22.09’05
136
– Добър вечер! Продължаваме с Кючюка, Кючюк Париж. За четвърта седмица и предполагам, че няма да е последна, защото до мен е един известен сладкодумен разказвач. Една от колоритните личности на квартала. Снимали сме го и друг път. Лазар Лазаров или Лазар Мастагарков – учител, преподавател, историк, философ. Тука Ончо, нашия режисьор, си му бил учител. По логика.
– По логика.
– Той за това е толкова силен в логиката. Така. Л.Л. ни е донесъл и някои много интересни снимки. Така че това, което досега говорехме за Кючюка от 30-те и 40-те години. Онзи квартал, който не съществува сега ще може да го видите и слагам първата снимка и започваме, така, за настроение, въпреки че тези къщички едва ли, кой знае какво радостно настроение носят, но да започнем с рода.
– Моят род е от Солунско.
– Един типичен преселник нали?
– Да. Голям род е.
– Мастагаркови, така ли е?
– Мастагаркови, да. А мастагарка, това е тояга, с която подпират магарето или мулето кат ги товарят. Тва значи мастагарка. Тука моя дядо е сниман в Солун.
– Сега се пренасяме по-назад в Солун.
– Свети Петка се казва. Фотото тоя с каскета е дядо ми, другия почина преди десетина години. И той беше стар, почина на 96 години. Последната стара Мастагарка почина миналия месец на 98 години. Така че от част сме дълголетници ама и сме късолетници. Кварталът е заселен главно 28-ма година от бежанци, нещо, което малко знаят хората.
– Преди това какво е било? Поле?
– Цигански квартал.
– Цигански квартал.
– И кър.
– И кър, да.
– Бил е заселен само в ухото и то оная част където е старото училище, ей това старото училище.
– Ся тва дето виждаме тука кво е? Тва е ухото, така ли?
– Това е ухото.
– Така, ся ше видим пак ухото, старото училище. Така, тва е старото училище.
– Старото училище, сега вече разрушено, разбира се. Нямаше някаква стойност.
– Да.
– Когато идват наще бегалци, 24-та година главно, и се преселват от различни места. Идват от Бела, от Варна, от Бургас, от Равда. Равда е заселена с бегълци от наще села. От Куфалово главно. Има и от други села там. Аз съм от Ениджевардарско. И тогава циганите ги изселва Шекермахала. Но помня, че идваше Али-бей с цигулката и сина му да свирят дълги години на Лазаров ден и на Гергьовден да свирят в квартала. Али-бей, така му казваха. Първоначалното название наистина е Кючюк Париж. Той не е масово заселван, а е заселван на части. В първото, първия списък на прогимназия Иван Вазов са водат под номера – един кой си ученик, еди кой си номер на Кючюк Париж. Пръснати са къщите. Късно, около 31-32ра година се създава тоя вид на Кючюк Париж. Улици номерирани по номера. Улица „Кичова” е първи номер, първа улица. „Василичиев” е втора. От юг на север са по ред номерата и след това обратно от изток на запад. Трета улица е „Скопие”, например. Широката улица и викаха, тя беше много голяма улица, и още е голяма. Заселването се извършва на два етапа – Кючюк Париж от сегашната улица „Македония” към Кукленско шосе, от моста, въздушния, до Въча. Тва е Кючюк Париж. От дясната страна е квартал „Борислав”. Той е населен главно от тракийци и македонци. В самия Кючюк Париж имаше, примерно, махала „Ухото”, това, което показахте на телевизията.
– Да.
– Махала „Примов”, католишката махала, към хлебозавода, където е католическата църква. Махала „Дупката”, която е извън първа улица. Даже 60-та година, на една декада музикална, Филип Кутев вика „защо Дупката, а не е улица?”. Викам „щот ние сме извън Пловдив”. Първа улица минава край Дупката. Дупката, тва бяха една истинска дупка. Тухларски чукури и там застроено всичко. Не знам дали знаеш как се застроява контрабанда. Събота се почва, в неделя е покрита и като мине пристава двеста лева плащаш и..
– Край. Обаче сушинка нали?
– Сушинка. Преживявали сме и тея наводнения.
– Имаше ли такива?
– Да. Падаха къщи при нас. Щото имаше много вода и слизаше от Родопите. От арката.
– Канализации, такива работи – не?
– А, канализации… ние нямахме вода. Ток 48-ма година прекарахме. Събрахме бакъри, квото имаше бакър.
– До тогава няма?
– Няма ток. Борено е. Кандилото, гас, лампите, ако дойдат гости. Даже баща ми беше отчаян, когато вместо една крушка сложихме две. А след това сложихме крушка и за двора – баща ми се отчая „от вас хора не става”
– Ха ха ха
– Тва е харчене на ток. Ама не само при нас беше така, бедни хора.
– И като ходиш от едната стая в другата загасваш, нали, и светваш, нали.
– Той вървеше след нас.
– Ха ха
– Обаче знаеш ли, че аз придобих неговите навици сега. Където има да свети лампа в къщи, аз минавам и гася. „Минутия” беше голяма. Пролетарски квартал. Аз съм разпитвал стари хора, аз съм описвал спомени може би хиляди страници. Те са сега в София, в Македонския институт. 86-та година ми ги взеха доброволно. Има такава форма – или да, или да, нали. Или ше ги даде, или да. И аз го дадох.
– Тя не е ли Македонска малко тъзи формула?
– Разбира са. Формулата е типична.
– Или такова, или
– Или онакова.
– Или да.
– Има и друго. Кажи шо ке речеш, отговор да бида да. Има и различни форми. Та записах много спомени. Имаше и от кумите. Никой не ги, хората не ги знаеха, живееха си между другото, а се оказаха героични личности. Имаше някои легендарни личности. Тука един мой много известен приятел. Не знам дали съм го донесъл.А, ето го. Известният Бачо Анго.
– Кажи сега за Бачо Анго.
– Аз знам доста работи.
– Бачо Анго на фрона си спомням.
– На фронта, ма той наистина е бил на фронта. Бащата на тея писатели, на Ивака му е бил ротен писар, ротния писар стои на третата позиция. И аз като го питам дядото „дедо, бе, какъв беше Тодор Аджиев на фронта?” – „Бъзлив, страхлив” категоричен. Кат питам бай Тодор „тетине, какъв войник беше баче Анго на фронта?” той имаше аристократско самочувствие, той е завършил Солунската гимназия, „абе будала човек, то да му кажеш да отива срещу една неприятелска дивизия, сам, ше отива.” Аз съм му записал спомените и на Магнет, на ръка. Събирал съм както дойде. Той беше интересен човек. Не лъжеше! Е, послъгваше от време на време, ама…
– Окрасяваше.
– Е, ся… В едно интервю от Здравко с мен, пише, най-голямата ви лъжа, за мен. И аз казвам „най-голямата лъжа, питай жена ми.” Те нали все са излъгани. Аз казвам „лъжа всеки ден” и го повтарям и го декларирам, на едро на дребно не мога да лъжа, защото няма за какво. „Лъжа всеки ден”. Пък че човек като преживее такива събития като него – той бил три години на фронт – естествено е да. Аз щи разкажа един случай ако представлява интерес. Аз съм кръстил разказ, тая „Милосърдието” на Марс, Марс.
– Това за часовника ли?
– А? За часовника,да.
– Разкажи го. Много интересно.
– Френска атака и три години едно и също. Тва срещу село Горгопик. Тоя фронт, в Кожух планина, Паяк планина. И гледам, вика, един францъзин се перпеля, търкаля са, ми дожаля, вика, отидах. Ударен, вика, в кълката, тука. Му и събух панталоните и видех там един бел гъз, той го казва така с възхищение, и до тука. Привързах го, вика, с моя пакет и неговия, личния, и го превързал. Обул му панталоните и в тва време един ланец на джобния цойк и аз, вика, го фатих, да го вида, и той го зема, и аз тегля и той тегли, аз теглям – той тегли. Го изпущих и му ударих два контака го утрепах и го зех.
– Ха ха
– И аз го питам „добре де, то знаеш ли го оня часовник, познаваш ли го?” „нее, ама така де, вика, плячка е”. Та такъв беше, занимателен много. Но не понасяше, когато той разказва, да се смеят около него. Веднага напускаше. Той, например, за да използвам днешния ден, неговото мнение за цар Фердинанд беше изключително отрицателно, но имаше изключително хубаво мнение за Стамболийски. Макар че той не го е заварил Стамболийски. Стамболийски е убит 23-та година, те са 24-та. Но участва във войнишкия поход към Радомирската република, участвал е. Не само той, имаше разказвачи, как да ти кажа, на които само можех да се възхищавам. Такова, такъв разказ. Сладкодумци, като дядо Христо Бейчаря – комита. Дълго години комита. С 5 деца е, комитлък прай. Куриер преди това, ятак, познаваше всички войводи в Солунско. Минавали са през него. Тея хора нямаха чувството, че са извършили нещо голямо. Нямаха такова чувство. Бяха обикновени хора, каруцари. Каруцари, работеха с каруци. И пенсии нямаха. Аз 50-та година, не 50-та… 55-та година ходих да му действам да му дадат пенсия въз основа на истински материал, публикуван във вестник „Илинден”, списание „Илинден”. Върва аз по улицата „Дупките”, сняг – един бой повече. Имаше големи снегове. Той застанал на пътеката, държи една кокошка и нож. Тогава е бил около 70 годишен. И аз съм се спрял и викам „ шо бе, дедо Христо, ке я колиш кокошката?” той така, снега бие в очите, „не бе мило, вика, чекам некой да ми я заколи” и аз са засмях, викам, „чакай бе ти си комита човек, [?], ся една кокош не мойш да заколиш” и чух нещо, което до ден днешем ме възхищава – „е, мило, вика, то е душман, па во е айван.”
– Хаха тва не съм го чувал.
– На душмана може, а айван не може. Аз ги мислех, че са кокошкари. Щото моя прадядо е убит от комити и аз знам от кой е убит. Ми, от тоя момент нататък, у мен са роди любопитство непременно да, да ги вида тея хора, аз не съм баш, аз съм историк човек, следвам философия и история, и са оказа, че нещата са съвсем различни. И седнах да пиша. Нямаше тогава магнитофони, на ръка. Нямаше химикали, ходех с химическия молив. Изписах много страници, не съжалявам. Написах и голяма книга за Ениджевардарско, която си стои. Тя не яде, ни пии. Не съм я предлагал за издаване. Да стои. Все ше се намери един ден, може би. Аз, в тоя квартал, до сега съм срещал само добри хора.
– Душмани няма.
– Тука имам един мой ученик, тея двамата са мои ученици. Митко Мичев, той дето е от дясно със синьото. Има формула, тя е негова формулата – за Кючюк Париж или хубаво или нищо. Ние продължаваме да си говорим още. Другия е Стоян Стоилов. А, тва бяха хора, Евгени, които разчитат на две ръце. Имаха много достойнство. Той не гледа кариера, няма кариера. Няма да завърши училище. Знаеш ли ква трагедия беше, когато баща ми, аз му заявих, че отивам да следвам? За гимназията, горе-долу, се примири, но като му казах 51-ва година, че отивам да следвам в София, той се отказа от мен. Ма не защото не ма е обичал, напротив, ама не виждаше смисъл. И като завърших, нося му дипломата и викам „ е, тате, е виж, завърших с отличен” за него това нищо не му говореше. Аз бех отличен студент и не за друго, ми даваха върху стипендията 50 лева. Аз съм първия вишист на „Дупките”. Това ми е единственото първо място в живота. И баща ми, както седеше на столчето, така на двора, ме погледна и „голям праз кърши”. Не съм сигурен, че той не е бил прав, до ден днешен. Тва бяха хора, изключително почтени и честни. Ние не познаваме ключ, кво е тва ключ… да се заключваш… Всъщност нашите ключове бяха бабите по пейките, насядали по столчета и моабет си правят. Пък и нямаше какво да крадат от нас.
