заглавието „Превъплъщенията на хевиметъла” и излиза през 1993г.

Следва сборникът разкази „Любоff ”, който печели наградата на Съюза на българските писатели за литературен дебют и наградата на Първа инвестиционна банка на конкурса „Южна пролет” 2005 в Хасково.

Велин Станев печели и наградата на Дружеството на пловдивските писатели за третата си книга – „Американското форматно радио” – 2007г.

Паралелно с всичко това дълги години води рубриката Дневник на гизихта на вестник „Пловдивски Труд”. За нея е удостоен с награда „Пловдив” за журналистика през 2005г. Именно тази рубрика лежи в основата на последната му книга „Гизихти”.

Рубриката разглежда злободневните теми, които тормозят пловдивчани, кратките житейски неволи на всеки от нас. Избирайки, вероятно, най-фрапиращите от тях авторът съставя настоящия сборник. Верен на журналистиката, но и на твореца в себе си, той създава един особен жанр, компилиращ публицистичното и художественото. Жанр, в който художественото не претворява света, а го отразява и го пречупва през гражданското съзнание на един публицист, успял да съхрани себе си.

Идеята е да прочетем, да разпознаем, да предизвикаме себе си. Всеки да открие от мъката, тревогите и абсурда си. Всеки виждайки себе си на страниците да се стресне и да се опомни. Да излезем от вцепенението, което ни е обгърнало и което от хора ни е превърнало в зомбита. Авторът чудесно илюстрира това в историите, чиито герои се появяват повторно. Така веднъж бакшишът ме цака, но после него двойно го цакат и се оказва, че пред неправдата всички сме равни. И аз, и той, всички храним семейства.

С тези текстове хвърляме поглед назад към последните десетина Свинегодия и си даваме равносметка, че от първото до последното са еднакви. Различни са само сметките.   И щом читателят се разпознава поне в една от тези истории, то авторът си е свършил работата. А ако си от онези нормалните – няма как да не се разпознаеш.

Иначе гизихтът е и разказ, и фейлетон, и есе, и анализ, и вариация на тема, и монолог, и…

Въобще – пълен гизихт.

Времето и пространството са всеки ден от живота ни през последните десет години в Пловдив, България. И едновременно с това никъде и навсякъде откакто се роди Демокрацията. И ако премахнем географските маркери, то всеки гизихт може да бъде отнесен към всеки ден от живота на всеки човек, от което и да е населено място на територията на страната. Сюжетите са безкрайно разнообразни и цветни. Всеки носи  различни оттенъци на действителността, в която сме потънали, но все в тъмни нюанси.

Но въпреки различните обстоятелства на базата на които се ражда историята има една сюжетна линия, която обединява всички текстове. И това е всеобщият нескончаем и абсолютен гизихт, в който живуркаме. Сборникът е един своеобразен калейдоскоп от различни болни истории, вплитащи се една в друга, но всички в спектъра на сивото. Сиво, та чак черно. Един калейдоскоп, който не е забавен и не те разсмива щом погледнеш през него. Персонажите, като сюжетите, са безкрайно различни на пръв поглед (майки, работници, болни, бакшиши, учители, родители), но в действителност са абсолютно еднакви. Това е онзи човек, който цял живот блъска. Блъска за мъничко щастие, за покрив над главата си, за залък в устата, за мъничко здраве, за мънички работи. Човекът, който цял живот е прецакван и все за мъничко не му достига да бъде поне за малко щастливец. Персонажите сме ние истинските, от плът и кръв, които кървим когато ни бият. И по истински не могат да ни опишат. И понеже сме истински и езикът е живият. Умерен, може би малко циничен, но със сигурност използван на място.

Книгата „Гизихти“ заслужава да бъде издадена, най-малкото защото е своеобразна антология на живота ни. Историите са интересни и увлекателни и всеки разгърнал книгата ще открие нещо за себе си. Един ще се разсмее над глупостта на поредния шаран, вързал се на телефонните измами. Друг ще пророни сълза, разпознавайки себе си като шарана. А трети, той просто ще се сети, че тази година дъщеря му е абитуриентка и ще види розовото си бъдеще описано на две страници в „Мухльопис”. Това е един призив към човешкото в нас. Към човека, който отдавна е забравил душата си и необходимостта тя да бъде нахранена. Призив заслужаващ правото да получи гласност, за да ни разтърси и поне да опита да ни освободи от оковите в които отдавна ръждясваме.

