БОРИС ПАСТЕРНАК И РОМАНЪТ МУ „ДОКТОР ЖИВАГО”
Битката за Москва
БОРИС ПАСТЕРНАК И РОМАНЪТ МУ „ДОКТОР ЖИВАГО”
В течение на десет години – от 1945 до 1955г. – прославеният, отдавна знаменит като камерен поет, обитаващ една кула от “слонова кост”, Борис Пастернак упорито се труди над своята “генерална проза”- романа “Доктор Живаго”, който трябва да стане главното оправдание на дълголетния му поетически труд. “Това е първата ми истинска работа – пише той – В нея аз искам да покажа историческия образ на Русия за последните 45 години”. Решението да напише такъв роман самият Пастернак оценява като повратна точка в живота си, това е “решение всичко да се изкаже докрай и да се оцени живота в духа на предишната безусловност с нейните най-широки основания.” Така, преди да бъде написан, романът е обременен с различни по характер задачи – философски, естетически, даже социални. Този текст, даже в своето пред-битие е натоварен с важна креативна функция – да сътвори един фикционален свят, благословен от истината, който да стане липсващата брънка във времето, когато “the time is out of joint”; нему се вменява задължението да стане мяра за философско и поетическо проникновение, отговорността да разкрие истинския смислов хоризонт на духовните търсения на автора, отредено му е даже да стане символ на гражданско поведение и морал.
Но това екстраординарно начало не изчерпва необикновения живот на текста. Още във времето на неговото „утробно” съществуване (през 1946-48г.) романът е определен като “особен вариант на книгата на Битието”, стоящ по-високо от “всякакво съждение” или като “гениален неуспех” според Ахматова. Дори отделни фрагменти от романа са способни да “променят умонастроенията, да извикват впечатлението за едно непрекратяващо се висше съзерцание на съвършенството и непререкаема истинност на стила, пропорциите и детайлите, за класическо съединение на дълбоко запечатаното в ясна форма чувство и грандиозност на общия замисъл”, писала М. Юдина, блестяща пианистка и близка приятелка както на Пастернак, така и на философа А.Ф.Лосев.
Очарованието на тези все още сурови откъси от романа, разбира се, се е засилвало от тръпката да вкусиш забранения плод, но читателите (и слушателите) им са формирали една особена аудитория от посветени, която съзира в романа опита на Пастернак да победи страха – главния действащ механизъм на епохата, като освети мрачната му бездна с прожектора на поетическото слово. Нещо повече, тези първи читатели са усетили, че даже така, в своя фрагментарен вид, този текст генерира една друга реалност, антитетична на митологизираното историческо битие. Подобна цялостност на битието на един иначе незавършен текст също е вид провокация за изследователя – да се опита да проникне в същността му и да открие кои и какви са тези скрити дори в откъса мощни потенции и смислови хоризонти.
Битието на романа вече в качеството му на цялостен текст е белязано от манипулативните знаци на политическата конюнктура и поради това “Доктор Живаго” се счита за текст с нарушен социално-онтологичен статус – формула, която съдържа в себе си всички перипетии и препятствия – културни, интелектуални и чисто формални, през които трябва да премине този текст, за да стане част от големия културен контекст на времето. Нещо повече – за да стане (значително по-късно) фактор при формирането на нова културна аксиология.