– Да, кат гледам тея къщи…
– Кво ше откраднеш?
– Един бакър и кво там..
– Те и до сега от мен няма какво да откраднат. Това между нас казано, щото ако влезе един крадец в моя апартамент да ма краде, трябва да…
– Книги, книги имаш много
– Кой краде книги сега? Трябва да остави нещо, да излезе, да са върне да го открадне. Имам само един случай, оплака ми са тая общинската книжарница на Джумаята дет беше, дадох им, не помня колко бройки, пет или десет бройки от първата част на книгата и са оказа, че сичките бройки са ги откраднали, щот те при продажбата ги водят на компютър. И викат „ господин Лазаров, ваща книга я откраднаха” и аз викам „ми добре, аз са радвам, само поставете надпис на крадците да дойдат да им ги разпиша, това е голяма чест”
– Ма тва е и голяма реклама. Десет книги откраднати, то такова нещо…
– Да. И аз викам „сичките ли?” – „да, сичките”. Платиха ми ги обаче, макар че аз наистина се зарадвах. Тва беше, такъв радостен миг, защото не е секидневно явление. Книги има много. Когато създаваха филм за тая книга, една журналистка дойде при мен за интервю и направи Владо Янев, не знам, ти може да го знаеш, Владимир Янев.
– Доцент?
– Да. Направи той и Тодор, един историк – много, много интелигентно момче, заедно с издателя Николай, направиха голямо представление, на което аз попитах „и аз ли трябва да присъствам?”
– Ха ха
– Защото, между нас казано, за рекламата на книгата те ше са подходящи, а самия автор кат присъства, почват да му растат ушите, което знаеш, че е вредно.
– Кажи ся нещо за книгата. Да направим малко реклама, така и така си дошъл.
– Книгата е много трудна. Това, което е написано в книгата не се среща в нито един труд по история. Аз ще ви разкажа един случай, съвсем на кратко, за един от случаите – смъртта на Калоян. Ако имаш време прочети всичко написано от българските историци за смъртта на Калоян. И всички се схождат в едно – че е убит под Солун. На сутринта той трябва да почне да атакува Солун и е убит вечерта. От кой е убит – от Манастар, втория човек в държавата, в армията. Той е куманин, те и Асеновци са кумани и Калоян е куман и брат му, те са кумани. Защо е убит от Манастар? Ами, заговор с жена му на Калоян, тя била влюбена в Балдуин, тва е легендата. Съгласен съм да се влее един романтичен елемент, макар че той не е романтичен. Тя много го е видяла Балдуин или ше я пуснат с риск да влиза в затвора. Но смешно е другото, представи си предстои Калоян да атакува Солун на една палатка там накрая на армията ляга да си спи и един влиза, и всеки може да влиза и да го ръга как си иска. Ми тва даже не е смешно, тва е трагично за историците.
– А така ли е било?
– Как може да бъде така!? Просто той не умира веднага, той умира на другия ден. Тва е инсулт. Аз съм правил справки при медиците, щото потекло кръв. Вика инсултна история, те са категорични, аз без да им кажа за кво става дума.
– То от напрежение.
– Виж колко, Калоян се отказва да… след Одрин, едно невероятно поражение – 300 рицари загиват при Одрин. Това знайш ли кво значи? Огромна войска, не триста войника, а триста херцози, графове, барони и прочие… рицари загиват там. А те всеки от тях си има своя войска. Самия император е пленен, ако е пленен. Може и да е бил убит. Не тръгва Калоян към Солун, а се движи по стария стратегически план на Крум, не към Цариград, а към Солун. Защото Солун е в славянските племена центъра, макар че е на морето. Солун е по-важен стратегически от Цариград за нас. И тоя гениален политик-пълководец-дипломат, гениален, не случайно казвам, ляга там в една палатка и кой как иска може да мине да го ръга. Аф едер санъсте (някаква турска дума), както казват нашите братя – турците. Не така де, трябва малко… научност тая работа. После, ей ти един въпрос – защо царицата трябва да убие царя? Кво, да не би да стане по-царица? Трето, защо се жени за Борил? Ми за кой да се ожени? За да остане царица трябва да се ожени за Борил, не може да се ожени за Иван Асен Втори. А тя държи да бъде царица, иначе отива в манастир. Нещата са толкова лесно обясними, но както и да е. Ясно са обясними, само трябва да мислиш много години.
– Хубаво. Ся нерди Солун, нерди Кючюка. Дай да се връщаме.
– Ми ся, да. За демонстрация на ученост, нали знайш? За Кючюк Париж материалите се срещат в спомените главно на активните борци. Примерно на Альоша, Альоша разказва. Той е от Кючюк Париж. Не издадени спомени на Кръстю Дюшпеев – Цимента , бивш шеф на района. Книжка за Кючюк Париж, така озаглавена, написа и Петър Чакалов, известен. Има и други спомени, но бегло и главно за революцията. Тони Звездов, например, той е от Кючюк Париж. Тея книги двете за Кючюк Париж са написани от съвсем други позиции. Аз ги раздавам без пари, защото това е завета на Спартак. Спартак Хаджиев.
– Спартак Хаджиев, професора, миналия път стана дума. Това е сестра му нали?
– Сестра му, другия е брат му.
– Той беше и сценарист помня, нали?
– И сценарист беше
– Той почина отдавна, мисля.
– Ами 80-та година. Тя 89-та… 88-ма. Тя млада почина. За мен млада. Той са казва Карл. Обърни внимание, Карл и Спартак. Баща й беше аристократ, който познаваше Македонското Национално Движение и беше авторитетно декларативен. Не е така. Аз обаче му измислих една друга тактика. Казвах „това го пише в на баща ти спомените” – „е добре, може”.
– Ся, кажи нещо за тея две книги, че гледам, че имат нови издания. Кой ги издава?
– Нови издания, да. Преди да умре Спартак и жена му ги издаде.
– Значи могат да се намерят още?
– Не. Те ги продадоха, а аз ги подарявам. Спартак ги издаде посмъртно, само че забравихме да пишем „в памет на брат ми”. Забравихме просто да го пишем и за това сега им дължа това обяснение. Самият Спартак беше много интелигентен, с много чувство за хумор. Жена му също Софка Зелева. Децата му са интелигентни много. Аз, собствено, имах изключителен афилитет към него, макар че не робувам на авторитети. Аз робувам само на барабите в Кючюк Париж. Хората с най-голямо достойнство. Разчитаха на двете си ръце и на гърба си. Тях не ги интересуваше нито политика, нито… не ги интересуваше. Бяха страшни хора, веселяци, мохабетчии, песняри. Старите пък бяха мохабетчии. Седнат на градината, от дете ги помня, градината е засадена 33-та година.
– Белите Брези говорим, нали?
– Да. Но тогава Македония поляна, там има спортен клуб Македония. 33-та година е засад… 32-ра е орана, 33-та е засадена. Тя ми е на мен. Ние сме в една година раждани, така да се каже и то благодарение на големия кмет на Пловдив – Здравков.
– Там водихте гаджета. Те и мойте набори с една от щерките на един от тея дет говорихме, ама няма да кажа коя.
– Що въздишки там са се раздавали. Що въздишки, що целувки. Баща ми, моите сестри, милите, отиват и по часовник. Ма как тъй, той що вика [?][?][?] тук. И на бърза ръка, квото може да се целуне, се целуне и се прибира. Заедно е строено и училището Климент Охридски. 28-ма година обаче е била построена прогимназията Иван Вазов за сметка на старото училище, което е било малко. Това старо училище е направено след Освобождението, а там са първите работници на гарата, които са слезли от селата да работят на линията. Брохиршовата линия. И по-голямата част от старите, които са обитавали там, това е лявата страна на моста, са били от Марково. Моя род жената е от Марково по баща, а от майка е от Горно Броде. Тоя квартал има невероятна съдба да бъде… той е източник на вдъхновение, ама иска много труд. Аз съм натрупал ей такива папки и все са кана да зема да ги систематизирам, да направа една хубава книга, обаче или излиза много публицистично, или понякога пък много художествено.
– Тва е сериозен проблем.
– Става дума за мярата. Не мога да намеря мярата. Аз искам да пиша книга за хората на Кючюк Париж и на Борислав, разбира се. Аз съм учил в „Дупките” на Борислав например. Ходих в Борислав, там се учих. Много деца бяхме така. Е, и тогава имаше 20 човека май, ама не винаги ние участвахме, понеже основната обувка беше налъма. Имахме една дебела лекарка, моите набори я знаят, и по-големите и по-малките, коят на преглеждаше с пръчката. Ние бехме стригани ама тя пак за всеки случай. Вънка вънка вънка, въшка. Имахме и въшки. Аз самия бех от въшкарите. И на пъдеше. Три дена въшкарски, докат та изпари майка ти. И след това пак същото.
– С кво са мажехте? С газ?
– И газта беше кът. Поопари ти дрехите майка ти и … нямаха сапун да перат, с пепел перяха. Аз ти говоря по време на войните , па и след войните. Аз съм записвал не само спомени, а и самите живи хора. И как няма да го запишеш. Малко цинично ше прозвучи, ама, викам аз клуба ни беше Белите Брези. Аз съм единствения интелигент, който присъстваше редовно на сбирки. Мен ма влечаха хората. Не ма интересуваше общественото мнение, общественото мнение бяха те. И един ден ме вика един мой братовчед Канко – „брадчет, ела да пием по една ракия” той седнал вече, и аз такъв „къде бе, кво става брадчед” – „ бех на доктор” вика „ е, кво” – „еми, доктора ма пита – пии ти ли и аз ехеее и за живи и за умрели. А пушите ли? Пуша разбира се. Не бива да пушите и да пиите. И аз са облеках и преди да излеза – е хуу де докторе, защо да не пия и да не пуша? Щот ше получиш парализа и кат тръгнах към вратата и кат хванах вратата, викам, докторе на коя страна ше получа парализата? Що, много ли е важно, вика? Да бе, да знам да са настроя на тая страна и да го обърна нататъка”
– Да го премести. Ха ха.
– Мойш ли да си представиш? Та тея мохабети, абе кво да ти кажа, там ставаха невероятни разговори. Е, имаше хора, с които не може да водиш такъв разговор. Ако спомена, примерно, нещо цинично на Кръстю Дюшпеев – Цимента, който ми е заклет приятел, той ше ме изругае и ше ме изгони, той е сериозен човек. Имаше и такива сериозни хора. Не знам дали го знаеш генерал Стоилов?
– Знам го.
– Димитър е той. Ся на 8ми се видяхме, на тяхната сбирка, тея партизаните се събират.
