ОТГОВОР НА КЛЕО ПРОТОХРИСТОВА

ВЪВ ВРЪЗКА С ОБЯВЯВАНЕТО НА „ПРИНАДЛЕЖНОСТТА” Й КЪМ ОРГАНИТЕ НА ДС

Първата ми реакция по повод на врявата и безумството, предизвикани от огласяването ми като агент на контраразузнаването, беше по принцип. Сега, когато разполагам с необходимата документация, отговарям по същество

Да, опитаха се да ме вербуват. Отказах. Във въпросната система обаче никой не приема отказ просто така, отведнъж. Бях привиквана неколкократно. Въпреки това не подписах декларация и последователно отказвах да изпълнявам каквито и да е задачи. Публикуваното тук предложение да бъда снета от отчет, независимо от отделни неистини или изопачавания, с които ”вербувалият ме” служител е трябвало да се оправдае пред висшестоящите за неуспеха си с мен, свидетелства недвусмислено, че не съм сътрудничила. Факти, които говорят за същото, могат да се намерят в изобилие в личната ми биография, при това подлежат на лесна проверка. Например това, че от 1976 година нататък не съм работила нито веднъж на Международния панаир. Още по-малко съм общувала с дипломати.  Имаше и ответни реакции за моята неотзивчивост. През лятото на 1977 г. след унизителен обиск  на границата беше конфискуван личният ми бележник, защото  в него имало адреси на чужденци и това било доказателство, че се готвя да бягам. Месеци по-късно, когато спечелих стипендия за специализация в Италия, тя  беше отказана от Министерство на образованието „по нецелесъобразност”. Има куп други подобни факти, включително и демонстративното следене на личната ми кореспонденция, но не си заслужава да ги разказвам. Репертоарът на службите е добре известен.

Важно е да уточня, че отбелязаните в досието ми години не са точни и по този начин се създава превратно впечатление. Първите разговори с мен датират действително от 1976 г. Естествено, че не е било на 8 декември, тогава празнувах, при това не в Пловдив и не сама. Но в края на годината е било необходимо да се отчете, че са вербувани определен брой нови агенти. И въпреки неуспеха на опита да бъда въведена в системата, направен месеци по-рано, все пак са ме вписали, вероятно с очакването, че все пак ще се огъна.

Натискът продължи и през 1977 г. След това обаче, когато през пролетта на 1978 г. майка ми се разболя и почина, за чест на службите, бях оставена на мира за около година. Подновиха инициативата през 1979 г. Със същия резултат като по-рано. През 1980 г. бях привикана на сплашващ разговор с очевидно по-висшестоящ служител. На този разговор, за който в „предложението” пише, че е трябвало „да ме укрепи”, се държах така истерично, че бързичко ме изпратиха да си вървя. Скоро след това ми се предостави възможност да поискам помощ от достатъчно влиятелна личност и въпросът приключи. Това, че „предложението” е написано едва в началото на 1983 г. е въпрос на лични съображения на служителя и на ведомствена дисциплина, за които не отговарям.

Нямам намерение да се правя на герой. Ако някой си мисли, че в подобно положение би могъл да не изпитва страх, значи е прекалено наивен. Просто увъртах и се дърпах и така успях да се измъкна. Но все пак, на онези, които набързо решиха да ме заклеймят, ще обърна внимание, че макар и само на 26 години, при това изключително уязвима поради „неподходящия си произход” и вироглавото си поведение, съм намерила сили да не се поддам на натиска. Нека онези, които сега са така дълбоко възмутени, да си отговорят честно как биха постъпили в аналогична ситуация.  Колкото  до това откъде съм намерила сили да не се поддам на натиска – има простичко обяснение, дълбоко в себе си бях уверена, че никога няма да работя за онези, които бяха съсипали живота на най-скъпите ми хора. И също, бях готова да платя цената, за  да запазя съгласие със съвестта си. Донякъде я платих, тогава.  Сега я доплащам с лихвите…

Депозирала съм в съда възражение срещу решението на Комисията. Предстои ми разговор с нейни представители, на който ще настоявам да преразгледат решението си. Ако се наложи, ще предприема и следващи стъпки по реда на закона.