Желанието да напише голям роман за съдбата на своето поколение писателят фиксира в годините непосредствено след революцията – 1917-1918г., когато започва да работи над текст с предполагаемото заглавие “Три имени”, от който е завършена и отпечатана само първата част – повестта “Детството на Люверс”. За истинско начало на “Доктор Живаго” следва да бъде считан текстът, изгорял през зимата на 1941-42г. Тази първа редакция е започната през 1936г., като един фрагмент, предложен за печат, в това число и титулният лист, са запазени в архивите на ръкописния отдел на Института по световна литература в Москва. На титулния лист има две зачертани от самия писател заглавия: “Записки Патрикия Живульта” и “Когда мальчики выросли”. Този фрагмент с много цензурни купюри ще излезе под названието, дадено от редактора – “Повесть”. През есента на 1942г. Пастернак предлага друга част от този текст, но преработен в драма със заглавието “На этом свете”. Като начало на работата си над втората редакция на романа писателят посочва зимата на 1945-46г. “Смерти не будет” е заглавието на черновия ръкопис на първите глави, а отдясно под заглавието е изписан епиграф, показващ откъде е взето самото заглавие: “И отрет Бог всякую слезу с очей их, и смерти не будет уже; ни плача, ни вопля, ни болезни уже не будет: ибо прежнее прошло.” (Откровение Иоанна Богослова” 21:4) През юли 1946г. Пастернак отново променя заглавието. В едно писмо до О.М.Фрайденберг той пише: “От юли месец започнах да пиша роман в проза “Момчета и момичета”, който в десет глави трябва да обхване четирите десетилетия от 1902 до 1946г и с голямо увлечение написах една четвърт от замисленото или поне една пета част…” От началото на 1947г. заглавието “Мальчики и девочки” изчезва като вариант. На един от ръкописите с молив се появява названието “Рыньва”. Други работни заглавия от този период са “Земной воздух”, “Нормы нового благородства”, “Живые, мертвые и воскресающие”, “Опыт русского Фауста”. Едва през пролетта на 1948г. устойчиво се налага заглавието “Доктор Живаго” (с подзаглавие “Картины полувекового обихода”) и остава непроменено до 1955г., когато романът е завършен, а подзаглавието отхвърлено.
Продължителните търсения на инвенционално точен инвариант на заглавието свидетелства за желанието на Пастернак да синтезира съдържанието на романа в една проста и достъпна формула, обозначаваща творбата като “една реалистична, описателна проза, въплътила живота като драма или трагедия. Темата или главното настроение на тази проза е безсмъртието, както споделя с О. Фрайденберг самият писател. В най-явен вид темата за безсмъртието е изведена в цитатното библейско заглавие “Смерти на будет”, а в най-кодифициран – в заглавието “Рыньва”. Тъкмо заради това Пастернак се отказва от него. “Рыньва” се появява в романа само като хидроним, обозначаващ “знаменитата плавателна река”, на която е построен град Юрятин. Писателят, който е добре запознат с уралската топонимика, образува това название по типа на реално съществуващите местни хидроними (реките Вильва, Иньва) от наречието “рын” в езика коми – “настежь” – “съвсем, напълно, широко отворен” и съществителното “ва” – “река, вода” и може да бъде преведено като “ река, распахнутая настежь” (една трудно преводима метафора, образувана по аналогия с “двери, распахнутые настежь, в вечность” – “двери, разтворени към вечността”) Според В.М.Борисов, един от най-сериозните изследователи на “Доктор Живаго”, Рыньва е “жива река” или метафорично – “реката на живота”, и течащата в нея вода, разбира се, е същата, която “от Страстного четверга вплоть до Страстной субботы … буравит берега и вьет водовороты” в стихотворението на Юрий Живаго “На Страстной”. Това е реката на живота, която тече към безсмъртието и вечния живот, която отново обвързва текста с библейския пратекст, и по-точно с Откровението на Йоана, както и заглавието “Смерти на будет”.
Семантичните хоризонти на заглавието “Живые, мертвые и воскресающие” се приближават максимално до “Рыньва” и “Смерти не будет”. Акцентът на това заглавие отново е поставен върху неунищожимостта на живота, безсмъртието, вечния живот и възкресението на личността в творчеството.
В така оформилата се констелация се вписва и оксиморонното заглавие “Земной воздух”, в което на нивото на метафората тварното, плътско, земно съществувание се стратифицира във вечното небесно битие. Много интересно е и цитатното заглавие “Мальчики и девочки” (в един от вариантите “Когда мальчики выросли”). Самият писател подсказва неговата междутекстова природа като посочва, че вместо статия по повод годишнината на Блок (25 години от смъртта му) той пише своя роман в негова чест. (В архива на Константин Федин е запазена бележка от Пастернак, с която той кани Федин да присъства на четенето на първа глава на романа “Мальчики и девочки” с епиграф от Блок.) В автобиографичния си очерк “Люди и положения”, спомняйки си за своето юношеско отношение към поезията на Блок, Пастернак на първо място споменава стихотворението “Вербная суббота” (1906г.), чийто първи стих е “Мальчики да девочки”:
“Мальчики да девочки
Свечечки да вербочки
Понесли домой.”