Смятам, че читателската аудитория на книгата ще е изключително разнообразна, както във възрастово, така и в интелектуално отношение. И масовият читател и интелигентът ще бъдат заинтересовани и впечатлени.

Този сборник е едно малко бижу родено в гизихта!

Велин Станев – радиоводещ, публицист, преподавател и още нещо. Автор на книгите „Превъплъщения на хевиметъла” (1993), „Любоff” (2005) и „Американското форматно радио”(2007). Носител на наградата „Пловдив” , носител на награда на Съюза на българските писатели и други. Но стига гола статистика.

В ръцете си държите една различна книга. Тя няма да ви разкаже нито забавни, нито любовни истории, нито истории с неочакван край. Тя ще ви разкаже вероятно най-ужасните, тези граничещи с хоръра.  Но ако в холивудските финали предвкусваш хепиенда, в тези той е утопия. Нещо повече – ужасът е безкраен. Гизихтът – абсолютен. Вземете я, разгърнете я и може би ужасявайки се ще направите нещо с живота си.

Слоган: Това е твоят живот – вземи го в ръце, промени го!

Осмият смъртен грях

Пролог

Началото на ръкописа на Д-р Одинцов

Преди около две години и половина, когато тъкмо започвах практиката си като психолог, притежаващ необходимите за това лиценз и образование, не предполагах, че ще стана участник в събития които ще променят както моя живот, така и отношението ми към заобикалящия ме свят. Де да знаех защо начинаещият лекар психолог има право да прави толкова смели изводи, характерни иначе само за хора с достатъчно опит и утвърдени в професията си. Струва си да отбележа и това, че в медицината и психологията присъствам  не от времето споменато в началото на моята история, а от преди това. За своите 39 години  вече бях сред компетентните и водещи  специалисти в практическата медицина – лекар късметлия.

На 25 завърших медицинския институт, на 30 бях кандидат на медицинските науки, а преди четири години –  на 35 – най-накрая се освободих от държавните учреждения, които четиринайсет години проверяваха моите знания. Открих частен кабинет, където най-накрая можех да се отдам на свободно творчество и на това да претворя идеите и възгледите си в нещо реално.

Както и да е, връзката си с държавните лечебни заведения не изгубих, понеже като принципен и честолюбив човек не губех и надеждата да получа титла,  която  според дълбоки си убеждения заслужавам. Да станеш доктор на медицинските науки на четирийсет – това е достатъчно доказателство, за това че втората половина от живота ти започва успешно.

В град Поморе, където се установих, за да се избавя  от задължението да правя многобройни петминутни прегледи в поликлиниката, реших да  докажа предимството на частните психологически клиники пред официално съществуващите, т.е. държавните.

Загърбил личният си живот аз се отдадох на кариерата. Тогава бях твърдо убеден, а и сега продължавам да вярвам, че един мъж трябва да се нагърби със създаването на семейство и ограниченията и грижите които то налага само тогава, когато е намерил своя път, стъпил е здраво на него и си е създал неоспорим авторитет в службата. Иначе какъв пример би дал на децата, ако едва свързва двата края и постоянно е измъчван от грижи за това как да изхрани тези които е създал и отгледал/възпитал. Без значение, че във финансово отношение бях абсолютно независим не бързах да се „ обзаведа “ с жена и деца. Онази, единствената е някъде там и не е необходимо нещата да се насилват, като се хабят излишни усилия за нейното търсене – като в безкраен водовъртеж. Всичко си идва на мястото и на всичко му идва времето за този който знае да чака.

Темата на докторската си дисертация избрах решително и бързо. Даже си представях заглавната страница на своя труд – строга и без подробности.

Катедра по психология към Поморския

медицински университет.

Тема: „Придобитият синдром на убедеността и

начини за неговото лечение.“

Автор: к.м.н. Одинцов М.Г.

Научен консултант: д.м.н. Систлински Л.В.

Одинцов, Марк Георгиевич – това, разбира се, съм аз. Що се отнася до научния консултант, той вече е съвсем друга работа. Систлински, Леонид Владимирович е главен експерт в областта на психологията, доктор на медицинските науки и председател на уважаваната в страната квалификационна колегия по психиатрични експертизи. Съставът на комисията е толкова авторитетен, че по мое мнение никой друг освен Леонид Владимирович  не би могъл да я оглави. Та… това е той! Систлински беше мой куратор, когато защитавах кандидатския минимум и от студент провинциалист в завежданата от него катедра се превърнах в уважаван (подчертавам това без излишна самонадеяност) лекар, специалист в областта на разкриването на човешката душа.

