Пънар Кюр е турска писателка, родена в Бурса, чието детство преминава в различни анадолски градове. През по-късните периоди на живота си Кюр посещава различни места по света, сред които Англия и САЩ, завършва колеж в Истанбул, а в Сорбоната, Париж, защитава докторат в Катедрата по сравнително литературознание. През 1984 г. тя получава наградата на името на Саит Фаик за сборника с разкази “Неподвижни води”, а в момента е преподавател в университета “Билги” в Истанбул.
Романът й е публикуван за първи път през 1979 г. от издателство „Билги”, след което е бил преиздаван няколко пъти. През 1986 г. става тема на филма на Башар Сабунджу. „Жена за обесване” е една трагична история по действителен случай. Авторът – Пънар Кюр е на двадесет и една годишна възраст, когато за първи път чува историята за обесената жена, която по-късно става тема на романа й. Отнемат и петнадесет години, за да го завърши, а след издаването му е бил забраняван и обвиняван, дори е предизвикал съдебен процес, защото се смятало, че подтиквал читателите към порнография и ги развращавала.
Романът е разказ за това как една нещастна, беззащитна, изпаднала в безизходица жена (Мелек) е изолирана от действителността и е затворена в болния и ужасен свят на един сексуален маниак (собствения и съпруг), как е мачкана, използвана, измъчвана, насилвана, тероризирана и в крайна сметка превърната в безгласно и безропотно създание, в някакъв предмет за неговите извратени забавления, „Жена за обесване” е протест именно срещу всички подобни явления. Това е и разказ за драмата на един младеж (Ялчън), опитал се да освободи жената от нечовешкото положение, в което е поставена, и за трагичния неуспех на тези негови усилия. Още в предисловието авторът ни показва целта на творбата си – „Посещавам на всички, чиято професия е да бъдат унижавани…” ,- това не е историята само на Мелек, а и на всички останали като нея, всички, които са жертви на обществото. Днес този роман е един от най-силните текстове на Кюр.
Романът е съставен от кратък увод, наподобяващ изрезка от вестник, представящ присъдата по делото за убийството на Хюсрев бей, и три монолога, които представят три гледни точки относно историята.
Първият монолог „Среднощните размисли на съдията” ни показва гледната точка на човек, израснал в мизерия и нищета, човек, чиято единствена цел в живота е била да се издигне, без значение от последствията и това как те ще повлияят на околните. Осланяйки се на собствените си преживявания и разбирания за заобикалящия свят, съдията дори и за миг не допуска, че Мелек може и да е невинна и по този начин той още от самото начало я осъжда. Размислите на съдията предскачат от детството му, през годините му като студент и стигат до случващото се в момента. Ядът на осъждащия от мълчанието на обвиняемата нараства и прелива в ярост – под нейно въздействие той започва да не разграничава женските образи от живота си, в съзнанието му те се размиват и добиват формата ту на Мелек, ту на жена му Нихал, която го мрази, ту на майка му, неуспяла да му осигури необходимото. Към това оеднаквяване прибавя и спомените си за майката на приятеля си от детството, когото е мразил, защото е имал повече, към сестрите му и накрая се връща отново на обвиняемата. Сред тези размисли изплуват и спомени за свои престъпления и лъжи, от които не се срамува. Неговата единствена мотивация в живота е била да се издигне от нищетата и мизерията, без значение как ще бъде постигнато това. Съдията се явява като един противоположен образ на Мелек. Въпреки че и двамата са отрасли в мизерия, единият завършва Факултета по право, а другият свършва на бесилото. Може би, нещата се развиват толкова различно за двамата само заради пола. Видяхме как бащата на Ерджан навиква жена си, понеже той е този, който навиква жена си. Именно чрез образа на съдията ние добиваме представа как обществото гледа на жените.
Съдията, един човек, който трябва да бъде безпристрастен към делото, осъжда Мелек още щом я поглежда за първи път, а съжалява „съучастникът” й – Ялчън.
Вторият монолог „Посетителите в килията на Мелек“ е на главната героиня. В него липсва почти каквато и да било пунктуация, както и главни букви. Това подсказва не само за простотата на героинята, но и за начинът, по който се движи мисълта на героинята – бърза, без никакви паузи. Това се дължи на факта, че Мелек само мълчи. Липсата на отдушник за мислите й ги кара направо да преливат от една в друга. Мелек е проста селянка, отгледана от майка си и пастрок в пълна мизерия, изпратена да слугува, а после принудена да се превърне в кукла на извратения си мъж и на обществото. Докато търси кратко бягство от мъчителната и реалност, Мелек се среща със своя спасител. Мелек недоумява защо как той ще й помогне, с какво той е различен след като, в крайна сметка, и той постъпва с нея като всички останали.
„Записките на Ялчън” – третият монолог в романа – ни запознава с идеализираните възгледи за света на един седемнадесет годишен младеж. Тук липсва техниката от предните два монолога, известен като „поток на съзнанието”, а по-скоро мислите му са представени под формата на самопризнания. Този последен монолог е много важен, защото именно той ни разкрива как обществото гледа на ставащото във вилата, неговото безразличие. Тази част ни показва мотивите за убийството, доразвива образите на Хюсрев бей, на самия Ялчън и на обвиняващата прислужница Емсал.
Макар Ялчън да е причината за смъртната присъда на Мелек, той все пак я избавя. Избавя я от Хюсрев бей, избавя я от претърпятното унижение.
И макар и да има някои шокиращи сцени, за които самият автор признава, целта на романа е точно да шокира читателите, да им отвори очите към заобикалящият ги свят, да покаже една трагедия, към която всички са появявали безразличие, докато жертвата не станала Хюсрев бей. Как преди убийството раболепната Мелек е осъждана, първо от прислужницата Емсал, а после от съдията.
Романът е предназначен за по-масовата аудитория, точно това е и целта на писателката – масите да си бъдат шокирани от случващото се и да си отворят очите. „Жена за обесване” е роман подходящ за българския читател. Въпреки, че романът е написан през 1979 г., а самата случка в него през средата на 60-те години на ХХ век, темата е актуална и днес, и то дори в нашата родина. Много добра представа е добита за героите, за главните – мислите им, а за второстепенните – чрез главните. Пънар Кюр е описала романа си от три перспективи, три призми на разбиранията, по този начин тя кара читателя да добие по-добра представа за това как се възприема случката.
„Жена за боесване” е роман за обществото, или по-скоро за жертвите на това общество и безразличието му към тях. За това как слабите стават жертва на силните. Най-голямото оръжие на романа е прямотата му. Шокиращата прямота, която разтърсва читателите си, която ги кара към промяната.
_