Една капка арменска кръв е достатъчна…

Жестокостта, съхранила лицата и имената си днес сред страниците на историята, спотаила следите си зад усмивките в овехтелите снимки и все още надничаща непринудено между редовете на фамилните спомени, откъсва някога от родните им земи хиляди арменци. Повратностите и черните шеги на времето разпиляват хората по пустите пътища на чуждите земи и ги принуждават да търсят сред непознатото нови частици от света, където да поставят отново основите на своя живот. Българският народ приятелски посреща бягащите и борещи се за всяко дихание от своето съществуване арменци, а Пловдив се превръща в едно от онези кътчета от света, което приютява и подарява на много семейства възможността да съградят повторно своя дом. За съдбата на тези хора, за миналото и настоящето на създалата се арменската общност в град Пловдив разказа Хрипсиме Ерниасиян пред преподаватели, студенти и гости на публичната лекция (проведена на 25.06. 2019 г. в 11 с.з. на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“), организирана като част от дейностите по фундаменталния научен проект, подкрепен финансово от Фонд „Научни изследвания“ към МОН, на тема „Пловдив – от мултиезиков и мултикултурен център на Източна Румелия до Европейска столица на културата“. Макар да носеше гордо названието „лекция“, събитието се отдалечи от същността на своето наименование и от просто предаване на непозната за аудиторията информация се преобрази във вълнуващо описание на листи от албума на живота на арменците в град Пловдив. Изграждането на училище – средище на културата и народността, дом на просветата, бе първата снимка, към която обърна погледите на присъстващите Хрипсиме Ерниасиян. Историята на единственото арменско училище в България по документи започва в далечната 1834 година в град Пловдив, като го поставя по старост в тактична конкуренция с първото българско светско училище, основано от габровските възрожденци Васил Априлов, Никола Палаузов, Васил Рашеев на 2 април 1835 година в град Габрово. Арменското училище отваря за първи път своите врати, носещо името „Вартананц“, а първият учител е писарят Дер Степанян. Наименованието на новоизградената институцията на знанието препраща към знаменитата битка, състояла се на Аварийското поле през 451 година, за християнската вяра и напомня името на загиналия на онова поле велик пълководец Вартан Мамигонян. Първите възпитаници на училище „Вартананц“ са само момчета, които получават образование до 4 клас. Години по-късно с разчупването на патриархалната догма през 1866 година се открива и девическото училище „Варварян“. Около 1920 година е времето, когато двете училища са слети и това води до формирането на единното Арменско народно смесено училище „Вартананц-Варварян“, което дава възможност за обучение до седми клас и се признава от закона, действащ в България, за Основно училище с прогимназия. Лептата, която спомага за развитието на училището чрез построяването на необходимата за провеждането на учебния процес сграда е дадена от благодетелката Виктория Тютюнджиян, която дарява средства в памет на починалия си съпруг – Крикор (тютюнев магнат, мечтаещ да построи нова училищна сграда, но напуснал земния свят преждевременно). Повратностите в ористта на арменския народ сякаш застигат и училището и през 1976 година то е закрито. Отнема 14 години на арменците да успеят да възстановят своето просветно образователно средище, като на 16 септември през 1990 г. то посреща отново ученици, но вече носещо имената на своите благодетели, на онези, които някога прекратяват своеобразната му разходка из различните временни помещения – Виктория и Крикор Тютюнджиян. Друг обектив, върху който беше спряно вниманието по време на събитието, беше религията на арменците – християнството. Вярата по думите на Хрипсиме Ерниасиян е квинтесенцията обединила арменската общност през объркаността на събитията от историята, съхранила тяхната идентичност като част от даден народ и продължаваща да бъде неразделен елемент от настоящето им ежедневие. Арменската общност придобива своя църква през 1675 година, която се намира в подножието на Небет тепе, носи името „Сурп Кеворк“ (Свети Георги) и е запазена до наши дни. Храмът събира членовете на арменската общност в Пловдив както по време на традиционните за общността празници, така и на националните празници на родината, която ги е приела – България. Неповторима по своя характер е създадената през 2001 година музейна крипта към църквата, която пази църковна утвар, пренесена вместо личните вещи на бягащите по време на гоненията от градовете Малгара, Родосто (дн. Текирдаг), Чорлу. Освен училището и църквата, които поддържат традицията и духа на арменската общност с тази задача са се заели и неконкуриращите се и подкрепящите се помежду си арменски дружества и организации: Общоарменски Благотворителен съюз „Парекордзаган“ – AGBU, фондация „Аракс“, Арменско физкултурно дружество ХОМЕНЪТМЕН, Арменско благотворително дружество ХОМ, културно-просветна организация „Ереван“, Арменска организация ХАМАЗКАИН, като част от дейностите им са: ежегодния детски летен лагер „ХайЛер“, арменски самодеен театрален колектив „Хагоп Баронян“, танцовите състави – „Астхигнер“ (Звездички), Юношеска танцова група „Йеразанк“ (Мечта), Танцова група „Нърени“ (Нарове), Вокално-инстурментален състав „Еребуни“ , детско-юношеска танцова група „Ереван“, вестниците „Вахан“ и „Парекордзагани Цайн“ и др.

Думите на Хрипсиме Ерниасиян позволиха на гостите в залата да огледат и опознаят остта, изградена от вяра, език, стремеж за образование и традиция, около която още от някога чак до днес се завърта рутината на всяка личност част от разпиления прокуден от родните си земи арменския народ. Създадената атмосфера и придаденото усещане за близост и съпричастност между съдбата на арменската общност и присъстващите беше допълнително подкрепено от личния разказ на Хрипсиме Ерниасиян за собствената й фамилната история, побрала в себе си спомените за бягството на семейството й от град Мангара, за първите стъпки в арменското училище и за работата й в Общоарменския Благотворителен съюз „Парекордзаган“.

На гостите на събитието от арменската общност бяха подарени книги, които да им дарят възможността да се докоснат до очарованието на арменската поезия, да опознаят арменските християнски празници, да разберат каква е актуалността в битието на арменската общност и да се сблъскат с реалността на трагедията от бягството от омразата на гоненията, мрачността на това хиляди животи да бъдат разкъсани на парчета.

Превърнали се в отломки на своето време, и макар с неуморно устремен поглед на душата към загубените родни земи, арменците със своята непреклонност пред съдбата и силна вяра успяват да съградят отново своите домове, да създадат сплотена общност и по този начин да станат част от един музлтиезиков и мултикултурен център като град Пловдив. Ако търсим израз, който да съумее да въплъти в себе си сърцатостта, упоритостта и характера на членовете на арменската общност то по думите на Хрипсиме Ерниасиян ще си позволим да вземем мисълта на румънския писател с арменски произход Варужан Восганян –една капка арменска кръв е достатъчна.