Езикът на “История во кратце о болгарском народе славенском” на йеросхимонах Спиридон представлява момент от книжовноезиковото развитие в България в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., когато се зараждат, определят и утвърждават нормите на новобългарския език.
Съотношението между езиковите елементи на новобългарската, среднобългарската и църковнославянската системи показва, че в основата на съчинението лежат нормите на традиционния книжовен език, в който се наблюдава взаимовлияние и отчасти противопоставяне на книжовния език от старобългарския и среднобългарския период, познат от ръкописната книжнина, и на най-представителната форма на традиционния книжовен език – църковнославянския, познат от печатните богослужебни книги. Заедно с това са употребени редица елементи и форми на народния езиков пласт.
Двата основни типа езикови средства – народни и книжовни – се намират в различно съотношение в отделните езикови равнища на съчинението. Църковнославянското влияние се проявява преди всичко в правописа и фонетиката. На граматично и лексикално равнище превес имат езиковите елементи от среднобългарската книжовна традиция, които отразяват постепенните изменения в нейната езикова структура до ХVІІІ в.
Църковнославянският език разширява и активизира възприемането на езикови черти от традиционния български книжовен език и старата лексика. Той служи за запазване, развиване и обогатяване на нормативната система на среднобългарския книжовен език, чиито основи са поставени още в най-ранните Кирило-Методиеви текстове.