Филологическият факултет има своето общество на мъртвите поети…
Последният бохем:Добромир Тонев facebook |
Антон Баев
Здравей, о, принц на светлината
Египетска Книга на мъртвите
1.
Преди повече от 20 години поетът Добромир Тонев беше магнит за нас – учениците и студентите, които се изчервявахме, когато трябваше да покажем на него – Принца – своите творения.
Добромир идваше със светлосив балтон и черно бомбе, с неизменната цигара в единствената си ръка и чанта през рамо, на литературните сбирки в Младежкия дом – срещу „Симфония” и все още непресъхналото езеро на Градската градина. Пеещите фонтани, разбира се, пееха, а пейките бяха заети от влюбени – без следа от графити и цинизми. Естествено, че бомбето и балтонът бяха маниерни за онези години: края на 70-те и началото на 80-те на миналия век.
Колко страшно звучи – миналия век. И колко близко.
По-късно Добри се шегуваше с „оня” балтон: че всички ние, както тогава казваше – следващото литературно поколение, сме излезли изпод ръкавите му. Досущ като последователите на Гогол, само че при ироничния украинец дрехата е шинел.
Подозирам, че тъкмо затова десетина години по-късно Добромир си измисли и псевдонима Шинел Балтонев, под който публикуваше седмични шаржове в пловдивския Вести.
Не зная дали е ирония на съдбата, но този вестник си отиде, малко преди да си отиде Добри. А той се чувстваше истински щастлив, когато Делчо Агандеров му носеше на бял макет новата продукция – поредната литературна страница на Добри Тонев, в Клуба на телевизията, кой знае защо наречен „Пасифик” от новите му арендатори. Никой в този якобински клуб не е прекосявал Пасифика, а Добри така и не дочака новото преименуване на последната му кръчма.
Стиховете му обаче прекосяваха океани и морета, каквито са стиховете на цялата световна романтична бохема.
Няма да забравя безкрайния му съвет към нас – още студенти в началото на 80-те: „Толкова ви искам да сте непрекъснато край мен, но, за Бога, не влизайте в „Кристал”! Оттам няма излизане!”
„Кристал” беше предишният му остров сред въображаемия Пасифик на късния соц. Оттам в среднощни часове той се провикваше като забравен на острова корабокрушенец към надуващите сирени и отминаващите в нощта световни кораби. Разбира се, те никога не чуват ръкомахащия Петкан. „Кристал” затвори в самото начало на 90-те – поредният опустял остров в живота му.
А ние, вслушали се в съвета му или може би защото всички млади търсят свой си остров, си бяхме измислили алтернативна кръчма – „Бъчвите”. Намираше се точно над северната страна на Тунела, на бул. „Цар Борис III Обединител”, тогава „Георги Димитров”. Добри идваше при нас, само когато успееше да излезе от „Кристал” и преплава 300-та метра от единия романтичен остров до другия. Това се случваше повече от рядко. В „Бъчвите” нещо му липсваше и то беше същото, каквото му липсваше и в „Кристал”. Тогава защо да сменя островите?
Колхида може би не съществува.
Но тихо, да не чуе екипажът!
Сега ги няма нито „Кристал”, нито „Бъчвите”. Екипажът е мъртъв!
Последното пристанище за Принца на поезията стана Клубът на телевизията.
Спомням си една вечер там преди повече от половин година. Бяхме останали сами на острова с Добромир. Впрочем това е трудно изпитание.
Вероятно беше от алкохола, но той ме целуна и каза, че му оставала около година живот. После ми изрецитира свое кратко стихотворение за смъртта. (Добри рядко помнеше стихотворения наизуст.)
Стихотворението беше толкова силно, че настръхнах. Поисках му текста за публикуване. Той каза: „Само след смъртта ми!”
Обърнах го на майтап. Поръчах още две уискита – български, за да не чака текстът твърде дълго. Когато по-късно видях текстът отпечатан, беше посветен на Здравко Гълъбов.
Добри се сети за пореден път как бяхме яли филе от акула в Шведския в курорта „Дружба” край Варна за сметка на младата художествено-творческа интелигенция. Някъде в средата на 80-те. По това време той не позволяваше на никой от нас – по-малките – да се бъркаме за пари.
Всъщност разликата ни е само 8 години. А сега ми се струва, че е разлика от цял век.
28 март 2001 г.
2.
Той не е писал стихове от няколко години. Колко точно – няма значение.
Последната му стихосбирка Арго (1994) е сборник с най-доброто от предишните му три книги.
Сега се опитва да намери отговор на въпроса защо поетът спира да пише. Кога? И за колко? Какъвто и да е отговорът, той ще е индивидуален и не може да бъде аксиома за всички.
Впрочем така е и със стиховете.
Добромир Тонев казва, че стиховете на един поет живеят най-много 25 години. След това, дори авторът да стане класик, пак никой няма да го чете. Освен насила – в училище.
В известен смисъл класиците са насилени автори.