И така, какво е това синдром на убедеността…

Сигурен съм, че всеки който сега чете тези редове се е натъквал в живота си на хора, които не би могъл да адаптира по време на разговор към  заобикалящия го свят, а и те не биха се вписали в него. Тези хора са убедени в това, че знаят нещо неизвестно за всички останали. И са готови да посветят живота си на това да направят известно нещото на вас и на тези около вас, т.е. нормалните хора.

Болните с тази диагноза, която впоследствие ще носи моето име (сигурен съм), са убедителни хора, така че достатъчно ви е само за минута да се отпуснете и да се опитате да си представите теорията им на практика и… сте загубени. След няколко минути разговор вече се страхувате от правотата в думите им и ако не дойдете на себе си и не осъзнаете,че две плюс две е четири, че кравата дава не сланина, а мляко и т.н. – точно след час ще носите участта на привърженик на тези болни. Хората с лабилна психика са способни лесно да се поддадат на натиска от лъжливата правота и ако целта на болните е да въздействат върху съзнанието и да предизвикат агресия, то те се превръщат в обществено опасни. И в момент, когато цялото внимание на лекарите е насочено към един единствен пациент, то наоколо ще се множат десетки, ако не и стотици които вече са били заразени от идеите му и които планират или социална революция или други големи неприятности за околните. И едното и другото е неудобно и неприятно за обществото.

И от този момент – всичко по реда си .

Преди четири години(Четири годи преди настоящия момент, в който пиша тази история,) позвъних в катедрата на д-р Систлински и си изпросих среща. Тъй като предварителният ни разговор се състоя отдавна аз дълго време не се решавах да се обадя повторно на този уважаван от мен човек. Професор Систлински ме изслуша  така вглъбено, както е характерно само за хора с богат опит в психологията. После изказа относително одобрение що се отнася до решението ми да създам частна клиника и с лека усмивка помоли за разрешение понякога да присъства на моите практикуми.

Можех ли да искам повече?! Известният, прочутият професор Систлински ще бъде гост на моята клиника. Сърдечно благодарих на Леонид Владимирович и се осведомих кога мога да му представя материала по докторската си тема за да се запознае с него и за рецензия. Систлински се замисли, поигра с небезизвестните си очила с тънка златна рамка и изведнъж смръщи чело, вдигнал поглед към мен.

– Марк Георгиевич, а ако към теорията си добавите и малко практика …?

Признавам си бях малко озадачен. Как така? Практиката в моята работа беше предостатъчно. Нито един уважаващ себе си лекар не би изградил теорията си, труда си без необходимите практически доказателства. Леонид Владимирович трябва да е наясно с това повече от всеки друг в Поморска област, ако не и в цяла Русия.

– Извинете ме, докторе, не ме разбрахте правилно – побърза да обясни професорът. Изисквам го, за да изглежда наистина вашата работа безупречно. Не забравяйте, че съм ваш научен консултант, кандидат Одинцов. Качеството на работата на кандидата трябва да съответства на величието на неговия ръководител. До някъде съм запознат с труда ви. Носехте ми го на части в катедрата. – Той навъси вежди (първият признак на тревога за всички координатори) и захвърли очилата си на масата. От звънкият удар в полирания плот, признавам си, потреперих. – Аз мога да ви предоставя възможността да се запознаете с човек, който сам по себе си представлява обектът на вашето изследване.

Да си призная не очаквах такъв натиск. Между другото от Систлински може да се очаква всичко. Той е известен в света на психиатрията със своите неадекватни действия, които в последствие се оказват верни и единствените правилни. Да задавам глупавия въпрос „къде е?” или още по-глупавия „кой е?” този човек не се реших. Щом професорът вече отвори дума значи сам ще прецени кога да назове името на неизвестното за мен лице и местонахождението му.

–   В Седма психиатрия се намира лице на име Шаграев.

Често посещавам тази клиника, но името чувам за първи път.

–  Сигурно е някой от новите? – предположих.

– Напротив, Шаграев е там на лечение отдавна – смая ме професорът. – Седем години.Според мен трябва да се видите. Вярвам, че след тази среща всички бели петна в работата ви (ако има такива)  ще бъдат запълнени и трудът ви ще се обогати. Може да започнете работа с него когато пожелаете. Ако възникнат проблеми, аз ще имам грижата да се разпоредя и да намерим решение. Можете да изберете която и да е форма на общуване, ако я смятате за подходяща.  Има само едно НО…