– И кака Мера я знам.
– Ние сме съседи. И те са Дупкари. Аргир, аз ги знам сичките. Та скоро са смеехме, той обича да пее много. Викам, ти не мясаш много сериозно, батко, той за мен е батко, кво като е генерал, има по-сериозни хора, и му соча Цимента, така той седеше до него. „А той Кръстю си беше изобщо.. той за това е Цимент, щото има дебела глава” ама първата му работа като кмет на района беше да обиколи улиците. Аз е такъв куриоз, присъствам на разговор – жена-баба, сигурно над 100 годишна, баба Вилика Балъбка и чиновничка. Отива бабата да иска пенсия, тя има пенсия, и тя я пита чиновничката, Мария Паралингова – бабо, ми в Македония кво работиш, тя селянка, кво да работи – ми чифчилик, вика, земеделие. Не може, дядото кво работеше, вика – еми, дядото работеше, вика, со комитите. Куриер бил на организацията. Е, не може, там плащаха ли му?Комитите да му плащат… как!? И бабата и стана неудобно за тая голяма организация, баба Вилика и вика – еми, даваха вика, по една франга, по един франк, златен. Е, тогава, вика, не може. И аз се обръщам и викам – Марио, що да не може. Ми щом са му плащали тва е стаж бе. Ами Гоце Делчев и Дамян Груев да не са завели книги, нали – участвал в сражение, ранен, напикан, насран, не са завеждали такива книги.
– И осигуровки не са му плащали.
– Няма осигуровки, а те си отговарят с главите, нали. Аз съм израсъл, когато отидох да следвам, винаги съм бил тук. И когато станах учител, те мен ме преместиха на сила. Атанас Янев ма премести от Георги Димитров във Васил Коларов.
– На Владо баща му?
– На Владо баща му, да. Беше началник на просветата тогава и ме премести той. Имах ученици някой от които, булшинството бяха обявявани за невменяеми и полуневменяеми. Аз до ден днешен не мога да повярвам, че има лоши деца. Не казвам, че ги няма, аз не мога да го видя. Ето го Киро, тоя дясно, който е. Киро Атанасов.
– Кирчо.
– Кирчо, е.
– Дето стана зам.-министър, той ли е?
– Да.
– Твой ученик ли е?
– Мой.
– Чакай ся да чуйм.
– Нямах Емилия Масларова, нямам такова.
– Чакай да чуем един зрител.
– Виж ся, тва е Киро. Тука от дясно, оттатъка е Гошо Жилета, в университета, математик, до него е Васил Микеров(?), математик доцент, вече е професор сигурно. И там между другото са мотам и аз.
– Ся ако кажеш, че и те са били невменяеми, ама не са били сигурно.
– А, не са знае.
Телефонен слушател:
– Ало?
Евгени Тодоров:
– Слушам ви.
Тел.слуш.:
– Добър вечер. Димитър Бозов(?) се казвам, тука от Кючюк Париж съм. Съсед съм на Мастагарковите, ама ти повече ми приличаш на бат Митко. Имате ли някаква роднинска връзка?
Лазар Лазаров:
– С кого?
Т.С.:
– С Митко Шомито(?).
Л.Л.:
– Шомито?
Т.С.:
– Да.
Е.Т.:
– Имате ли роднинска връзка?
Л.Л.:
– Ако е Мастагарка, задължително!
Т.С.:
– Не, не му знам фамилията.
Л.Л.: Аха. Щото Мастагарите са единствени. В София няма. Смисъл, аз съм проверявал каталозите.
Е.Т.: Добре, друго имате ли да питате?
Т.С.: Имам. Благо Мастагаров.
Л.Л.: Трайчо?
Е.Т.: Благо.
Л.Л.: Благо?
Т.С.: Бъто, да.
Л.Л.: Бъто, баща му, дето умря скоро?
Т.С.: Да, да.
Л.Л.: Най-после умря и той, на 98 години подкара. Разбира са, че имаме. Тясна роднинска връзка, кръвна. Корена ни е някъде от към края на 18 век. Аз съм го изчислявал. Ама имах тогава прабаби и прадядовци живи.
Е.Т.: Те разказваха.
Т.С.: Ами както и да е. Да си жив и здрав.
Л.Л.: Благодаря! Те повечето родове са такива. Сега има един, който тая година влезе в 99та година и се моля на оня от горе да го държи още една година, поне да направи 100. Мойта баба умря на 109 години с нови зъби.
Е.Т.: Ало?
Теледонен слушател 2: Моля? Моля?
Е.Т.: Ало?
Т.С.2: Ало?
Е.Т.: Да, казвай.
Т.С.2: Да. Бай Лазоо(?)
Е.Т.: Кой се обажда?
Т.С.2: Санка Панка се обажда.
Л.Л.: Аа, Санка Панка.
Т.С.2: Да си ми жив и здрав бай Лазо(?)
Л.Л.: Христо Купанов.
Т.С.2: (*&^%$ (не се разбира нищо)
Л.Л.: Добре мойто момче, добре.
Т.С.2: #$%&#^ (не се разбира нищо)
Л.Л.: Ай остави тая работа щом става дума за мен.
Т.С.2: Благодаря ти много бай Лазо.
Л.Л.: Жив и здрав.
Т.С.2: И ти да си жив и здрав. Приятна вечер.
Е.Т.: Айде.
Л.Л.: Аз съм, може би единствения човек. Първо да се извиня, че може като похвала да стане, но ще ми се да го кажа. Аз съм единствения учител, който е направил паралелка само от повтарящи, 67-ма година. Бяха оставили много ученици за 9ти клас и понеже сме длъжни да ги запишем, аз направих паралелка от повтарящи. Например една от тези ученички е Мария Вергова, не може да не знаеш, коя е, нали? С която много се обичаме.
Е.Т.: Чакай малко пак да чуем. Ало?
Т.С.3: Ало?
Е.Т.: Да?
ТС3: Добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС3: Аз съм един от проблемните ученици на господин Лазаров.
ЕТ: А.
ТС3: Казвам се Каймаканов.
ЛЛ: Христо, то ли си бе?
ТС3: Да, аз съм.
ЛЛ: Кажи, любов моя.
ТС3: Ами, какво става с книгата за Бачи Анго? Беше много известен македонец.
ЛЛ: Няма пари.
ТС3: Няма пари ли?
ЛЛ: Да.
ТС3: За съжаление и аз съм така. Радвам се, че ви чувам господин Лазаров.
ЛЛ: Айде остави господин… викал си ми бат Лазо си ми викал, ся господин…
ЕТ: Ако някой има пари за Бачо Анго…
ЛЛ: Еми няма пари. Тая снимка е интернационална, 55-та година.
ЕТ: Ей сега, секунда.
ЛЛ: Да?
ЕТ: Секунда да я покажем, че настройваме камерата. Ето я.
ЛЛ: От дясно съм аз пред Народното събрание. От ляво е Саркис Саркисян, пенсионер, професор. В средата е туркиня – Шукъря, с която много се обичахме, ама баща й я разделих. Интернационална снимка. Тогава имаше турска история в специалност и ние се имахме много.
ЕТ: Ало?
ТС4: Ало?
ЕТ: Да.
ТС4: Искам да поздравя бат Лазо. Обажда се Гаргата.
ЛЛ: Ооо, Гарга. Абе жив ли си още бе.
ТС4: Ми жив съм я.
ЛЛ: Радвам се да те чуя.
ТС4: И аз също бат Лазо. Да си жив и здрав.
ЛЛ: И ти. Всички вие.
ТС4: Всичко хубаво.
ЛЛ: Виж тая снимка.
ЕТ: Я да видим ся.
ЛЛ: Те са двама братя Гарги.
ЕТ: Я чакай сега. Този ли е тука или кой?
ЛЛ: Не тоя дет се обади.
ЕТ: А, той е друг Гарга.
ЛЛ: Тая снимка е 47-ма година, на стадион Марица. Капитан на отбора е Трънката. Георги Петров Трънката. Но от там на сетне само Катарамбата(?) мога да позная. А другите не мога да ги позная. Снимката ми я подарена вероятно от Митко Караджата Меда – първия национал от провинцията. Почина преди 4 години. И за това е показвам, 47-ма година снимката. Ако някой знае нещо за тази снимка.
ЕТ: Тук да беше бай Диян, можеше да ги разпознае половината.
ЛЛ: Едва ли щеще да познае.
ЕТ: Ало? Нещо се отказаха.
ЛЛ: Аз понеже не гледам, тука е първия дисидент Андон Камов Тинтина.
ЕТ: Чакай само да чуем един зрител и ще продължим. Ало?
ТС5: Добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС5: Ало?
ЕТ: Да?
ТС5: Искам да поздравя един от моите любими учители. Здравей господин учителю.
ЛЛ: От кога станах господин, бе? Кой се обажда?
ТС5: Ами Жулиевчев(?). Да си ми жив и здрав.
ЛЛ: И ти, и ти.
ТС5: Аз се чудя(?), за толкоз години не можа ли да намериш някой да ти посади малко коса, да не ти лъска толкова темето?
ЛЛ: Абе, тя от вас не можа да поникне повече, бе. От вас побеля.
ТС5: Да си жив и здрав, ние и така си те обичаме. [?]
ЛЛ: Не забравяй, че да живееш по-дълго, трябва да остаряваш. Учил съм та.
ТС5: Ти си философ човек, гледай да остаряваш бавно.
ЛЛ: Добре.
ТС5: И ако има нещо на лихви на някоя банка дет ше банкрутира…
ЛЛ: Аз съм бавноразвиващ се старец. Добре любове мой.
ЕТ: Сега да продължим за тази снимка. Първия дисидент каза.
ЛЛ: Първия дисидент, който един ден се напива и пикае на балкона, а срещу него е партизанин Андон Бадъка.Той е Андон, и оня е Андон и се имат много. Бадъка му вика – абе Андоне бе защо пикаеш – и той рекъл – ввввиж кккво Бъдък, не адаш, ннннни го искам оня с големия нос – за Тодор Живков – искам сссси ххххубавия човек. А срещу тяхната къща е къщата на Антон Игов. Неще оня с големия нос, а иска хубавия човек. Та имаше и такива протести.
ЕТ: Я да видим сега, кой ше поздравява ли, ще ругае ли? Ало?
ТС6: Ало?
ЕТ: Да.
ТС6: Добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС6: Искам да поздравя бат Лазо, ако си спомня 69-та година бригадата на хижа Здравец.
ЛЛ: Хижа Здравец с Английската гимназия.
ТС6: С Английската гимназия, Търговската гимназия, правихме пътя наааа
ЛЛ: За хижа, да точно така. Помна много хубаво.
ТС6: Тогава ние имахме много хубав спомен. Помниш ли бат Лазо, как искаха тия братя да те махнат от командира на бригадата?
ЛЛ: Помня и че цялата бригада слезе пеш от там пред нас.
ТС6: Помниш ли как цялата бригада е свалихме в града през градския…
ЛЛ: Изключително светъл спомен имам. А вие не бяхте мои ученици. Янко…
ТС6: Имаше едни момчета от автотранспорта.
ЛЛ: От автотранспорта имаше
ТС6: А, така.
ЛЛ: Главно помня някои от ваща английска гимназия.
ТС6: Много хора го помнят.
