Катедра по български език

Задача 1. Подчертайте с права линия вярно изписаните думи и изрази.

Задача 2. Препишете изреченията, като отстраните граматичните и правописните грешки.

Пътуването – като израз на свободният устрем на човека във пространството – определя свободният жанровоконпозиционен ритъм и тематичната свобода на Иван Вазовите пътеписи. Те са не само пътни впечетления, но садържат и множество историкосоциологически, географско-етногравски, фолклорни, характерологични, колтурно-литературни и др. факти, размисли и открития. Вазов е искал да събере пътеписите му във книга “Нашата родина”. Но макар и несъбрани точно във тъкава книга, те са своеобразна художественна география и история на България, нашето най-добро Родинознание.

Вазовите пътеписи се указват можеби най ценния извор на житейската и художественната му философия – свидетелство и за неговата национална и социялна, и за неговата пантейстична философия. Те са един вик против “канцеларска” България, против един нов, покваряващ нравите политикантски мънталитет: “Във нашата книжовност, която се напълни с политически помии, не се чувствува вече благородния вид на отечеството, не вей в поезията й могъщия дух на Българската природа”.

Вазов е органичния, спонтанно-стихийния талант на България, твореца на непосредственното художествено изразяване, а не на критическият анализ. Но усъзнатата му патрияршеска мисия на първо-създателът на националната литература го е накарала в периода, когато е липсвала професионално- специализирана мисъл, да пише и критика.

Самият факт, че дори някои от най-крайните анти-традиционалисти в зрялостта на живота им се преклониха пред Вазов, е свидетелство за неотменимото му “централно положение” в Българската литература. Вазов е и завършека на определен национален духовен опит, и родоначалника на могъщи духовни традиций.

Задача 3. Препишете текста. Поставете пропуснатите препинателни знаци, без да променяте границите на изреченията.

Васил беше докарал от пазара две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в хармана празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени току-що хванати с ласо от стадото им навикнали на свобода диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките  те наистина бяха хубави но и с опитно око откриваха ту една ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа а другата черна тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по-едно ново въже което се влачеше по земята. Нищо друго ни юлар ни юзда ни хамут не беше слагано на тях…

О бай Василе извикаха радостно слугите. Ех че кончета. Кога свари да ги изпотиш толкоз.

Когато чичо Митуш влезе в хармана Айа се подплаши извъртя се и удари на бяг но срещна каменната стена започна да се лута и да бие гърдите си по нея. После тя се промъкна между чичо Митуш и зида и както правят конете когато са уплашени обърна се с очи към опасността наостри уши дори пристъпи малко загледа се и изпръхтя силно като че хъркаше…

Веднъж колкото и строго да му беше забранено това чичо Митуш като преместваше Айа от едно място на друго изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха за да я хванат и на първо време успяха да я вкарат в хармана в същия харман гдето бяха я пуснали с черната кобилка още когато ги бяха довели в чифлика. Напразно с вдигната опашка леко Айа се позасили и без мъка като сърна прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение а Айа с развяна грива с раздиплена във въздуха опашка се понесе като вятър из полето.

Задача 4. Напишете текст на тема: “Не е грешно да измамиш дявола”.

ВАРИАНТ № 1 С ПОПРАВЕНИ ГРЕШКИ

Задача 1. Подчертайте с права линия вярно изписаните думи и изрази.

Задача 2. Препишете изреченията, като отстраните граматичните и правописните грешки.

Пътуването – като израз на свободния устрем на човека в пространството – определя свободния жанрово-композиционен ритъм и тематичната свобода на Иван-Вазовите пътеписи. Те са не само пътни впечатления, но съдържат и множество историко-социологически, географско-етнографски, фолклорни, характерологични, културно-литературни и др. факти, размисли и открития. Вазов е искал да събере пътеписите си в книга “Нашата родина”. Но макар и несъбрани точно в такава книга, те са своеобразна художествена география и история на България, нашето най-добро родинознание.

Вазовите пътеписи се оказват може би най-ценният извор на житейската и художественната му философия – свидетелство и за неговата национална и социална, и за неговата пантеистична философия. Те са един вик против “канцеларска” България, против един нов, покваряващ нравите политикански манталитет: “В нашата книжовност, която се напълни с политически помии, не се чувства вече благородният вид на отечеството, не вее в поезията й могъщият дух на българската природа”.

Вазов е органичният, спонтанно-стихийният талант на България, творецът на непосредственото художествено изразяване, а не на критическия анализ. Но осъзнатата му патриаршеска мисия на първосъздателя на националната литература го е накарала в периода, когато е липсвала професионално специализирана мисъл, да пише и критика.

Самият факт, че дори някои от най-крайните антитрадиционалисти в зрелостта на живота си се преклониха пред Вазов, е свидетелство за неотменимото му “централно положение” в българската литература. Вазов е и завършекът на определен национален духовен опит, и родоначалникът на могъщи духовни традиции.

Задача 3. Препишете текста. Поставете пропуснатите препинателни знаци, без да променяте границите на изреченията.

Васил беше докарал от пазара две млади кобилки. Отвързаха ги от каруцата и ги пуснаха в хармана, празен по това време и обграден с висок дувар. И двете кобилки бяха още неопитомени, току-що хванати с ласо от стадото им, навикнали на свобода, диви. Чичо Митуш и слугите гледаха иззад вратника и не само се любуваха на кобилките – те наистина бяха хубави, – но и с опитно око откриваха ту една, ту друга черта от нрава им. Едната беше червена и се казваше Айа, а другата – черна, тя нямаше име. Всяка беше вързана за шията с по-едно ново въже, което се влачеше по земята. Нищо друго – ни юлар, ни юзда, ни хамут, не беше слагано на тях…

– О, бай Василе – извикаха радостно слугите. -Ех, че кончета! Кога свари да ги изпотиш толкоз?

Когато чичо Митуш влезе в хармана, Айа се подплаши, извъртя се и удари на бяг, но срещна каменната стена, започна да се лута и да бие гърдите си по нея. После тя се промъкна между чичо Митуш и зида и както правят конете, когато са уплашени, обърна се с очи към опасността наостри уши, дори пристъпи малко, загледа се и изпръхтя силно, като че хъркаше…

Веднъж, колкото и строго да му беше забранено това, чичо Митуш, като преместваше Айа от едно място на друго, изтърва я и тя избяга навън. Повикаха колкото слуги се намериха, за да я хванат, и на първо време успяха да я вкарат в хармана – в същия харман, гдето бяха я пуснали с черната кобилка още когато ги бяха довели в чифлика. Напразно, с вдигната опашка, леко, Айа се позасили и без мъка като сърна прескочи високата каменна ограда. Слугите извикаха от учудване и възхищение, а Айа, с развяна грива с раздиплена във въздуха опашка, се понесе като вятър из полето.