Дълбоко частичното цяло
За Хайдегер философията е носталгия по цялост. Антон Баев търси целия свят, побран в мрежата от поетични линии и нишки, изплетени в антологичната стихосбирка “Целият свят и други апокрифи” (2002)[1]. Пронизителната носталгия по цялост и смисленост набраздява и новия поетически свят на Антон Баев.
След пътуванията навред и на шир, след слизанията в подземията на Средновековието и отдалечените брегове на митичните цивилизации, вдъхновението извежда отново поетическата одисея към бреговете на българския генезис.
“Даровете на света”[2] събира теми и мотиви в едно протяжно и мистериозно време, потичащо от библейските извори и придобиващо размах в просторите на средните български векове. Онова Средновековие, което обичайно сме свикнали да мислим по инерция като мрачно, безсъбитийно и пусто, се оказва поетическо проницавано като богато, респектиращо и достойно за духовно преклонение. Източноправославната мистика е обертонът на поезията в тази сбирка. Тази мистика призовава към почит и е способна да разсее пренебрежението и немарата спрямо културно-историческите корени, върху които цъфти нашата привидно изобилна и външно привлекателна действителност.
Първият цикъл “Българско откровение” поетизира сегашното, атмосферата и присъствието на приятели и съмишленици, които обкръжават в духовен план поета. Този цикъл носи белезите на една дълбоко персоналистична приписка върху българския празничен календар, където Баев вписва лични събития и близки имена, съкровени дати и пъстри празници. В тази тематична зона Баев демонстрира вече познатото от други стихосбирки майсторство да впечатлява с образи, които съдържат визията за националната идентичност и съдба, щрихирани през мрежата на личната интимност. Така се появява образът на приятеля поет Бандеров във “Варене на ракия”, където пушекът в поантата се вие “като от наргиле над гробище”.
Два порива тласкат поетическите сюжети в стихосбирката – “да намерим смисъла” и “да бъде любовта”. В коловоза на тези два ориентира се движат поредица от културно-исторически реминисценции и строго лични спомени, срещаме загребване от образната съкровищница на античността и от изкусителния фантазмен репертоар на свръх и постмодерното битие. Читателят трябва да може да прави шеметни асоциативни и осмислящи преходи между гола на Емил Костадинов на “Парк де Пренс” и Константин Преславски, между чаршафите на любовта в Будапеща и плащеницата на раннохристиянските мъченици, между неизвестни автори от 13. век и печално известни фигури на съвремието.
Читателят не е в лесна позиция и няма павиран път за него в сложно построената поетична сграда на Антон Баев. Както и в предишни свои стихосбирки, авторът е снабдил и тази с бележки, които поясняват част от непознатото. Но тези бележки са в състояние да предизвикат по-скоро раздразнение, защото те предугаждат един слабо просветен и културно неграмотен четец, който се препъва във всеки втори стих и бяга да търси информация къде ли не.
Вторият цикъл “ново послание към римляните” застрашава още повече четенето. Ако то криво ляво е оцеляло и се справило с дешифрирането на света от “Българско откровение”, тук изпитанието и натискът се усилват. За знаещия, обаче, броденето между “Византийска хроника от 306 г.” и “Фландрийски мотиви”, между Успение на св. Константин-Кирил Философ” и “Слизане от Илион” е благодат.
В този цикъл съзираме жаждата на поета да говори с живи и умрели, свързани от една визия и съдба: и живите, и умрелите творят ценността на света и битието. Впрочем това е неутолена жажда, която можем да забележим от най-ранните книги на Антон Баев.
Колкото повече пие от извора на поетическото познание, толкова тя го изгаря по-яростно и по-болезнено. Тази нагласа за упорито, почти исихастко търсене на смисленост, нарежда Антон Баев сред най-стойностните поети на днешна България.
[1] Баев, Антон. Целият свят и други апокрифи. Пловдив, Издателство “Летера”, 2004, 215 стр.
[2] Баев, Антон. Даровете на света. Издателско ателие Аб, София 2004, 111 стр.