ЛЛ: Да, беше интересен случай, ама дай да не занимаваме хората с мен. Благодаря ти много.
ЕТ: Така. Антон Илов(?) кат беше ваш човек, направи ли нещо за квартала?
ЛЛ: Той искаше да направи ама те не приеха.
ЕТ: Не остана време?
ЛЛ: Сакън къщата, двора, има списъци, те са у мен. От цялата улица „Скопие” дали ги бута къщичките. След това пак ги бутнаха ама ги взеха с кърпи.
ЕТ: Да. Ало?
ТС7: Добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС7: Поздрави за другаря Лазаров.
ЕТ: А, ся и другар.
ЛЛ: Другаря, да.
ТС7: Да, Румяна, Румцата от Али Баба и четиридисетте разбойника.
ЛЛ: Руми, любов моя, четиридесетте разбойника завършиха 64-та година.
ЕТ: Това кво е? Клас ли е такъв?
ЛЛ: Да, моя клас.
ЕТ: Специален, разбойнически.
ЛЛ: Да, Фогите(?). Те така им викаха. Руми, благодаря ти много, да не отнемаме време. Много ти благодаря, че се обади.
ТС7: Жив и здрав.
ЛЛ: И Масларова е моя ученичка.
ЕТ: Ама не от изоставащите нали?
ЛЛ: Не, отличничка.
ЕТ: Отличничка, е то си личи, че има такова.
ЛЛ: И Коста Чакъров и мой ученик.
ЕТ: На Тодор Живков…
ЛЛ: Нали ти го показах на снимката.
ЕТ: Ало?
ТС8: Ало, добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС8: Ми, да поздравя господин Лазаров, най-напред. И се обаждам във връзка със снимката, която бяха на футболистите там.
ЕТ: А, ето пак да я покажем да видим.
ТС8: Значи аз съм на Митко Прахаров дъщеря.
ЛЛ: На Прахаря?
ТС8: Да, и понеже гледам предаването и погледнах снимката, обаче не мога да разбера кой е отбора. Вгледах са така…
ЛЛ: Отбора е 47-ма година, Петър Ченгелов(?)
ТС8: Защото аз имам на моя баща снимки, но не мога да го позная тука, не се вижда ясно неговата визия.
ЛЛ: Прахара не може да не играеше там.
ТС8: Аха, ми може ама ни го виждам на снимката.
ЛЛ: Ми аз не мога да ги позная. Катарамбата(?) го познавам, Георги го познавам, Тънката, ама другите не мога да ги позная.
ТС8: За тази снимка се обадих специално и да ви поздравя. Аз съм на Митко Прахаря малката дъщеря.
ЛЛ: Познавам, познавам и теб и майка ти.
ТС8: Майка ми почина.
ЛЛ: Почина ли? Лека пръст.
ТС8: Починаха за съжаление и двамата.
ЕТ: Такааа.
ЛЛ: Прахара с шут буташе вратите. Има два случая такива.
ЕТ: Имаме още пет минути.
ЛЛ: А, добре.
ЕТ: Ама, чай ся, като гледам още колко имаш да разказваш, ще дойдеш и другия път. Ся дай да дадем малко на хората да поздравяват, че ше се обидят, нали, а тея ги запази за другия път, снимките. Ало?
ТС9: Ало
ЕТ: Да.
ТС9: Добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС9: Другарю Лазаров.
ЛЛ: Слушам.
ТС9: Много поздрави от кака Миче на бате Гочо Читака.
ЛЛ: Мария, ти ли си, бе?
ТС9: Аз съм.
ЛЛ: Благодаря ти много. Гледах тая снимка тука, ти видя ли я?
ТС9: Видях е, бате Гочо е с, тва бе, с кръстачката на главата.
ЛЛ: Нали. До Катарамбата, той и Катарамбата, двамата имат кръстачки.
ТС9: Да, точно така.
ЛЛ: Благодаря ти много. Ти знайш ли колко се обичахме с бати Гочо?
ТС9: Знам, знам.
ЛЛ: И с теб.
ТС9: И ти пожелавам да си жив и здрав.
ЛЛ: И вие, всички.
ТС9: И други ден ше му правя 4 години.
ЛЛ: Без вас нищо не струвам.
ЕТ: Така, разпознахме ли още един или го знаеше този, с кръстачката?
ЛЛ: Е тва е, е тоя с кръстачката. Бати Гочо и Катарамбата. Те беха две Катарамби и двамата играеха в Ботев.
ЕТ: Ало.
ТС10: Ало
ЕТ: Да.
ТС10: Просто искам да поздравя бат Лазо, Митко Кипавичаров(?) се казвам.
ЛЛ: Мите, кажи, любов моя.
ТС10: Искам да ти кажа да бъдеш жив и здрав и много та обичам.
ЛЛ: И вие и вие.
ЕТ: Така, хубаво, ама казвайте и нещо… по историята да казват нещо.
ЛЛ: Малко поет е. Пише в Марица с такива… стишия. Най-гениалния поет за мен в квартала е Стоян Стоилов, макар че има много поети и поетеси. Стоян е невероятен поет. Единствената стихосбирка издаде един Петър Генов, 90 броя, на всеки присъстващ по една бройка.
ЕТ: Ало
ТС11: Ало
ЕТ: Да.
ТС11: Може ли да ма свържити?
ЕТ: Готов.
ТС11: Лазоо
ЛЛ: Оо?
ТС11: Аз съм от Дупките.
ЛЛ: Кой?
ТС11: *&^% (не се разбира)
ЛЛ: Кой?
ТС11: #$%^ (не се разбира)
ЛЛ: Ааа. Здраво, живо.
ТС11: Спомняш ли си Донкича(?)? Преди малко даде, когато каза за Андон Бадъка(?).
ЛЛ: Да? Е, как?
ТС11: Спомняш ли си какво казваше, неговата най-любима фраза?
ЛЛ: Кво?
ТС11: Аз, на такова [не се чува] комунистите [не се чува]. Спомняш ли си го?
ЛЛ: Да, да.
ТС11: Сети ли са кой съм?
ЛЛ: Абе един ден го заплаших в новото време, че ше се обадя на един от неговите сакъ-приятели. Ше кажа, викам на Митко Стоилов, де говори против комунистите. Не е верни, вика. Ха ха.
ЕТ: Ха ха.
ЛЛ: Абе, аз съм влюбен в хората на квартала в истинския смисъл на думата. Предавал съм и в университета, във висшия музикално психиатричен институт. Така му казва с Тодор Кривгиев(?), защото тук предавам аз философия, или етика или естетика или политическономия(?), до мен тъпани чукат, от горе арии се пеят, от долу цигу-мигу и прочее. Та Тодор Кривгиев го беше измислил виж музикално психиатричен институт, лека му пръст и на Тодора.
ЕТ: Ало
ТС12: Ало
ЕТ: Да
ТС12: Бат Лазеее
ЛЛ: Кажи
ТС12: Да си жив и здрав. Обажда се на бати Гочо от Читака(?) сина – Динката(?). Желая ти много здраве.
ЛЛ: Благодаря ти много Читак.
ТС12: В пенсията вече кога ше те видя.
ЛЛ: Ти остана единствения Читак. Всички Читаци отидоха и другия Динка(?) отиде.
ТС12: Да, да.
ЛЛ: Благодаря ти много.
ТС12: Жив и здрав да си.
ЛЛ: И ти. Ше се видим. Ше се улучим някой път.
ТС12: Жив и здрав и ти бат Лазе.
ЕТ: Тва и Читаците са пак там от Шарот(?) нали?
ЛЛ: Да. На бате Гочо Читака беше вратар на Левски. С Чарлито(?) играха, имаше един висок, крачката му беше многометрова. Той беше бранител централен , Читака беше вратар. В Шипка най-открояващия играч беше Меда, Караджата. Носил съм калеврите на Начо Машинката, убиха го 34-та година в [?]. Те тогава половната Шипкани избягаха с Кипите(?).
ЕТ: Ало
ЕТ: Ало
ТС13: Ало
ЕТ: Да
ТС13: Ало
ЕТ: Да
ТС13: Бат Лазо здравей!
ЛЛ: Здравей!
ТС13: Въчислав Добрев ти се обажда.
ЛЛ: Кой?
ТС13: Въчислав Добрев.
ЛЛ: Да, слушам.
ТС13: Имам твоя книга с твое посвещение – „Българите – име и произход” и искам да ти задам един въпрос. Защо не си изследвал еднаа… един факт исторически и географски. Значи в Монголия има един връх, който се нарича Отхонтенгри на границата между Казакстан и Китай се намира връх Хантенгри, над 7000 метра и в близост до Еверест има още едно езеро, което се казва Тенгри Нур. Това не е ли един български триъгълник там, триъгълник, който овековечава името на Тангра.
ЛЛ: Самото понятие Тенгри, Тангра е от Монголо-тюркски произход. Има го и в тайната история специално за Тимучин Чингиз Хаган. Там Тенгри означава сянка, тоест, онази част на човека, която се намира в природата. Така че въпроса е лесно решим, той не е българско понятие, той си е общо тюркско-монголско понятие. Там няма какво да се изследва, тук нещата са съвсем различни. Дълги години съм писал една огромна работа, тя е към 2000 страници, не може да намеря издателство, кой ше издава книги ся. Ама мене не ме отчайва тая работа, и не ме интересува между другото. Историята преди класовите формации изобщо не е изследвана, нива неорана. И там, който не може да го обясни някое явление, го мушка там. Родово-общинния строй, чакай бе, в родово-общинния строй е абуригена от Австралия, който ако питаш „Ти къв си?”, той ще се назове по теб „Аз съм кенгуру или Ему”, нали? И Ахил Богоравин и той в… [?] Тотемния е равен на Ахил Богоравин, той е Божествен. Гръцките герой са едни Божествени, други Богоравни. Одисей е Богоравен, щот не е Божествен. Херакъл е Божествен, Тезей е Богоравен, и така, неща, които не са ясни на… не само у нас. Аз съм правил справки в… ай да не… и към 15 години ми отне време тая история. Трябваше да анализирам един огромен куп факти, обаче достоверни писания, не писаници върху, а достоверни, например, за Маите съм използвал един… за Инките , един Инка – Гарсиласо Делавега, инка, неговата книга, тя е огромна, тя ми служеше за основа. За основа ми служи и за Исляма – Курана и ранните автори арабски, докат имам достъп. Когато пишех за Тезей, за Ромул и Рем, Ликурк ми служеше Плутарх – най-историка от историците. И както и бащата на историята, нали. Всичко това…
ЕТ: Последен зрител и довършваме, дават знак.
ЛЛ: Да, айде да довършваме.
ЕТ: Ало
ТС14: Ало
ЕТ: Да. Казвайте, вие сте.
ТС14: Добър вечер.
ЕТ: Добър вечер.
ТС14: Моите поздравления към вас. Аз имам малко Македонска кръв. Майка ми е от Македония, такааа. Имах една приятелка, която живееше малко по-встрани от Въча. Точно в Дупките. Кечеви ако си спомняте за тях. Те бяха двама братя и четири сестри.
ЛЛ: Аз за Софка Кечева съм написал специална книга.
ТС14: Точно така. Да. Софка, Качето(?), Атанас, единия брат, Христо, другия брат.