Стихотворението на Блок е посветено на големия християнски празник Цветница (Връбница, Вход Господен), който слага началото на Страстната седмица и е едно напомняне за влизането на Иисус в Йерусалим (Матея, 21:1-11). “Мальчики да девочки” и при Блок, и при Пастернак са поредното ново поколение, което трябва да съхрани живия пламък на свещта, символ на вечния живот “во Христа”; което трябва да премине през изпитанията на съдбата, през страданието и изкуплението така, както Иисус го е сторил през Страстната седмица. Пастернак ще покаже, обаче, че “ветерок удаленький” се е превърнал в ураган, във вихър, помитащ по пътя си живота, а “дождик маленький” е станал кървав потоп, напоил земята със страдание и гибел. (Впрочем, тази концептуална трансформация сближава “Доктор Живаго” и с поемата на А.А.Блок “Двенадцать”.) Свещта, вятърът, дъждът и огънят, които са ключови, полисемантични знаци в поетиката на руските символисти и на Блок, са водещи смислови акценти и в поетиката на романа. Стихотворенията на Юрий Живаго в третата книга са организирани тематично според цикъла на християнския календар и семантичната поанта в тях отново е Страстната седмица с Разпятието и Възкресението. Така че и цитатното заглавие “Мальчики и девочки” в неявен вид съдържа главната инвенция на Пастернаковата проза – идеята за безсмъртието на живота, преминал през горнилото на страданието и отново включва текста в парадигмата на религиозния дискурс.
По свидетелството на Евгений Борисович Пастернак романът носи за кратко време и заглавието “Свеча горела” (през 1947г.), което е цитат от самата онасловена творба, по-точно от стихотворението “Зимняя ночь”. Очевидно е, че образът на горящата свещ, изнесен на преден план, на сугестивно ниво отпраща читателя към евангелския пратекст и християнската визия за вечността и безсмъртието. И в това название за пореден път е експлицирана идеята за човешкия живот като Божия повест.
Най-голяма е семантичната и формална близост между “Доктор Живаго” и варианта за заглавие “Записки Патрикия Живульта”. И двете заглавия “изнасят” името на протагониста, и от тук – съдбата на човешката личност – като смислов акцент на творбата; и в двете заглавия фамилията на героя е образувана от корена “жив-“ на старославянската дума “животъ”. “Животъ” в руския език се използва в качеството на църковно-славянски архаизъм във високия стил с конотацията “вечност, вечно битие” и образуването на собствено име от него на нивото на алюзията е явно внушение за корелацията между съдбата на героя и християнската идея за живота като преодоляване на смъртта. Знаменателно е и името Патрикий – “патриций, благородник, рицар” (по-късно променено на Юрий заради търсената от писателя максимална простота на имената-кодове). Така разшифровано заглавието може да бъде прочетено като “Записките на рицаря на живота” и в тази смислова перспектива то отново конципира идеята за безсмъртието, осъществявано не от героичните, борбени личности, а от рицарите, пазителите и творците на живота. Тези обертонове присъстват и във варианта “Нормы нового благородства”, в който Пастернак педалира своето разбиране за смисъла на живота, откриван от него в любовта, състраданието и благородството, в безрезервното приемане на живота такъв, какъвто ни е отреден от Бога, а не в героиката на борбата за подчиняване безкрайната хармония на живота на човешките понятия за справедливост. В окончателния вариант на заглавието Пастернак се отказва и от жанроуказващия (може би по-скоро жанроразмиващия) елемент “Записки…” , който изисква 1-во лична повествователна форма и субективизира до голяма степен историческия наратив. Освен това, включвайки го в жанровата парадигма на всички “записки, бележки, наблюдения, размисли …” и т.н., този елемент би придал една беглост, откъслечност, неангажираност на повествованието, би направил неговата съдържателна насоченост по-малко отчетлива, еднозначността на философската инвенция би била подменена от една вариативност на белетристичния изказ.
