Христо Куфов към студентите неоелинисти: “Бъдете свободни!”


   Срещнах се с г-н Христо Куфов, сина на известния преводач от гръцки Георги Куфов, след разговора му със студентите неоелинисти от Пловдивския университет. Възползвах се от възможността, за да потърся отговора на един въпрос за баща му, който много ме терзаеше, а именно – как може за един човешки живот да се преведе с високо качество такова огромно количество книги от два езика (гръцки и френски). Не попитах директно – очаквах решението само да изплува сред спомените на сина му и не останах разочарована.

– Какви са впечатленията Ви от нашите студенти?                                                       – Студентите ви са едни прекрасни млади хора и действителността надхвърли очакванията ми – не очаквах такъв интерес от тяхна страна. Те стоически издържаха цели два часа, нито един джиесем не звънна. Проявиха голям интерес към темата и от въпросите, които зададоха, останах с впечатлението, че действително им е било интересно да разберат как се е превеждало някога и що за личност е моят баща.

– Смятате ли, че от нашите студенти също могат да излязат такива големи, велики преводачи като баща ви?                                                                                               – Велик преводач е малко силно казано. Много добър преводач – така бих го нарекъл баща ми, защото величието е нещо много относително и само историята може един ден да си каже думата кой е велик и защо. Защо не? Съдейки от въпросите и реакциите на студентите, ми се струва, че със сигурност ще се намерят млади хора, които биха се посветили на превода и биха го превърнали в свое поприще. По време на разговора споменах за това кои според мен са условията да се изгради един преводач, да стане той добър в своята област. Не знам дали си заслужава да ги повторя… Те са две – ако е възможно, преводачът да притежава нещо от духовността на народа, от чийто език превежда. Естествено не може да носи кръвта на този народ винаги. Баща ми имаше този късмет. Но най-малкото да го разбира, да има неговото светоусещане, да обича неговата култура и език. Второто условие е да обича силно народа и езика, на който ще превежда – в случая –  българския. Баща ми наистина много обичаше България и българите, в частност българките, като имам предвид майка ми, и българския език. Винаги е подчертавал до края на живота си, че българският език е уникален, че е едно истинско чудо, което човек трябва да опознае, за да разбере какво богатство имаме и на което могат да се радват само истински посветените хора, истински просветените или просветлените хора, ако мога да използвам тази дума. Има и други условия като желязна самодисциплина, защото трудът на преводача е самотен труд – преводачът е самотник като всеки интелектуалец. Това е интелектуален труд, бих го нарекъл тежък физически труд, защото изисква пълна всеотдайност, много лишения и много дълбоки познания, които непрекъснато трябва да се обогатяват и опресняват, а баща ми точно това правеше цял живот. Той не спря да учи гръцки език, да обогатява културата си, както и познанията си по езика, историята и културата на Гърция.

– Можете ли да ни опишете с няколко думи един работен ден на вашия баща?       – Тогава, когато действително се отдаваше на работата си – да, нищо по-лесно от това. Но като всеки интелектуалец, баща ми си позволяваше волността да разпределя времето си както намери за добре. Това е една от очарователните привилегии на интелектуалците – да могат да разполагат със своето време по свое собствено желание. Когато вече нещата назряваха и разбираше, че оттам нататък вече ще започне да закъснява, си налагаше строга дисциплина, сутрин ставаше рано, между другото цял живот е ставал рано и това се дължи на Френския колеж и йезуитската дисциплина, която той е възприел от там в продължение на пълни дванадесет години. Ставаше рано – в седем часа. Спортуваше – беше спартанец по тяло и епикуреец по дух. Отиваше, правеше сутрешния си крос, при минус дванадесет градуса бягаше гол до кръста. Прибираше се – аз му се чудех и никога не съм правил това, което той правеше. Спортувах много и продължавам да спортувам, но никога не постигнах неговите чудеса от храброст. След това сядаше на бюрото си и не мърдаше до вечерта, докато не си постигаше нормата. Той си поставяше норма – примерно трябва всеки ден да превежда по пет страници. Правеше го с цената на много лишения, нерви и напрежение, но го правеше. И така докато не преведе книгата. Имаше срокове, които той спазваше, понякога с цената на неимоверни усилия, на много нерви, но ги спазваше. Аз споменах по време на разговора, че той беше в състояние да посвети цял месец, за да преведе един пасаж, примерно от Казандзакис, който на пръв поглед изглежда непреводим именно заради тези критски диалектни думи и словосъчетания, които Казандзакис си позволява сам да изковава. Баща ми се справяше с цената на много време, нерви и усилия. Това е, което мога да кажа за работното му време – просто сам си налагаше дисциплина.

– А каква дейност развива дружеството „Приятелите на Казандзакис” в България?                                                                                                                                           – Дружеството „Приятелите на Казандзакис” беше създадено в днешния му вид през 2000г. Негов пръв председател беше моят баща. Дружеството се стреми да развива дейност, но без да прекалява с честотата на срещите, за да има какво да си кажем всеки път. Две – три срещи годишно максимум ми се струва, че са напълно достатъчни. Предстои ни една среща до две седмици – до края на юни, която за наша радост ще се състои в Гръцкото посолство. Темата ще бъде „Свободата в творчеството на Никос Казандзакис. Един съвременен поглед”. Това е работното заглавие. Оптималните срокове са около шест месеца – на всеки шест месеца смятаме да правим по една такава среща, първо за да се увеличава дружеството. Не държим непременно да е многобройно, по-скоро да са наистина хора, които обичат неговите книги, които ги ценят и които могат да разсъждават свободно – това е много важно. Да разсъждават върху свободата, върху темите, които Казандзакис ни поднася по своя неповторим начин. Мисля, че няма друг писател, не само балкански, а и в световната литература, който да поставя точно по този начин вечните въпроси, които всички ние си задаваме… след определена възраст разбира се. На двадесет години едва ли човек си задава вечните философски въпроси, но малко по-нататък те се появяват сами.

– Няколко думи от вас, които бихте искали нашите студенти да запомнят? –Чувал съм послания като например „Не се предавайте” или „Бъдете себе си” и т.нат. Това са клишета. Аз бих ги призовал да бъдат  свободни хора. Когато попитали Сократ преди повече от 2300 години „Кое е най-лошото нещо на света”, той отговорил без колебание „Беден старец”. Наистина няма нищо по-лошо и скръбно от комбинацията между старост и бедност. Това го виждаме днес, уви, в България. Но когато го попитали „Кое е най-хубавото нещо на света”, той отговорил също без колебание „Свободата на словото”. Аз бих добавил – и не само на словото. Свободата е най-висшето човешко благо  и ми се струва, че по-добро пожелание от това не бих направил – да бъдат свободни хора!

This entry was posted in Сектор "Новогръцки език" and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.