ЛЛ: Само той е жив, само Христо.
ТС14: Само Христо е жив, да. Качето ми беше приятелка. Ние с нея сме горе долу…
ЛЛ: Ти си тогава малка. Мойта сестра е Маргарита.
ТС14: Да. Сега, малко по-насам, по към Тракия, ние живеехме там. Баща ми беше електротехник и живеехме във фабрика Тракия, където правеха керемидите.
ЛЛ: Аз знам какво правят във фабриката. Ха ха
ЕТ: Ха ха.
ТС14: Нее, нали слушате и други хора?
ЛЛ: Да.
ТС14: И, нали ви казах, зад Въча имаше пак една къщичка с Македонци. И един ден отивам там към приятелката на гости и майка й я накарала да направи нещо, обаче тя не го направила както трябва. Сега искам да го преведете, да се посмеят малко и някои хора. [казва думите за превод]. А сега ми кажете какво е това.
ЛЛ: Понеже нямаме време, друг път ще обяснявам…
ТС14: Да ви кажа ли какво е?
ЕТ: Кажете.
ТС14: Те живеех в кирпичена къщичка и от долу измазваха с вар отгоре.
ЛЛ: С лайна, а вар.. кой вар на къщата.
ТС14: И майка й вика „Това мазано ли или не е мазано”
ЛЛ: Тяхната къща падна 44-та година, тая къща за която стана дума.
ЕТ: Значи стигнахме до киримидената фабрика. Там правиха и марципани по едни време, нали? Помниш ли, имаше такъв лаф?
ЛЛ: Имаше сръбски военопленници, работеха там, а след тва по 15 дена, дето бяха, марципанаджиите.
ЕТ: Сега, времето ни изтече. Да благодарим на бачо Лазо. Обещаваш ли другия Четвъртък, нали, щото виж колко остана, нали. А и хората звънят, продължават. Ще измислим някои известни хора, заслужават. Много ти благодаря и така. Другия четвъртък обеща пред всички ви.
29.09’05
137
Евгени Тодоров: Добър вечер! Както ви обещахме, продължаваме нашия разказ за Кючюк Париж с един от най-изявените… как се казва… Кючюк Парижлии ли, как е? Има ли такава дума?
Лазар Лазаров: Има, даа. Употребява се.
ЕТ: Кючюк Парижлия, да. Лазар Лазаров или Лазар Мастагарков, един от наще, така, най-сладкодумни разказвачи и сега ше разберем, кои са родолюбците на… така патриотите на квартала, щот толкова мачове вървят в момента, че наистина трябва да си обичаш квартала, за да зарежеш мачовете. Ся, Лазаре, от къде започваме, донесъл си, гледам, тетрадки, книги, ръкописи по-точно, нали.
ЛЛ: Ръкописи.
ЕТ: Да.
ЛЛ: За Кючюк Париж.
ЕТ: Тва миналия път не беше го донесъл. Кючюк Париж… ей, ми то тука има да… тва бая страници.
ЛЛ: И то не е само тва.
ЕТ: Къде да го… ето го, значи. И това нещо си така си стои на ръкопис, така ли?
ЛЛ: Да.
ЕТ: И тва си стои. Тва какво е?
ЛЛ: Пак за Кючюк Париж.
ЕТ: Ениджевардарско – спомени. Тука и доста тетрадчици. Така, и какво? Няма кой да ги издаде?
ЛЛ: Не, аз не съм и потърсил някой да ги издава, защото преди не ми стигаха връзките, пък сега нямам пари.
ЕТ: Е, да де, ама от тоя квартал не излезнаха ли богати хора, такива патриоти, да са благодарни?
ЛЛ: Богати, да, ама патриоти… Е мой ученици са богати. Ма тъй като никога не съм надничал в чуждите кесии, от де да знам кой кво има, що има.
ЕТ: Е, хубаво де, значи можем ся, ако сред нашите зрители има хем богати, хем патриоти, ученици.
ЛЛ: Разреши ми да благодаря на тея слушатели, които загряха телефона вкъщи.
ЕТ: Аа, гледали са на. То тогава нямаше мачове. Ся ше разберем, дали ше го загреят.
ЛЛ: Ма, аз имам десетки хиляди ученици, приятели, студенти, другари – лични. И трябва да кажа, че тая снимка се разпознаха хората.
ЕТ: А, я ся да почнем с нея, ама да завърша с тва – мисля, че това е много ценно и ако някой има нещо на сърце, не е лошо да са обади, може и сега да се обади, може и по-късно, за да може тези спомени, тези, тази история да остане не в един екземпляр някъде из архивите. Добре, ся почваме с… така. Щот сме на футболна тема, тва е Кикимана, нали
ЛЛ: До него, може би най-големия играч на Пловдив, който помна. Играеше модерен футбол още в онези времена. Аз от 38-ма година ходя на мачове. Кикимана е млад вратар тука, 19 годишен. До него е Чарлито, от Левски, играеше защитник – имаше невероятен крачол, то и му личи. Бате Гочо Трънката е капитана, след него са Катарамбата и бате Гочо Читака – бивш вратар на Левски Пловдив. И така, Тодор Дурав е там, последния е Петьо Италианеца.
ЕТ: Миналия път не ги знаехме сичките, сега хората помогнаха, ето.
ЛЛ: Така, че разшифровахме ги и то благодарение на един сравнително млад човек, който ходил на мачове още от дете, ама аслъ(?) от дете, щото той е 37-ми набор.
ЕТ: Младо момче е, 37-ми набор.
ЛЛ: Младо. От тях най-така проявени бяха Трънката, Кикимана, ти знаеш кой беше. Един беше Кикимана, докат не са алкохолизира, нали. Чарлито, Катарамбите, двете, те двама братя играха, Катарамбите, Йонови(?). Майче и децата им играеха футбол в Ботев. Тодор Дуров известен играч беше, няма го тука Караджата – първия национал от провинцията. Но това са спортни теми, които… Аз ги познавам като хора, като личности, пък кат спортисти много много не съм се занимавал. Когато премислях какво да говоря на моито Кючюк Парижлии.
ЕТ: Кючюк Парижлии, нали? Не Кючюк Парижани?
ЛЛ: Не, Парижани. Къде Парижани ше се се мерат с Кючюк Париж.
ЕТ: Ха ха
ЛЛ: Да ти цитирам една само мисъл на Раковски, която сравнявах там за културата и за историята на България – „А, къде” – вика – „Французите с тяхната, с тяхното съзнание и мисъл ше се мерат с българите?” А Раковски е образ невъзможен, нали. От всички историци, аз най-много го обичам него, щот той …
ЕТ: Всичко е произлезло от България, нали?
ЛЛ: Всичко. И той го доказва, с езиковедството.
ЕТ: Да, там Наполеон, той ли го беше измислил – Наполи он(?).
ЛЛ: Наполеон вече е премислена от други. Аз по същия принцип, примерно, открих, че Америка и Африка, например са открити от българи. Понеже Африка е…
ЕТ: Ама от българи или Кючюк Парижлии?
ЛЛ: Българи, разбира се. Африка е открита от към Нил. Нали, гореща е Африка, рекли А, в реката – фонетичното В става Ф.
ЕТ: Да, да, да, да.
ЛЛ: По същия начин Амрика е открита от към Мисисипи, която е двеста километра в пустинята – Ама рекааа – и Америка, ето. Ясна работата.
ЕТ: Традицията на Раковски. Ха ха
ЛЛ: И Наполион(?), много ли е трудно? Да говоря за бит и душевност е една невероятно огромна тема, на която съм посветил тука десетки страници. Да говоря за занаята, отхвърлих го. Да говоря за дребните, така наречена, дребна буржоазия, бакали, кръчмари и прочее. Просветата й се чудех тея дни какво точно да започна. Тва беше квартал на мизерията. Е, ся, не…
ЕТ: Диян Начев като беше преди тва, така пък разказа живота, че някакси прескочи мизерията. Дали… мизерията си е мизерия, ама все пак спомена за детството е красив сигурно, нали.
ЛЛ: И не само за детството.
ЕТ: И юнушеството, айде.
ЛЛ: Не само детството, младежите, толкова много веселие си уреждаха – на Уструмиловската(?) поляна, примерно. При Уструмила(?) имаше голяма поляна, на бялата воденица. Тва беха грамофони, свирки, който можеше, Луката свиреше, да речем, на кларинет. И играеха, пееха хора, някои от които беха с хоровод(?). Виж аз как ги знам. Мен не водеше Елена Панова там. Младостта си е младост. Може да са били ангажирани с някви идеи, да са ангажирани с организационна дейност, но туй си е младост, иска любов. Къде другаде, освен на стъргалото на градината… Ако тая градина можеше да говори, толкова мили неща можеше да ни каже, и толкова драми, толкова сълзи е имало в нея. И в края на крайщата, мен винаги ме е удивлявало бита на хората, ако щеш даже и здравеопазването. Ама едно време не можехме да ходим на лекари. Нямаше пари. Бабите вършеха работата. Аз го разправям стотици пъти тоя случай. Баба ми, мойта баба, Бегина Кокарката, беше акушерка, травматолог… какво не беше. Един ден, идва един дядо Джифтан, и търси дядо ми – Кольо Кокара, по втория баща са Кокаров, да му извади зъба. А дядо ми беше зъболекар. И клещите криви, на стрехата. И баба вика – няма го – а той вика – ма боли зъбут. Тя – яла до баба – вика – ке го изкараме. Седна на един китук до бонара(?), тя взе клещите и в престилката избърса ги – тва беше дезинфекцията и се оказа, че той има 3 зъба и то един до друг. И баба почна ся – „кой та боли, кой зъб” – той вика – „тоя, не” – чука баба – „тоя не” – набедиха един зъб, фана го баба, тя няма сили – тя умря на 110 години. Баба тегли, Джифтан са тегли, баба тегли … той стар човек, по-млад от нея, викаше й баба. Баба падна на една страна, Джифтана на друга, зъба остана обаче в клещите. Той плю, плю, псува, плю, тръгна да си отива, след десет минути пак дойде. „Бабо не бил тоя зъб”. Изкараха друг зъб, остана един и викам – хубаво де, изкарай го и тоя зъб, за какво ти е – а той – нека стое. Аз не знам каква работа може да му послужи тоя зъб ама нека стое. Например, ти се разболееш и отиваш при баба Колевица, тя не само тя, пръста ти – зей, зяпай, завърти те от тука, газ в устата – край на сливиците. Ама големите си къркаха ракийка и се дезинфекцираха с ракия. На нас децата не даваха. Така се лекуваха. Имаше и баячки.
ЕТ: Анестезиологията, тва е билол
ЛЛ: Имаше и баячки. Аз и до ден днешен твърдя – баячките вършеха работа. Тва е някаква психиатрична намеса, която те не знаят каква е, те си предават от поколение на поколение. Можело да има шарлатани – в кое време ги нямаше шарлатаните? В кое време? После не взимаха пари. Аз 53-та година тая ръка я натроших и исках да я режа. Бай Митьо Казански ми я оправи, и то я оправи истински. Е, тя си личи, така, по много работи.
ЕТ: Подреди я. А гипс слагаше ли?
