Памет за Добромир Тонев (1)

Светла Караянева

Спонтанното, разнолико присъствие, препълнило 10-та аудитория на ПУ, със сигурност подрива скептицизма в настоящето и бъдещето на поезията. И четящи, и пишещи /в т.ч. и чукчи/, чувстваха свежия пролетен полъх през алуминиевата дограма на модернизираната “митична” зала. И прозвуча словото на вече митичния Добри, същинска класика в контекста на нескончаемите експерименти с търпеливата муза. Един възможен отговор на въпроса КОЯ поезия остава… Тази, която запаметяваш при четене, мерената реч, съчетала форма и съдържание, мисъл и образ,чувство и чувственост. Дело на талантлив, честен и ангажиран творец, търсещ съвършенството. Звучи банално, както всички истини. И все пак, препрочитайки Добромир в многогласието на почитатели и почитателки, за пореден път разбирам каква добра литературна провинция е Пловдив, и колко е добре, че в неподвижния въздух под тепетата живеят непреходно и ненатрапчиво добри поети, далече от столичния блясък на преекспонираните кристали Сваровски.
Добри, ако работи “Небесната кръчма”, сигурно ти е добре сред толкова сродни души. И сигурно си запазил някое място за приятели. Разбираше ги тези неща, като роден философ. И ако пиеш “вино стогодишно”, пегасът ти пие “вино тригодишно”, а дали го подава “софишка девойкя”, ти си знаеш…

This entry was posted in General. Bookmark the permalink.