Арсений Тарковски “Най…”

Най ценя аз в този свят

сред безбройните неща

детския брътвеж крилат

в бързея на паметта.

 

Пак ушите ми звънят,

вън гърми, но чувам аз:

стъпки леки шумолят —

тишината с моя глас.

 

Влезнал в стъкления дом

с пеперуда бяла, в миг

проговарях шепнешком

непонятен, чужд език.

 

Пеперудо, вече в сняг,

паметта ми нарани, —

думите изгубих пак,

само звън звъни, звъни.