ЛЛ: Гипса е интересен – брашно с жълтък от яйце. И когато разправях тука на Желю Желев, аз му виках тука Кокаларниците, не може да бъде, вика. Как не може бе, сложиха ми ги на ренген, да. Той обаче баща му го е учил, дядо му е учил баща му, предава се, ранени кумити, счупени крака, ръце, говеда, бербери(?). Едно време берберата беше лечебно заведение.
ЕТ: Пиявици за хипертония.
ЛЛ: Мойта прабаба си имаше и от време на време тук си сложи някои. Там се продавата берберници. Зелените пиявици, обаче, има два вида – кафяви и зелени. Зелени пиявици. Ама и не само това беше лекуването. По най-различни чудновати начини лекуваха. Е, не винаги успешно, ама и медицината както знаеш, до ден днешен не винаги успешно завършва. Дет са смееше професор Спартакаджиев – „разбери, в днешно време е изключено да, да умреш без медицинска помощ” И то си е така. Имаше един дядо Трайо – Шоп Трайо му викаха, до Въча живееше точно. Умря бабата от дъмбла(?). Дъмбла викаха на инсулт, на инфаркт. И кат го питаха, „бай Трайо, бабата умряла ли” – „умряла” – „от чо умре бе”, и той кво да обеснява човека – „а удри тифус у главата”, тифус в главата я ударил и умряла, тифус. Тва му беше обяснението, което той я знаеше за кво става дума, я не… бабата умряла ся, кво…
ЕТ: Въпреки всичко се става дума, тоя на 110, тоя на 95. При немотоя и без доктори как сте оцелявали.
ЛЛ: Баба, като я докарали на дядо ми. Щот той, кой го пита него. Той бил 15 годишен, баба – 28. И младоженеца изчезва, няма го. Обаче старите хич не се притеснили и вечерта го намерили легнал в яслата при воловете и там заспал. И после като разбрал за какво става дума, баба беше родила 20 деца. Леля ми викаше – „майка не раждаше, а снасяше”. Ама много здрава жена. 26 дена живя в кома, но сърцето… И най-забележителното, да не ме разбират, че правя агитация, цигара димеше непрекъснато от събуждането, до тук, сменяше ги обаче.
ЕТ: И колко години викаш?
ЛЛ: Едва едва 110 години. Аз съм специалист по Македонски години.
ЕТ: Там каква е тънкостта в годините? Я обясни ся за тези, които не са на ясно.
ЛЛ: Записвам един кумита, и между другото, викам – „дедо Ристо, така горе долу колко години си” – а той вдига рамене „де да знам”. Когато ги питах що не си даде годините – „що бе да не я варам(?)”, бабата примерно – „колко години е бабата”, а той вдига рамене. Тя е по- голяма винаги – „Що бе да не я вара” – стара кокошка, нали. Кво значение имат годините. Та почнахме лаф-мохабет, когато, вика, му го горяха на дядото Индо гъза, аз бях 7-8 години и един изгорял гъз, това е ориентира. И тва е работата. Става дума за Руско-Турската Освободителна война, когато той бил 7-8 години, плюс-минус една година, нали. И да не я разправям цялата история, има Индови в квартала, та по един изгорял гъз дядо Христо Бейчаров съжелявам, че не можах да му намеря снимката, аз я имам, излезаха годините. Е, бабата беше по-стара. Еми по-стара, тя да ражда, да работи, да гледа свекър и свекърва, кво значи тва? Нищо. Аз в Бекриевци, например, има едни в наща махала Бекриевци, единия дядото – Яно(?) беше от бабата 10 години по-малък. Бабата беше стара, той като ерген още, така изглеждаше. Бабата беше стара. Та един ден викам „бабата много по-стара”, а той – „що бе Лаз, да не я варам, бе джанъм(?)”. Да не я варя, вика. В моито многогодишни, те са епизодични занимания, но аз съм непрекъснато след тях. Непрекъснато. Аз съм другарувал с дедите им, след тва с дядовците им, със синовете, с внуците и продължавам да другарувам с тях. Нашия квартал има една особеност, която допускам, че я има и във всички квартали. Ако нямаш прякор, например, не си личност. Не те знаят кой си.
ЕТ: Кажи някой, така, по-интересен прякор.
ЛЛ: Прякора е важен. Аз нямам прякор и ми беше много обидно. Е кат остарях вече – даскале, даскале, макар че даскал не е прякор. Трябва някъв белег, от характера от физията – тва е прякор. Аз на мой приятел, отиваме към Белите Брези, учител, и си разправяме на тема прякори и му викам – сега щи го илюстрирам. Имаше една голяма маса в Белите Брези. Където седеше Бог и Богоподобните. Имаше един Ичо Кабата – биволар. Ама, мъж и половина. Беше що годе стегнат. С Кимана(?) беха набори. И викам слушай сега, и на масата на полубоговете, седи един мой приятел – Шалда(?), и аз викам „а бе Каба, да познавате някой тука Костадин Петров Божков” това му е името на Шалдата, той го е забрайл от войниклъка още. Кабата – а, бе няма такъв човек тука. Полубоговете се утрепаха и по едно време Шалдата скокна и вика – „ми аз съм бе”, и ма напсува между другото. За нас тва беше… Ти ся, ама след 1 минута. Една минута мина докато се сети. А бабите си беха забравили имената. Тя беше Петровица, Иваница, Драганица. Аз бабата, старата – „бабо как са казваш”, а тя замислено „Бегина, Бегина” Тая смесица между патриархалност, прехода между патриархалността и капиталистичеството на България, която разрушаваше много нещо, без да създаде нещо ново оказа своето влияние във всичко. А пък що се отнася до мизерията, имай предвид, че тя беше поголомна, повечето, но и хора, които можеха да живеят по-добре не живееха. Съобразяваха се с околните. Ако майка ти може да ти даде да ядеш нещо свестно, никога няма да те пусне на улицата.
ЕТ: Дам.
ЛЛ: Никога. Другите имат ли, вика. Родителите, обаче някой такива ценности, които за съжаление, аз искрено съжалявам такива ценности, които са загубени. Ти ходиш на училище, получаваш примерно двойка, те не се интересуваха от тия подробности, ама по-късно. Що получи двойка, бе? Ами… кво да кажеш? Ако кажеш учителката ма мрази, следва ехидния пасаж „защо теб те мрази учителя”. И дали те бият страшно беше като почнат да ти четат това конско. Ако те набият, за една минута е боя, аз съм го изчислявал. А конското може с часове – ти така, ти такъв, ти тва… Всеки биеше своето. В училището са ва наказвали – „е хубаво де теб що те наказаха” – „ми ние целия клас”, „абе махни го целия клас, ти ми кажи ти”. Лична отговорност, няма такива целия клас. А наще учители в тоя квартал, трябва да ти кажа, че бяха богоподобни хора. Моя учител беше шеф на ратниците в Пловдив, обаче беше учител, за който си спомням винаги с умиление. Николов беше 2 метра голям. Учеше на хора още първо отделение. Халачева, Миланов, имаше един по пеене. Кръстьо Цимента ми разправяше – знаеше, вика, една песен, той беше съчинил за цар Калоян – „Облак ли идва, орел ли вие, не – цар Калоян.” Той така ми е предаваше. Миланов, после внучката му ли стана цигуларка? Тея музикантките, Миланови, дет са.
ЕТ: Да, Стойка и коя беше там.
ЛЛ: Да. Те са от квартала. Имахме учител по физика, един от най-любимите учители – Харлампиев. Който обясняваше даже и най-тъпия да проумее за какво става дума. Ама той си имаше свой метод. То тва е в учителя – да има свой метод. Халачева – най-любимата учителка от всичките – историческа. Фурнаджева, Текерлиева, която.. и така на татъка. Те вече не са живи. После ние по-младите поколение родители. Няма да ти кажа името, младежа е много из… той вече не е младеж. Мой ученик в гимназия „Георги Димитров”. Пиша му аз 4, ама такава бележка, не за срока. Идва майката и почва да се кара с мен, ама в дирекцията ме вика. Че момчето и знаело за 6, пък аз съм му писал 4. А аз съм малко инатлив човек, викам „слушай, Кирил Христов беше директор, мой бивш класен, ако втори път те видя в училище да дойдеш, не 4, ше му пиша 3, не 2, а 3 – в дипломата”, тва са две оценки тройки, които свалят дипломата главоломно, свалят с 6 десети. Не дойде. Той стана, няма да му кажа името, професор, но известен тука в Пловдив. Наще родители не познаваха явлението вундеркинди. Не познаваха такова явление. Ако някой от гостите реши да ме похвали мен, например, че съм умен, че се уча, родителя ще погледне така, малко съмнително и да не кажа презрително „во лайно” той е момче, кво ше го хвалиш. Аз отбягвам, до сега тва ми е принцип, аз отбягвам да хваля децата, докат не навършат пубертета. Пубертета е страшна възраст. Имаше неща, които, разбира се, традицията си е традиция, но младите не се съобразяваха с нея. Старите мърмореха, те мечтаеха да се върнат пак в Македония. Знаеш ли колко поръчки имам, като си отиваме в Македония, и то не става дума за преди девети… мноооого години след 9ти септември. Като си отиваме в Македония, да ги.. да им взема кокалите. Аз трябва да товаря една композиция кокали. И там да ги препогребем.
ЕТ: Не я забравиха Македония?
ЛЛ: Не. До смъртта си не я забравиха. Ми как да я забравят, като те там, освен че са били млади, били са… създали са семейство. Едно време знайш, той е цикъл, аз му казвам затворения цикъл, раждаш са, жениш са, ставаш дядо и… Той е затворен цикъл, така на едно казано, еми натам. За него това е всичко – Македония, освен че е златна.
ЕТ: Значи има основание [?] дет разправял „в Македония, вика, жито кало дренки, вика, па с тва камени ли ке ядам”(?)
ЛЛ: Пил съм. Тва е 40кг либеница съм видял в Солун. 40кг диня. Де викаше бачо Анго, за тяхния бостан – „ако стъпите коня в динята, не може да я изкара отново”. Тва малко така… малко, да не го класифицираме.
ЕТ: Барон Мюнхаузен, малко.