В литературата няма по-големи гаранции за вечност, отколкото в самия живот. Това е тъжно прозрение, особено когато животът те захлупи. Тогава идва
и оня страх от родителски от чувството,
че надживяваш своите творения,
и че изпращаш в ада на изкуството
невръстни мисли, чувства, построения…
С вечната цигара в лявата ръка, с протезата на дясната, пъхната в джоба на дънковото яке или балтона, той е постоянното присъствие в „Кристал”. Сега – в барчето на Кукления театър: при куклите, усмихва се.
Трудно се издържа, когато е на много ракии. Когато е на малко, той не издържа другите.
Преди десетина години е на върха на литературната известност. Поемата му Синьо равновесие прави фурор почти колкото Великден в Ню Йорк на едноръкия Сандрар. За разлика от французина обаче българинът пътешества само чрез фантазията.
Това е описано в Арго на светлината.
После поетът се успокоява. Вероятно разбира, че трябва да напусне поезията, преди да напусне живота. Впрочем това е битиен комплекс на отличителните ни поети. Ботев, Яворов, Лилиев, Фурнаджиев, Далчев, Фотев, К. Павлов спират да пишат, много преди да се разделят с битието.
Защо е така? Отговор не е намерен.
Сигурно България е страната на поетите, които заслужават Нобел за дълго мълчание.
Добромир го направи по свой си начин. Качи се на веселия сал на сатирата и пое през ледените глетчери на онова замръзнало море на 90-те. И повече не се върна при поезията.
Тъй или иначе, Тонев сваля бомбето, балтона и бохемските атрибути, захвърля магическата пръчка на оптимизма и написва стихотворението „Остаряване”:
Къде остана времето на варварската етика,
когато съюзявах думите скандално?
Сега нещата преминават през сърцето –
страхливо – като през съдебна зала.
Минало е студентският кръжок „Гео Милев” на Огнян Сапарев, откъдето започва. Минало е и неговият собствен кръжок – пак „Гео Милев”, откъдето започват други. Накрая му остава Поетическата академия – да открива нови Петкановци за Острова на блажените.
Вероятно най-драматичният и отчетлив мотив в поезията му е този: мигът на остаряването, на разделянето между видимо и представа, между битие и надежда, между остров и море, тяхното разминаване.
Защо ли всяка нежност е предателство
Към някого? Най-вече към Представата.
Като ученик в Ямбол е състезател по конен спорт. И досега разказва как кобилата му си е счупила крака. С овлажнели очи.
Малко след това пък – като ученик в Механотехникума – той загубва нелепо ръката си от китката. По-късно ще напише:
Аз бях богат – аз съществувах чрез това,
което беше незначително за другите.
Аз – кочияш и кон на своята фантазия –
се надпреварвах с костенурката на вечността.
Сега съм само адвокат на себе си.
Сигурно са прави тези, които казват, че е влязал в литературата с кон: първата си стихосбирка издава едва 23-годишен, нещо небивало за времената от края на 70-те. По-важно е как излиза от нея.
Животът му спестява целувките с властта.
Той търси други начини за изразяване. Единият е чрез лирически фрагменти – тези литературни острови. Това е пътят на също рано спрелият да пише поезия Далчев.
Чувството му за автоирония пък го тласка към книга със стихотворни шаржове. Това е нещо като „кихавиците” и „бохемските нощи” на Димчо.
Писна ми, казва Добромир, да обяснявам непрекъснато какво съм искал да кажа в три реда.
Ето тези три реда:
Днес слънцето изгря обратно.
И чувам как пукат прешлените на слънчогледите
в старанието си да бъдат в крак с промяната.
Поетите от племето на мохиканите не се променят.
5 януари 1998
3.
На 15 октомври Добромир Тонев щеше да навърши 50 години. Но смъртта пожела да си отиде на 45 – в една мразовита мартенска нощ, сам в панелната си гарсониера в „Тракия” – това 80 хилядно бетонно село, прилепено за Пловдив.
Изведнъж стиховете на поета се самообясниха в мрачното си пророчество:
Четиридесет и пет плашила
и четиридесет и пет железни луни
изгряват от тревясалите ниви.
Но какви са тези дула?
На кого ще мъстят?
Тези стихове са писани много преди края. Но големите поети предвиждат дори такива метафизични неща като собствената и чуждата гибел.
Малцина от приятелите на Добри се сетиха за неговата 50-годишнина. Сигурно и защото не празнуваше шумно, странеше от рождени дни и годишнини. И все пак и в смъртта си поетът остана сам, както в живота – на своя си, защитен от посегателствата на новите бездарни конквистадори, остров.
В едно от ранните си стиховторения 22-годишният поет пише:
Затваряш се, човече, вътре в себе си –
иди му погостувай мълчаливо.
Адресът му е същото поднебие.
И може да не носиш карамфили.
Карамфилите парят от студ в ръката ми. Вятърът е духнал свещта.
17 октомври 2005 г.