Катедра по български език

Зад. 1. Подчертайте с права линия вярно изписаните думи и словосъчетания.

Зад. 2. Препишете изреченията, като отстраните граматичните и правописните грешки.

Ботевата творба е отзвук на героично и широко-известно сабитие в борбите на българския народ за свобода – подвигът и гибелтта на Хаджидимитровата чета и трогателната народна вяра, че воеводата е отцелял в битките, но че местонахождението му, както пишат тогавъшните емигрански вестници, е неизвесно.

Прехода от достовярност към художественноусловна обобщеност е не пряк, еднопосочен или пък еднократен; той е не прекъсната борба, непрекъсната взаймна обрътимост между двете страни, процес. Достоверното, историчното живей и в най неправоподобните точки на текста – както това доказва и спомена за втория воевода на Четата. И в най-тайственните мигове на ноща името на Караджата прозвучава с рязкостта на лирическия скок, то несамо изразява копнежът на юнака по живота, борбата и другарите, но и силно „дръпва” назад към заглавието и във унеса на средношното видение напомня за действителноста и историческото сабитие. С името на Караджата баладата несамо се завръща към нейната начална точка, но и се подготвя нейния пÙ нататашен, финален развой – когото в определен смисал възсприемаме равнозначно, защото и самият завършек носи кръговият обрат към началото на деня и началото на творбата. С думите „но съмна вече” изказът изрично потчертава силата на рязкия скок в задъхано начупения развой на баладата, но и предишния развой обедително подготвя, подсказва и убославя прехода към пробуждането. Омайната нощна картина не е безкомфликна и еднопосочно-опоетизирвана – в нея продалжавът да напират силите на суровата истина. Логиката на целостният развой на творбата описва драматичната крива от реялноста към свръх естественното облъхване и от баладичната омая назад към реялноста.

Зад. 3. Препишете текста. Поставете пропуснатите препинателни знаци, без да променяте границите на изреченията.

Когато разсъмна добре и трябваше да отиде до овчарника Николин случайно зърна кожените си ръкавици под един стол в ъгъла и почувства как тежестта в сърцето му изведнъж се замени със сладостна лекота как в цялото му същество нахлу някаква живителна струя и го изпълни със спокойствие и надежда. Беше търсил тези ръкавици откакто времето застудя и това че ги намери бе за него щастливо знамение. Тате да ги носиш със здраве беше му казала Мела преди няколко години когато му ги подари през една коледна ваканция. Накара го да ги надене веднага на ръцете си за да види дали му пасват усмихваше се и говореше че много му отиват и понеже са подплатени отвътре с вата ще му топлят през зимата. Сега Николин виждаше усмивката й жизнерадостна сърдечна и синовна чуваше отново гласа й и си мислеше че Мела винаги е била мила и любезна с него именно защото си е негова кръвна дъщеря. Няколко нейни и на майка й снимки всяка вещ до която се бяха докосвали един хубав спомен за тях бе достатъчен да му върне вярата че Мона му е била предана съпруга пък момичето си е тяхна родна дъщеря. За бога къде се е чуло и видяло мома за омъжване да напусне баща си и да припознае друг мъж за свой баща.

Изтерзан от това двойствено състояние той през цялото време съзнаваше че истината за Мела стои в ръцете на Иван Шибилев. От този човек зависеше какъв ще бъде животът му занапред спокоен и щастлив или изпълнен с горчиво непоносимо страдание. Николин би го убил за това дето е бил любовник на жена му но и би паднал на колене пред него от благодарност ако чуеше че всичко е било хорска клюка и лъжа. Сега вече не се боеше от съдбоносната истина защото нямаше повече сили да понася неизвестността. Каквато и да беше тая истина лоша или добра и в двата случая щеше да дойде като лек за измъчената му душа.

Зад. 4. Напишете текст (около две-три страници) на тема: “Слепотата на мисълта е по-лоша от слепотата на очите”.