ЛЛ: Той само дет не се вадеше сам от тинята. Ма и не само той. Един бай Георги Пехливана Милушев съм го разпитвал. Имах един сладкодумен приятел, бай Григор Мелев, умря на 81 година, и неговия син Киро Мелев Кирцата, мой приятел. Той ме насочи, та с него разговор, туй-онуй. И аз – „а бе ти защо тъй – Пехливана”, вика „ да ти кажа – отидах в селото на армастицата, на годеницата, и един пехливан са чука по кюспецата” няма кой да му излезе. Той беше 6 на 35, ама са е борил малко. Викам да другаря „аз ше му излеза” – „е как ше му излезнеш, той е пехливан, бе”. „И аз”, вика, „на арман”. И той вика „и той ме гледа гледа човека, и вика – дека одиш бе дете – ке се борем”. Та той така, „кат дойде и ме фати от вратут от назад – джилезо”, вика, „ка ме завърта, ка ми даде една дикса, ксе утепаме” Добре, че хората отсреща го подпряли. Ти мани тая, ми след тва, вика, а кажа нещо на бабата – „мълчи знам та къв пехливан си”. Цял живот го е гаврила, за един момент. И даже има прякори, които не можем да ги дефинираме точно. Думите се губят някъде в дълбочината. Бийчар, например, и до ден днес ми е трудно. Кокара е ясно какво е. Те са ситни дребни.. арпаджик. Мастагарка знаеш кво е. И други такива. Оня ден срещнах един с едно фамилно име Шалапутов. То от руски, и то не руски, а старославянско. Ние имаме и Шалапутови тука от Загоричино(?). Многострадалното Македонско село. Може би аз можех да отида да работя в София, имах известни шансове. Аз без Пловдив не мога, а от Пловдив без Кючюк Париж, не мога. Не мога да живея без тях. Не става дума тука за някъв патриотизъм. Аз така съм устроен, ако искат да ма убият там, няма нужда да ме осъдат на смърт, две неща – да не ми позволяват да чета и да ме пратят да работа в София. Абсурд, не мога да я понасям. Модерен град – това е единствения европейски град, ти знаеш, иначе Пловдив там, тва са големи села спрямо София. Ама не мога да живея там. 5 години бех студент, даже 6. Ама шестата се разболях и напуснах, следващата година отивам пак кандидатствам и пак влизам. Чиновничката вика – Лазов, ти миналата година не беше ли студент бе? Измънках кат ударен(?). Ми що, вика, пак си кандидатствал? И викам – за да уча. И тя – ми що не си презаписал. Аз – кво е тва презаписване, обаче си измълчах, да излеза по-умен, измълчах си. Тва е емоция, така се устройва. Имаше, е завчера чета в спомените на Николай Генчев, лека му пръст, бехме съкурсници, аз след това се отказах, следващата година бяхме. Пък след мен бяха Карталов, Женьо, Емил и така нататъка. Иван Славов беше преди мен, в един курс бяхме, имаше много умни хора между тях. Те търсиха в София изява, изявата, кариера да направят. Аз не съм устроен да правя кариера. Не става дума за самохвалство. Аз съм наследил духа от тоя квартал. Някой казват – ама нашия народ е такъв, че ако един си покаже главата горе, гледат да му я отрежат. Ма тва е било векове, бе. Тва е станало традиция. Те няма да го направят от лошите. Докато там пък ще се изядат за кариерата. Аз имам твърде много знания в това отношение. Работил съм във всички видове учебни заведения в Пловдив. Такъв народ като Кючюк Парижлии, които се познават поголовно. Ако умре някоя баба в Кирпич махала, знайш къде е? До Коматевско шосе. Ако умре някоя баба в Кирпич махала, тя е македонска, до един час вече всички знаеха, че е умряла еди коя си или еди кой си. Съседа ми умрял, на един дувар сме, аз съм тая страна, той тая, един дувар. Аз разбрах като го погребаха. Съседа. Той не е непознат, ние се познаваме. Тая комуникативност е спасила България от много работи. Не е завист. Аз го срещнах, че българина бил завистлив човек. Ми тва не е вярно. На кво да завижда. На богатия, ми отговаря опонента. Ми на кой да завижда? На бедния на цървулите ли? Аз приемам, разбира се, че може да съществува завист, но имам, така, известно идеализирано виждане. Аз така ги виждам. Имахме една учителка по история, още е жива, разбира се. Беше за учениците богиния – Пиркова се казва, историчка е. Която през живота си не е предложила да бъде наказан нито един нейн ученик. И ако учителския съвет накажеше някой нейн ученик, тя плачеше. Ние бехме пета смесена гимназия 46-та година на октомври месец се образува Раде Христов(?). Имаше един литератор в Пловдив – от най-висша проба човек. Умен, интелигентен, борен. Почина на 78 години от инсулт, ма живя доста време. Той образува тая петата гимназия. Тогава имаше първа мъжка, втора мъжка, първа девическа, втора девическа. Ние сме пета смесена. Имаше и трета смесена в Стария град, на Бахо(?), щото и там съм предавал. От начало докато съберат ученици, то в квартала учението беше нещо… ако ти се учи – учи, ама тва да си прахосваш времето и да отиваш там, няма да стане тая работа. Ако ти се учи – учи. Е, поспираха ни, де – „ся кво ше търсиш да учиш, земи си един занаят”, което е правилно, „земи си един занаят, осигури си хляба”. Моя баща едва се примира с гимназията. Той ми беше втори баща, ама не за тва, че ми беше втори баща. Той мен ме обичаше безкрайно много. Той беше невероятно добър човек, ми щот всички бащи бяха такива. Ако ти се учи – учи, с половин уста, ма фани си един занаят. Той ми беше намерил на мене работа като дърводелец. Аз му заявих, че ше уча в гимназията. Той се понави „арно” вика. Ами като трябваше да отивам да следвам. Той не знаеше, че отивам да кандидатствам. Второ, той не знаеше и… той не разбра и какво следвах. Той не знаеше какво следвах. Кат завърших, той седи на едно трикрако столче, беше много хубав човек и викам „татко, ето завърших, дипломата” и татко както седеше така – „голем праз кърши”. Ако си работеше се разбирахме.
ЕТ: Няма – сине на ти някое левче да са почерпиш, да отпразнуваш. Сега, да чуем някои звъни, въпреки че не сме обявили телефона. Айде да покажем вече телефона, малко да починем.
ЛЛ: Да починем малко.
ЕТ: Да чуйм и някой. Сега, като казваш че са, там са от различни села. Имаше ли, така, обособеност по села или…?
ЛЛ: Село Валгарци(?), на втория ми баща селото, брои 18 къщи. От 1480 година аз му знам бройката, под турска капия. 18 ханета, 18 къщи. Майка ми и баща ми споряха. Баща ми правеше опит да ги изкара поне до към 20. Аз отидох в Гърция, броя къщите – 18.
ЕТ: Момент.
ЛЛ: Кокарови, втория баща, Джинджиеви, Бекриеви, Чобанови, Харизанови, Витларови, в дупките бехме все.
ЕТ: Ало. Слушаме сега.
Телефонен Слушател: Евгени, здравей!
ЕТ: Здрасти!
ТС: Знаеш, че съм на 75 години.
ЕТ: Да.
ТС: Аз съм Кючюк Парижлия.
ЕТ: А.
ТС: Няма „а”. Тоя другар, 2 предавания правиш, уж за Кючюк Париж се говори, пък говорите само за македонците в Кючюк Париж. Не само македонци са в Кючюк Париж.
ЕТ: Кажи ся за не-македонците.
ТС: Тоя другар непрекъснато говори, ама 50 на сто е лъжа. Ще кажа защо. Мойте най-големи приятели са [?] бяха ми първи приятели. Вярвате ли? Не, нали? Нека да ви кажа нещо, кога каза една дума поне за улица Гевгеле(?), улица Кукуш. Тва беха български квартали, с българи. Второто, македонците, македонския квартал дето дойдоха фермерите 33-34та година беха бедни хора, щото тогава дойдеха от Македония, но 90% от тях станаха знатни хора на България. Така че не само македонците са Кючюк Парижлии.
ЕТ: Добре, бе Живко, що не дойдеш другата седмица?
ТС: Не ща да дойда там. Обаче яд ме е, когато хората лъжат.
ЕТ: Не, той не лъже ама…
ЛЛ: Улица Кукуш е македонска.
ЕТ: Не, той за Гевгеле говори
ЛЛ: За Гергиле.
ЕТ: Ама наща задача не е всички улици да ги пребродим, нали. Всеки говори каквото знае. Значи сега, обръщам са, който иска от българите… пък кво да са делим ся на българи и македонци… той е от коренното население от преселниците.
ЛЛ: Шопи, тракиици…
ЕТ: Иска да разкаже… добре дошъл е, ся…
ЛЛ: Да, тя ми е пределно ясна.
ЕТ: Баче Лазо разбира от македонци и за тва сме го поканили щото. Ало.
ТС2: Ало.
ЕТ: Да.
ТС2: Обажда са един приятел на тоя македонец.
ЛЛ: Да.
ТС2: Да сте живи и здрави и …
ЕТ: Кой си ти?
ТС2: Е, ако той не може да ме познае… той няма прякор, ма аз имам. Негов съученик.
ЕТ: Я прякора кажи тогава.
ТС2: Татунчо.
ЛЛ: Татунчо е мой другар мой.
ЕТ: Ето го Татунчо жив и здрав.
ЛЛ: Той е от северна България, той е северняк.
ТС2: Лъже, лъже.
ЛЛ: Баща му от Румъния е бегал.
ЕТ: Ха ха, добре.
ТС2: Всичко хубаво.
ЕТ: Тва Татунчо от къде идва.
ЛЛ: От народните песни – Татунчо юнака. Гевгеле знайш ли коя улица е, квартала познавате ли?
ЕТ: Не, не.
ЛЛ: Е, айде.
ЕТ: Е, основните ги знам нали… там Македония
ЛЛ: Кукуш, като слезеш от моста, на лявата страна, почва от Ухото, а Ухото са тотално бегълци от Македония. С изключение на някои, които бяха от старото училище. Там живее известния терорист Георги Лятев. Много известен.
ЕТ: Чакай ся да чуем, пък ше продължим. Ало.
ТС3: Добър вечер!
ЕТ: Добър вечер!
ТС3: Искам да поздравя моя бивш класен. Това е най-хубавия човек, който познавам от квартал Кючюк Париж.
ЕТ: А вие сте?
ТС3: Ми, Катя Изворлиева.
ЛЛ: Е, 64-та година.
ЕТ: Помниш ги сичките.
ТС3: Да си жив и здрав.
ЛЛ: От класа на разбойниците, на четиридесетте разбойника.
ЕТ: От тях ли е тя.
ЛЛ: Да, от тях е. Имам такъв клас.
ЕТ: Да, ти каза.
ЛЛ: Али Баба. За сведения на тоя, който се обади господин, аз под македонци разбирам македонски българи. И съм го писал, и го устоявам. Аз не чух дума да са говори… говореха наще – македонска чета, македонско тва, но в смисъл на македонски българи.
ЕТ: Да.
ТС4: Добър вечер!
ЕТ: Добър вечер!
ТС4: Не ми е бил класен господин Лазаров, но много сме го обичали и другите класове. Преподавал ми е по психология и логика. Казам се Евтимия Каракашева.
ЕТ: Кой набор, Евтимия Каракашева, а ся кой набор е тя?
ЛЛ: Коя е тая?
ТС4: Майка ми е била дълги години в училището медицинска сестра.
ЛЛ: 63-та година ли завърши?
ЕТ: 63-та ли сте или не?
ТС4: 54-та.
ЛЛ: 64-та?
ЕТ: 54-та.
ТС4: Майка ми е била медицинска сестра в училището дълги години. Не може да не си спомни. Било е по времето, когато и той е преподавал.
ЕТ: Майката е била медицинска сестра, добре добре. Ето Евтимия
ТС4: Виждам го жив и здрав и му желая още дълги години.
ЛЛ: Да продължим мойта тема пък.
ЕТ: Изчакайте 2-3 минути и пак.
ЛЛ: Мойта тема е една – какви хора бяха, и са, Кючюк Парижлиите. Аз съм говорил с бай Никола Алваджиев(?). Той е заедно с Иванка бяха наградени в една и съща година, тая Хаджиева. Той взе първа награда в Пловдив, тя взе втора. Пък и нямаше тогава толкова много книги де, но не само за това де, книгата му е великолепна. Може би не е по-хубава от тая на Моравенов.
