Оценка на XXVIII международен панаир на книгата в София
Тазгодишният панаир на книгата в София беше нещо доста впечатляващо и различно от това, което сме свикнали да виждаме. Аз лично бях впечатлена на първо място от огромния брой посетители, защото не очаквах, че има толкова много хора, които все още четат и се интересуват от книги. Упорито продължава да се говори за кризата, но повечето хора, въпреки всичко, бяха заделили немалко средства за книги, което е доста обнадеждаващ признак, че книгата има бъдеще.
Друго, което ми направи добро впечатление, е нещо, което седи доста зад изложението на книгите на панаира, а именно тяхната предпечатна подготовка – оформлението и замисъла за представянето им на пазара. Например нещо ново и интересно за мен представляваха 3D-книгите, както и тези, при които си личеше, че е отделено повече време и внимание на визията и идеята, че книгата не е само купчина листове, а нещо, което трябва да доставя удоволствие не само като носи наслада на душата, а и на очите. Още повече една грабваща окото и интереса книга би била чудесен подарък за всекиго.
Според мен панаирът беше събитие на едно доста високо равнище за стандартите на България и повечето издателства бяха взели насериозно участието си в него. Но, за съжаление, имаше и такива, които като че ли не се бяха постарали достатъчно, за да заинтригуват посетителите. От огромно значение е това как ще се представи едно издателство като домакин на своя гост – посетителя, спрял се на неговия щанд. Повечето издателства посрещаха посетителите си с усмивка и готовност да дадат необходимата информация и да помогнат с каквото могат, което е чудесно. Не толкова чудесен обаче е фактът, че все още има такива, които не осъзнават отговорността, която са поели, заставайки зад щанда като представителни лица на издателството. За щастие тези, които бяха толкова „любезни”, че те караха да не искаш дори да минаваш повече край техния щанд, бяха единици. Но се създадоха и някои доста неприятни впечатления от грубото отношение на някои обслужващи лица. Това обаче не обезсърчи нито мен, нито някой друг от участниците в проекта „Студенти по пътя на книгата”, защото добрите впечатления бяха повече и по-силни.
И като цялото, от това, което видяхме ние, можем да обобщим, че панаирът на книгата е нещо, което наистина си заслужава да бъде видяно и изпитано. Ние го изпитахме и не съжаляваме, а тези които още не са, можем единствено да ги посъветваме догодина да не изпускат шанса си. А на нас не ни остава друго, освен да поздравим организаторите на панаира и участниците в него за добре свършената работа, да им пожелаем още по-голям успех догодина и да се надяваме повече да не се налага да използваме думи и изрази като „но”, „обаче” и „за съжаление” в оценките си и да оставаме само с добри впечатления от отношението и на читателите към издателствата и книгите, и на издателствата към читателите.
Анотация към – XXVIII панаир на книгата – София
След като имах честта да се потопя в морето от книги на XXVIII панаир на книгата в София, благодарение на издателство Летера, останах със силното впечатление, че въпреки модерните технологии , българинът все още цени и питае обич към книгата. Много ме зарадва фактът, че сред посетителите имаше много млади хора. Щандовете бяха изпъстрени с многобройна и различна жанрово литература. Според мен панаирът бе успешен , защото доказа ,че интересът към словото е голям . Всеки търсеше себе си сред това изобилие , защото с избора си на книга, на вид или жанр , читателят изразява себе си. Трудното битие на българите, не попречи всеки посетител да допълни библиотеката си с нещо ново, майките да зарадват децата си с пъстра детска книжка, ученици и студенти да открият полезна за тях литература.
Впечатления от панаира на книгата в София
Първата ни поставена задача бе да посетим панаира на книгата в София, който се състоя между 2.–6. декември. Беше ни поставено като задача да се запознаем с книгоиздателската политика на различните издателства. Да съпоставим цените в едно издателство с цени в друго издателство. Кой щанд ни е направил най-голямо впечатление? Кои книги са нови на пазара? Кои книги са с лъскава корица и кои – с по-обикновена?