И най-сетне същинското заглавие на романа – “Доктор Живаго”. То се оказва едно предизвикателно антиконвенционално заглавие, заглавие-енигма, чиито функции остават практически непроменени от първия до последния опит за точно и еднозначно онасловяване. Метонимичността на заглавието подсказва, че за писателя съдбата на протагониста в романа е емблематична за историческата съдба на Русия, на която е посветена творбата според интенцията на Пастернак. Т.е., на етапа на пердвъзприемането ( защото заглавието само по себе си е само една перспектива на творбата) се създава една читателска нагласа за текст, в който “голямата” история е огледално отразена и се съдържа в “малката”, частната история на личността. Само че разгледано в ретроспективен план, то преобръща тази предварителна рецептивна нагласа и се оказва емблема не на частната история, а на повествованието за Бога и за Божия промисъл. Философският контекст на романа внушава, че съдбата на твореца във всички времена повтаря печалната и възвишена история на Спасителя, изпълва я с ново съдържание, допълва евангелските текстове с нови и нови книги. Така че животът на поета и лекаря Юрий Живаго не отразява в обратна перспектива “голямата” история, епоса на новото време, а има надреден, метаисторически смисъл.
Заглавието създава и едно специфично митологично поле, което отпраща към древната ритуална митологема за “умиращия и възкръсващ бог” и към по-новата библейска митологема за сина на “Бога Живаго” – Исус, в когото Бог е олицетворен като действен и спасителен Логос. Митологемата за Логоса при това е двойно дублирана: в руския език “доктор” е “врач” – съществително, образувано от глагола “вьрати” – говоря, омагьосвам. Дублиран е и вторият семантичен хоризонт на “Сын Бога Живаго” – Иисус, нашия Спасител, защото докторът в качеството му на лечител също спасява, макар и не душите, а телата. Така че, разгледана и в контекста на евангелската митопоетика, енигмата на заглавието съдържа водещата инвенция на романа – спасението чрез Логоса, или иначе казано – преодоляване на смъртта и вечен живот в историята чрез творчеството. Затова можем да кажем, че заглавието на романа има металитературен смисъл и превръща творбата в едно ново Евангелие от Пастернак, в което е разказана трагичната и безсмъртна история на Твореца, комуто е отредено през вековете отново и отново да спасява душите чрез неизтребимото Слово и отново да се разплаща за тях с кръвта си.
След като подробно очертахме водещата паратекстова реалност на романа на Пастернак, можем да посочим, че зад мнимата простота и конвенционалност на “праговата” формула “Доктор Живаго” се разкриват широки семантични хоризонти: културен, философски и митологичен, дискредитиращи идеологически кодифицираното изкуство и включващи творбата в дискурса на “вечните” книги за Битието. Заглавието на творбата е изцяло адекватно на декларираното от Пастернак намерение: “романът ще бъде израз на моите възгледи за изкуството, за Евангелието, за живота на човека в историята и за много друго… Атмосферата му – моето християнство, по-широко и по-различно от квакерското и толстоизма, тръгващо от други страни на Евангелието заедно с нравствените”. Освен това то синтезира философската визия на писателя за възможностите на човека да осъществи Божието царство на земята и в историята, като избегне Апокалипсиса чрез любовта и творчеството.
“Историческият образ на Русия”, за който говори писателят, е моделиран в координатите на концепцията за историята, представена като “втора вселена, градена от човечеството в противовес на явлението смърт чрез явленията време и памет”, концепция, безусловно посветена на философията на историята, разбирана в нейното волтерианско значение – като универсален исторически обзор на човешката култура.