ВАРИАНТ № 3 С ПОПРАВЕНИ ГРЕШКИ

Зад. 1. Подчертайте с права линия вярно изписаните думи и словосъчетания.

Зад. 2. Препишете изреченията, като отстраните граматичните и правописните грешки.

Ботевата творба е отзвук на героично и широко известно събитие в борбите на българския народ за свобода – подвига и гибелта на Хаджи-Димитровата чета и трогателната народна вяра, че войводата е оцелял в битките, но че местонахождението му, както пишат тогавашните емигрантски вестници, е неизвестно.

Преходът от достоверност към художествено условна обобщеност е не пряк, еднопосочен или пък еднократен; той е непрекъсната борба, непрекъсната взаимна обратимост между двете страни, процес. Достоверното, историчното живее и в най-неправдоподобните точки на текста – както това доказва и споменът за втория войвода на четата. И в най-тайнствените мигове на нощта името на Караджата прозвучава с резкостта на лирическия скок, то не само изразява копнежа на юнака по живота, борбата и другарите, но и силно „дръпва” назад към заглавието и в унеса на среднощното видение напомня за действителността и историческото събитие. С името на Караджата баладата не само се завръща към своята начална точка, но и се подготвя нейният по-нататъшен, финален развой – който в определен смисъл възприемаме равнозначно, защото и самият завършек носи кръговия обрат към началото на деня и началото на творбата. С думите „но съмна вече” изказът изрично подчертава силата на резкия скок в задъхано начупения развой на баладата, но и предишният развой убедително подготвя, подсказва и обуславя прехода към пробуждането. Омайната нощна картина не е безконфликтна и еднопосочно опоетизирана – в нея продължават да напират силите на суровата истина. Логиката на цялостния развой на творбата описва драматичната крива от реалността към свръхестественото облъхване и от баладичната омая назад към реалността.

Зад. 3. Препишете текста. Поставете пропуснатите препинателни знаци, без да променяте границите на изреченията.

Когато разсъмна добре и трябваше да отиде до овчарника, Николин случайно зърна кожените си ръкавици под един стол в ъгъла и почувства как тежестта в сърцето му изведнъж се замени със сладостна лекота, как в цялото му същество нахлу някаква живителна струя и го изпълни със спокойствие и надежда. Беше търсил тези ръкавици, откакто времето застудя, и това, че ги намери, бе за него щастливо знамение. „Тате, да ги носиш със здраве” – беше му казала Мела преди няколко години, когато му ги подари през една коледна ваканция. Накара го да ги надене веднага на ръцете си, за да види дали му пасват, усмихваше се и говореше, че много му отиват и понеже са подплатени отвътре с вата, ще му топлят през зимата. Сега Николин виждаше усмивката й – жизнерадостна, сърдечна и синовна, чуваше отново гласа й и си мислеше, че Мела винаги е била мила и любезна с него именно защото си е негова кръвна дъщеря. Няколко нейни и на майка й снимки, всяка вещ, до която се бяха докосвали, един хубав спомен за тях бе достатъчен да му върне вярата, че Мона му е била предана съпруга, пък момичето си е тяхна родна дъщеря. За бога, къде се е чуло и видяло мома за омъжване да напусне баща си и да припознае друг мъж за свой баща?

Изтерзан от това двойствено състояние, той през цялото време съзнаваше, че истината за Мела стои в ръцете на Иван Шибилев. От този човек зависеше какъв ще бъде животът му занапред – спокоен и щастлив или изпълнен с горчиво непоносимо страдание. Николин би го убил за това, дето е бил любовник на жена му, но и би паднал на колене пред него от благодарност, ако чуеше, че всичко е било хорска клюка и лъжа. Сега вече не се боеше от съдбоносната истина, защото нямаше повече сили да понася неизвестността. Каквато и да беше тая истина, лоша или добра, и в двата случая щеше да дойде като лек за измъчената му душа.