Скъпи абсолвенти, роднини и приятели на нашите възпитаници, колеги и гости.
Трудно е в 3-4 минути да се събере онова, което не сме успели да си кажем през годините, прекарани заедно в аудитории и семинарни зали.
Още по-трудно е и защото се разделяме.
Светлата надежда ни дава утеха, че в общуването си с вас сме положили основите
Че не се разделяме със сбогом, а с довиждане и с обещание пак да се срещаме.
Чакат ви поприщата на житейския път и социалната реализация,
Чакат ви лабиринтите на днешния динамичен живот,
Чакат ви калдъръмите на сложния и оплетен български свят.
Ако изпитате усещането, че при преодоляването на препятствията ние стоим като опора зад вас – значи нашата мисия е била изпълнена. Убеден съм, че ще е така.
Нашият университет не е Харвард, но в сърцата ни е на първо място.
Нашият университет не е и Хайделберг, но срещу столетията на западните университети дръзко възправя 35-годишната си история.
С годините носталгията ви може би ще се увеличава.
Може би едва тогава с пълна сила ще разберете веселото и радостно битие на студента.
Каквото и да говорим за кризата на хуманитаристиката, едно е ясно за мен и се опитвам да убедя и други в това, в което дълбоко вярвам: светът няма да издържи дълго в желязната прегръдка на електронните комуникации, бизнеса и финансите, нанотехнологиите и ядрено-магнитните резонанси – спасението е в духа на човека и в човешкия облик на бъдещата цивилизация.
Вие сте хората на това бъдеще, макар и да ви се е паднало да работите в изключително трудни времена.
Лесното не е интересно.
Иска ми се да не ползвате дипломата си така, както Вазов се е опасявал, че се случва у нас.
Злочест съм аз, уви, че в мойта младост трома
кат вази не грабнах поне една диплома,
за да блеща всегда с таз книга-талисман,
що ректор някой си небрежно ми надраска,
и с нея да вървя надменен, горд, засмян,
и да ми служи тя за було и за маска…
Нека накрая ви припомня Стайнбек и късче от „Зимата на нашето недоволство”: “Елен снощи ме попита: “Татко, кога ще станем богати?” Но аз не й казах това, което знам: “Скоро ще бъдем богати, но както не се справяш с бедността, така не ще се справяш и с богатството”. А това е самата истина. В бедността тя е завистлива. Ако забогатеем, току-виж станала надута. Парите не променят болестта, а само признаците й.”
Бъдете здрави и не ставайте надути и високомерни, но се целете високо.
По пътя, по който ви предстоят и много възможности, и много сложни предизвикателства нека ви придружават думите са на сър Уинстън Чърчил: “Никога, никога, никога, никога не се предавай”.
На добър час! 03 Декември 2008 г., Пловдив