“Какво е историята?” – на този въпрос отговаря в романа един от фабулните, но особено значими в смислопораждащ аспект герои – философът Николай Веденяпин: “Това е установяване на вековните процеси по последователно разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото й преодоляване. Заради туй се откриват неща от рода на математическата безкрайност и електромагнитните вълни, затова се пишат симфонии. … За тези открития ни е необходима духовна база. Данните за нея се съдържат в Евангелието. Кои са те? Първо, това е любовта към ближния, този най-висш тип жива енергия, която прелива от сърцата и търси излаз и приложение; освен това главните съставни части на съвременния човек, без които той е немислим, а именно идеята за свободата на личността и идеята за живота като саможертва.” Тук се съдържат основните параметри на историософската концепция на Пастернак: на първо място, това е метафизичното тълкувание на историчното като особено стъпало в битието, като особена реалност, която има индивидуален и конкретен, задължително духовен характер. Второ, на историята е придаден метаисторически смисъл, тя получава есхатологична цел – безсмъртието, но не в трансцендентното Отвъдно, а на Земята. Трето, отделните цели и ценности в историята се определят не по силата на факта, а по техния духовен смисъл и значимост в процеса за осъществяване на наличното безсмъртие. “Християнството, мистерията на личността е тъкмо онова, което трябва да се внесе във факта, за да придобие той значение за човека.” Четвърто, историята е общото дело на всички личности, посветени на творчеството на вечния живот. Истинската, нова история на човечеството, която е нов начин на съществуване, счита Пастернак, е започнала едва след Христа, когато “народите се прекратяват, а идва личността, когато висша емблема на човечеството става не звероукротителят с камшика, а саможертвеният проповедник.”
Даже този съвсем бегъл поглед върху историософските съждения на Пастернак, фиксирани в романа с “открит текст”, позволяват да говорим за концептуалната ориентираност на романа към религиозната философия на историята, създадена в най-общите си координати през 19в., който цялостно е потопен в проучването на родната история, разшифроване на тайните и загадките й, в предсказване на великите бъдещи страсти в Русия. И “апологетизмът” на Пьотър Чаадаев, и руският “социализъм” на Херцен, западничеството и славянофилството, екзистенциално-мистичната философия на Ф.Достоевски и толстоизма са изцяло погълнати от разгадаването на онтологичните тайни, но винаги – в ракурса на историческото битие. “Руската мисъл е изцяло историософична. – пише В.Зенковски. – Тя постоянно е обърната към смисъла на историята, към края на историята.”
През 20 век с неговите катаклизми и преломи, когато Русия “пламна като свещ на изкуплението за всичките грехове на човечеството”, всички мислители – богостроители, боготърсачи и богоборци, се опитват да открият причините и смисъла, а някои от тях и оправданието за историческите колизии. Ярък разцвет бележи руският религиозен ренесанс, който се изразява във възникването на едно ново, несанкционирано от никакви институции, извънклерикално християнско съзнание и едновременно с това, в завръщането към истинската мисловна традиция в Русия – към традиционните мистични търсения на трансцендентално единение. “Метафизиката на всеединството – казва Зенковский, – привлича с особена сила онези умове, които чувстват не само целостта на природното битие, на неговото живо единство, но и връзката на космоса със запределното, абсолютно начало на битието.”
Наистина, метафизиката на всеединството става основополагащо начало и в софиологията на Вл.Соловьов и С.Булгаков, и във “Философията на общото дело” на Н.Фьодоров, в религиозната историософия на Н.Бердяев, във философските визии на Флоренски, Карсавин и Зенковски, в идеите на руските космисти Чижевски, Вернадски, Горски и Циолковски. Тази забележителна плеяда от руски религиозни философи се ориентира еднакво към проблемите на космоса и на човека, разработва активна, творческа есхатология, смисълът на която, според Н.Бердяев, е в това, че “краят на този свят, краят на историята, зависи и от творческия акт на човека.” За детерминанта на историческия процес се извежда едно активно-еволюционно начало, разбирано като сливане на всички творчески усилия на човека. Въпреки своеобразието и оригиналността на различните концепции, предложени от руските мислители, те са обединени от общият корен, общият замисъл на търсенията им – създаването на такава именно “философия на общото дело”. Всеединението на отделните човеци помежду им и едновременно – с космоса и Бога, което да се осъществи в творчеството заради идеята на иманентното възкресение – може би именно така бихме могли да формулираме централната идея на руския религиозен ренесанс. В синтетичен вид тя е най-добре изразена от о.Сергей Булгаков: “Историята – това е фактическото откровение за Откровението.”
