Ще се опитам да подбера от сборника с най-късите разкази няколко примера, които ще ни покажат колко е трудно предварително да бъде дефинирано четенето на къси разкази.
Ето например един разказ, който всички познавате – “Среща” от Хармс, който целият гласи така:
Ето, веднъж един човек отишъл в службата си, само че по пътя срещнал друг човек, който, купил полска франзела, се връщал вкъщи насаме.
Ето, собствено, и всичко.3
Как бих могъл да ви кажа по какъв начин вие трябва да четете този разказ? Вярвам, че всеки от нас би имал различна интерпретация. Впрочем разказът твърди, че това е всичко, но това, разбира се, не е така, и бихме могли дълго да говорим за това, какво всъщност казва този разказ. Не се и опитвам да давам отговори, защото, ако можех да отговоря, нямаше да съм Давид Албахари, а щях да бъда Хармс.
Един малко по-дълъг разказ, който също поставя няколко въпроса, е разказът на унгарския майстор Ищван Йоркен, озаглавен “Информация”.
От четиринадесет години седи на входа пред едно малко гише. Хората му задават само два въпроса.
– Къде са канторите на Монтекс?
На този въпрос отговаря:
– На първия етаж вляво.
Другият въпрос е:
– Къде се намира Дирекция “Преработване на каучукови отпадъци”?
На този отвръща:
– На втория етаж, втората врата вдясно.
За четиринадесет години нито веднъж не сбърка, всеки посетител бе упътен на правилното място. Само веднъж се случи: при гишето спря една дама и зададе един от обичайните въпроси.
– Много Ви моля, къде да потърся Монтекс?
Този път по изключение той погледна в далечината и каза:
– Всички идваме от нищото и се връщаме в голямото смрадливо нищо.
Дамата се оплака. Жалбата й била разгледана, обсъдена и отхвърлена.
Наистина нищо и никакъв случай.4
Това е разказ, който напомня за разказа на Хармс, но какво всъщност се е случило, как да четем този разказ? Каква е тази дама, която го предизвиква да говори за смисъла на съществуването? Та той не й е отвърнал с любовно предложение! Разказът се състои от едва петнайсетина реда, а съществуват безброй възможности за интерпретация. И за мен това е още един пример колко е трудно да бъде даден отговор на въпроса как да четем къси разкази.
Ще спомена и един разказ на Дино Будзати. Казва се “Интересният случай”:
– Знаете ли, на мен животът ми харесва, каза момичето.
– Какво, какво казахте?
– Ами, на мен животът ми харесва.
– Обяснете ми го това, много ви моля, обяснете ми го!
– Харесва ми и ако трябва да го напусна, ще ми бъде много жал.
– Обяснете ни това, госпожице, много интересно! Ей, вие там, елате да чуете – госпожицата тук казва, че животът й харесва.
Това е разказът. Избрах го за тази антология и не мога да обясня точно защо ми харесва, но разказът наистина много ми допада. Има нещо безкрайно тъжно в това, че събеседникът вика хората, поне така аз го разбирам, да видят това невероятно чудо – човек, на когото животът му харесва. Възможно е аз да съм сгрешил при четенето, и не бих искал да ви подвеждам и вие така да разбирате разказа, но това бе усещането, което ме водеше, докато четях. Нещо, което би трябвало да бъде най-хубавият момент, е момент на злобно учудване. Някакво неразбиране, но във всеки случай нещо, което усещам като един вид престъпление спрямо онзи, който иска да бъде щастлив в обкръжаващия го свят.
А ето сега и един малко по-различен разказ, написан от американски писател, който, за съжаление, се самоубива. Името му е Ричард Бротиган, а разказът е озаглавен “Скарлати”.
Трудно е да се живее в студио в Сан Хосе заедно с човек, който се учи да свири на цигулка.
Това обясни тя на полицаите, докато им предаваше празния револвер.
Който е слушал как някой се учи да свири на цигулка, сигурно много добре разбира този разказ. Ето че този разказ е по-кратък от останалите, които ви прочетох, но показва, че с две къси изречения, с приблизително еднаква дължина, може да бъде предадена цяла една житейска история. Разбира се, вие можете да си представите целия живот на тази жена. Вероятно подобен разказ би могъл да се напише и за някой друг инструмент, особено за духов инструмент или пък за барабани.
Един от най-любимите ми разкази е “Повторна среща” на Брехт. Той е също толкова интересен, макар в него да се говори за нещо може би съвсем различно:
Някой, който дълго време не беше виждал г-н Койнер, го поздрави по следния начин: “Изобщо не сте се променили”. “О”, изрече господин Койнер и пребледня.
Това е ужасяващ разказ. А за мен, лично, е ужасяващ в още по-голяма степен, защото живея в чужбина и когато се завърна тук, често се случва хората да ме срещнат и да ми кажат, че изобщо не съм се променил. И аз пребледнявам ли, пребледнявам. Това е история за най-големия ужас, защото, ако никак не сте се променили, тогава нещо наистина не е наред. Значи човек трябва да се променя или поне аз така разбирам този разказ и бледността на господин Койнер. Не знам дали мислите, че съм на прав път, като предлагам подобна интерпретация, но аз поне така го усещам.
Накрая ще ви прочета един изцяло различен разказ, представящ съвсем друг стил писане. Този американски писател създава своите разкази като стихотворения в проза. Името му е Ръсел Едсън. Това е един от неговите разкази, наричасе “Стариците” и напомня на онзи разказ на Хармс за бабичките, които падат през прозореца. А тези тук, изглежда, са техни далечни роднини.
Живееше една старица, която държеше като домашен любимец друга старица, завързана на двора за едно дърво до чиния с вода. Веднъж при първата старица дойде на гости втора старица и заговори за третата старица.
– Колко интересно! – отвърна първата старица на старицата-гостенка.
Тогава старицата-гостенка погледна през прозореца и каза:
– Ах, колко е хубаво онова старо домашно животно, завързано за дървото!
– А, това е само моята старица – домашно животинче” – отвърна първата.
– Какво хубаво старо домашно животинче” – каза старицата-гостенка.
Струва ми, че това е един хармсовски разказ, само че поместен в друга обстановка. Вярвам, че и вие като мен, не знаете как да реагирате на този разказ, защото е толкова абсурден и изопачен, и се изплъзва от всяка представа за реалността и за нежността, която изпитваме към своите баби.