Книгата, следствие от хабилитационен труд, предлага стратегия за проучване на немския романтизъм, назована „тематична археология”. Обект на изследване са автори като Вакенродер, Фридрих и Август Шлегел, Новалис, Лудвиг Тик, Айхендорф, Адалберт фон Шамисо, Е. Т. А, Хофман и техните произведения. Визират се и преводите им на български език, като се поставя въпросът кои послания достигат до българския читател и кои са изгубени по пътя.

Наблюденията се провеждат и чрез прилагането на два нарочно формулирани принципа – „принципа на археологията” и „принципа па анатомията”, видени като резултат от потребността на културата да описва себе си в диахрония и в синхрония. Немският романтизъм е огледан и в перспективата на едно слабо застъпено в литературоведските съчинения отношение — „алхимия и литература”. Потърсени са доказателства за присъствието на херметически концепти, на алхимическа и окултна символика в творчеството на ранните и на късните немски романтици. Проследени са отгласи от идеите на Хенрих Корнелий Агрипа, Якоб Бьоме, Парацелз, Сведенборг.

Рубрика „Витрина” – Литературен вестник, Год. 19, бр. 18, 19.–25.05.2010, с. 5. http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1093.pdf

Дияна Николова е преподавател по антична и западноевропейска литература в Катедрата по история на литературата и сравнително литературознание при Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Завършила е българска филология с втора специалност руска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Автор е на книгата „От разказа към мита“ (1997, в съавторство със Светла Черпокова), съставител е на антологията „Старогръцка лирика“ (2001); автор е на студии и статии върху античната литература и западноевропейското изкуство и литература. Съавтор е в учебници и учебни помагала по литература.

Настоящата книга е докторска дисертация. В основата на изследването стои опитът за едно систематично проучване на аспектите на човешкото в старогръцката култура – как елинът мисли и говори за себе си и другите, за божествената и човешката сфера и отразява това в художествената творба; какви са ранните представи за човешкото и как те се артикулират в старогръцката лирика; какви са типовите представи за човека в една агонална по своя характер култура, където човешкото съществувание е прицелено в точката на славата и безсмъртието, а паметта е гарант за това безсмъртие; какви са аспектите на личността, най-ранните форми на изява на „аза“, видими в културата на Елада от периода VІІ – началото на ІV в. пр. Хр. Вниманието е фокусирано основно върху развойните тенденции в старогръцката лирика от периода на архаиката и класиката. Те са видени и в един по-общ културен контекст, за да се проследи  дълговековният живот на някои теми, мотиви и литературни топоси, родени в лириката от епохата на архаиката и ранната класика и разгръщащи се в западноевропейската култура до края на ХVІІІ век.

Изследването откроява приемствеността между културни епохи и художествени практики, приемственост на теми и мотиви, на идеологически схеми, на важни и устойчиви антропологически категории, изградили корпуса на западноевропейската култура. То очертава някои интересни интертекстуални обвързвания, осъществяващи се както в полето на старогръцката лирика, така и на тази лирика спрямо последвалата я поетическа традиция в Европа. В съпоставка с тенденциите в старогръцката лирика се представя и развитието на елинския пластичен и живописен език в периода VІІ–ІV в. пр. Хр., очертават се каноните за изображение на човека в скулптурата и живописта. Изследването анализира и представите за връзката между лирика – музика в античността, както и раждането на соловата музика.

Рецензия на Георги Каприев във в. “Култура”, бр. 5, 11.02.2011 – http://www.kultura.bg/bg/article/view/17995