Очевидна е близостта на така най-общо щрихираната руска религиозна историософия от началото на века с естетически реализираната от Пастернак в романа хипотеза за историята. Тази близост е не само концептуална, но има своя съвсем конкретен генезис, който най-общо можем да набележим с няколко факта от биографията на писателя, чието значение той сам подчертава. Един от тях е появилото се още в детските му години преклонение пред Л.Н. Толстой и А.Н.Скрябин – двамата гении, обединени според Пастернак от органичната им вплетеност в драмата на историческото битие и едновременно с това – от космичната извисеност на творческите им изяви. И Толстой и Скрябин, както знаем, са знакови фигури в руската култура, които бележат стремежа й към религиозно-историческа синтетичност и органичност.
Второ, обучението на писателя във философския факултет на Московския университет съвпада с годините на разцвет на руския религиозен ренесанс. Той има щастието да слуша лекциите на проф.С.Трубецкой, последовател на Вл.Соловьов, доразвиващ учението му за съборността и излагащ тезата, че всичко съществуващо представлява едно органично единство на конкретното битие, в което пространствено-времевото многообразие на нещата в него и обуславящото го логическо (идеално) единство, са проявените потенции на абсолюта. Учители на Пастернак са и младите тогава доценти Густав Шпет, последовател на хусерлианската феноменологична школа, Самсонов и Кубицкий. Пастернак посочва и особената важност на месеците, прекарани в Марбург през 1912г., където той посещава семинарите на знаменития проф.Херман Коген и където се научава да гледа на историята “със зорък хегелиански поглед – т.е. гениално обобщено, но в същото време – в точните граници на здравото подобие”. Самостоятелността и историзмът на мисленето, които писателят посочва като главни черти на Марбургската школа, безусловно са определящи черти и на собствения му светоглед. Професионалните занимания с философия дават възможност на Пастернак да бъде подробно и в дълбочина запознат с модерните теоретични изследвания и в Русия, и в Германия. Той, както впрочем и всички интелигенти по онова време, е въвлечен в кипящия от страсти котел на религиозно-философските, поетични, художествени и музикални дружества, кръжоци и общества, където има възможност не само да слуша, но и да взема активно участие в разискваните винаги животрептящи въпроси на поезията, философията, религията. Пастернак не само че не остава чужд на сияйната духовна аура на времето си, но остава неин пазител през целия си живот, нещо повече – тя оживява в целия си блясък на страниците на неговия роман, пресъздаващ драмата на личността, прерастваща в емблема на историческата драма на Русия – преживяна и преживявана.
Водещата историософска идея в “Доктор Живаго”, която обединява цялата философска семантика на текста и подчинява естетическата му структура – идеята за историята, която е осъщественото божие царство на земята, и прораства незабележимо както тревата в природата; която не се прави от никой и никой не може насила да преодолее, звучи почти като цитат от “Тълкованието на Апокалипсиса” на о.С.Булгаков. “Основната и единствена цел на Апокалипсиса, – казва той – както и на неговата пророческа проповед се състои в това, че трябва мъжествено и докрай да се претърпи историята, защото именно тя е възцаряването на Христа, тя е пътят към Царството му на Земята.” Впрочем, не случайно като епиграф на един от ранните варианти на романа Пастернак е избрал цитат от Откровението, а централната му сакрална формула “Смърт няма! Тя не е за нас. Смърт няма да има, защото миналото вече е отминало, а новото е вечният живот!” звучи като лайтмотив в романа.