Задачата беше интересна, защото опознах различни издателства от различни гледни точки. Имах възможност да видя кое издателство с какво привлича клиентите си. Например това, което ми направи впечатление на шандовете на издателство “Сиела”, беше, че имаше две кошници с книги, които бяха между 5 и 10 лв. Тези книги са издадени по-отдавна, но пък привличаха клиенти, които сега можеха да си позволят да си купят някоя. Издателство “Шамбала” пък при покупка на книгата подаряват календар. Издателсто “Фют” примамваше родители, които искаха да зарадват децата си с хубав подарък за празниците, с подаръчни пликове (съдържащи комлект от различни книжки) на достъпни цени. Издателтво “Летера” също предлагаше намаление на книгите си.
Някои щандове имаха добра визия – като например “Летера”, “Фют”. Книгите бяха подредени, а най-новите бяха сложени на показно място. Издателство “Бард”, обаче, не се беше постарало относно визията си. Книгите бяха като че ли буквално складирани на произволен принцип.
Книгата, която аз търсех и успях да намеря, е на Алек Попов – “Мисия Лондон” – забавна книга, представяща живота на българите в чужбина. Аз обичам книги със сарказъм, иронизиране на порядките ни в съвременния живот и щипка хумор.
Различни представители на издателства твърдяха, че панаирът тази година е по-слаб. И макар това да е така, на мен ми направи страшно впечатление колко млади хора бяха дошли да разгледат панаира и да си купят книги – къде фантастика, къде книги, свързани със следването им. Това още веднъж доказва, че мишката няма да изяде книгата.
Моята оценка, моето мнение за панаира
Във връзка с посещението на XXVIII Софийски международен панаир на книгата на 04.12.2009 г. бих искала най-вече да споделя, че за мен това беше чудесна възможност да се потопя в необозримия свят на книгата и да се запозная с хора, за които четенето и общуването с литературата не е просто професия или приятно занимание, но и житейски избор.
Може би самият факт, че посетих панаира за първи път, беше причина да се оставя напълно отворена към това, което ще видя там. Още с влизането си в Националния дворец на културата бях обгърната от една различна, а донякъде непозната атмосфера – хората бяха дошли, за да си доставят удоволствие, да се откъснат от забъразното ежедневие, а и да зарадват близките си – имаше много родители, които водеха децата си, за да им покажат какво незаменимо богатство и приключение е книгата.
За мен най-нестандартни и запомнящи се бяха щандовете на Република Иран, немския Гьоте-институт и ИК „Бард”. Те ме привлякоха с оригинална подредба и с красиво оформените книги и рекламни материали. Щандът на издателство „Бард” беше акцентирал върху новия роман на Дан Браун „Изгубеният символ” – всеки клиент получаваше плакат и книгоразделител, а представителите на издателството бяха облечени с рекламни тематични фанелки. Гьоте-институт представяха богата колекция от комикси и списания – както авторски, така и преводни. Изданията се отличаваха с богатата тематика и цветните си корици. Като подарък получихме каталог и рекламна шапка. В съседство се намираше и щандът на република Иран. По-голямата част от изложените книги и пътеводители не се продаваха, но посетителите имаха възможност да се докоснат до непознатия свят на персийската култура. Заедно с колежката си проведох интервю с един от служителите на представителството и най-силно впечатление от разговора ми направи фактът, че в Иран вече са познати родни творци като Вазов и Йовков, макар и все още слабо. Като подарък всяка от нас получи плакат с картини на ирански художници.
Освен това видях фотопрототипно издание на първата печатна книга на говорим български език „Абагар”, което ни беше показано от представителите на едноименното издателство. Имах и незаменимата възможност да се запозная със собственика на ИК „Бард” д-р Йордан Антов, с когото разговарях както за новите заглавия на издателството, така и за мястото на книгата в света на младия човек днес.
С този разговор завършиха и срещите с други издатели и книжари. Заедно с колежката си се отправих обратно към Пловдив, взимайки със себе си не само две нови книги – „Експериментът с намернието” от Лин Мактагарт и „Тайната на свободния човек” от Гай Финли, много снимки и незабравими спомени, но и още по-дълбоко убедена във факта, че каквото и да се промени в света около нас, книгата ще ни следва неотлъчно и ще ни предлага най-истинското удоволствие и спасение.
