http://www.segabg.com/article.php?id=508405 Препечатано от в. Сега
Наука и власт
Нито една от идеите за висшето образование не е европейско изискване
Специален доклад на ЕК нареди България на последно място като страната с най-малък публичен разход за студент в съюза
Ивайло Атанасов*
Като доказателство за дълбоко вкорененото провинциално политическо мислене у нас правителството ни не пропуска да приведе 
задължителното еврооправдание за всяка недомислица, която реши да лансира под вече сериозно обезсмислената дума “реформа”. Така освобождаването на вилнеещите по цял свят ГМО монополи у нас беше представено като заповед от големия брюкселски брат, преди да се окаже местен трик. В един пролетен ден пък просветният министър се върна от Швейцария с евроизискването за разформироване на местната академия на науките, което се оказа лъжа, но тези дни отново краси важните усти на републиката.
Демокрацията и изобщо формите на гражданско участие са сведени до необходимостта да се подкрепи правителственото тълкуване на европейските разпоредби. Позоваването на някои западни институции, които единствени още се радват на някакво доверие в далечните провинции на съюза, е просто поредният инструмент на местните управленци да прокарват политика, за която малцина биха гласували. Известният им монопол в комуникацията с еврократите пък наподобява на играта на “развален телефон” с идеологически филтър.
Да вземем публикувания наскоро доклад на Комитета за икономическа политика (EPC) и Европейската комисия, посветен на ефективността на публичните инвестиции във висшето образование (достъпен на http://register.consilium.europa.eu/pdf/en/10/st14/st14639.en10.pdf). Според него “инвестициите в образование са решаващ фактор за допълнителна продуктивност и икономически растеж”. Това е, защото “растежът се основава на техническия напредък, изискващ по-вещи и квалифицирани работници”, както и средства за наука(стр.8).
Според правителството висшето образование е скъпо перо на шапката,
излишен лукс, който не можем да си позволим в условия на криза. Всъщност това, което не можем да си позволим, са “нулеви години”, каквито просветният министър Игнатов вече предложи, за да спести средства, прехвърляйки разходите върху студентите – една неинвестиция, която при всички случаи ще излезе скъпо на държавата, превръщайки знанието в привилегия на заможните. България и без това е страната в ЕС с най-малък публичен разход за един студент зад Литва, Латвия и Румъния (стр.79).
За всеобщо министерско съжаление, изследванията в доклада “показват съкрушително, че този разход е свързан с по-висок икономически растеж”, и препоръчват по-нататъшното му увеличаване (стр.116). Идеята на министър Игнатов да закрива “нерентабилни” университети или да принуждава чрез финансов натиск останалите да закриват “губещи” направления и специалности се разминава рязко с факта, че броят на студентите на глава от населението е по-нисък само в Кипър и Малта (стр.71).
Тезата на министъра, че редица направления “бълват армии от безработни”,
почива на предположението, че хората биха си намерили работа по-лесно, ако нямаха вредно университетско образование. Заедно с обилно рекламираната от него рейтингова система бяха представени и данни, показващи, че безработицата сред завършилите през последните 3 години, когато местата в университетите постоянно се увеличаваха, е 3.3% – далеч под средното ниво от 10.5% за страната. Очевидно не можем дори да очакваме да се отчитат “нефинансовите ефекти” като усилване на “ефективността на потребителския избор, повишената ориентация на пазара на труда, достигане на желания размер на семейството, нивото на образованост, познавателно развитие и здраве на децата, благотворителност и спестявания”, свързани от ЕК с достъпа до висше образование (стр.28).
Такива критерии не са заложени и във въпросната рейтингова система, която набляга на пазарния елемент – 30% от оценката идва от реализацията, от която половината се измерва със заплатата – очевидно е предимството за частни университети. От друга страна, на критерия “преподаване” се пада 0.5%, колкото е претеглена и “актуалността” на преподавания материал и други подобни незначителни подробности.
Обществените “непарични ползи” не са дори вторични –
те просто не съществуват. В доклада обаче са отразени като “по-висока очаквана продължителност на живота за по-образованите хора, по-голямо участие в гражданския и социален живот, засилена социална сплотеност и намаляване на престъпността” (стр.8). Последното би трябвало да е известно дори на МВР – най-добрата борба с престъпността е превенцията чрез повишаване на образователния и съответно социално-икономически статус на населението. Ако нарушителите просто биват залавяни един по един, без да се работи върху мотивацията им за подобна дейност, всичко, което се постига, е да се разчиства “пазарна ниша” за нови криминални елементи.
Друга лансирана идея за разделянето на академичната от финансовата власт в университетите също е необичайна за Европа, където се лансират системи за отчетност и високи нива на прозрачност при усвояването на средства, като “финансовата автономия в общия случай се е повишила в ЕС” (стр.34). Възможността да се разпореждаш със средства, без да разчиташ всеки път на назначен от министерството финансист, дава “обещаващи пътища за повишаване на изследователските постижения” (стр.52).
Тенденциозността на управляващите в представянето или явното подминаване на подобни доклади не е изненадваща, но медиите остават длъжници в разплитането на тези примки, заложени за улавяне на случайно измъкващи се от клопката на провинциализма идеи.
Лесно е да се предположи, че декада от недофинансиране на висшето образование, завършваща с нови резки съкращения, утвърдени и в бюджет 2011, има за цел отслабването на университетските автономии, които потенциално биха се обявили срещу прокарваната неевропейска политика в областта. Заетите с непосредствено оцеляване не могат дори да размишляват за “светлото бъдеще”.
Двете противоположни визии – на европейското развитие и на политическия провинциализъм – неизбежно се сблъскват, все по-често и по улиците. От готовността на всички ни да се възползваме от привилегиите на демокрацията зависи бъдещето на този конфликт.
Ивайло Атанасов е студент магистърска степен по философия в СУ “Св. Климент Охридски”