ЕТ: На Моравенов малко трудно се чете, нали.
ЛЛ: Трудна е, но е невероятна. Аз такъва книга не съм срещал в литературата, която ми е достъпна. Когато искам да пресъздам Кючюк Парижлията, искам да го пресъздам като жива личност. Например, в тоя квартал имаше певци, и има, които спокойно можеха да отидат на световна сцена. Спокойно. Един от тях работеше дълги години в София като музикален редактор – Христо Ковачев Яйцето, Иван Вулев Рето, Костадин Христов, на когото аз казвам Орфей, до сега. И съм готов да го поддържам. Лефтеров и така нататък. Самородни таланти. Имам такъв случай – Кръстьо Свирков Бам(?). Той Кръстьо Свирков никой не го знае – Бам. Беше гвардеец и искат да го вземат в операта да пее да мине през школовието(?) заедно с Николай Гяуров, също македонци от село Плевня, Драмско. Кочо Гяуров, той Николай е тук роден, Кочо е роден там. И Бам не отиде. Аргумент – няма кой да гледа майка ми. А той има двама братя и една сестра още. И то и така стана. „Няма да са ожена докато е жива майка ми”. Майка му умря и той се ожени на 50 години почна да прай деца, а сега е дядо. Но има глас като камбана още. Самороден талант. Имаше един, който пееше дълги години в Италия – Джоджо. Няма да кажа защо Джоджото, който пееше романси и кантони, с които ако пожелае да те разплаче, ще те разплаче – аз съм плакал, в тях в квартирата в София. Такъв певец. С много труд без подготовка го постигаха. Кой ше те вземе, Бам беше тухлар, кой ше се занимава с теб, с пеене… със солфеж да учиш пък такова… Въшльовци. Наш квартал беше поголомно въшлив, освен по време на войнат. Еми нямаше, просто нямаше сапун, майките перяха с прах.
ЕТ: За Лятев говорехме, май.
ЛЛ: Ще ти кажа за Лятев един случай, аз бех го намислил да го разправям. Георги Лятев, моста бетонния стария още не е построен, тамън са били почнали да го строят, значи е било около 26-та 27-ма година, най-късно 28-ма. Разправян ми е от неговия другар – дедо Пено Лидопойски(?) – една колоритна личност, лека му пръст. Отиват да крадат кимут от Амбарев(?) или от гарата там, щот локомотивите там депото… И по едно време един пристав „стойте, дейба ваща мама” А ония с чувалите на гърба. „Пред мен!” – „Ама господин пристав” – „Пред мен!”. А ние, вика, нагантите в пояса, не може да бръкнат и по едно време Георги Лятев си настъпа връзката на обувката и я развърза и обяснява на пристава „не мога да ходя, развързана ми е обувката” – „айде айде, тея македонски номера на мен не минават”, вика пристава. Коментара на дядо Пено, той вика милия, чувстваше, че нещо ше му се случи. Добре де ама се спъвам, не мога да върва, вика. Той са изчуди, изчуди, вика – „добре айде, вържи си обувката”. И Лятев, вика, изпусна чувала, наведе се да върже обувката и през крачола го застреля. Той е легендарен, тоя Георги Лятев. Убиха го 47-ма година в Гърция. Не само той, те половината са революционери от Боймици, село Боймица.
ЕТ: Чакай ся, че един зрител напира. Ало.
ТС5: Добър вечер!
ЕТ: Добър вечер!
ТС5: Абсолютно верно е, че македонците са много весели хора. Не зависимо от беднотията те свиреха на китари и хубави македонски песни пееха. Аз също участвах, така, с една малка групичка. Ние бехме по-малките, Васко Шилото, Парапанов(?), Катето Кечева, Маргарита, неговата сестра. Играхме и в танцова група в Тракия. Аз живеех там и миналия път са обадих, казвам са Анчето, предайте на Марго, че съм Анчето, ни съм я виждала от както продаваше книги на централна гара. Брат ми се казваше Сашко, който почина от танцовата трупа.
ЛЛ: Ще й предам.
ТС5: Не си спомням за господина, обаче знам, че имаше един брат, който беше много симпатичен, висок, с буйна чуплива коса, черна.
ЛЛ: Той е най-малкия, Васил. Имам друг брат, Христо.
ТС5: Друг брат ли е?
ЕТ: Друг е. Е тя и твойта коса е била черна и чуплива сигурно.
ЛЛ: Е беше де беше. Даже ма намираха за много хубав.
ЕТ: Имаш ли си някоя снимка от млади години?
ЛЛ: Ми аз миналия път е показвах, мисля. Ето я , интернационалната. Балтона ми е малко поизтъркан, ама студент човек.
ЕТ: А, да. Тука с туркинята и арменеца ли беше?
ЛЛ: Шукърята и тоя е професор – Съркис Съркисян(?) са казва.
ЕТ: Ало, ало.
ТС6: Ало.
ЕТ: Да.
ТС6: Ало, чувате ли ме?
ЕТ: Да, да.
ТС6: Предай на тоя македонец, дето говори, много поздрави от Александър Прунчев.
ЛЛ: А, ама няма да си казваме прякорите. Ето едно хоро. Тука го води стогодишен човек.
ЕТ: Ало?
ТС7: Ало, добър вечер!
ЕТ: Добър вечер!
ТС7: Искам да поздравя моя бивш класен ръководител. Казвам се Ценка Попова, но той ми казваше Цена. Завършила съм 61-ва година.
ЛЛ: Надявам са, че не си побеляла.
ТС7: Ха ха ха. С много обич и признателност към тази светла личност, която е радетел на всичко, що е българо-македонско и обратното, няма значение.
ЕТ: Ей, какво момченце си бил тука, с две девойки, кви са те тея девойки.
ЛЛ: Първа година учител. И така нататъка.
ЕТ: Така. Сега имаме още 5-6 минутки, който ше звъни да звъни бързо и да казва поздравления, критики. Ало
ТС8: Ало. Господин Лазаров, поздрави.
ЛЛ: Кой?
ТС8: От Везо Захариев.
ЕТ: Захариев от Верговица.
ЛЛ: Да.
ТС8: Бате Лазо, само един въпрос. Тия колорити, Кючюкпарижки, няма ли да ги събереш в една книжка. Баче Анго, Камбата, всичките чешити на Кючюк Париж. Нещо ново няма ли да изкараш?
ЛЛ: Няма пари.
ТС8: Поздрави и жив и здрав..
ЕТ: Еми, нема пари. А кой е Камбата?
ЛЛ: Дедо имаше голям нос, обяснението – бабата викаше „е, ми той такъв ти беше”, не е верно, вика, носа ми беше тънък, тънък. Той мечтаеше да има тънък нос. Но веднъж тя като дошла до тяхния плет са видяли, до нейния, бабата Тодора, ти беше крадела я някоя пиперка, я някой домат и като ме хвати за носо и ми порасте.
ЕТ: Ало.
ТС9: Ало, добър вечер!
ЕТ: Добър вечер!
ТС9: Обажда се една от Кючюк Париж. Помна ва, аз съм малка – 48-ми набор, идвахте в мои роднини в Кочо и в Киро, вие ли сте?
ЛЛ: Да, да разбира се. Киро Мелев.
ТС9: Аз ви помна от тогава.
ЛЛ: Ее, тва е хубаво все пак. Той Киро си е жив и здрав. Има един случай. Отивам аз сутринта рано, ние дежурехме, като бехме много стари. Дъщеря му е женена в София. Дежуряхме, Иванка, Мария Караджова, неговите любими хора, стари хора – 90 години и кусур беха. Една сутрин го гледам – дядката огрижен. И му викам, какво бе, ела, викам, бабата ке умре сигурно. А ква била работата. Бабата беше със счупен крак и лежеше, не можеше да става. Добре ама хванала някво разтройство и ся кво е рекла бабата да пръдне… и се посрала. Е, нормално е – деведесет и косур години човек. И го бутала. Дъртия са събудил, той беше глух, много глух. Питал „шо ма?”, а тя – „стани дедо са посрах”, а той – „е що бе ти се посра и аз да ставам”.
ЕТ: Намалете телевизора! Така няма да се чуве, няма. Имаме 3 минути ми дават знак, един двама могат да се обадят, но да използвам тука паузата. Значи тва „нема пари”, някой хора имат пари. Ако искат тези интересни неща, които, малка част, от които бачо Лазо разказа тука, нека да направят едно добро дело за Кючюк Париж, ако са смятат за Кючюк Парижлии. Ало.
ТС10: Добър вечер!
ЕТ: Добър вечер!
ТС10: Лазар ако иска да му донеса една снимка, в която има много хубава коса. Васко са обажда.
ЛЛ: Кой бе?
ТС10: Татуна, Татунчо.
ЛЛ: Абе Татунчо, ти кво стана, абонат ли?
ЕТ: Снимка ше носи, снимка с хубава коса си бил.
ТС10: Абе гледам снимки даваш, да ти донеса една с коса.
ЛЛ: Утре да не забрайш! Утре се събираме. Ние секи месец, последния петък. Аз подрънквам на китара малко. Аз знам хиляда песни, по някой път са фукам, ама понеже съм ги записвал и съм ги запомнил. Тогава можех да помна.
ЕТ: Така, последен зрител. Ало.
ТС11: Да, може ли да ме свържете?
ЕТ: По-бързо.
ТС11: Благодаря! Може ли към Лазар един момент от неговия живот?
ЕТ: Да.
ТС11: Лазаре, един момент от хубавите вечери. Колко очаквания, даже мечтания са дните, в които се срещнахме пак приятели наши години ни свързват и връщат отново назад. От начало се питахме, кой ли е този, коя ли е тази нахакана там? Менят се образи сякаш чужди, а после наши, след много ние сме пак въз крак. Отново събрахме страхотните, непроменени сме сякаш отново, започнахме танци и отново много любов.
ЛЛ: Недей, ше помислят хората, че и аз съм поет.
ТС11: Мърморейки Сашо го чувам да казва „ей какви сме момичета и марилии(?)” Язък, отново момчетата по клоните правят на нашата класна в знатна любов.
ЛЛ: Кажи на Евгени колко стихосбирки имаш.
ТС11: … отново въртим се в детския кръг и хълма ни чака, зората посрещаме, а после на двойки надолу вървим. Но всичко се свърши и ние се разотиваме в очакване на следващия водемил. След години и той идва, след него и друг ще дойде, но отпадат лудориите, после хълмът, а хорото последно, ще можем ли нии, Лазаре, изигра?
ЕТ: Добре, тва беше Ледка.
ЛЛ: Седем стихосбирки има и всички посветени на мъжа й.
ЕТ: Така, времето ни изтече. Чакай, чакай, стой няма да таковаш. Така, да закрием. Времето изтече, наш гост беше Лазар Лазаров. Бачо Лазо, така, не искам да те изнасилвам, така, ти си прекрасен разказвач нали, ще дадем почивка. Но вие уважаеми зрители ше му звъните и ше казвате „искаме още, искаме още” и може пак да се чуем, да продължим. А пък там от българите, айде да ги наречем, който иска да разкаже нещо, също да се обади и е добре дошъл. Довиждане, до следващия четвъртък!
ЛЛ: Довиждане!
_