Като посетител на двадесет и осмия панаир на книгата аз също имах свои очаквания и наблюдения, на които се гради личното ми мнение за света на книгата. Щандовете бяха покрити, изпъстрени и дори натруфени от всевъзможни корици и авторови лица. Изборът беше привлекателен и благосклонен към всеки. На читателя беше предложена богата гама от автори и заглавия, сред които привлекателни за мен бяха най-вече представителите на класиката (с които имам желание да се запозная по-подробно), някои фентъзи поредици (като „Колелото на времето” на Робърт Джордан и „Песен за огън и лед” на Джордж Р. Р. Мартин), от които чакам последните книги, по-луксозни и добре оформени издания (сдобих се с втора книга от поредицата с поезия на изд. Дамян Яков), избрани заглавия, които искам да имам в личната си библиотека (като „Малкият принц” на Екзюпери и „Парфюмът” на Зюскинд), както и съвременна руска проза (две книжки на Д. Данцова). Тъй като нямам любим жанр, бих могла да кажа, че съм доста неориентирана при избора на четиво и все пак смятам, че би било хубаво, пък и редно, да има някакви препратки или съвети (от типа: ако сте харесали тази книга/автор, потърсете и…) към книгите или в брошурите и каталозите, които предлагат книжарниците, както и към информацията за книги, поместена в интернет.
По въпроса за любим автор смятам, че има автори, които човек е чел повече, има наложени автори чрез рекламата и т. нар. комерс, има автори на любими книги, но понятие като „любим автор” за обикновения читател ми се струва някак невъзможно, някак неподходящо, тъй като литературното богатство, което сме наследили, е с огромни размери, предлага невероятен избор и за да претендираш, че имаш любим автор, не просто такъв, с чието творчество си по-запознат и ти е било приятно да го четеш, то би трябвало да си се запознал с прилично голяма част от световната литература.
Друга актуална тема, по която бих изказала мнение, е комерсиалността, силно подкрепяна от рекламата. Това е нещо, което одобрявам, но в значително по-малки количества. В сегашното положение комерсиалната популярност на автори и заглавия е по-скоро лице на търговията, отколкото на положителната оценка на таланта, на историята в книгата, на стойността й като изкуство. И все пак комерсиалното в наши дни е малко като онази база разбирания и тълкувания, която присъства в училищната ни система. При анализите на художествени поризведения учениците могат да изказват някакво собствено мнение, но то задължитело трябва да е съгласувано или обвърано с общоприетото. И как иначе, щом като ако няма база, няма да има изходен пункт. Мисля, че до някаква степен е точно така и при свръхкомерсиализираните заглавия – човек прочита книгите и както може да се съгласи с оповестеното им великолепие и стойност, така може да ги използва за сравнение с други, и да открие, че те са по-ценни, по-важни и великолепни.
С появата на интернетния свят и неговото разширяване все по-актуален става въпросът за съперничеството между електронната и хартиената книга. Има привърженици и на двете, но лично аз предпочитам втората. Безспорно книгата е духовна ценност, но нейната материална страна по-скоро подчертава съществуването й, прави връзката с читателя (който разглежда корицата и държи книгата в ръцете си, който съхранява написаното за някое следващо поколение, както той го е получил) по-силна и някак взаимна – това е нещо, което не можеш да почувстваш и оцениш когато си седнал пред монитора и напрягаш мускули и взор само и само да успееш да стигнеш до края преди да се изтощиш и изкривиш съвсем. Всичко това е един голям плюс за хартиената книга и точно толкова голям минус за електронната, но последната също има свои достойнства и причини да бъде предпочитана. Сред първите й такива се нареждат възможността да откриеш във виртуалното пространство нещо, което си търсил в библиотеките и не си намирал и това все по-актуално предимство на електронната книга, че на читателите не се налага да чакат толкова дълго превода на нещо ново, което е написано съвсем скоро, колкото, ако го търсят издадено.