Целта и смисълът на историята, които Пастернак посочва – възкресението на мъртвите и вечния живот, които се осъществяват непрекъснато в културната памет на човечеството, – отпращат към идеите на Николай Фьодоров за всеобщото дело на човечеството, което той е определял като доведен до висок градус на съзнанието глас на вековете и на поколенията, или до идеята му, че “човекът трябва да вложи не само собствения си труд, целия си ум, цялото си изкуство във великото дело на възкресението, но и да стигне до мисълта за необходимостта от собственото си участие в него.” Схващането, че изкуството, науката, религията са семейната хроника на родния дом, че те са родословната на човечеството, които застъпва Пастернак, са много близо до трите цитирани формули на Фьодоров. Редът от преки и контекстуални реминисценции и алюзии може да бъде още и още продължен.
Изключително интересни съпоставки биха могли да се направят между романа на Пастернак и “Смисълът на историята” на Н.Бердяев. “Аз смятам за основна в световната история темата за съдбата на човека, която поставя във взаимодействие човешкия дух и природата.” Това взаимодействие на човешкия дух и природата, както вече видяхме, Пастернак счита за първоначало на историчното. Човекът, твърдят единодушно Бердяев и Пастернак, в езическата история е населил небето с богове, защото “той още не е засенчвал природата … и така явно е биела на очи и така хищно го е преследвала по петите му”. Чрез появата на Христос в света – “в камарите мраморна и златна безвкусица” на древния Рим – чрез мистерията на изкуплението християнството освобождава света от властта на стихийната низша природа и го изправя на крака в духовно отношение. В такъв контекст Пастернак оприличава новата, следреволюционна тоталитарна епоха на едно завръщане към бездарната свинщина на пренаселения с народи античен свят, докато Бердяев счита, че Русия навлиза в ерата на едно ново Средновековие, чийто духовен аскетизъм ще подготви нов религиозен ренесанс.
Други имена и текстове, с които може да бъде направена пряка концептуална връзка в романа “Доктор Живаго” са Семьон Франк и неговата книга “Крахът на кумирите”, статиите му “Религиозно-историческият смисъл на руската революция”; Георгий Федотов и работата му “Писма за руската култура”; И.Илин и статията му “За руската идея”; някои от изследванията на С.Трубецкой и Евг.Трубецкой, на В.Зенковский и П.Струве.
Обширният компаративен материал само още веднъж доказва, че структуриращата целия роман на всички нива идея на Пастернак за “необятно тъждествения живот, изпълващ вселената и обновяващ се в безброй съчетания и метаморфози”, живот, който се реализира единствено в историята, в историческото битие на отделната човешка личност, трябва да бъде разчетена в контекста на метафизичната историософия с главните й координати – идеята за смисъла на историята, за трансценденталната й цел, и обусловената от тях специфична каузалност на историческия процес. Като ос на световната история по хегелиански е представено явяването на Божия син. (Да си припомним: “Цялата история върви към Христос и произлиза от него”.)
Романът “Доктор Живаго”, този текст за историята, показана като една културна традиция и непрестанно духовно усилие, от рефлексия за историята парадоксално се превръща в реалност, която запълва опожарените и опустошените полета на руската духовност.
Битката за Москва
Изминаха повече от 70 години от началото на най-опустошителната война в историята – Втората световна война, в която загиват над 70 милиона души, близо 40 милиона от които в Европа. Само 20 години след поражението си в Първата световна война, последвана от тежки репарации и забрана за превъоръжаване, Германия диктува развоя на събитията в Европа. От 1933 г. на власт е Адолф Хитлер. Пренебрегвайки задълженията по Версайския договор, той е създал авторитарна нацистка държава с мощна военна машина.
Въпреки сключения на 23 август 1939 г.между Москва и Берлин Пакт за ненападение /”Молотов –Рибентроп”/, на 22 юни Третият райх напада СССР и се открива Източният фронт на войната.
Адолф Хитлер смята, че ще спечели войната за два-три месеца. Неговите планове са изградени върху значителното числено превъзходство и надмощие на германската армия, мобилизирана отдавна, добре въоръжена и богата вече с военен боен опит.
