Впрочем, не вярвам писаните думи да изправят несправедливости.
Една несправедливост обаче нетърпимо е пробола ежедневието и кръвта тече ли, тече.
Тя е моя лична несправедливост, причинителят съм аз и никой друг. Написах десетки ядовити редове срещу вятърните мелници на EVN и други тарикати, срещу други крещящи несправедливости, но какво от това.
Отдаден на реторични залпове (лесни, ефектни и приятни), извърших една забравяща и премълчаваща несправедливост.
За цяла година не написах нищо за театъра. Това е непростимо.
Гледах наскоро Мариус Куркински в „Сътресение” на пловдивска сцена.
Бях щастлив. Сигурен съм, че така са били щастливи зрителите, които са гледали на живо Лорънс Оливие или Сара Бернар.
Мнозина си мислят за очевидно, че Мариус е велик артист и творец, затова не говорят за очевидното. Несправедливо.
Несправедливо е особено във времена, когато през ден чувам за някакъв велик футболист от българската нещастна лига, който вкарал гениален гол. Къде стоят тези думи до преживяванията след „Сътресение”? Има ли някаква справедливост изобщо?
В „Сътресение” бавно и деликатно сме извадени от ежедневието си, от нашето, от доста тъпото и презряно наше си текущо ежедневие. Въведени сме в чужди светове – наглед по-прости и по недодялани от нашето лъскаво и тъпо ежедневие. Наглед дори едно примитивно и сякаш предцивилизационно ежедневие на някакви си най-обикновени и потънали в забрава хорица, които нито един футболен коментатор няма да удостои и с два реда.
Въведени сме в други светове. Веднага усещаме разликата. Тези други и толкова близки нам светове са по-смислени. В тях има нещо, към което ние безумно и безуспешно цял живот се стремим или си мислим, че се стремим. Има някакъв прост, плътен и завладяващ смисъл. Има някаква истина и някаква груба топлина, която ни загръща отвсякъде, за да не зъзнем в студената си ежедневна безсмисленост.
Зад всеки човек лежи една вселена. Това знае Хайне, но ние си мислим, че зад всеки човек може да лежи само една надгробна плоча. Живият човек е незабележим и незначителен, любимият човек е най-ежедневното и тягостно нещо. Несправедливо.
Трябва да влезем в театъра, за да ни се отвори поне едното око за нас самите – кои сме, подир какво търчим ежечасно, къде сме устремени, имаме ли някаква смислена посока изобщо, която да ни дава увереност, сила, криле. Несправедливо. Защото като излезем, сигурно пак ще забравим историята на петльовото кукуригане и лабиринта на доброто и лошото.
Хайтов е голям, дълбок и интересен разказвач. Често онези, които разказват неговите истории, падат под летвата му. Хайтов е и труден разказвач, защото комай само „Козият рог” е история, равна на неговото писане. Мариус Куркински се наема да го разкаже, защото театралното разказване има друга сила, а той самият е уверен в собствените си сили. Дай боже тези сили да не го напускат никога. Дай боже да твори успешно и с размах, с дълбокомислено въображение и с покоряващо въздействие.
В разказа на Хайтовите сюжети той се движи майсторски между ниското и високото, между наглед безсмислените случки на житието, които прерастват в силни и привличащи смислени сигнали. Една от поуките на театралния разказ е, че животът не само трябва да се живее, но и трябва да се осмисля. А не може да се осмисли нещо, което е било без смисъл. В целия ни живот и в най-дребното трябва да има този общ и постоянен смисъл, който го прави пълнокръвен. Живот с много случки и без смисъл е празен, външен и вятърничав живот. (То е като цял ден да пишеш против EVN).
В целия неземен свят на историите по Хайтов ни въвежда Мариус Куркински. Той е внимателен, той не иска насила да влизаме в тези истории. Обработва ни сравнително дълго и ненатрапчиво, за да привикнем към тяхната недодяланост; внимава да не се объркаме и непрекъснато ни подсказва каква е разликата между уиски с лед и кози, петли, помаци, кръв, бой и страх. Трепетно бди над нашето движение из паяжината на тези забравени от света, ала пълни с живот хора, които го вълнуват толкова, колкото му се иска и нас да развълнуват. Като знае ироничната ни и разглезена природа, често се подсмива сам на себе си, както и на своите герои.
Не бърза да ни поучава, даже се страхува да не го заподозрем в „поучение”, защото поучението е принуда, а той иска да е свободен и ние да сме свободни; дори първо ние да сме свободни, а ако остане и за него – добре, ако не – готов е да тегли актьорската неволя. Иска да сме весели, да се отпуснем, да забравим, да се разходим, да се забавляваме. Но. Иска да сме малко от малко пооблагородени, малко поне променени и настроени с респект към чуждите истории. Иска да сме загрижени, изисква да сме съучастници, да сме вътре, но без принуда. Иска полека-лека и тук-таме да ни озари смисленост, да ни понесе на крилете си високата мечта за доброто.
Всичко това е амбициозно и леко. Тъй като е представление на Куркински.
Възхитителна лекота на покъртителни разкази с подвеждащи встъпления и разтърсващи финали.
Това се случва на пловдивска сцена. Тази сцена има своите върхове и падове.
Очевидно е, че сега тя се движи нагоре. Нагоре към билото, където майсторите имат думата.
Като се замислям кое е несправедливо, започва да ми се струва, че всичко си е на мястото.
В ежедневието ние сме фасулковци. Фасул чорбата е нашата духовна храна за всеки ден.
Празникът е нещо като „Сътресение” на Мариус Куркински по Хайтов в пловдивския драматичен театър. Празникът е великденски кравай. Не всеки ден е даден за великденски краваи.
Не е несправедливо. Бог е дал празници и делници.
Футбол и чалга има всеки ден.
Залата на пловдивския театър беше пълна.