Книги не само трябва да се пишат, книгите трябва и да се четат, да се говори за тях, да се мисли над тях. С тяхна помощ консуматорското общество може да преоткрие ценностите, може да преоткрие живота, който самó обезценява и погубва.
Не смятам, че българската книга е скъпа. Разбира се, бих се радвала тя да се продаваше на цената на един хляб, тогава щях да имам наистина много книги, но пък бих се лишила от емоциите, предизвикани от колебанието в книжарницата, които съм склонна да определя като полезни, защото мисля, че трудният достъп до нещо увеличава неговата стойност. Предимството на съвременния свят е, че имаме възможността да се лишаваме от някои неща, за да получим други в замяна. Прекрасно е, когато човек се лиши от нещо хубаво, за да си купи книга – това автоматично я прави още по-хубава, не „Просто книга”, а „Книгата, заради която…”
Трудно мога да кажа коя е любимата ми книга, защото дори и книгите, които не харесваме, ни дават нещо, без значение ценим ли го в момента или не. Книгата, от която чета всеки ден, е „Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери – тя непрекъснато ми дава неща, които съм способна да оценя в момента. И все пак като любими свои книги бих определила тези, които нямам възможността да чета всеки ден. Това обстоятелство е свързано с някаква моя лична история с тях, то им придава доза необикновеност. Една такава книга за мен е „Ни горе връх, ни долу корен” от Георги Узунски (изд. „Български писател”, София, 1988 г.), която получих като много личен подарък преди години, а след това ми беше открадната, поради простата причина, че е достатъчно стойностна, за да я иска някой НА ВСЯКА ЦЕНА – ето това ме кара да я обичам – търсих я в продължение на няколко години и днес, когато я притежавам, тя е сред най-важните в библиотеката ми. Заслужава си да спомена и книгата на Робърт Шнайдер „Ти, сестро на съня”, която много харесвам, но, за съжаление, все още не е издадена на български език. Може би, когато един ден това се случи, тя ще бъде обикновена книга, но засега е уникална, защото е очаквана. А всички знаем, че очакваните книги са специални.
Международният панаир на книгата всяка година събира голяма част от българските издателства и представителства на различни европейски страни. Намирам идеята за наистина добра, тъй като могат да се видят на едно място толкова издателства, човек се потапя в света на книгите, организират се премиери на книги на български и чуждестранни автори, игри и анкети. Намаленията на панаира позволяват на средностатистическия българин да си купи повече книги за по- малко пари. На повечето хора се налага да събират пари, за да си купят няколко книги, а на панаира те могат да бъдат и повече.
Аз съм почитателка на българската литературна класика, а за жалост все по- рядко я виждам в книжарниците. Смятам, че издателствата трябва да се насочат към популяризиране на българската литература. Основните издавани книги са от рода на фантастиката, фентъзито, криминалните и вампирските романи. Те са четени по цял свят, на мода са и им се прави добра реклама. У нас също са предпочитани, а българските автори остават на заден план. Аз ценя творчеството на Вазов, Ботев, Талев, Димов, защото те създават и развиват богатството на езика ни, неговата художественост и мелодичност, и прокарват идеята за величието на българския народ, за неговия непобедим дух и съхранени през времето ценности. Тези произведения трябва да бъдат четени и обичани от всички българи, а не просто да са част от задължителната програма по литература в училище.
Най-много обичам да чета фентъзи. С фентъзито човек се потапя в един различен свят от реалния и всичко от което се нуждае, е собственото му въображение. Когато книгата е майсторски написана, можеш да си представиш невероятни неща, които иначе няма по какъв друг начин да видиш. Един такъв пример е моята любима поредица от книги – „Малазанска книга на мъртвите”. В този завладяващ свят, авторът Стивън Ериксън ни запознава с една история, култури и герои, които няма как да съществуват реално и точно тук се крие чарът на фентъзито. Всичко това не е онзи типичен стереотип, който вече сме виждали или чели, и това привлича нашето внимание и интерес, кара ни да желаем, да разберем и да научим повече за този чужд и неземен свят.
_