Чудовищната военна машина на Хитлер нахлува в Прибалтика, Беларус и Украйна. Внезапният удар дава първоначално много преимущества на германската армия, която само за 3-4 месеца се вклинява дълбоко в територията на Съветския съюз. Хитлер и неговият Генерален щаб разчитат на предимствата на внезапното нападение, на численото надмощие в танкове, самолети, артилерия и, особено, липсата на втори фронт в Европа срещу Германия. Всичко това дава възможност за известни тактически и оперативни успехи на така наречените “клинове” към Ленинград, Одеса, Киев и Москва.
При тази тежка военна обстановка Съветското военно командване противопоставя стратегия и тактика за активна отбрана. В сраженията по направлението Смоленск-Москва бойците и командирите на Червената армия защитават самоотвержено до последна възможност всеки град и село, до последна капка кръв… В тези сражения фашистите губят десетки хиляди войници. Изтощавайки и обезкръвявайки живата сила на врага, Червената армия се стреми да преодолее в най-кратък срок временните предимства на германците.
През октомври 1941г. по цялата граница на СССР от Ледовития океан до Черно море се водят ожесточени битки за всяка педя земя. Хитлер напредва с мисълта да превземе Москва “светкавично”, така да свърши войната със СССР и да диктува условията на мира. За немската армия са били приготвени 10 000 комплекта специални униформи за победния й парад в Москва .
Завладяването на столицата Москва заема първо място в стратегическите планове на германците. В заповедта на Хитлер от 2 октомври 1941г. се казва: “За няколко седмици трите най-главни индустриални района ще бъдат напълно в наши ръце. Създадена е предпоставката за последния голям удар, който още преди настъпването на зимата трябва да доведе до унищожаването на врага. Всичко е подготвено, доколкото това е възможно за човешките сили… Днес започва последното решаващо сражение през тази година”.
На 3 октомври 1941г. започва настъплението на германската армия към Москва. В похода за превземането й от германска страна участват над един милион души, до две хиляди танка и хиляда самолета. За успеха на операцията Хитлер разчита особено на Втора бронирана армия на ген. Гудериан. Целта е с удари от юг и от север да се обгради Москва, централната група да нанесе фронтален удар.
За отбраната на Москва от всички краища на страната – от Урал, от Сибир, от Далечния изток, от Средна Азия прииждат нови формирования. Постъпва въоръжение, боеприпаси и продоволствие. Жителите на град Москва организират за отбрана Народно опълчение. Особено се прославя гвардейската дивизия под командването на генерал Панфилов. 28-те гвардейци повече от 4 часа се сражават срещу 50 немски танка. Почти всички панфиловци падат в неравната борба, но врагът е задържан, а по-късно и отблъснат от пристигналите подкрепления.
Битката за Москва се оказва провал за германската армия. Тогава Хитлер иска от ГЩ да се предприеме нов, решителен удар. На 16 ноември започва второто настъпление срещу Москва. В същото време съветското Върховно главно командване се готви за решително настъпление. То започва на 6 декември 1941г. Цели 40 дни Червената армия нанася удар след удар по немските части. Германия търпи големи загуби в жива сила и техника. Врагът е отблъснат на 400 км от столицата.
Поражението на германците при Москва е много важно събитие през първата година на войната и заедно с това първото крупно военно поражение на хитлеристката армия във Втората световна война. То показва, че Червената армия е мощна военна сила, способна не само да устоява пред напора на немските войски, но и да ги побеждава в открит бой. Това разбива разпространения в Европа мит за непобедимостта на хитлеристката армия.
Битката за Москва е първата голяма победа на руския народ, която по-късно води до победния край във Втората световна война на 9 май 1945г.
Чествайки 70 годишнината от Битката за Москва, ние, благодарните потомци помним и празнуваме 9 /8/ май 1945 г. като деня на Победата над фашизма и холокоста, скланяме глави в знак на уважение и преклонение пред великия подвиг на незнайните воини, който решава съдбата на Европа!
Полковник Сотир П. Докторов – Почетен председател на СОСЗР
к началу страницы
Мы в facebook